Джоана Линдзи
Прелъстяването (3)

Глава 2

Пътуването беше ужасно! Каретата беше много стара. Седалките дори нямаха възглавнички. Може би са имали, когато каретата е била нова, но преди колко века е било това? И от двата прозореца бяха останали само рамките. Каквито и стъкла да е имало, те отдавна бяха счупени и премахнати. Перденцата бяха спуснати и предпазваха отчасти от вятъра, но също така не пропускаха повечето от дневната светлина. Поне нямаше опасност от премръзване, тъй — като бе средата на октомври. Джудит имаше едно нещо по-малко от което да се страхува.

Все още не се бе разплакала. Продължаваше да си повтаря, че е Малъри, а Малъри бяха направени от твърд материал. Пък и очите й щяха да запарят, ако се разплачеше. Сигурна беше. А и ръцете й бяха вързани, така че нямаше как да ги избърше. Но беше трудно да задържи сълзите да не се потекат.

Денят щеше да е вълнуващ, а се превърна в кошмар, какъвто не бе и сънувала. Тя се фукаше в парка. Не искаше баща й да се притеснява, че коня, който й е купил, е твърде голям за нея, или че не може да го управлява добре.

Беше красива, стройна кобила, само няколко педи по-висока от понито й. А тя балансираше добре на седлото. Баща й й беше купил нормално, а не странично седло и й бе казал, че има още няколко години на разположение, преди да й се наложи да се научи да язди като дама. Тя само искаше да види колко бърза е кобилата и да докаже на баща си, че не е нужно да се притеснява за нея.

Но краткия и галоп я отклони от пътеката и я отведе далеч от мястото, където баща и я наблюдаваше и я скри от погледа му. Тъкмо бе успокоила кобилата и се обръщаше, за да се върне, когато някой я издърпа от седлото. Кобилата се освободи и избяга, а Джудит я завлякоха през гъстата зеленина обграждаща пътеката, с ръка върху устата й, за да не крещи.

Един глас я предупреди:

— Издай някакъв и звук и ще ти прережа гърлото и ще захвърля тялото ти в храстите!

Тя не издаде никакъв звук. Вместо това припадна.

Когато се свести, ръцете и краката й бяха вързани, а устата й запушена. Падането от седалката на пода я събуди. Не се опита се върне обратно, не смяташе, че ще успее. И страхът я обзе. Тя разбра, че каретата се движи с бясна скорост. Малкото й тяло подскачаше по мръсния под. Където и да я водеха, тя бе сигурна, че няма да стигне дотам. Старата карета щеше да се преобърне и да я смаже.

Накрая спряха без произшествия и вратата се отвори. Нещо незабавно бе хвърлено отгоре й, пелерина или одеяло, което не й позволи да се обърне и да види похитителите си. Завиха я така, че да покрият всеки инч от нея, преди да я вдигнат от пода и й изкараха въздуха, когато я метнаха върху нечие костеливо рамо.

Тя все още не бе видяла кой я отвлече, но гласът, който я заплашваше шепнейки, звучеше като женски. Това обаче никак не разсея страховете й.

Джудит чу шумове и гласове, някои от които бяха по-високи. Миришеше силно на храна, което я накара да осъзнае, колко е гладна. Но осъзна, че няма да я нахранят, а преминават покрай отворената врата на кухня или трапезария и гласовете постепенно заглъхват. Не можеше да види нищо изпод завивката, но усещаше, че я носят по стълби. Човекът, който я носеше започна диша тежко от усилието.

Отвори се врата. Изскърца и после я положиха на нещо меко. Легло?

Не махнаха пелерината от нея. Тя се опита да се отвие малко, така че да може пак да вижда.

— Престани! Изсъска й гласът — стой мирно и тихо и няма да те нараним!

Тя застана мирно. Вече беше притихнала. Вратата се отвори отново, но не я оставиха сама. Пристигна още някой.

— Помислих, че това сте вий, кат’ ви видях да влизате през вратата на хана — каза мъж с обвинителен тон. В изговора му се долавяше шотландски акцент — Къде по дяволите беше, жено? Когат ма остави тук за да посетиш леля си, ни очаквах, чи ша изчезнеш за целия ден. Събудих са таз’ сутрин и видях, чи та няма. Какво трябваше да си помисля, хъ?

Той бе доближил леглото, докато говореше, но се отдръпна от него със зяпнала уста и се озъби на жената.

— К’во е туй?!

— Т’ва е нащо богатство — каза тя и се усмихна злорадо.

Някой махна пелерината от Джудит. Светлините от лампите в стаята я заслепиха за момент, но веднага щом очите и се проясниха, вторачи слисан поглед във висок мъж с рижа коса и светлосини очи. Той не изглеждаше грозен или беден. Беше изискано облечен, както повечето представители на висшето общество. И тя забеляза как лицето му пребледня, когато се втренчи в нея. Беше уплашена, но по някаква причина той изглеждаше дори по-уплашен от нея.

Той обърна ужасеното си лице към жената.

— Нейната косъ? Неговите очи? — задави се той — Да ни мислиш, чи нямаше да позная на коя е, хъ?

— Да ни мислиш чи съм се опитвала да гу скрия?

— Изгубилъ си си ума, другу обяснение няма! — възкликна той — Погледни тоз изкривен нос. Дан̀ мислиш чи съм се родил тъй? Погледни белезите по лицето ми! Знайш ли колко кокали ми счупи тоз мъж? Аз съм щастливец чи уживях след боя дет̀ ми хвърли, а ти си откраднала дъщеря му? Как можа дъ го напрайш? Защо?

— Всеки път кат̀ глътнеш няколко питиета, аз трябва дъ слушам за богатството, куету трябвало да бъде твое. Е, трябва да съ радваш, чи накрая съ съгласих с теб. Ъхъм, трябвалу да бъде твое, никуга ни трябвалу да попада в някакво момиченце, дет̀ ни съ нуждаело от негу тогаз, а още по-малку сега, след кат̀ съ умъжи в богату семейству. Е, вече си е вкъщи, къдет̀ му е мястуту.

Джорди Камерън тръсна глава невярващо. Никога не бе съжалявал за брака си с тази жена… досега. Той я нае, да разработи първия му магазин в Единбург, тъй като той самият не знаеше нищо за тази работа. Накрая отстъпи пред настоятелното й флиртуване и я помоли да се омъжи за него. Тя бе от по-долните класи, но в този момент от живота му, това не го интересуваше. Самият той бе сторил нещо подобно тогава. Всъщност, той се бе опитал да принуди майката на това дете да се омъжи за него. Накрая Рослин успя да промени мнението му, чрез щедростта си.

— Това, което човек казва, докат̀ е поркан обикновено не е туй, дет̀ си мисли когат̀ е трезвен. Аз съ отказах от туй богатство още преди години. Прачичо ми имаше всяк̀во право да го остай на койт̀ си поиска, а мойта брат̀чедка беши най-близката му роднина, тъй чи той го остай на нея. Той никога нямаши да ми даде нищу от него, след кат̀ ме мразеше толкоз.

— Ти все пак трябва дъ получиш нещу.

— Млъквай, жено и ма слушай! Казвам ти, чи си си изгубила ума! Брат̀чедката Рослин ми даде идеята дъ отворя магазините. Дади ми и десет хиляди паунда, кат̀ ги пъхнала в чантата ми без аз дъ разбера, без да чака благодарности за туй! Беши достатъчно, за дъ отворя и трите ни магазина, с които си живеем дустатъчну добре. Ни сме богати, ама и нищу не ни липсва. И сега ша й съ отплатим тъй?

— И мислиш, чи аз съм мръднала, след кат̀ ти току-що каза на малката кои сме?

— Ти го напрай в момента, в който спомена пруклетуту наследству във връзка с майка й!

Тя изсумтя и после измрънка:

— Аз взех предпазни мерки дъ скрия кои сме. Дори откраднах стара каретъ заранта преди да отпътувам за градъ, в случъй чи трябва дъ съ скрия. Ама никой ни мъ видя. Беши многу лесну. Планът ми беши дъ я отвлекъ от къщата им, но докат̀ ги наблюдавах я видях дъ излиза с кобилата и баща си. После ги проследих до големия парк. Мислих си чи е многу по-подходящо мясту за отвличане, докат̀ ни осъзнах, чи мъжа ни я изпуска от поглед. Тъкму щях си тръгвам, когат при последната обиколка, тя влетя право в ръцете ми.

— Ни мъ интересува как си го напрайла, но искам дъ разбера как ша го опрайш! Връщаш я обратну!

— Няма! — отвърна решително тя. — Пък и е твърде късну за туй. След кат̀ напуснъх Лондон уредих да получат таз̀ вечер бележка, къдет̀ пише къде дъ донесът парите. Точно сега я получавът — но после му се усмихна — Ти си най-убавото нещу дет̀ ми съ е случвало, мъжо, няма спор. А аз ти съ отплащам сега кат̀ на прая по-богати отколкото няколко магазина изобщо биха могли. К̀во ако трябва дъ напусним страната зарад̀ туй? — добави тя, свивайки рамене — Туй е малка цена, която трябва дъ платим за състоянието, което ша получим. Обмисли го таз нощ. На зарантъ ша видиш, чи съм права.

Тя грабна детето и го сложи на земята в ъгъла на стаята, така че леглото им отново бе свободно. Джорди веднага грабна двете възглавници и завивката и ги намести около детето, за да му бъде по-удобно. Жена му му се присмя. Той стисна зъби, като се надяваше, че сънят ще й помогне да разбере, каква глупава грешка е направила. Не му се искаше да мисли, че трябва да прати собствената си жена в затвора, за да спаси живота й. Но той не се съмняваше, че заради това, което тя бе сторила, Антъни Малъри ще ги убие и двамата, ако момиченцето не бъде върнато моментално.

— Моля тъ! Моля тъ, кажи нъ баща си, чи аз нямам нищу общо с туй! — шепнеше той, докато я завиваше нежно. — Ни беши моя идея, кълна са!

— К̀во мънкаш? — потърси му сметка жена му.

— Нищу, скъпа.