Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (15)

ГОНДВАНА

— Убеждавам се все повече, че Индия е една изключително тайнствена страна! — каза Яниш. — Колкото повече я опознавам, толкова по-малко я разбирам!

— Защо така? — попита Сандокан.

— Ами защо например населението на Гондвана е толкова глупаво? — каза ексмахараджата. — Онзи народ, когото управлявах аз, ми се виждаше по-разумен.

— Какво ти дава право да мислиш така?

— Не виждаш ли, че тези глупаци се разтреперват само като им се спомене името на принц Ситасива? — запита Яниш.

— Разбира се. Ситасива е страшен тиранин, готов да убие всеки, който би произнесъл името му, без да се разтревожи — отговори Сандокан. — В Гондвана всеки ден се принасят в жертва на бог Сива десет предани поданици, за да се омилостиви жестокостта му и да даде той успех на царството.

— И това става под носа на англичаните! Англия няма да успее никога да превъзпита кръвожадните племена в Централна Индия. Гондвана се управлява от „Капалика“, а Ситасива е неин син.

— Кръвожадната Дола го е сменила с Еллора и сега е истинската господарка на Гондвана. Тя е най-близката съветница на принца. Управлява царството, подбужда Ситасива към кръвопролития.

— Трябва най-напред да унищожим нея — продължи Яниш, — когато се отървем от Дола, ще бъде по-лесно да довършим започнатото дело.

— А как ще се отървем от нея? — попита Сандокан. — Мисля да я дадем на тигрите да я разкъсат!

— Добре — съгласи се Яниш, — но все още нямаме изготвен план за действие. Не е никак лесно да се залови Дола. Единствената представителка на Сива е заобиколена от капаликанци и е доста добре пазена от тях. Да влезем в двореца и да я убием, ще бъде невъзможно.

— Ще трябва да го нападнем! — каза Сандокан.

— С двадесет души? — засмя се Яниш. — Скъпо братче, без да се самозалъгвам, знам, че сме много храбри, но за да свалиш принц Ситасива от трона му и да поставиш на негово място нашата Еллора, се иска и друго освен храброст!

— Но кой ти каза, че ще нападнем само с двадесет души! В планините на Виндхия ще намерим доста храбри мъже, готови да се бият за нас, особено като им заплатим добре.

— Прав си. Тези планини са пълни с разбойници! Но внимавай, защото и те се страхуват от Дола. Тази магьосница кара всички да треперят!

— Но не и Тигъра на Малайзия! — каза Сандокан. — Като освободим Гондвана от магьосницата, ще сторим голямо добро на хората. Планът на действие е вече начертан: ще заплатим на хиляда разбойници от планините на Виндхия и ще нападнем двореца! Когато хванем Дола и принца, останалото ще стане бързо и лесно! Не трябва да предприемаме нищо, преди да се завърне Хирундо, когото изпратих до Кампти, да събере сведения за принца Ситасива. Той ще се върне скоро!

— Дано ни донесе добри новини. А сега можем да си отдъхнем. Нахранихме се и се напихме добре, остава да последваме примера на стария Нандар и на Еллора, които спят спокойно в съседната пещера. Нашите тигърчета ще ги пазят.

Двете „братчета“ се изтегнаха върху меката мъхеста настилка в една от безкрайните пещери на Патхмари във Виндхия.

Групата бе пристигнала на север от Гондвана с влака, който свързваше Бомбай с Алахабад и се отклоняваше към Нагпур — най-важния град на тази област.

Бяха пристигнали на индийския бряг преди месец, когато на сто мили от Бомбай оставиха кораба в един малко посещаван залив и Яниш се препоръча за водач на научна експедиция, която уж щеше да изучава флората на Централна Индия.

Като следваха указанията на стария Нандар, който си спомняше много точно своята Гондвана, „експедицията“ се приюти в пещерите на Патхмари. В това време Яниш и Сандокан обмисляха започнатата борба.

Еллора трябваше да заеме своя трон.

Това бе целта на групата, но колкото тази цел бе ясна, толкова средствата за постигането и оставаха мъгляви.

Сандокан бе изпратил верния Хирундо до Кампти, където бе целият двор на Ситасива.

Сандокан и Яниш узнаха, че принцът, придружен от своята съветница, обикаляше царството си, като се спираше ту в един, ту в друг град. Придружаваха то верните до смърт капаликанци. Народът очакваше с ужас пристигането на владетеля, защото, щом влезеше в някой град, принцът заповядваше да бъдат принесени в жертва десет души.

Двадесет капаликанци — предвождани от кръвожадника, който свиреше на странен музикален инструмент, изработен от човешки череп, — влизаха по къщите, залавяха по пет жени и по пет мъже, връзваха ги и ги завеждаха при Дола и принца.

Десет нещастници биваха приковани около статуята на Сива и след фанатичен танц Дола заповядваше на капаликанците да прережат гърлата им.

Това жертвоприношение осигуряваше благоденствието на Гондвана.

Приближаването на Ситасива караше народа да трепери, но никой не помисляше да се спаси с бягство. Суеверието бе пуснало дълбоки корени в душата на индусите, щото мнозина вярваха, че благоденствието на страната се дължи наистина на тези жертви.

Сандокан и Яниш бяха решили да сложат край на тези кръвопролития. Дали щяха да успеят? Не знаеха. Но и двамата вярваха в добрата си звезда.

— Невъзможно е да не успеем! — каза Сандокан.

— Имаш право — каза Яниш, — щом съдбата пожела да убия и седмата патица, показва, че всичко ще завърши добре. Успяхме да спасим Еллора и стареца от Дяволските рифове, да ги доведем до тук, ще успеем и да ги поставим на трона на Гондвана!

Яниш се изтегна и се приготви за сън.

Сандокан направи същото, когато неочаквано в пещерата прокънтя силен вик.

Беше установеният знак на часовите при забелязване на опасност.

— Някой приближава към пещерата! — каза Яниш и инстинктивно сложи ръка на револвера си.

Сандокан скочи към вратата.

В същия миг на противоположната страна се повдигна завеса: появиха се Еллора и Нандар.

— Нападение ли? — запита тя и очите и светнаха.

— Може би — отвърна Сандокан.

— Да не би някой да е издал скривалището ни? — обади се Яниш.

Но ненадейно лицата на всички се проясниха и силна руменина заля страните на Еллора.

Хирундо, любимецът на Сандокан, влезе в пещерата:

— Аз съм, Тигре!

Поздрави и пълният му с любов и нескрит копнеж поглед се спря за по-дълго върху прекрасното момиче.

Тръпка на жажда за близост премина между двамата и всички почувствуваха едно наистина зародило се вече, дълбоко приятелство между тях.

— Не те очаквахме тази нощ — обърна се към Хирундо Сандокан. — Какво е положението в Кампти? Какви новини носиш?

— Казвай по-бързо — рече Португалеца. — Чакахме само теб, за да започнем да действуваме!

— Истинско чудо е как успях да се върна — каза момъкът.

— Какво се е случило? — трепна Сандокан.

— Нещо, което никога не бях очаквал — отвърна Хирундо, — след като два дена обикалях из Кампти и събирах сведения, „Капалика“ се бе раздвижила като настъпан мравуняк. Хванаха ме, за да ме принесат в жертва на Сива!

Силна бледнина замени руменината по страните на Еллора.

— Разправяй, Хирундо! — гласът на девицата леко потрепера.

Вързаха ме за статуята на Сива заедно с девет нещастници. Цялата свита на принца бе около нас, чакаха пристигането на Ситасива и на Дола. Бях казал вече сбогом на живота, бях се простил и с вас! Оставаха ми още няколко мига да живея…

Еллора започна да диша тежко.

— Палачите — продължи задъхан Хирундо, като не откъсваше дълбокия си тъмен поглед от нея, — приближиха ножовете си към гърлата ни. Дола и принцът току-що бяха пристигнали. Магьосницата ме погледна с горящи очи и захвана своята молитва:

Приеми, о Сива, топлата кръв, която ще зашурти от прерязаните гърла; направи тази кръв да подхрани земята на Гондвана, за да се роди изобилен плод; тогава сектата „Капалика“, твоите скъпи синове, верните „мъже на черепа“ ще помогнат на гондванците да станат голям и могъщ народ, най-могъщия в цяла Индия!

Дола размахваше ръце и цялата свита повтаряше тази молитва.

Магьосницата стигна до мен. Страшните й очи се насочиха към моите все по-близо. Изведнъж ми хрумна една мисъл и аз извиках: „Дола, ако накараш да прережат гърлото ми тези хора, кръвта ми ще направи безплодна земята на Гондвана!“ Тези думи, които произнесох на индуски, с ясен и тържествен глас, направиха страхотно впечатление на кръвожадната магьосница. Тя престана да се моли. Дълбоко мълчание се възцари сред свитата. Дола остана за известно време неподвижна, изгледа ме и каза:

— Кой си ти, та говориш така?

— Аз съм един, който трябва да живее, ако не искаш да бъдеш прокълната от Сива!

— Откъде идваш? Какво правиш в нашата страна?

— Развържи ме и ще ти кажа. Магьосницата се замисли отново.

Взе мигновено решение и ме развърза.

Заповяда на хората си да намерят друга жертва.

Всичко, каквото правеше тя, за капаликанците бе повече от закон, те не биваше дори да се замислят трябва или не трябва да го изпълнят на часа.

Разбира се, Дола не ме освободи, заведе ме в една стая в двореца и отново ме попита:

— Какво правиш в Гондвана?

Нямаше начин да забавям отговора. В момента не знаех какво да отвърна и скроих набързо една история:

— Царице на капаликанците, дойдох в Гондвана заради златната мина!

— Каква златна мина? — запита Дола учудена.

— Златната мина, която е близо до Кампти — възкликнах.

— До Кампти? Че къде има насам златна мина?

— Никой не знае освен мен, защото сам я открих!

— И как стана това?

— С една тръстикова пръчка! Притежавам този дар да откривам златни мини!

— Ще ме заведеш на самото място — каза жадно Дола и от очите и заискриха светкавици, — но ако няма златна мина, ще ти прережа гърлото там, на самото място. Няма да казваш нищо на никого. И още тази нощ ще дойдеш с мен и с моя верен пазител!

Същата нощ излязохме тайно от двореца.

Заведох ги в джунглите и се спрях на едно място, което ми се виждаше удобно за бягство.

— Тука е — казах, — царице, отрежи едно тръстиково клонче и го дръж хоризонтално. Ще усетиш как невидима сила ще те притегли към земята.

Видях как ръцете на Дола започнаха да треперят. Никога през живота си не бях виждал по-жестока алчност.

— Златото ще подействува на кръвта ти! — добавих. Като чу думата кръв, Дола се хвърли да изпълни това, което вече аз нареждах.

Отряза тръстика и я хвана така, както и казах.

Слугата и наблюдаваше внимателно дали пръчката ще се наведе.

Нощта беше много хубава. Новата луна току-що изгряваше на хоризонта. Зад мен се простираше грамадна гора от калани.

С бърз скок — знаете добре как мога да скачам — аз се мушнах между дърветата и започнах да тичам бясно.

Два револверни изстрела отекнаха зад гърба ми.

Тичах до задавяне цели два часа, дъх не можех да си поема, сърцето ми удряше като чук между каланите.

След това навлязох в джунглите. Вървях цяла нощ и на сутринта стигнах до едни тръстикови, съвсем бедни жилища. Отпочинах си, нахраних се при добри хора и тръгнах обратно.

Старият Нандар, Сандокан, Еллора и Яниш слушаха с непресекващ интерес разказа на Хирундо. Радваха му се, тупаха го по рамото, хвалеха го за ловкостта. Тигъра на Малайзия попита:

— А сега… казвай какви новини носиш?

— Господарю — каза Хирундо, — принц Амравати, бащата на Еллора, е жив!

— Жив? — възкликна девицата.

— Да! — каза Хирундо. — Но той е затворен в храма на Теханда!

— В храма на Теханда!… — повтори като насън Еллора.

— Да … — продължи Хирундо, — и лошото е, че пазачите на Ситасива го пазят ден и нощ. Един старец от Кампти ми обясни как принцът е узнал от Дола, че Амравати не му е баща. Тогава той го затворил в храма, за да царува спокойно и блажено, като има за съветница кръвожадницата Дола!