Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (10)

„КАПАЛИКА“, ИЛИ „МЪЖЕТЕ НА ЧЕРЕПА“

Моряците слушаха замаяни. Старецът си пое с мъка дъх и продължи:

— Една от онези лодки, които наричаме бангле, чакаше на безлюдния бряг на Вайн. Грабителите ме принудиха да сляза от слона, след това слязоха и те. Горе остана само оня, който караше слона.

Човекът, когото бях преследвал и който, изглежда, бе водачът на шайката, се обърна към слоноводача:

— Ще се върнеш в оризището и ще чакаш Дола да излезе от двореца. Ще я качиш и ще я заведеш в храма на Рамтек.

Слонът се обърна към оризището. Разбойниците ме накараха да се кача в банглето и взеха веслата.

Лодката пое бързо срещу течението.

Мъжете бяха мълчаливи. Поглеждаха ме от време на време, като че ли пресмятаха каква смърт би ми подхождала най-добре.

Новороденото проплакваше, сякаш разбираше страшната участ, която го чакаше.

Неговият плач се забиваше като нож в сърцето ми.

Но не можех нито да говоря, нито да се помръдна.

На няколко пъти се опитах да скъсам въжетата, с които бях вързан, но не успях и разбойниците ми се подиграха:

— Напразно се трудиш — каза главатарят, — вързахме те доста добре, защото не си млад, но си доста силен. Що за глупава мисъл ти е дошла в главата да проследиш нашия приятел! Можеше да си останеш съвсем спокоен в двореца и да празнуваш щастливото събитие. Ние извършихме добро дело! — продължи със злъчен смях разбойникът. — Принцът чакаше момче, цялата Гондвана чакаше момче! И ето, задоволихме това справедливо желание… Ти видя всичко. Затова е много вероятно утре да бъдат принесени две жертви на ненаситния бог Сива за доброто щастие на новородения господар на Гондвана.

Изтръпнах. Разбрах, че за мен и за малкото същество, което плачеше в кошницата, бе ударил сетният час!

Къде отивахме?

Чух, че произнесоха името на храма на Рамтек. Знаех за съществуването на този древен, сега изоставен храм. Той се намираше близо до столицата, но сред съвсем диви джунгли. Никога не бях предполагал, че това мрачно място ще се окаже свърталище на разбойници.

След три часа плаване лодката спря до брега. Навлязохме в гъста гора. Детето бе престанало да плаче. Първите слънчеви лъчи позлатиха върховете на огромните дървета, когато се озовахме пред развалините на древния храм. На входа бдяха двама пазачи. Заповядаха ми:

— Влез!

Не можех да сторя друго, освен да се подчиня. Всеки опит за бягство би бил лудост. А дори и да знаех, че ще успея да се спася, нямаше да избягам, защото не можех да оставя бедното малко същество на произвола на съдбата.

Влязохме в широка полутъмна зала с изпочупени стари и повалени колони. Когато вратата се затвори зад гърба ни, иззад развалините излязоха четиридесет-петдесет души — мъже и жени.

От всякъде се чу въпросът:

— Успя ли Дола?

— Ето — отвърна Главатаря и повдигна кошницата високо.

Радостно възклицание отекна в залата, примесено с плясъка от крилете на грамадни прилепи, които прелитаха над главите ни.

— Дола изпълни точно своя план! Скоро и тя ще бъде тук!

Очите на непознатите се обърнаха към мен.

— Кой е този? — запитаха неколцина в един глас,

— Един неблагоразумник, който си напъха носа там, където не му е работата! — отвърна Главатаря. — Той видя всичко, което стори Дола, и сега трябва да умре

— Той ще умре!

— Тя ще се върне скоро, защото принцът и бе обещал веднага да си отиде!

— Дано никой не е забелязал смяната — каза една жена. — Никой друг освен този човек — каза Главатаря и ме посочи.

— И неговият слуга — каза човекът, който бе убил Бизла, — но той си получи заслуженото: последва ме и се срещна с един куршум от револвера ми!

Гласове на одобрение се разнесоха в залата.

Кои бяха тези хора? Каква цел преследваха? Защо бяха разменили децата?

Тези въпроси се въртяха в главата ми, но не можех да им намеря отговор.

Изведнъж си спомних някои неща. Знаех, че в Гондвана все още съществува старата секта на Тугусите, удушвачите, сектата „Капалика“, или „Мъжете на черепа“, поклонници на ненаситния бог Сива.

Носеха огърлици от човешки кости. Отначало не ги бях забелязал, но сега дори чувах грозното им потракване.

Капаликанците бяха прочути със своята жестокост. В каменни жертвеници горяха непрекъснато човешко месо. Тяхната богиня обичаше топла кръв, която блика от прерязалото гърло на жертвата.

Тази смърт очакваше и мен, и малкото нещастно същество в кошницата.

Главатаря приближи и свали въжетата, които стягаха ръцете ми.

— Какво ще правите с това невинно дете? — извиках, щом се почувствувах малко по-свободен. — Светотатство е да убивате рожбата на принца!

Подигравателна усмивка разтвори устата на Главатаря. Той погали костната си огърлица и каза:

— Грешиш! Това не е рожба на принца, защото е момиче. А колкото за съдбата му друг ще ти отговори каква ще бъде. И този друг е нашата царица, тази, която всички трябва да слушаме, защото е надарена с божествени дарове. В нейното тяло се е поселила душата на Сива. Тя успя да спечели доверието на принца и успя да изпълни добре обмисления план, който ти бе неблагоразумен да поискаш да узнаеш.

Приближих до кошницата с детето, но към мен се насочиха няколко ножа.

— Какво ще правиш?

— Искам да погледна това невинно същество.

— Може, но да не го докосваш! Повдигнах покривката.

Детето размаха ръчички, като че ли бе разбрало. Отправих гореща молитва към моя Бог да избави това дете от страшна смърт.

Докато се молех, в залата се разнесе силен вик.

Бронзовата врата се разтвори.

Обърнах се.