Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il fantasma di Sandokan, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (1 май 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

�атко, искам да живееш! Нищо друго не ме интересува! Само ти си моят живот!…

Тигъра на Малайзия изтри сълза, а Яниш каза:

— Цигарата… колко е неприятно, когато пушекът влиза в очите… като че ли плачеш.

СБОГОМ НА ДЯВОЛСКИТЕ РИФОВЕ

Разказът на Нандар бе развълнувал суровите мореплаватели. Те изслушаха с внимание и с краен интерес неговите странствувания. Сандокан, Яниш и тигърчетата наблюдаваха с удивление храбрия старец, който бе спасил от толкова опасности малката Еллора.

За тях Нандар бе герой, достоен за възхищение. Смелостта и презрението към смъртта за тях бяха качества, които навсякъде печелят симпатии.

Старият съветник на принца на Гондвана отдели внимателно от себе си своята дъщеря.

— Господата са уморени и имат нужда от почивка. Ще трябва да се задоволят с нашите скромни сламени легла. А утре? Какво ще правим утре? — Старецът се обърна към Яниш и Сандокан.

— Утре ще напуснете този остров и ще дойдете с нас на борда на „Соарес“! — каза Сандокан.

— Ще отплаваме към индийския бряг и ще се подготвим да отидем в Гондвана — добави Яниш, — ние знаем как се свалят узурпатори от трона… Нали, братче!

— Това ще бъде най-интересното приключение в моя живот! — извика Сандокан,

— По лицата ви чета вашето благородно намерение — каза Нандар, — надеждата, че сънят ми ще се осъществи, ми дава нови сили да живея! Господа, заповядайте!

Нандар се изправи.

Закрачи по-бодро. Сякаш се бе подмладил.

Заведе гостите си в широка стая, която служеше за хамбар.

Сандокан, Яниш и тигърчетата легнаха на земята. Нандар им пожела лека нощ и се прибра с Еллора в друга стая.

Скоро всички потънаха в дълбок, ободрителен сън.

Когато се събудиха, слънцето бе високо над хоризонта.

Сандокан и Яниш отидоха в другата стая.

Еллора, която бе станала отдавна, готвеше тифина — първата закуска, съставена от риба, варена с различни миризливи треви.

— Как прекара нощта старият Нандар? — запита Яниш.

— Спа непрекъснато — отвърна девицата. — Вашето присъствие на острова извърши същинско чудо. Той каза, че се усеща достатъчно силен, за да издържи плаването.

— Няма ли да ти е мъчно за острова, Еллора? — попита Сандокан.

— Да, ще ми бъде мъчно — отвърна девицата с горчивина.

Но веднага след това в очите и светна див блясък и тя прибави:

— Искам да отмъстя за всички мъки, които узурпаторите са причинили на татко Нандар!

— Много добре. Ти имаш благородна душа и си заслужава човек да пожертвува за теб спокойствието си!

— Татко Нандар ме отгледа с единствената мисъл — да възстанови правата ми — отвърна момичето, — обичам този остров, който е целият свят за мен. Но той ме научи, че зад тези рифове, зад безкрайното море има други острови, други морета, други земи, че това е една нищожна частица от огромния свят и че там, край океана, има една земя, която е моя, едно царство, което ме очаква! Искам да го имам, за да направя щастлив благородния старец, който е понесъл заради мен нечувани страдания.

— Да, Еллора, ти ще имаш своето царство! — каза Сандокан. — Нали, братче? — обърна се към Португалеца.

— Ние ще опитаме невъзможното, за да успеем — отвърна ексмахараджата, — а сега съм страшно гладен! Да опитаме тази тифина, която сигурно е много вкусна.

Всички закусиха лакомо.

В това време Нандар стана от постелята си и си вчеса брадата и косата. Изглеждаше доста подмладен.

— Нандар — каза Сандокан, — готов ли си да ни последваш до кораба?

— Да! Небето ще ми даде сила да ви заведа до царството на Еллора! — каза твърдо старецът.

— Да не губим време тогава! — каза Яниш. — Да вървим. колкото е възможно по-бързо до кораба!

— За да стигнем по-лесно, Хирундо и другите тигърчета ще направят подвижен мост от гредите на тази къща. Принудени сме да разрушим отчасти твоя дом, който трябва да ти е струвал много труд, но е необходимо, за да можем да стигнем до „Соарес“, без да се принуждаваме да влизаме във водата — каза Сандокан.

Тигърчетата започнаха трескаво работа. В това време Яниш, Сандокан и Нандар започнаха да обмислят как да постъпят най-правилно.

— Не знам какво е станало с детето, с което смениха Еллора и кой царува сега в Гондвана — каза Нандар.

— Яниш би трябвало да знае това — каза Сандокан, — като ексмахараджа той сигурно познава политическата карта на Индия.

Португалеца се почеса по врата и направи гримаса:

— Ще ме подложиш да доста труден изпит. Да си призная, когато бях махараджа на Асам, твърде малко се занимавах с моите колеги от Централна Индия. Оставях тази работа на министрите ми: техен дълг бе да познават поне малко историята на Индия. Аз се занимавах само с раджите, чиито царства граничеха с моето, защото ме отегчаваха понякога … а онези от Централна Индия бяха доста далече. Освен това ги качваха и сваляха от троновете толкова често, че беше уморителна работа да ги следи човек.

— Не знаеш ли кой царува в Гондвана? — попита Сандокан нетърпеливо.

— Преди да ме скъсаш на изпит по съвременна история, почакай да понапрегна малко ума си. Кой знае, може и да излезе нещо. Почакай!… Струва ми се, че моят министър на външните работи се оплакваше от раджата на Гондвана… Да, да, сега си спомням много добре. Моят министър казваше, че в Гондвана царувал млад принц, който вършел страхотни лудории и кръвопролития… Почакай. Да, ето че изпитът ще мине добре… Принцът, едно момче, бил съветван от някаква ужасна жена, която всъщност управлявала Гондвана.

Да, точно така! Може би тя е същата магьосница, която е разменила Еллора!…

— Възможно е — забеляза Сандокан.

— Дори си спомням, получих съобщение, че детето е затворило баща си в тъмница.

— В тъмница ли?

— Добрият принц Амравати затворен във вечна тъмнина? — извика Нандар. — Дола, кръвожадната царица на „Капалика“, е авторка на това гнусно дело! Тя е посъветвала сина на „Мъжете на черепа“, за да се отърве от принц Амравати!

— И поданиците му са понесли това? — възкликна Сандокан.

— О, не ми говорете за поданиците на тези чудновати страни — каза Яниш, — аз лично трябваше да се убедя, че един благороден и добър раджа не е много по вкуса им! ™

В това време тигърчетата бяха построили мост, дълъг пет метра и достатъчен, за да може да се премине по него от скала на скала.

— Занесете моста до брега — заповяда Сандокан, — и елате да вземем завивки. По пътя ще ни трябват

Нандар и Еллора се сбогуваха с къщата, която ги бе подслонявала толкова пъти от бурите. Тя бе свидетелка на един изключително труден, но всъщност щастлив живот.

— Дано послужиш за подслон на някои други нещастници като нас — каза Нандар.

Всички отидоха на брега.

В далечината се виждаше леко полюляващия се кораб, а на стотина метра от него чакаше лодката, в която едно тигърче чакаше завръщането на другарите си.

Подвижният мост бе поставен между брега и първия риф. Нандар и Еллора преминаха първи. Това се повтори още много пъти, докато цялата група се настани в лодката. Не след много тя потегли към кораба.

Морето беше съвсем спокойно и времето — чудесно.

Лодката се измъкна от рифовете и скоро достигна „Соарес“. Тигърчетата, които бяха на борда, спуснаха стълбата. Нандар, подпомогнат от Сандокан, се изкачи с мъка.

Когато се събраха всички на мостика, Сандокан посочи стареца, който се облягаше на ръката на девойката, и каза:

— Тигърчета, погледнете този благороден мъж! Той е проявил истински героизъм, за да запази прекрасната девойка, която е до него и която е законната наследница на престола на Гондвана! Ние ще отплаваме за техния бряг! Готови ли сте да рискувате живота си за една справедливост?

— Да! — извикаха тигърчетата. — Да живее Тигъра на Малайзия. Господаря на океана!

От известно време тези здрави и силни мъже бяха започнали да се отегчават и сега мисълта за новото приключение ги бе съживила напълно.

— Не викайте „да живее Господаря на океана“, ами заедно с мен: „Да живее господарката на Гондвана!“

Тигърчетата вдигнаха високо пиратските си ножове и пушки и ги размахаха:

— Да живее господарката на Гондвана!

В очите на стареца и на девойката се четеше безкрайна признателност.

Сандокан се оживи. Яниш приближи до него и го удари по рамото:

— Братче, тая авантюра ще ни подмлади с двайсет години!

— Да, разбира се! — каза Тигъра на Малайзия! — Ще докажем отново, че сме смели мъже!

Тъжна сянка премина бързо по лицето на Сандокан.

— Какво ти е? — запита Яниш.

— Нищо … — отвърна Пирата. — Спомних си кръвта, която проляхме, за да се запазим до днес. Но знаеш ли — добави той радостно, — това, което ще извършим, ще измие греха от миналите ни престъпления.