Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (9) (или Бисери за свинете)

9

Дърводелецът също се измъкна от компанията на Фред Роузуотър, оставяйки броя на „Американски следовател“. Фред премина през една сложна пантомима на скука, изиграна за всеки, който евентуално го наблюдава и трябва да разбере, че нямаше абсолютно нищо за четене, задрямал човек, вероятна останка от прежни времена, на когото му се иска да намери нещо за четене, като човек, който сънува.

— О-хо-хо — прозя се той. Разпери ръце, за да събере вестника.

Имаше само един човек вътре, момичето зад тезгяха.

— Изобщо не разбирам — каза й той, — кои са тези идиоти, които четат този боклук.

Момичето с основание момееше да отговори, че Фред го четеше от кора до кора всяка седмица. Но понеже тя самата бе идиот, не забеляза нищо:

— Нищо не знам, нищо не пипам, претърсете ме — каза тя.

Това не бе съблазнителна покана.

Фред Роузуотър, пухтейки недоверчиво, отвори рекламната страница на вестника, която носеше заглавие „Очаквам ви“. Мъже и жени признаваха, че търсят любов, брак и по-особени развлечения. Това им струваше долар и 45 цента на ред.

* * *

„Привлекателна, весела 40-годишна госпожица, служеща, еврейка — гласеше една от тях, — с висше образование, живее в Кънектикът. Търси мъж — евреин, същото образование, цел — брак. Горещо желае деца. Подател: п.к. Л — 577.“

Това бе приятна обява. Повечето не бяха такива.

„Фризьор от Сейнт Луис търси контакт с други фризьори. Размяна на снимки“ — гласеше друга.

„Съвременна двойка, отскоро в Далас, търси среща с двойки без предразсъдъци, които се интересуват от искрена фотография. Гарантиран отговор на всички искрени писма. Снимките се връщат при поискване“ — гласеше друга.

„Учител от първоначално училище изпитва остра нужда от уроци по добро държание със строга преподавателка, за предпочитане любител на коне немска или скандинавска порода — гласеше друга. — Готовност за преселване навсякъде в границите на САЩ.“

„Високопоставен служител на Ню Йорк желае срещи следобед в почивни дни. Прекалената скромност не е желателна“ — гласеше друга.

На заглавната страница имаше голям купон, на който читателят се поканваше да напише своя обява. Фред копнееше за това.

* * *

Фред отгърна страницата, прочете статия за изнасилване и убийство, извършени в Небраска през 1933 година. Илюстрациите представляваха възмутителни клинични снимки, които само един съдебен следовател имаше право да види. От изнасилването и убийството бяха минали 30 години, когато Фред четеше за тях и когато десетте милиона читатели на „Следователя“ се предполагаше, че четат за тях. Темите, с които се занимаваше вестникът, бяха вечни. За Лукреция Борджия можеше да се съобщи с тлъсти заглавия по всяко време. В действителност Фред, който бе учил само една година в Принстън, бе научил за смъртта на Сократ точно от „Следователя“.

Влезе едно тринадесетгодишно момиче и Фред захвърли вестника. Момичето бе Лайла Бънтлайн, дъщеря на най-добрата приятелка на жена му. Лайла бе високо създание, с конско лице, елегантна. Имаше огромни кръгове под чудно красивите си зелени очи. Лицето й бе на петна от слънчево обгаряне, загар, лунички и розова, млада кожа. Тя бе най-добрата състезателка и сръчна плувкиня в яхтклуба в Пискуонтуит.

Лайла изгледа Фред със съжаление — той бе беден, жена му бе грозна, беше дебел и отегчителен. Запъти се към лавиците със списания и книги и се скри от погледа, като седна на студения циментов под.

Фред измъкна отново „Следователя“, погледна обявите, които му предлагаха продажба на всички видове порнографски стоки. Дъхът му почти замря. Бедният Фред хранеше влажен, юношески възторг към „Следователя“ и към всичко, за което се говореше в него, но не се решаваше да стане част от този свят, да пише на всички пощенски кутии, посочени там. Тъй като бе син на самоубиец, едва ли бе толкова чудно, че тайните му копнежи бяха срамни и едностранчиви.

* * *

Един здравеняк нахлу в бар — книжарницата и профуча покрай Фред така бързо, че той не успя да скрие вестника.

— Хей, развратно, застрахователно копеле — каза весело новодошлият, — май ти текат лигите, като четеш този вестник?

Това бе Хари Пена, професионален рибар. Освен това той бе и шеф на доброволната пожарна команда в града. Хари притежаваше два риболовни трапа откъм сушата, лабиринти от прътове и мрежи и безжалостно се възползваше от глупостта на рибата. Всеки трап бе дълго заграждение във водата, със суша от едната страна и кръгла ограда от колове и мрежи от другата. Рибата търсеше път около оградата и влизаше в ограденото пространство. Глупаво кръжеше там, докато Хари и двамата му едри сина пристигнеха с лодката си, с харпуни и чукове, затваряха вратата на оградата, издърпваха мрежата, лежаща на дъното, и убиваха, убиваха, убиваха.

Хари бе на средна възраст, кривокрак, но имаше глава и плещи, които можеха да служат за модел на Микеланжело за Мойсей или господ — бог. Не бе прекарал целия си живот като рибар. И той бил едно време застрахователно копеле в Питсфийлд, Масачузетс. Една нощ почистил килима във всекидневната с въглероден тетрахлорид и всички наоколо измрели. Когато се възстановил, лекарят му казал:

— Хари, или работи на открито, или ще умреш. Така Хари станал това, което бил и баща му — риболовец.

* * *

Хари обгърна с ръка хилавите рамене на Фред. Можеше да си позволи да бъде нежен. Беше един от малкото мъже в Пискуонтуит, чиято мъжественост не се поставяше под съмнение.

— А-ха-а, бедни, застрахователни глупако — каза той, — защо продължаваш тази работа? Направи нещо красиво. — Седна, поръча си черно кафе и пура.

— Виж какво, Хари — каза Фред с нацупено благоразумие, — като че ли моята застрахователна философия е малко по-различна от твоята на времето?

— Глупости — каза весело Хари. Взе вестника от Фред, разгледа предизвикателството на първа страница, изстреляно от Ранди Херълд. — За бога — каза той, — тя ще бъде доволна на каквото и да е бебе, ако бих й направил, и то аз ще кажа кога, хич няма да я питам.

— Говоря сериозно, Хари — настояваше Фред. — Обичам застраховките. Обичам да помагам на хората.

Хари с нищо не показа, че е чул. Намръщи се на една снимка на млада французойка по бикини. Като разбра, че изглежда на Хари невзрачен и безполов, Фред се стараеше да го убеди, че греши. Сръга го така, по мъжки.

— Като тази? — попита той.

— Като коя?

— Онова момиче.

— Това не е момиче. Това е лист хартия.

— За мен е момиче. — Фред Роузуотър се ухили похотливо.

— Много лесно се оставяш да те баламосат — каза Хари. — Направено е с мастило върху лист хартия. Момичето не лежи на бара. Тя е на хиляди мили оттук и дори не подозира, че сме живи. Ако беше истинска, тогава щях просто да си стоя в къщи и да изрязвам снимки на големи риби, за да си изкарвам насъщния.

* * *

Хари Пена отново се загледа в обявите на „Очаквам ви“ и помоли Фред за писалка.

— Писалка? — попита Фред Роузуотър, като че ли това бе чужда дума.

— Имаш, нали?

— Да, имам. — Фред подаде една от деветте писалки, напъхани тук-там из дрехите му.

— Наистина имал — засмя се Хари. И ето какво написа той на купона за обявите:

„Пламенно татенце от бялата раса търси гореща мамичка от която и да е раса, възраст, вероизповедание. Цел: всичко, но не и брак. Възможна размяна на снимки. Зъбите ми са естествени.“

— Наистина ли смяташ да изпратиш това? — Непреодолимото желание на Фред да направи обява, за да получи няколко мръсни отговора, бе съвсем явно.

Хари подписа обявата: „Фред Роузуотър, Пискуонтуит, Роуд Айлънд.“

— Страшно забавно — каза Фред, като се отдръпна от Хари със саркастично достойнство.

Хари намигна.

— Смешно за Пискуонтуит — каза той.

След това влезе съпругата на Фред, Карълайн. Тя бе красива, измъчена, мършава, объркана, ниска жена, натруфена с елегантни дрехи, изхвърлени от богатата й приятелка — лесбийка Аманита Бънтлайн. Карълайн Роузуотър звънтеше и грееше от накити. Целта на тези накити бе употребяваните дрехи да изглеждат шити за нея. Отиваше да обядва с Аманита. Искаше пари от Фред, за да настоява, с нещо в джоба, да плати своята част от обеда.

Чувствуваше, че Хари Пена я наблюдава отстрани и се държеше като жена, която се стреми да запази достойнството си, въпреки че е в това положение. Поради непрестанните помощи на Аманита тя се съжаляваше, че е съпруга на мъж, който е толкова беден и глупав. Това, че бе точно толкова бедна и глупава, колкото и Фред, бе една вероятност, която тя органически отхвърляше. Все пак бе завършила в Харвард и бе специализирала философия в университета Дилън в Додж Сити, Канзас. Там се бяха срещнали с Фред в един военен клуб. Фред служеше във Форт Чили по време на Корейската война. Тя се омъжи за него, защото мислеше, че всеки, който живее в Пискуонтуит и е учил в Принстън, е богат.

Почувствува се унижена, когато откри, че не е така. Искрено вярваше, че е интелектуалка, но не знаеше почти нищо и всеки проблем, с който се сблъскваше, можеше да бъде разрешен само от едно нещо: пари, и то много. Беше ужасна домакиня. Плачеше, когато вършеше домакинската работа, защото бе убедена, че това я откъсва от по-добри неща.

Колкото до лесбийството то не бе съвсем присъщо за Карълайн. Тя беше просто женски хамелеон, който се опитваше да напредне в живота.

* * *

— Отново обед с Аманита? — изцвили Фред.

— Защо не?

— Дяволски скъпи са тези разкошни обеди всеки ден.

— Не е всеки ден. Най-много два пъти в седмицата. — Тя бе крехка и ледена.

— Все пак това са страхотни разходи, Карълайн.

Тя протегна ръка, облечена в бяла ръкавица, за пари.

Фред й даде.

Не му благодари. Излезе, зае мястото си на сиво-бежовата кожена възглавница до ухаещата Аманита Бънтлайн в собствения й сиво-син Мерцедес 300-СЛ.

Хари Пена се взря изпитателно в тебеширено бледото лице на Фред. Не каза нищо. Запали пура, тръгна си — отиде да лови истинска риба с двамата си истински сина — в истинска лодка, в солено море.

* * *

Лайла, дъщерята на Аманита Бънтлайн, седеше върху студения под и четеше „Тропик на Рака“ от Хенри Милър, който заедно с „Гол обед“ от Уилям Бъроу бе взела от специалния рафт. Интересът й към книгите бе търговски. На тринадесет години тя бе главният доставчик на порнографски материали в Пискуонтуит.

Занимаваше се с фойерверки по същата причина: печалба. Приятелите й в яхтклуба и дневното училище бяха толкова богати и глупави, че й плащаха почти всичко, което им предложеше, на всякаква цена. В един търговски ден тя можеше да продаде екземпляр от „Любовникът на лейди Чатърли“, който струваше 75 цента, за 10 долара, и увеселителни бомбички от 50 цента за 5 долара.

Купуваше фойерверките през семейните ваканции в Канада, Флорида или Хонконг. Голяма част от запаса й от мръсни думи идваше от стоката в бар — книжарницата. Истината бе, че Лайла знаеше кои са най-новите заглавия много по-добре от приятелите си или служещите в книжарницата. Купуваше пикантните, щом се появяха на специалния рафт. Сделките й бяха само с идиота от щанда за закуски, който забравяше всичко по-бързо, отколкото то се случваше.

Връзката между Лайла и бар — книжарницата бе една чудесна симбиоза, защото на витрината висеше голям медальон от позлатен полистирен, връчен от организацията „Майките от Роуд Айлънд, за спасение на децата от порнографията“. Представители на тази организация ревизираха редовно стоката на щанда с евтини книги. Полистиреновият медальон показваше, че не са открили нито една мръсна книга.

Смятаха, че децата им са в безопасност, но истината бе, че Лайла бе завладяла пазара. Имаше само едно нещо, което не можеше да се купи оттам — порнографски снимки. Но тя се сдобиваше с тях по начина, който Фред Роузуотър така често гореше от желание да използва — да отговори на пикантните обяви в „Американски следовател“.

* * *

Тежки стъпки отекнаха по пода на бар — книжарницата и нахлуха в детския й свят. Това бяха стъпките на Фред Роузуотър.

Лайла не скри мръсните книги. Продължи да чете, като че ли „Тропик на Рака“ бе „Хайди“.

„Куфарът е отворен и нещата й лежат разхвърляни наоколо, както и преди. Тя ляга на леглото облечена. Един, два, три пъти, четири пъти… Страхувам се, че ще полудее… в леглото, под одеялата, колко е хубаво отново да чувствувам тялото й! Но за колко време! Ще продължи ли този път повече? Вече имам предчувствие, че не.“

Лайла и Фред често се срещаха между книгите и списанията. Фред никога не я питаше какво чете. Тя знаеше, че той ще направи това, което винаги правеше — ще огледа лавиците с по-специални издания с тъжно настървение и ще отвори някое дебело домашно списание като „По-добри домове и градини“. Точно това направи и сега.

— Мисля, че жена ми отиде пак да обядва с майка ти — каза Фред.

— И аз така мисля — каза Лайла. С това разговорът приключи, но Лайла продължи да мисли за Фред. Тя бе на нивото на глезените на Роузуотър. Мислеше за тях. Когато го видеше по къси гащета или по бански костюм, тя винаги забелязваше, че те целите са в белези и рани, като че всеки ден от живота му някой го бе ритал, ритал, ритал. Лайла си помисли, че може би той страда от недостиг на витамини и затова глезените му имат такъв вид, или пък от краста.

* * *

Кървавите глезени на Фред бяха жертва на плана на жена му за вътрешно обзавеждане, което изискваше едва ли не шизофренична употреба на малки масички, разпръснати с дузини из цялата къща. Всяка масичка имаше свой пепелник и чинийка за ментови бонбони за следобеда, въпреки че Роузуотърови никога не приемаха гости. Карълайн вечно пренареждаше масичките, като че ли всеки ден имаше нов прием. По тази причина бедният Фред непрекъснато си ожулваше глезените в масичките.

Един път получи такава дълбока рана, че се наложи да му направят 11 шева. Това падане не бе причинено от малките маси. То бе поради един предмет, който Карълайн никога не прибираше. Предметът бе вечно там, подобно на домашен мравояд, навикнал да спи на вратата, на стълбата или на камината.

Този предмет, върху който Фред бе паднал и разрязал крака си, бе „Електролукс“-а на Карълайн Роузуотър. Тя подсъзнателно се бе заклела пред себе си, че няма да прибере прахосмукачката, докато не забогатее.

* * *

Като помисли, че Лайла не му обръща внимание, Фред остави „По-добри домове и градини“ и грабна един роман с меки корици, който изглеждаше, че пращи от сексуални изживявания: „Венера върху половин раковина“ от Килгор Траут. На задната корица имаше съкратен вариант на една пикантна сцена от книгата. Започваше така:

Кралица Маргарет от планетата Шалтун остави робата си да се свлече на пода. Отдолу бе гола. Високият й, твърд, разголен бюст бе горд и розов. Бедрата й бяха подкупваща лира от чист алабастър. Блестяха така ослепително, като че ли в тях гореше огън.

— Твоите митарства свършиха, звездни скитнико — прошепна тя с глас, натежал от страст. — Не търси повече, защото вече си намерил. Отговорът е в ръцете ми.

— Това е славен отговор, кралице Маргарет, бог ми е свидетел — отговори звездният скитник. Дланите му обилно се потяха. — Ще го приема с благодарност. Но трябва да ти кажа, ако искам да бъда съвсем откровен с теб, че утре ще продължа своя път.

— Но ти вече намери отговора, вече го намери — извика тя и притисна главата му между благоуханните си млади гърди. Той каза нещо, което тя не чу. Отстрани го малко от себе си.

— Какво каза?

— Казах, кралице Маргарет, това, което предлагаш, е ужасно хубав отговор. Но просто не е този, който аз търся.

Имаше снимка на Траут. Беше стар човек с черна брада. Приличаше на уплашен, застаряващ Исус, чиято присъда за разпъване на кръста бе заменена с доживотен затвор.