Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (8)

ЕЛЛОРА

Тя се подчини. Свали лъка и приближи с плахи стъпки към моряците.

— Присъствието на толкова мъже я уплаши — каза старецът, — ще й простите, господа, освен мен не е виждала хора на острова.

— Татко! — извика девойката и обгърна с изплашен и малко див поглед непознатите. — Кои са тези?

— Добри хора, които са получили нашето съобщение, дето го вързах на крака на патицата — отговори старецът.

— И които са дошли с удоволствие да помогнат на теб, Еллора, и на благородния ти баща! — прибави Яниш, който приближи и леко се поклони на девойката.

— Когато узнаем каква несправедливост има да се поправи, няма да поскъпим силите и смелостта си — Сандокан поздрави и погледна към девойката усмихнат.

Какви тайнствени събития бяха изхвърлили върху този пуст остров тези две човешки същества?

Сандокан и Яниш бързаха да чуят от стареца историята на Еллора.

Луната осветяваше лицето на девойката, която притежаваше необикновена красота. Нейните черти издаваха ясно индийския й произход. Черните големи очи придаваха на лицетО и изключителна прелест; буйната, къдрава коса падаше на красиви букли върху раменете й; от цялото и тяло се излъчваше див чар. Гласът й бе ясен и мек като кадифе.

— Щом като казваш, че са наши приятели — каза Еллора, — трябва наистина да са такива. Да бъдат добре дошли в нашия дом.

— Тези господа са претърпели доста мъки, докато стигнат до острова ни — каза старецът, — те трябва да са гладни и уморени. Дай им да се нахранят и отдъхнат, дъще моя.

— Татко, те са дошли, за да ни спасят. Нашият дом е техен! — Девойката погледна по-дружелюбно към моряците.

— Господа — каза старецът, — ако обичате, последвайте ни. Нашата къща е скромна, но ще има достатъчно място за всички.

Старецът се облегна, на ръката на девойката и се отправи с нея към къщата.

Влязоха и Еллора запали свещ. Стаята бе доста широка, в средата с груба маса и два стола, на стената бяха закачени лъкове и копия, пушки, револвери и няколко домашни съдове, които сигурно бяха взети от корабите.

— Имаме само тези два стола, господа. Не направих други, защото не ни бяха нужни. Седнете! — покани ги старецът.

— Седнете вие, господине. — Сандокан помогна на стареца да седне на единия стол.

— Благодаря… наистина съм уморен, чувствувам, че наближават последните ми дни.

Еллора, която търсеше нещо за ядене из кошниците, закачени по стените, се обърна бързо:

— Не, татко, ти трябва да живееш още дълго! Много дълго!

Старецът поклати тежко глава.

Девойката постави на масата няколко хляба и солена риба. — Нямаме друго. — каза старецът, — рибата е главната ни храна.

— Ами хлябът? — попита учуден Яниш.

— Ние си го правим — отвърна старецът, — построих пещ зад къщата още преди четиринадесет години… Мелим житото, омесваме брашното и всяка седмица имаме пресен хляб. Колкото за рибата, имаме я в изобилие. Еллора е много щастлива риболовка! Господа, заповядайте!

— С удоволствие — каза Яниш, — апетитът ни е доста голям …

Яниш, Сандокан и всичките тигърчета насядаха на пода и се заеха с унищожаването на скромната вечеря.

Еллора излезе от стаята и се върна след малко с кана и няколко чаши.

— Това е едно питие, което сам приготвям — каза старецът, — то се получава от ферментирало жито. Не знам дали ще ви хареса.

Еллора напълни чашите. Яниш изпразни набързо една.

— Божествено питие! — извика той. — Мисля, че ще трябва да променим името на този остров и да го наречем Райски рифове!

— Пийни и ти малко — Еллора подаде чаша на стареца, — знаеш, че това питие възвръща силите ти, когато се чувствуваш уморен.

— Да… имаш право, Еллора.

С треперещи ръце старецът пое чашата, която девойката му подаде, приближи я към устните си и отпи няколко глътки.

Очите му веднага заблестяха, гласът му стана по-жив.

Той обърна погледа си към гостите, сякаш искаше да ги изучи един по един.

Впечатлението, което му направиха, сигурно бе добро, защото каза:

— Щастлив съм, че ви виждам в моята къща, нещо ми подсказва, че вие ще спасите Еллора и ще й върнете това, на което тя има право!

— Татко — каза девойката с лек упрек, — не искам да те чувам да говориш така! Не желая друго, освен да бъда винаги при теб.

— Знам, дъще! — каза той и я погали по косата.

Но ти не можеш да останеш вечно затворничка на този остров! Съдбата поиска тези господа да изпълнят последната ми молба; това показва, че Съдбата желае да започнеш нов живот! За мен няма вече надежда да изляза от тук… Но няма значение: ще бъда щастлив да умра с мисълта, че тези господа ще те заведат там, където дългът те зове.

— Не, не трябва да говориш така, татко — каза девойката, — искам да живееш. Отказвам се от всичко, само да си жив!

— Господа — каза старецът, като се обърна към Яниш и към Сандокан, — чета в очите ви любопитството да узнаете защо сме тук от петнадесет години!… Утре ще ви разкажа нашата история… Сега сте уморени от тежкото плаване. Не мога да ви предложа удобни легла: както виждате, тук нашият живот е доста прост.

— Не сме уморени — каза Яниш, — вашата риба и особено вашето вино направиха чудо — унищожиха цялата ни умора.

— И после — прибави Сандокан, — любопитството ни да узнаем вашата история е толкова изострено, че съм сигурен, никой няма да заспи, докато не разбере тайната и.

— Желаете още сега да ви разкажа всичко?

— Такова е желанието ни, но не искаме да ви уморяваме.

— Уморен съм наистина, но мисля, че трябва да знаете на чий дом сте гости …

— Както и вие трябва да знаете кои сме ние — каза Сандокан, — господине, представям ви ексмахараджата на Асам, който отстъпи трона си на своя син.

— А аз ви представям моя верен приятел Сандокан, когото англичаните изпъдиха несправедливо от султанството му. А тези са преданите ни тигърчета …

— Един махараджа и един султан! — каза старецът. — Скоро ще се съгласите, че Еллора е достойна за вашата Защита. Дъще моя, по-добре е веднага да разкажа на господата нашата история. Дай ми още няколко глътки вино, които ще ме подкрепят.

Девойката му поднесе нова чаша.

— Благодаря, Еллора.