Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (2) (или Бисери за свинете)

2

Елиът Роузуотър бе роден през 1918 година във Вашингтон. Подобно на баща си, който претендираше, че представлява щата Индиана, Елиът бе възпитан, получи образованието си и се забавляваше по източното крайбрежие и в Европа. Семейството посещаваше така наречения „дом“ в окръга Роузуотър за много кратко време всяка година, колкото бе необходимо да съживи представата, че това е семейно огнище.

Елиът имаше невзрачна академична кариера в Лумис и Харвард. Стана опитен моряк през летата в Котуит, на Кейп Код, и среден скиор през зимните ваканции в Швейцария.

Напусна Юридическия факултет в Харвард на 8 декември 1941 година, за да се запише доброволец в пехотата на Съединените щати. С достойнство взе участие в много битки. Стигна до чин капитан, беше командир на рота. Към края на войната в Европа Елиът заболя според диагнозата от нервно разстройство вследствие на боевете. Беше настанен в болница в Париж, където ухажваше и спечели сърцето на Силвия.

След войната Елиът се върна в Харвард с очарователната си съпруга и завърши право. Продължи да специализира международно право, мечтаеше да помогне по някакъв начин на ООН. Защити докторат и едновременно с това зае президентския пост на новата фондация Роузуотър. Задълженията му според устава бяха толкова незначителни или пък огромни, колкото той сам си ги направеше.

Елиът реши да се занимава сериозно с фондацията. Купи нова къща в Ню Йорк, с фонтан във фоайето. Напълни гаража с един Бентли и един Ягуар. Нае апартамент с канцеларии в Емпайър Стейт Билдинг^[1]. Нареди да ги боядисат в лимоново, тъмнооранжево и бяло в сив оттенък. Провъзгласи ги за център на всички красиви, състрадателни и научни дейности, които се надяваше да извърши.

Беше закоравял пияница, но никой не се безпокоеше за това. Изглеждаше, че никакво количество алкохол не бе в състояние да го повали.

* * *

От 1947 до 1953 година фондацията Роузуотър похарчи 14 милиона долара. Благодеянията на Елиът обхващаха всякакви благотворителни дейности — от клиниката за ограничаване на раждаемостта в Детройт до една картина на Ел Греко за Тампа, Флорида. Доларите на Роузуотър воюваха с рака, душевните болести, расовите предразсъдъци, полицейското насилие и безброй други нещастия, насърчаваха професори да търсят истината, купуваха красота на всякаква цена.

Като че за подигравка едно от изследванията, за които плащаше Елиът, се занимаваше с алкохолизма в Сан Диего. Когато бе представен докладът за дейността, Елиът бе прекалено пиян, за да го прочете. Силвия трябваше да отиде в кантората, за да го придружи дов къщи. Стотина човека я видяха как се опитва да го заведе през тротоара до чакащото такси. А Елиът им цитираше един куплет, който бе съчинявал цяла сутрин:

Много, много добри неща закупил съм аз!

Много, много лоши неща победил съм аз!

* * *

Елиът стоя два дена каещ се и трезв, след това изчезна за една седмица. Освен другите преживелици той се бе намъкнал неканен на среща на писатели — фантасти в един мотел в Милфорд, Пенсилвания. Норман Мушари научи за инцидента от доклада на частен детектив, който бил в папките на Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги. Старият Макалистър наел детектив да върви по стъпките на Елиът и да следи дали върши неща, които по-късно могат юридически да компрометират фондацията.

Докладът съдържаше дума по дума речта на Елиът пред писателите. Срещата, включително и пиянското прекъсване на Елиът, бяха записани на лента.

„Обичам ви, кучи синове — казал Елиът в Милфорд. — Вие сте единствените, които все още чета. Вие сте единствените, които ще говорят за действително ужасните промени, които стават, единствените достатъчно побъркани, които разбират, че животът е пътуване през пространството, и то съвсем не краткотрайно, а ще продължи билиони години. Вие сте единствените с достатъчно смелост, действително загрижени за бъдещето, осъзнавате какво вършат машините от нас, какво правят войните от нас, какво правят градовете от нас, какво големите, прости идеи правят от нас, какво огромните недоразумения, грешки, нещастни случаи и катастрофи правят от нас. Вие сте единствените достатъчно смахнати да агонизирате безкрай над времето и разстоянията, над тайните, които никога не умират, над факта, че в този момент решаваме дали пътешествието през пространството през следващите един билион години ще бъде Рай или Ад.“

* * *

По-късно Елиът се съгласи, че писателите — фантасти не могат да пишат за глупости, но заявил, че това няма значение. Казал, че те са освен това и поети, защото са по-чувствителни към важните промени от всички други, които пишат добре. „По дяволите талантливите пръдльовци, които деликатно пишат за нищожна част от обикновения живот, докато темите са галактиките, вечността и трилиони души, които ще се раждат.“

* * *

„Бих искал и Килгор Траут да е тук — казал Елиът, — да можех да му стисна ръката и да му кажа, че е най-големият жив писател днес. Току-що ми казаха, че няма да дойде, защото не може да остави работата си. А каква работа е предложило това общество на най-великия си пророк? — Елиът се задави и за няколко минути не можеше да произнесе името на работата на Траут. — Направили го чиновник в центъра за осребряване и коригиране цените на марките в Найанис!“

Това бе истина. Траут, автор на 87 романа с меки корици, бе много беден и неизвестен извън кръга на писателите — фантасти. Бе 66-годишен, когато Елиът така пламенно говореше за него.

„След 10 000 години — предрече пиянски Елиът — имената на нашите генерали и президенти ще бъдат забравени, а единственият герой на нашето време, когото все още ще помнят, ще бъде авторът на 2БР02Б.“ Това бе заглавие на книга на Траут, което при едно изследване се оказа, че е знаменитият въпрос на Хамлет.

* * *

Мушари прилежно отиде да търси екземпляр от книгата за досието на Елиът. Никой почтен книжар не бе чувал името на Траут. На края Мушари направи последен опит в потънала в прах дупка в една стена. Там, сред най-долна порнография, той откри опърпани екземпляри на всички книги на Траут. 2БР02Б, публикувана с цена 25 цента, му струваше 5 долара, каквато бе цената на „Кама Сутра“ от Витсаяна.

Мушари прелисти „Кама Сутра“, дълго забранявания ориенталски наръчник за изкуството и похватите в любовта, и прочете следното:

„Ако човек свари отвара от сока на плодовете на касия фистула и еугения джамболина и ги смеси с прах от растенията сома, верония антелминика, еклипта простата, лохопа-джуихирка и сложи тази смес в половите органи на жена, с която ще прави любов, веднага ще престане да я обича.“

Мушари не виждаше нищо смешно в това. Никога не виждаше нищо смешно никъде, така дълбоко бе ограничен от крайно суровия дух на правото.

Освен това бе достатъчно глупав и помисли, че книгите на Траут са много мръсни, щом като се продаваха на такива високи цени, на толкова съмнителни хора и на такова място. Не разбра, че Траут имаше нещо общо с порнографията не чрез секса, а чрез илюзията за един невъобразимо гостоприемен свят.

* * *

Мушари се почувствува измамен, докато се мотаеше, жадуващ за секс, из тази крещяща проза, където вместо това го занимаваха с автоматика. Любимият маниер на Траут бе да опише едно абсолютно отвратително общество, подобно на неговото, и след това, към края, да подскаже начини да бъде подобрено. В 2БР02Б той ипотекираше една Америка, в която почти цялата работа се върши от машини и само хората, които имат три или повече научни титли, могат да намерят работа. Съществуваше и сериозен проблем с пренаселеността.

Всички тежки болести бяха забравени. Смъртта бе доброволна и правителството, за да подтикне желаещите към смъртта, създаде салони с пурпурни покриви за етични самоубийства на всяко важно кръстовище, врата до врата със закусвалните с оранжеви покриви на Хауърд Джонсън. В салоните имаше красиви момичета, цареше уют, комфорт и се предлагаха 14 вида безболезнена смърт. Салоните за самоубийства бяха претъпкани, защото много хора се чувствуваха глупави и безполезни и защото се смяташе, че да умреш е патриотично и лишено от егоизъм деяние. Самоубийците получаваха безплатно последна храна в съседната сграда.

И така нататък. Траут имаше чудно въображение.

Едно от действащите лица попита момичето в салона дали ще отиде в рая и то му отговори, че ще отиде. Той попита още дали ще види господ — бог и тя му отвърна:

— Разбира се, мили.

А той каза:

— Много се надявам на това. Искам да го питам нещо, което не успях да открия тук долу.

— Какво е то? — попита тя, докато го връзваше.

— За какво, по дяволите, са хората?

* * *

В Милфорд Елиът каза на писателите, че иска те да знаят повече за секс, икономика и мода, но след това предположи, че хора, които се занимават с действително значими проекти, нямат много време за подобни неща.

Хрумна му, че никога не е писана хубава книга с научна фантастика за пари. „Помислете си само по какъв идиотски начин се движат парите по земята — каза той. — Не е необходимо да ходите на планетата Тралфамадор в галактиката от антивещество 508Г, за да откриете свръхестествени същества с неподозирана сила. Погледнете мощта на един земен милионер! Погледнете мен! Роден съм гол, като вас, но, бога ми, приятели и ближни мои, аз имам да пръскам хиляди долари всеки ден!“

Той спря, за да направи по-внушителна демонстрацията на магическата си мощ, като написа мръсен чек по 200 долара за всеки присъстващ.

— Ето ви фантастика — каза той. — Вървете утре в банката и таза фантастика ще се окаже действителност. Ненормално е, че правя това, щом парите са толкова важни. — За момент той загуби равновесие, закрепи се и почти заспа прав. Отвори очи с голямо усилие. — Оставям на вас, приятели и ближни мои, и особено на безсмъртния Килгор Траут да помислите за идиотските пътища, по които парите се разхождат наоколо, и след това измислете по-добри.

* * *

Елиът напусна Милфорд, залитайки, и пътува до Суартмор, Пенсилвания на автостоп. Там влезе в малък бар и заяви, че всеки, който може да представи значка на пожарникар — доброволец, ще пие безплатно с него. Постепенно изпадна в пиянска истерия и заяви, че е дълбоко развълнуван от идеята за една населена планета с атмосфера, която гори от желание насила да се слее с почти всичко, което е скъпо на жителите. Той говореше за земята и за елемента кислород.

— Като си помислите, момчета — рече на пресекулки той, — това ни сплотява повече от всичко останало, с изключение на гравитацията може би. Ние тук, щастливците, родни братя, обединени от трудния проблем да запазим храната си, подслона, дрехите и близките си от сливане с кислорода. Казвам ви, момчета, на времето бях член на пожарна команда от доброволци, бих се записал и сега, ако имаше такова човешко, такова човечно нещо в Ню Йорк. — Това бяха измислиците на Елиът, че е бил пожарникар. Единственото общо, което бе имал някога с тази служба, бе в детството му по време на ежегодните посещения в окръга Роузуотър в семейното феодално имение. Подлизурковците от града бяха обещали на младия Елиът, че ще го направят талисман на доброволната пожарна команда в Роузуотър. Никога не бе потушавал пожар.

— Казвам ви, момчета — продължи той, — ако неприятелските десантни кораби дебаркират някой ден и няма начин да ги спрем, всички пикливи копелета, които заемат хубавите служби в тази страна, като целуват задници, ще се втурнат да посрещнат завоевателите с водка и хайвер, предлагайки услугите си да свършат всичко, което се иска от тях. Но вие знаете кой ще се скрие в горите с ловни ножове и пушки, кой ще продължи борбата 100 години. Пожарникарите-доброволци, ето кой!

Елиът беше задържан в Суартмор за непристойно държание в пияно състояние. Когато се събуди на следната утрин, полицията се обади на жена му. Той й се извини, промъквайки се към къщи.

* * *

Следващия месец отново изчезна, гуляейки с пожарникарите в Кловър Лик, Западна Вирджиния, едната нощ в Ню Иджипт и в Ню Джърси на следващата. Продаде по време на пътуването дрехи на друг мъж, разменяйки костюм за 400 долара с двуреден син костюм на бели райета модел 1939 година, с рамене като Гибралтар и ревери като крилете на архангел Гавраил и с немачкаеми ръбове на панталоните.

— Ти си луд — му каза пожарникарят в Ню Иджипт.

— Не искам да приличам на себе си — отговори Елиът. — Искам да приличам на теб. Вие сте солта на земята. Вие сте доброто, което притежава Америка, хората с костюми като този. Вие сте душата на американската пехота.

При удобен случай Елиът разпродаваше всичко от гардероба си освен фрака, смокинга и един сив фланелен костюм. Гардеробът, дълъг 16 фута, заприлича на музей, натъпкан с работнически комбинезони, работни дрехи, старинни одежди, войнишки куртки, куртки тип Айзенхауер, фланелки и тъй нататък. Силвия искаше да ги изгори, но Елиът й каза:

— По-добре изгори фрака, смокинга и сивия ми фланелен костюм.

* * *

Още тогава Елиът бе явно болен човек, но нямаше кой да го накара да се лекува и никой все още не се поддаваше на съблазънта от доходите, които щеше да получи, ако докажеше, че Елиът е луд. Малкият Норман Мушари бе само на 12 години в онези неспокойни дни, сглобяваше пластмасови самолетчета, мастурбираше и облепяше стаята си със снимки на сенатора Джо Маккарти и Рой Кон. Елиът Роузуотър бе последното нещо, което можеше да му мине през ума.

Силвия порасна между богати и очарователни ексцентрици, бе прекалено европейка, за да се разведе с него. Сенаторът пък бе увлечен в най-важната политическа битка в живота си, сбираше републиканските сили на реакцията, разбити от победата в изборите на Дуайт Дейвид Айзенхауер. Когато му съобщиха за странния начин на живот на сина му, сенаторът съвсем не се разтревожи, защото смяташе, че момчето е добре възпитано.

— Има си характер, има си и гръбнак — каза той. — Експериментира. Ще му дойде умът в главата, когато му дойде времето. Това семейство никога не е раждало, няма и да роди хроничен алкохолик или хроничен луд.

И като каза това, той отиде в Сената да произнесе своята знаменита реч за златния век на Рим, в която отчасти заяви:

„Искам да говоря за император Октавиан, за Цезар Август, както е известен. Този велик хуманист, а той е бил такъв в истинския смисъл на думата, поел управлението на Римската империя в един упадъчен период, наподобяващ поразително положението у нас. На мода били преди всичко развратът, разводите, алкохолизмът, либерализмът, хомосексуализмът, порнографията, абортите, подкупите, убийствата, изнудвачеството, детската престъпност, страхливостта, атеизмът, грабителството, клеветите и кражбите. Рим бил рай за гангстери, извратени типове и мързеливци, каквато е Америка сега. Както е и в Америка днес, стълбовете на закона и реда били открито атакувани от тълпите, децата били непокорни, не почитали родителите си и родината, никоя порядъчна жена не била в безопасност на улицата посред бял ден. А лукавите, безскрупулни и подкупни чужденци господствали навсякъде. Под краката на спекулантите от големите градове били честните фермери, гръбнакът на римската войска и римската душа.

Какво можело да се направи? Имало глупави либерали тогава, както има и празноглави либерали сега и те казали това, което либералите винаги казват, след като са докарали една велика нация до състояние на беззаконие, задоволяване на собствените интереси и многоезичие: «Нещата никога не са вървели по-добре! Погледнете каква свобода царува! Равенство! Сексуалното лицемерие е унищожено завинаги! По-рано хората изтръпвали, когато си помислели за кражба или разврат. Днес те могат да вършат и двете с радост!»“

А как реагираха мрачните, сурови, мразещи забавленията консерватори в онези щастливи дни? Е, нямаше много останали от тях. Умираха в поругана старост. А децата им бяха насъсквани срещу самите тях от либералите, от доставчиците на изкуствена слънчева и лунна светлина, лъжовните политически стриптизьори, хората, които обичат всички, включително и варварите, хората, които обичат варварите толкова много, че искат да отворят всички врати, всички войници да сложат оръжие и да пуснат варварите да влязат!

„Това бе Рим, в който влезе Цезар Август след победата над онези двамата сексуални маниаци Антоний и Клеопатра в голямата морска битка при Акциум. Не мисля, че трябва да пресъздавам нещата, за които е мислел, когато е инспектирал Рим, където щял да управлява. Нека запазим едноминутно мълчание и нека всеки да си помисли каквото си иска за днешните мухльовци.“

Настъпи мълчание, около 30 секунди, които се сториха на някои като 1000 години.

„А какви методи използвал Цезар Август, за да сложи ред в това безредие? Направил това, за което често ни казват, че не трябва никога, никога да правим, това, което никога не ще помогне. Наложил нравственост в законите, привел в действие тези неприложими закони с помощта на полицията, която била жестока и сурова. Поставил извън закона всеки римлянин, който се държал като свиня. Чувате ли ме? Извън закона! Всеки римлянин, уловен, че се държи като свиня, бивал обесван за палците, хвърлен в кладенец, хвърлен за храна на лъвовете и други изживявания, които внушавали на останалите, че е желателно да бъдат по-благоприлични и благонадеждни. Това помогнало ли е? Обзалагам се, че е помогнало. Свинете като по чудо изчезнали. А как наричаме периода, който последвал този немислим за днешно време терор? Ни повече, ни по-малко, приятели и ближни мои, Златният век на Рим“.

* * *

„Доказвам ли, че ние следваме този кървав пример? Разбира се, че да. Едва ли е имало ден, в който да не съм казвал по един или друг повод: «Нека принудим американците да бъдат толкова добри, колкото трябва.» Поддържам ли становището, че онези мошеници трябва да се хвърлят на лъвовете? Е, добре, за да дам на онези, които получават удовлетворение от представата, че съм покрит с праисторически люспи, мъничко удоволствие, позволете ми да кажа: «Да. Абсолютно. Този следобед, ако може да се уреди.» И за да разочаровам критиците си, позволете ми да добавя, че само се шегувам. Ни най-малко не се увличам по жестоки и необичайни наказания. Очарован съм от факта, че един морков и една тояга могат да накарат магарето да върви и че откритието на неговия космически век може да бъде полезно в света на човеците.“ И тъй нататък. Сенаторът каза, че морковът и тоягата са изобретени в системата на свободната инициатива, както е формулирана от праотците основатели, но онези доброжелатели, които смятат, че хората не трябва да се борят за нищо, са извратили смисъла на системата отвъд всякакви граници.

В заключение той каза: „Пред нас виждам две възможности. Можем да подплатим законите с нравственост и насила да приложим тази нравственост или да се върнем към действителната система на свободната частна инициатива, която е основана на максимата на Цезар Август «Удави се или плувай». Аз подкрепям изцяло втората й част. Трябва да бъдем неумолими, защото трябва отново да станем нация на плувци, с удавници, които спокойно се разпореждат със себе си. Говорих за друго трудно време от древната история. Ако сте му забравили името, ще го припомня: Златният век на Рим, приятели и ближни, Златният век на Рим“.

Колкото до приятелите, които можеха да помогнат на Елиът през тези трудни часове, той нямаше такива. Отблъсна богатите си приятели, като им заяви, че това, което притежават, се дължи на глупав късмет. Убеждаваше приятелите си художници, че единствените хора, които обръщат внимание на творбите им, са пищните конски задници, които нямат по-атлетично занимание. Питаше ерудираните си приятели: „Кой има време да чете всичките ви досадни писания?“ Отчужди се от приятелите си учени, като ги обсипа с благодарности за научните постижения, за които бе чел във вестници и списания и ги уверяваше открито и сериозно, че животът става все по-добър благодарение на научното мислене.

* * *

След това Елиът се подложи на психоанализа. Обеща да се откаже от пиенето, отново да се гордее с приличието си, да изказва възхищение от науката и изкуството, да си възвърне многобройните приятели. Никога Силвия не бе била по-щастлива. Но една година след началото на лечението тя бе изненадана от едно обаждане на лекаря. Отказваше се от случая, защото според неговото благоприлично виенско мнение Елиът бил неизлечим.

— Но вие го излекувахте!

— Ако бях шарлатанин от Лос Анджелис, уважаема госпожо, най-скромно бих се съгласил. Но аз не съм брамин. Вашият съпруг има най-упоритата невроза, която някога съм се опитвал да лекувам. Не мога да си обясня каква е причината. След една година упорита работа не успях да постигна никакъв резултат.

— Но той си идваше така ободрен в къщи от вашия кабинет!

— Знаете ли за какво говорехме?

— Мислех, че е по-добре да не питам.

— Американската история! Това е един много болен човек, който наред с други неща е убил майка си, която чудовищно тиранизирала баща му. А за какво говореше той, когато го съветвах да даде воля на мислите си? За американската история.

Твърдението, че Елиът е убил любимата си майка, бе, грубо казано, вярно. 19-годишен, той я заведе да плуват в Котуит Харбър. Спря внезапно. Плющящият утлегар изхвърли майка му зад борда. Юнис Морган Роузуотър потъна като камък.

— Питах го какво сънува — продължи лекарят — и той ми отговори: Самюъл Гомпърс, Марк Твен и Александър Хамилтън. — Попитах го дали баща му се явява някога насън, а той каза: — Не, но сънувам често Торстен Веблен^[2]. Госпожа Роузуотър, аз съм сразен. Оттеглям се.

* * *

Елиът изглеждаше очарован от решението на лекаря.

— Той не разбира лекарството и затова отказва да признае, че това е лекарство — каза безгрижно той.

Същата вечер двамата със Силвия отидоха в Метрополитън опера за премиерата на „Аида“. Фондацията Роузуотър бе платила костюмите. Елиът изглеждаше чудесно, висок, с фрак, едрото му добродушно лице бе розово, големите сини очи блестяха от душевна чистота.

Всичко бе наред до последното действие, където главните герои бяха хвърлени в тясно подземие, за да се задушат. Докато обречената двойка изпълваше гърдите си с въздух, Елиът се провикна:

— Ще издържите много повече, ако не се опитвате да пеете. — Стана, силно се наведе извън ложата и каза на певците: — Може би не знаете нищо за кислорода, но аз знам. Повярвайте ми, не трябва да пеете.

Лицето му стана бледо и безизразно. Силвия го дръпна за ръкава. Той я изгледа смаяно, после се остави да го изведе така лесно, както би извела и детско балонче.