Джоана Линдзи
Прелъстяването (41)

Глава 40

„Океан“ се задаваше. Кейти не можеше да го разпознае от такова разстояние, едва можеше да каже, че е тримачтов от ъгъла, под който идваше към тях, но Бойд нямаше проблем с това. С приближаващата помощ и края на опасността — пиратският кораб бе отплавал страхливо набързо — тя седна на плажа и зачака.

Бойд прекара времето, правейки въжета и връзвайки краката на повечето пирати. Той не искаше да се развържат скоро, но не искаше и да не се развържат никога.

— Ако капитанът им не се върне по-късно, за да ги търси, не би трябвало да имат проблем да прегризат въжетата си един на друг със зъби. Но той вероятно ще се върне преди да се стъмни, особено след като забележи, че „Океан“ няма да го преследва.

— Твърде добър си с мъже, които смятаха да те превърнат в роб.

— Така ли мислиш? Има цял арсенал от оръжия тук, предполагам, че мога да ги убия.

Той само се шегуваше. Ако имаше някакви намерения да го прави, щеше вече да го е свършил вместо да ги връзва.

Но пиратите, с които той беше толкова снизходителен, я бяха изплашили истински днес, така че тя го смъмри.

— Не виждам защо да не ги вземем с нас и да ги предадем на властите.

— И кои власти ще са? — възрази той, очевидно опитвайки се да не се изсмее на очевидното й невежество — Не знаем от кое пристанище са тези приятелчета, а много различни страни граничат с това море. Може да са капери със споразумение със страните си да действат в тази околност и в такъв случай тези власти ще ни се изсмеят и ще ги пуснат да си ходят с потупване по рамото. И не се шегувам. Пиратите от Варварския бряг, които биха свършили зад решетките, не идват обикновено толкова далеч на север. Те предпочитат лесните търговски кораби, които не са въоръжени, тъй като тактиката им е бърз абордаж, бързо подчинение и извличане на лесно възнаграждение.

Когато приключи със задачата си, той седна до нея на пясъка и опря рамене в нейните. Спомняйки си, какво намери скрито в храстите по-надолу по плажа, тя се отдръпна от него. Той не обърна внимание на това, може би дори не забеляза, защото се взираше в кораба си, който беше достатъчно близо вече, за да започне да сваля платната.

— Готова ли си да тръгваме? Може да използваме някоя от тези лодки, за да стигнем до кораба — той махна към двете пиратски лодки на брега пред тях.

— Защо една от тези? Защо не онази, която си използвал, за да ни доведеш тук?

Тя се взираше в него. Трепване ли беше това? Не, трябваше поне да изпитва вина, за да е гузен. Но тишината бе станала твърде тягостна и тя я прекъсна.

Думите й режеха, като нож.

— Щеше просто да я зарежеш тук нали? Цената, която плащаш за свършената работа, или в този случай, неизменната цена на прелъстяването?

— Мога да обясня — каза той накрая.

— Разбира се, че можеш. Но ще помогне ли?

— Съдейки по тона на гласа ти, вероятно не — каза той с въздишка.

Тя се изправи и погледна гневно към него.

— Наистина ли си мислеше, че няма да се ядосам? Не, почакай. Това, което си мислел е, че никога няма да разбера, че тази малка разходка е била организирана от теб. Права ли съм?

Той също се изправи внезапно решен да се защити от сарказма й.

— Ти не си единствената, която може да лъже, така че изобщо не си и помисляй да се ядосваш, че съм взел пример от теб и съм откраднал малко време насаме с теб, чрез лъжа.

— Ако беше направил само това, може би щеше да си прав. Може би! — добави тя остро — Но ти направи много, много повече от това, нали? Господи, ти дори си ме измокрил! Какво направи, потопи ме във водата, след като сме стигнали тук, за да изглежда все едно сме доплували дотук?

— Не, една вълна заля лодката по пътя насам, така че това не беше нужно. Иначе вероятно щях да направя точно това.

Вече си крещяха един на друг. Тя беше толкова вбесена, че трепереше. Детайлите, които, които бе нагласил! Тя ставаше все по-скептична, след всеки, който й хрумнеше. Списъка щеше да стигне до пясъка, толкова дяволски дълъг беше.

— Рибата? — попита тя.

— Подарък от прилива, както казах.

— Удобната леща, която носеше в джоба си?

— Доста добра лъжа, ако мога така да се изразя — изстреля той самодоволно.

Тя настръхна още повече. Как смееше той да е ядосан и саркастичен? Или това беше реакцията му от вината? А той беше виновен за много неща.

— Пиратите? И тях ли уреди, за да можеш да ме спасиш и да се направиш на герой?

— Щеше да е страхотна идея, нали? — изстреля той с престорено замислен поглед, който още повече я раздразни. — Но пиратите са доста трудни за наемане в днешно време и вероятно изобщо не са благонадеждни. Съжалявам, те не бяха част от плана.

Само това? Без дума, че наистина я е спасил. Въпреки че и това нямаше да я умилостиви.

— Този остров изобщо безлюден ли е? — тя се разхождаше сега по пясъка пред него, твърде ядосана, за да стои неподвижно.

— Не, това е един от най-големите острови от Балеарската верига, но в този си край не е населен, така, че нямаше да е лесно да се достигне до някое от селищата. Щеше да се изненадаш, колко голям може да е един остров, ако вървиш пеш.

— Разбира се, щеше да отхвърлиш предложението да разберем дали е населен, ако го бях направила — предположи тя.

— Разбира се.

— Корабът ти се криеше от другата страна на острова през цялото време, нали? Затова пристигна навреме. Вероятно си казал на Тайръс точно кога да ни прибере — беше покрусена от мисълта — Господи, те всички знаят за това, нали?

— Не! — каза той бързо и вече без гняв — Повечето от тях си мислят, че просто сме отишли на разходка за през деня.

— О, разбира се, значи съм отишла на разходка по нощница? — отвърна тя язвително.

Поглеждайки към робата й, той пребледня. Тя разбра, че не е съобразил или просто не беше стигнал до там в плана си.

Още преди да му го припомни той каза:

— Сложи това.

Хубаво е, че пръв го каза защото започна веднага да разкопчава колана си. За една кратка секунда, това което правеха заедно, преди да се появят пиратите изпълни съзнанието й и тя почти ахна. Но беше твърде ядосана сега, за да се остави на тези спомени и той просто и подаде колана, за да си го сложи. Даде и също и сакото си.

— Катарамата на колана ти е твърде голяма — мърмореше тя, докато закрепяше колана около кръста си — Очевидно е, че принадлежи на мъж.

— Завърти катарамата на гърба си, сакото ще я прикрие. Така, сега изглежда, все едно носиш рокля, а не нощница, макар и тънка. Но, имайки предвид топлото време, да е тънка е напълно нормално тук.

Не изглеждаше наистина като рокля, но отдалече нямаше да се разбере. Освен от някой, който им бе помогнал.

— Тайръс знае, нали? — прошепна тя, изчервена и засрамена.

Бойд кимна.

— Ако това ще помогне, трябваше да му извия ръката и да му припомня всички услуги, които ми дължи. Иначе нямаше да се съгласи. Но може да пази тайни. И трябваше да го убедя, че ще ни ожени като се върнем на кораба, иначе никога нямаше да се съгласи.

— Това няма да стане!

— Очевидно — отговори Бойд с въздишка.

Обяснението му изобщо не помогна. Напротив, подкладе огъня още повече. И сега трябваше да добави и убийствен срам.

— Не мога да повярвам, че се вързах на тази нелепа история с ходенето на сън, дори и за минута. Не, всъщност не мога да повярвам, че дори я използва. Ако ще лъжеш, поне го прави правдоподобно.

— Мисля, че първо ще трябва да те помоля за уроци.

Тя ахна.

Той веднага се разкая и каза бързо:

— Съжалявам!

— Не вярвам. Всъщност никога повече няма да ти повярвам. На теб, сър, не може да се вярва! Оставяш тази твоя страст да замъглява преценката ти твърде много пъти. Но това! Това е непростимо. И как ме доведе до тук, без да ме събудиш? — тя пое дъх остро, когато осъзна — Упоил си ме, нали? С какво? Как?

— Не ставай абсурдна. Доктор Филипс може да ми приготвя силен приспивателен прах понякога, когато ми трябва, но дори не ми е хрумвало да използвам това. Не бих ти го причинил, Кейти. Имаш думата ми.

— Тогава, как си го направил?

— Не беше планирано, хрумна ми внезапно, след като ти предложих да отидем на сушата заедно и ти категорично ми отказа. Но нямаше начин да те заведа на сушата, без да те събудя, така че се отказах от идеята, докато не изпи твърде много вино на вечеря снощи, че дори не си спомняш, как се препъваше в кабината на Тайръс. Признай си. Не помниш нищо, нали?

Не си спомняше, но все още не му вярваше. Бузите му се бяха зачервили твърде много при споменаването на този приспивателен прах.

— Нямаше да си спомням, нали, ако беше изсипал този прах в чашата ми? — каза тя остро.

— По дяволите, щеше да е много по-лесно и по-малко изнервящо за мен, ако бях, но не съм.

— Лъжец!

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Заслужаваш ли тази учтивост?

— Поиска обяснение. Хванат вече на местопрестъплението, щях ли да говоря друго, освен истината? Така че слушай ме внимателно този път. Не съм те упоил! Дори не съм пълнил чашата ти с вино — ти го правеше. Дори не седях до теб. Сбутах Тайръс да поръча още вино, когато видях, че вече си изпразнила бутилката до чинията си. Аз самият изобщо не бях пиян, така че разпознах златната възможност, когато ми се предостави. А ти дори изпи четвърт от другата бутилка, преди да излезеш, за да намериш леглото си. Без да кажеш „лека нощ“. Толкова беше пияна.

Тъй като не можеше да отрече това и помнеше, че си наля сама няколко чаши вино, не го нарече веднага лъжец и вместо това се присмя.

— Какво беше изнервящо? Нямаше да го направиш, ако мислеше, че ще се събудя.

— Това беше риск, който бях готов да поема. Ако се беше събудила, знаех, че ще отнеме дни, докато превъзмогнеш гнева си.

— Години ли? Векове!

— Заради което бях толкова доволен, че не се събуди. Бях сигурен, че ще се събудиш, когато вълната ни залая, но не стана. Всичко, което направи, беше да се сгушиш по-близо до мен в скута ми.

Тя силно се изчерви, когато чу това. Не беше отговорна за това, което правеше в съня си.

За да го обърне пак в защита, тя каза:

— Ако не лъжеш, защо се изчерви толкова, когато спомена този приспивателен прах?

— Не поради причината, която си мислиш.

Лек цвят обагри страните му пак. Челото й се сбръчка подозрително, сега любопитството и надделя.

— Защо го вземаш?

— Няма значение — каза той, изглеждайки още по-притеснен.

— Защо?

— Наистина не е важно…

— За мене е. Искам да знам, защо звучиш и изглеждаш виновен.

— Защото страдам от морска болест. Ето, доволна ли си? Това е нещо, което дори и семейството ми не знае, Кейти. Заради това не съм капитан на собствения си кораб. Поваля ме за поне четири дни, всеки път, когато корабът ми отплава. Затова няма да ме видиш следващите четири дни, когато отплуваме от тук.

— Четири дни? По-скоро завинаги. Наистина ли мислиш, че повярвах на това? Сега истината!

— Това е истината. И затова бях достатъчно отчаян, че да направя това.

Думата отчаян я накара да помисли за страстта му. Тя си бе помислила, че е рискувал живота си скачайки зад борда, за да я спаси, че му е длъжница за това. Ако това не й беше хрумнало, щеше ли да го подтикне да се любят днес? Не знаеше и беше твърде ядосана, за да разбере.

— Всичко това, само за да правиш любов с мен? — изстреля тя, гледайки го гневно.

— Ако исках само да те вкарам в леглото си, нямаше да те водя на сушата. Бях в стаята ти, Кейти и ти беше пияна. Щеше да е много лесно да правя любов с теб там. По дяволите, ти вероятно нямаше дори да си спомняш на сутринта! Но не за това ни осигурих този ден заедно, а защото прекарвах повече време болен в леглото в каютата ми, отколкото да те ухажвам.

— Да ме ухажваш? — изсъска тя — Наричаш изтърсването на „омъжи се за мен“ ухажване?

— Тъй като си единствената жена, за която някога съм искал да се оженя и единствената, на която съм изтърсвал това, предполагам, че ми трябват и уроци по ухажване!

— Започвам да мисля, че имаш нужда от уроци по живот. Сега вече разбирам, защо Антъни Малъри нарича теб и братята ти варвари.

— Той и Джеймс правят това умишлено, за да ни дразнят.

Тя изсумтя.

— Не се заблуждавай! В твоя случай е цялата истина!

Тя определено го ядоса този път. Със стиснати устни той понечи да отговори, но тогава видя екипажа му да спуска лодка във водата. Той им махна да се откажат, слезе надолу по плажа и издърпа лодката на „Океан“ от храстите.

Кейти го бе последвала и го чу да казва:

— Ето, щастлива ли си? Спасихме проклетата лодка!

Не беше щастлива. Бе по-нещастна от всякога. По време на краткото пътуване до кораба бе изразходвала гнева си, а сега се задушаваше в наранените си чувства. Бойд също мълчеше.

Но преди да се качат на борда, той и каза:

— Наистина ли искаш днешния ден да го нямаше?

Тя не му отговори.