Джоана Линдзи
Прелъстяването (31)

Глава 30

Антъни се смееше, докато той и Джеймс напускаха Нейтънс Хол заедно. Той посещаваше спортната институция от много години. Собственика се опитваше да му предоставя спаринг-партньори, но повечето от тях започваха работа другаде, след рунд или два с него. Той беше известен, като ненадминат на ринга, освен ако Джеймс не беше наоколо. Дори беше загубил всякаква надежда за добър мач, преди брат му да се върне в Лондон и да се присъедини към него отново в Нейтънс няколко пъти седмично.

Единствения друг мъж, който искаше и можеше да даде на Антъни прилична тренировка, беше Уорън Андерсън, но Уорън рядко беше в Лондон. А и племенницата на Антъни, Ейми, възразяваше, когато разкървавяваха съпруга й на ринга, само заради малко упражнение. Антъни смяташе да даде шанс на най-малкия Андерсън да опита. Бойд беше известен, като много добър с юмруците. Но Бойд също беше рядко в града.

Поне Джеймс все още беше съгласен да му услужва от време на време, въпреки че мачовете им можеха да са жестоки и обикновено Джеймс беше победителя. Юмруците му бяха, като тухли все пак. Но не и днес.

— Не се и опитвай да ми кажеш, че си ме оставил да те победя този път — каза Антъни смеейки се — Имам свидетели!

— Един късметлийски удар и ще грачиш за това цяла седмица, нали?

— Седмица? Най-малко половин година.

Джеймс вероятно щеше да повдигне дясната си вежда след тази забележка, ако Антъни не беше сцепил кожата над нея. Вместо това, Джеймс просто изсумтя, отправяйки се към каретата на Антъни. Бяха пристигнали заедно в Нейтънс, така че Джеймс не можеше да се отърве от Антъни и веселото му настроение веднага.

— Ще дойдеш ли с мен у дома за обяд? — попита Антъни, преди да каже посоката на кочияша си.

— Не, можеш да ме оставиш в клуба.

— А, разбира се! — подсмихна се Антъни — Смяташ да се наливаш целия следобед, за да забравиш, че те нокаутирах.

— За цели две дяволски секунди! — изръмжа Джеймс.

— Времето е без значение. Важното е, че те проснах по задник!

— Сложи край на това, паленце, преди аз да съм го направил.

Антъни просто се засмя. Нямаше нищо по-забавно за него, от това да надделее над брат си, особено щом ставаше дума за точно този брат. Нищо не можеше да помрачи доброто му настроение днес, със сигурност не и киселите погледи на Джеймс. Или поне така си мислеше.

Но един от лакеите му внезапно пристигна на кон, точно когато екипажът потегляше. Кочияшът дръпна юздите, когато чу вика на мъжа, който се опитваше да привлече вниманието им.

— Може би ще искате да се приберете у дома сега, милорд — каза лакея, като спря коня си до каретата. — Лейди Рослин е малко разстроена… от вас.

— Какво съм направил сега? — попита Антъни.

— Не каза. Но шотландският й акцент се върна.

— Не означава ли това обикновено, че Рослин е ядосана за нещо? — отбеляза Джеймс с вече значително приповдигнат дух.

— Невинаги — измрънка Антъни — Но може.

Джеймс беше този, който се смееше сега.

— Мисля, че все пак ще се присъединя към вас за обяд, мило момче. Всъщност, изведнъж огладнях.

Антъни не обърна внимание на брат си и каза на кочияша, да побърза. Нямаше никаква идея, какво може да е разстроило съпругата му. Тя го бе изпратила до вратата тази сутрин с целувка и с подигравателния съвет, да не се прибира с разкървавен нос, тъй като знаеше, къде отива и с кого.

Не им отне много време да стигнат до градската къща на Пикадили и Антъни се втурна вътре. Надяваше се, че ще намери Рослин горе в тяхната стая, където Джеймс няма да го последва, но нямаше такъв късмет. Тя беше в салона, пред камината, тупкайки с крак. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Остър блясък искреше в лешниковите й очи. Не беше само разстроена. Определено беше бясна. Той мислено въздъхна.

— Ще чуя обяснение от тоз̀ мъж и то веднага! Ни могъ да повярвам, че си пазил туй в тайна от мен!

— Какво? — попита той предпазливо.

Тя се приближи към него и забучи къс хартия в средата на гърдите му. Той замалко да го изпусне на пода. Все още не можеше да го разгледа. Рослин продължаваше да проглушава ушите му.

— Що не си ми казал, а? — попита пискливо тя — Да ни мислиш, че нямаши да разбера? Става дума за вашито семейство все пак!

Тя отправи поглед към Джеймс, след последния коментар. Той спря на вратата, облегна се на рамката и повдигна златистата си вежда към нея, въпреки че го заболя.

На Антъни, каза:

— Прочети тази дяволска бележка! Умирам да разбера, в какво точно ме обвинява!

— Теб? Аз съм единствения, на когото крещи и по-добре да го чуя от нея — той сложи ръка, около раменете на Розалин и каза внимателно — Скъпа, нямам тайни от теб. За какво става въпрос?

Тя избута ръката му, като кръстоса ръце на гърдите си и само впи поглед в него. Джеймс промърмори:

— По дяволите! — и пристъпи, за да измъкне бележката от ръцете на Антъни.

— Дръжте си копелето у дома — прочете високо Джеймс — Не я искам отново тук, да разстройва майка ми и да предизвиква спомени, за дъщеря, която е по-добре да си остане мъртва — точно както си е. Подписано е от Летиша.

Антъни не можеше да се сети за позната с такова име.

— Коя?

Джеймс повдигна рамене, също не разпознавайки името. Но очевидно Рослин знаеше много добре, кой е изпратил бележката.

— Ти дори си я довел в къщата ми и не си ми казал нищо за това! — изстреля тя и обладана от ярост изхвърча от стаята.