Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Bless You, Mr. Rosewater (or Pearls Before Swine), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Кърт Вонегът. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър или Бисери за свинете

Американска, първо издание

Превод: Божидар Стойков

Рецензент: Каталина Събева

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Владимир Иванов

Фотограф: Росен Донев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Дадена за набор на 5.XI.1981 г.

Подписана за печат на 12.І.1982 г.

Излязла от печат на 19.ІІ.1982 г.

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07.

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1982 г.

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

5

Елиът си спеше сладко, въпреки че имаше купища неприятности. Като че ли тоалетът в мръсната, малка умивалня на кантората сънуваше кошмари. Той пъшкаше, хълцаше, бълбукаше, като че се давеше. Консерви, данъчни формуляри и географски списания бяха натрупани върху резервоара за вода. Чиния и лъжица киснеха в студена вода в мивката. Аптечката над мивката бе широко отворена. Натъпкана бе с витамини, лекарства против главобол, мехлеми за хемороиди, разхлабителни и приспивателни. Елиът редовно ги ползваше, но те не бяха само за него. Бяха за всички съмнително болни, които идваха да се срещнат с него.

Обич, съчувствие и малко пари не бяха достатъчни за тези хора. Освен това искаха и лекарства.

Навсякъде бяха разпръснати купища листове — данъчни формуляри, бланки на Съюза на ветераните, формуляри за пенсии, подпомагане, социални застраховки, освобождаване под гаранция. Купища се събаряха тук и там и образуваха дюни. А между куповете и дюните лежаха картонени чаши, празни кутии от Амброзия, угарки и празни бутилки от Южна утеха.

По стените бяха накачени снимки с кабарчета, които Елиът бе изрязвал от Лайф и Лук[1], снимки, които шумоляха на лекия хладен ветрец, който се появяваше преди гръмотевична буря. Елиът откри, че някои снимки ободряват хората, особено с малки животни. Посетителите харесваха също и снимки на драматични катастрофи. Космонавтите ги отегчаваха. Харесваха снимки на Елизабет Тейлър, понеже я мразеха толкова много, че се чувстваха над нея. Най-много обичаха Ейбръхам Линкълн. Освен тях Елиът се опита да популяризира Томас Джеферсън и Сократ, но хората не можеха да запомнят от едното посещение до следващото кои са те. „Кой от тях кой е?“ — питаха.

Преди това кантората се заемаше от един зъболекар. Нямаше и следа от предишния наемател освен стълбата, която водеше от улицата нагоре. Зъболекарят бе наковал тенекиени знаци на челната част на стъпалата, всеки от които възхваляваше някоя страна от работата му. Знаците все още бяха там, но Елиът ги бе замазал с боя. Написал бе нови, един стих от Уилям[2] Блейк. Ето го, както бе написан на части, за да се нагоди към дванадесетте стъпала:

Ангелът,

що бдеше

над моето

рождение,

каза:

„Малко създание,

сътворено

от радост и веселие,

върви, люби,

но помощ

не чакай

от никого ти.“

В основата на стълбата, написан с молив на стената от самия сенатор, бе неговото опровержение, друг стих на Блейк:

Наслада дири любовта, пленява други с красотата, покой отнема радостта, и ад създава в небесата.

* * *

Във Вашингтон бащата на Елиът изразяваше гласно желанието си двамата с Елиът да са мъртви.

— Аз… аз имам една чудесна идея — каза Макалистър.

— Последната ти чудесна идея ми струваше 87 милиона долара.

Макалистър даде да се разбере с уморена усмивка, че не възнамерява да се извинява за състоянието на фондацията. В края на краищата всичко бе извършено според предварителния план — състоянието бе прехвърлено от баща на син, без данъчните власти да получат и петак. Макалистър едва ли можеше да даде гаранции, че синът ще бъде като всички останали.

— Бих искал да предложа Елиът и Силвия да направят един последен опит за помирение.

Силвия поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Съжалявам, не. — Беше се свила на кълбо в голямото кресло. Събула бе обувките си. Лицето й представляваше безупречен синьо-бял овал с гарвановочерна коса. Имаше кръгове под очите. — Не.

Това решение, разбира се, бе мъдро и според изискванията на медицината. Втората й криза и възстановяването не я преобразиха отново в старата Силвия от миналите дни в окръга Роузуотър. Това й придаваше видимо нова индивидуалност, трета след сватбата с Елиът. Същността на тази индивидуалност бе чувството за безсмисленост, срамът, че се е отвратила от бедните и от личната хигиена на Елиът, и едно самоубийствено желание да пренебрегне отвращението си, да се върне при Роузуотър и скоро след това да умре за правото дело.

Така че със смущение, основаващо се на медицината, тя външно се противопоставяше на пълното жертвоприношение и отново каза:

— Не.

* * *

Сенаторът помете снимката на Елиът от полицата над камината.

— Кой може да я обвини? Може ли да легне още веднъж с оня пиян циганин, когото наричам син? — Той се извини за грубостта на последната си мисъл. — Старите хора, загубили вече надежда, са склонни към грубост и буквално изразяване. Извинете ме.

Силвия наведе красивата си глава, после я изправи.

— Не мисля, че той е такъв… пиян циганин.

— За бога, аз пък съм убеден. Всеки път, когато съм принуден да го погледна, си мисля: „Идеално място за коремен тиф.“ Не се опитвай да щадиш чувствата ми, Силвия. Синът ми не заслужава почтена жена. Той заслужава това, което си е намерил — лицемерното братство на проститутки, симуланти, сводници и крадци.

— Те не са толкова лоши, татко Роузуотър.

— Доколкото разбирам, основното, за да се харесат на Елиът, е, че нямат нищо добро в себе си.

Силвия, преживяла две нервни кризи и с неясни планове за бъдещето, каза спокойно, точно както лекарят й би искал да я чуе:

— Не искам да споря.

— Все още можеш да го защищаваш.

— Да. Ако не мога да ви обясня друго тази вечер, разберете поне това: Елиът има право да върши това, което прави в момента. То е красиво. Просто аз не съм достатъчно силна или добра, за да бъда вече до него. Грешката е моя.

Огорчена обърканост, а след това безпомощност покриха лицето на сенатора.

— Кажи една добра дума за онези хора, на които Елиът помага.

— Не мога.

— Мислех, че можеш.

— Това е тайна. — Насилена да спори, тя изтъкна този аргумент, за да спре дотук.

Без да съзнава колко бе безмилостен, сенаторът избърза:

— Ти си сега между приятели — да допуснем, че ни кажеш каква е тази голяма тайна.

— Тайната е, че те са човешки същества — каза Силвия.

Погледът й се местеше от лице на лице, за да открие искрица разбиране. Нямаше и помен от това. Последното лице, в което се взря, бе на Норман Мушари. Той й отвърна с ужасно неподходяща усмивка, пълна с алчност и похот.

Силвия рязко се извини, изтича в банята и заплака.

* * *

Чу се гръм у Роузуотър, който накара едно кафяво куче да изскочи от пожарната в психосоматичен бяс. Кучето спря на средата на улицата, треперейки. Уличните лампи бяха слаби и нарядко. Единствената друга светлина идваше от една синя крушка пред полицейския участък в сутерена на съда, една червена пред пожарната и една бяла в телефонната кабина по пътя за закусвалнята, която бе и автогара.

Чу се трясък. Мълнията превърна всичко в синьо-бели диаманти.

Кучето хукна към вратата на фондацията Роузуотър, дращеше и виеше. Горе Елиът спеше. Бледата му полупрозрачна риза, окачена на инсталацията на тавана, се полюляваше като призрак.

* * *

Елиът имаше само една риза. Имаше и само един костюм — мръсен, син, двуреден и раиран, който висеше на дръжката на умивалнята. Това бе чудесен костюм, защото все още се крепеше по шевовете, въпреки че бе толкова стар. Елиът го бе купил от пожарникар — доброволец в Ню Иджипт, Ню Джърси, през 1952 година.

Имаше и само един чифт обувки, черни. Те бяха с напукана кожа в резултат на един експеримент. Елиът бе опитал веднъж да ги лъсне с лустро, което обаче бе за лъскане на под, а не на обувки. Едната обувка бе на бюрото, а другата в умивалнята, на ръба на мивката. Във всяка обувка имаше по един кафяв найлонов чорап с прикачен жартиер. Единият край на жартиера на чорапа в обувката на мивката бе във водата. Сам се бе мокрил, чорапът също чрез вълшебството на скачените съдове.

Единствените цветни нови предмети в кантората, освен снимките от списания бяха една огромна кутия „Тайд“, вълшебен прах за пране, жълта мушама и червена каска на пожарникар — доброволец, окачени на закачалки до входната врата. Елиът бе пожарникар лейтенант. Лесно можеше да бъде капитан или командващ, тъй като бе предан и изкусен пожарникар и бе подарил на пожарната шест нови машини. По негово настояване той, имаше чин не по-висок от лейтенант.

Почти никога не напускаше кантората, освен при гасене на пожари и всички алармени сигнали се централизираха там. Ето защо имаше два телефона до леглото си. По черния търсеха фондацията. Червеният бе за пожари. Когато звъняха за пожар, Елиът натискаше един червен бутон, инсталиран на стената под свидетелството му на нотариус. Бутонът задействуваше съдбоносната сирена под кулата на покрива на пожарната. Елиът бе платил и сирената, и кулата.

Оттам се носеше оглушителен гръм.

— Сега, веднага… ей сега — промърморваше в съня си Елиът.

Черният му телефон иззвъняваше. Той се събуждаше и отговаряше на третото позвъняване. Отговаряше това, което казваше на всеки, който се обаждаше, независимо колко е часът:

— Тук е фондацията Роузуотър. С какво можем да ви помогнем?

* * *

Сенаторът си бе наумил, че Елиът има вземане-даване с престъпници. Това не бе вярно. Повечето от клиентите му не бяха достатъчно смели или достатъчно умни, за да вършат престъпления. Но Елиът, особено когато спореше с баща си, банкерите или адвокатите си, грешеше почти по същия начин относно клиентите си. Спореше, че хората, на които се опитваше да помогне, бяха същите като онези, които поколения преди това бяха изсичали горите, пресушавали блата, строили мостове, хора, чиито синове бяха гръбнакът на пехотата по време на война — и тъй нататък. Хората, които се осланяха на Елиът, бяха много по-слаби и глупави. Когато дойдеше време да отидат във войската например, синовете им обикновено ги отхвърляха като умствено, нравствено и физически негодни.

Имаше упорити елементи между бедняците в окръга Роузуотър, които от гордост страняха от Елиът и безкористната му любов и имаха нахалството да се махнат от окръга и да потърсят работа в Индианополис, Чикаго или Детройт. Малцина намираха постоянна работа по тези места, разбира се, но поне опитваха.

* * *

Клиентът, който позвъни по черния телефон на Елиът, бе 68-годишна девица, която, според общото мнение, бе прекалено глупава, за да живее. Казваше се Дайана Муун Глампърс. Никой не беше я обичал. Нямаше и причини някой да я обича. Беше грозна, глупава и отегчителна. В редките случаи, когато трябваше да се запознае, тя съобщаваше винаги цялото си име, както и онези мистериозни фактори, които я бяха натикали така безсмислено в живота:

— Майка ми се казваше Муун. Баща ми — Глампърс.

* * *

Тази кръстоска между Муун и Глампърс бе домашна прислужница в тухления дворец на Роузуотър, официалната резиденция на сенатора, дом, в който той живееше практически не повече от десет дена в годината. През останалите 355 дни Дайана имаше на разположение 26 стаи само за себе си. Чистеше, чистеше, непрекъснато чистеше сама, макар че нямаше кого да обвини, че прави боклук.

Когато Дайана свършеше работата си за деня, тя отиваше в една стая над гаража за шест коли. Единствените превозни средства вътре бяха един Форд-Файтон, модел 1936 година, на трупчета и червен велосипед на три колела с пожарна камбана на кормилото. Велосипедът принадлежеше на Елиът от дете.

След работа Дайана сядаше в стаята си и слушаше строшеното си зелено пластмасово радио или прелистваше библията. Тя бе неграмотна. Библията й бе станала на парцал. На масата до леглото й имаше бял телефон „Принцеса“, нает от телефонната компания Индиана Бел за 75 цента месечно плюс обикновените такси.

Чу се гръм.

Дайана изкрещя за помощ. Трябваше да извика.

Мълния бе убила майка й и баща й на пикника на дърводобивната компания Роузуотър през 1916. Сигурна бе, че и тя ще бъде убита от мълния. И понеже бъбреците непрекъснато я боляха, тя бе уверена, че мълнията ще я порази точно там.

Грабна слушалката на телефона „Принцеса“. Набра единствения номер, който цял живот бе набирала. Хленчеше и охкаше, докато чакаше човека от другия край да отговори.

Това беше Елиът. Гласът му бе ласкав, до голяма степен бащински човечен като най-ниския тон на виолончело.

— Тук е фондацията Роузуотър — каза той. — С какво можем да ви помогнем?

* * *

— Електричеството отново е по петите ми, мистър Роузуотър. Трябваше да телефонирам! Толкова съм изплашена!

— Звънете по всяко време, мила. Аз затова съм тук.

— Този път електричеството наистина ще ме порази.

— Майната му на това електричество. — Гневът на Елиът бе искрен. — Подлудява ме по същия начин, както непрекъснато тормози и теб. Не е честно.

— Иска ми се да дойде веднъж завинаги и да ме утрепе, вместо да говорим непрекъснато за него.

— Градът ще бъде много натъжен, ако това се случи, мила.

— Кого го е грижа?

— Мен.

— Вие се грижите за всички. Искам да кажа, кого още?

— Много, много хора, мила.

— Една глупава стара жена на 68 години.

— 68 е чудесна възраст.

— 68 години е доста дълго време за едно тяло да живее, без да му се е случило някога нещо хубаво. Никога нищо хубаво не ми се е случило. Как може така? Аз съм била зад вратата, когато добрият господ — бог е раздавал умовете.

— Това не е вярно!

— Била съм зад вратата, когато добрият господ — бог е раздавал силни, красиви тела. Дори когато бях млада, не можех да тичам бързо, да скачам. Никога не съм изживявала нещо истински хубаво — нито веднъж. Имам газове, подути глезени и бъбречни болки от бебе. Бях зад вратата, когато добрият господ — бог раздаваше парите и късмета. А когато събрах достатъчно кураж да се покажа и да пошушна: „Боже, мили боже, ето ме и мен малката“ — нямаше останало нищо хубаво. Даде ми един стар картоф за нос. Даде ми коса на клечки и глас като на дърта жаба.

— Това за гласа ти не е вярно, Дайана. Имаш хубав глас.

— Точно такъв си е — настояваше тя. — Имаше такъв жабешки глас горе в рая, мистър Роузуотър. Добрият господ — бог смяташе да го изпрати тук долу на тази тъжна земя, но онази дърта жаба бе умна. „Мили боже — рече дъртата, умна жаба, — ако ти е все едно, предпочитам за сега да не се раждам. Не ми се струва много приятно там долу за една жаба.“ И господ — бог я остави да си подскача горе из рая, където никой не я използува за стръв и не й яде краката, а ми даде нейния глас.

* * *

Чу се нов гръм. Това повиши гласа на Дайана с една октава.

— О, защо не казах на господа това, което каза жабата! По-добре и аз да не се бях раждала, щом като няма нищо добро за Дайана на този свят.

* * *

— Е, недей така, Дайана, успокой се — каза Елиът. Глътна малко от шишето с Южна утеха.

— Бъбреците ме болят по цял ден, мистър Роузуотър. Имам чувството, че едно огнено гюлле електричество ще премине бавно през мен и ще се върти насам-натам с отровни бръсначи, щръкнали на всички страни.

— Сигурно няма да е много приятно.

— Хич.

— Настоявам да отидеш на лекар, мила, за тези проклети бъбреци.

— Ходих. Бях днес при доктор Уинтърс точно както ми казахте. Държи се към мен като че ли съм крава, а той — пиян ветеринар. А когато спря да ме ръга и извива на всички страни, не можах да го разбера защо се изсмя. Каза, че би искал всеки в окръга да има такива чудесни бъбреци като моите. Каза, че бъбречните ми оплаквания са от главата. Мистър Роузуотър, отсега нататък вие сте единственият лекар за мен.

— Аз не съм лекар, мила.

— Не ме е грижа. Вие сте излекували повече безнадеждни болести от всички лекари в Индиана, взети заедно.

— Е, чак пък…

— Даун Леонард имаше десетгодишен цирей и вие го излекувахте. Нед Калвин имаше тик на окото от дете и вие направихте така, че той спря. Пърл Флеминг дойде при вас и веднага захвърли патерицата си. Ето сега и моите бъбреци спряха да ме болят само като чух сладкия ви глас.

— Радвам се.

— Гърмът и мълниите също спряха.

Това бе вярно. Сега се чуваше само безнадеждно сантименталната музика на падащия дъжд.

* * *

— Можеш ли да заспиш сега, мила?

— Благодарение на вас. О, мистър Роузуотър, в центъра на града трябва да има голяма ваша статуя, направена от диаманти и злато, скъпоценни камъни и чист уран. Вие, с вашето име, образование, пари и изискано възпитание, което ви е дала майка ви, можете да бъдете в някой голям град, да се разхождате в кадилаци с първите големци, оркестри да свирят и тълпите да ви поздравяват. Можете да бъдете толкова високо и така могъщ в този свят, че когато погледнете надолу към простите, глупави, обикновени хора от стария, беден окръг Роузуотър, ние ще ви изглеждаме като буболечки.

— Е, не…

— Вие се отказахте от всичко, което човек може да пожелае, за да помогнете на малките хора и те знаят това. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър. Лека нощ.

Бележки

[1] Американски списания. — Б.пр.

[2] В изданието е Уйлям. — Бел. Dave