Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (11)

КИЛИЯТА НА ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО

— Ти постъпи много зле, като се усъмни в моите намерения! — каза ми тя. — Разбрах веднага, че си ми неприятел! Опита се да ме изхвърлиш от двореца, но не успя. Твоят опит никога не може да успее срещу царицата на „Капалика“. С пламенния си поглед, наследен от Сива, успях да подчиня на волята си принца… Исках да разменя принцесата. И успях. В княжеската люлка трябваше да поставя син на „Капалика“ и го сторих. Така той, синът на „Капалика“, ще стане господар на Гондвана; така „Мъжете на черепа“ ще управляват Гондвана чрез свой син! Никой няма да знае, че кръвта на „Капалика“ е била разменена с княжеската кръв. Нашата секта ще управлява цялата Централна Индия! … Ти не можа да подозреш плана ми! Не можа да разбереш, че в мен живее душата на ненаситния бог. Един принцдеспот ще цари над Гондвана! Така иска Сива!… Вчера една от нашите жени роди момче: то беше предопределено да управлява Гондвана! Аз изпълних волята на Сива! Но Сива е жаден за кръвта на новородената. Трябва да му я принесем в жертва.

Гърлото и ще бъде прерязано. Така заповядва Сива! Дола вдигна високо детето и всички капаликанци закрещяха:

— Да й се пререже гърлото!

— Да — извика Дола, — но кой ще го направи? Желанието на Сива е жертвоприношението да бъде извършено от човек, който най-силно обича детето. От нас никой не обича това дете. Сива не ще приеме жертва, принесена от нас. Сега ще го питам кой да принесе жертвата.

Гробно мълчание последва тези думи: последователите на кръвожадния бог се страхуваха от своята водачка. Те бяха убедени, че в нея живее духът на Сива. Всяка нейна дума бе закон.

Дола стоя известно време неподвижна. После издигна високо ръце и извика:

— Сива проговори!

— Какво ти каза? — запитаха в хор „Мъжете на черепа“.

Сива каза:

— Човекът, който обича новородената дъщеря на принца на Гондвана, ще пререже гърлото й. Нейната кръв ще успокои гнева на бога и ще донесе щастието на новия господар на Гондвана.

Изтръпнах.

Думите на Дола бяха свещени за тези фанатизирани кръвопийци, които вършеха престъпление, като че ли то бе дълг.

— Човекът, който ще пререже гърлото й, е тук, пред нас!

При един знак на Дола Главатаря на „Капалика“ извади своя нож и ми го подаде. Отблъснах го ужасен.

— Не искаш да убиеш невинното дете, защото го обичаш? — каза Дола. — Точно тази любов прави ценна жертвата. Не е ценно, когато убиваш човек, когото мразиш. Истинска жертва е да убиеш човек, когото обичаш. Вземи ножа и изпълни това, което ти заповядвам!

Стоя примрял. Исках да избягам, но петдесет ръце щяха незабавно да ме задържат.

Къде щях да избягам! Изходът на храма бе затворен, а други врати нямаше.

Положението ми бе безизходно.

— Ако не я убиеш, ще я убия аз! — каза Дола. — И ще я убия пред теб, като набода цялото и тяло с върха на ножа.

— Не! Не! — извикаха капаликанците. — Той трябва да я убие!

— Добре, нека бъде така! — извика Дола. — Ще му заповядам и той ще го направи! Затворете го заедно с малката в килията на жертвоприношението.

Изведоха ме от залата. По дълъг коридор отидохме в килия, осветена с факел, забит в стената. Дола влезе след мен, остави ножа на земята и каза:

— Трябва да извършиш тази жертва. Моята воля ти заповядва: ще вземеш ножа и ще и прережеш гърлото.

В това време ми дойде на ума една идея: престорих се, че съм хипнотизиран, застанах неподвижно и отговорих:

— Добре, Дола … Ще убия това дете, което обичам, и после със същия нож ще прережа и своето гърло.

Дола ме погледна победоносно, излезе и заключи вратата.

Така спечелих време. Но дали щеше да ми послужи. След малко капаликанците щяха да влязат, за да проверят дали жертвата е принесена, и тогава щяха да ме убият.

Ето че детето се разплака.

Погледнах ножа: да, по-добре бе да свърша мъките на тази рожба, колкото бе възможно по-скоро.

Посегнах да взема ножа, но забелязах на пода отвор, покрит с капак. Наведох се и се ослушах. Далечен шум от течаща вода достигна до слуха ми. Повдигнах с ножа внимателно капака, — погледнах — нищо друго освен пълна тъмнина; нямах много време, за да избирам. Завих добре детето, поставих го в кошницата, която хванах здраво и със смелостта, която се ражда от отчаянието, скочих в тъмнината…

Падането ми се стори неимоверно дълго и страшно: най-после усетих, че съм паднал в някакъв подземен канал. Държах високо кошницата, за да не я достигне водата. Отпуснах се по волята на течението.

Беше съвсем тъмно и не можех никак да предположа накъде ще ме отнесе това течение.

Малката плачеше и нейният плач отекваше под високия свод на канала. Сърцето ми се късаше от мъка, но тя бе примесена с радост, защото, където и да излезнех, все щях да съм далече от онези жестоки същества.

Неочаквано в далечината зърнах светлинка, която започна да се увеличава. Беше изходът на канала. Скоро дойдох до него и навлязох в някаква река. С едната ръка заплувах към брега… Бяхме спасени!

Къде ли се намирахме?

Край брега се разстилаше гъста гора. Зората позлатяваше върховете на дърветата. Влязох в гората, за да избегна всякаква изненада. Може би капаликанците бяха открили вече бягството ми и щяха да дойдат да ме търсят при изхода на канала.

Отдъхнах си малко и тръгнах по една пътека през гората.