Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (6) (или Бисери за свинете)

6

— МАЛКИТЕ ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИ СИГНАЛИ ЗА ОПАСНОСТ НА ПРИРОДАТА — каза загадъчно сенаторът Роузуотър на Силвия, Макалистър и Мушари. — Колко от тях съм пропуснал? Мисля, че всички.

— Не се обвинявайте — каза Макалистър.

— Ако човек има само едно дете — каза сенаторът, — и семейството е известно с това, че ражда необичайни личности със силна воля, какъв критерий трябва да има човек да реши лудо ли е детето му, или не?

— Не се самообвинявайте.

— Прекарах живота си, карайки хората да се обвиняват за лошия си късмет.

— Правили сте изключения.

— Почти никакви.

— Вие сте един от тях. Точно към тях принадлежите.

— Често си мисля, че Елиът не би станал такъв, ако не бе цялата онази тупурдия, че бил талисманът на пожарната като дете. Господи, как го провалиха — оставиха го да седне на седалката на пожарна кола номер едно, позволиха му да бие камбаната, научиха го да предизвиква контра пожар от колата, като включва и изключва двигателя, и да се хили като луд, когато се пръсна заглушителят. И всички воняха, разбира се, на алкохол. — Той кимна и премига. — Пиене и пожарни коли — едно възвърнато щастливо детство. Не знам. Не знам. Просто не знам. Казвам му, когато отида там, че това е нашият дом, но не съм мислил никога, че той е толкова глупав да повярва.

* * *

— Аз се обвинявам — каза сенаторът.

— Браво на вас — каза Макалистър. — И докато сте в това състояние, не забравяйте, че сте отговорен за всичко, което се случи на Елиът през Втората световна война. Вината е само ваша, че пожарникарите бяха в онази пълна с дим сграда.

Макалистър говореше за най-вероятната причина за нервния припадък на Елиът към края на войната. Изпълнената с дим сграда бе фабриката за кларнети в Бавария. Всички мислеха, че е пълна с войски от СС.

Елиът командваше един взвод от ротата си при атаката на сградата. Обичайното му оръжие бе автомат Томпсън. Този път обаче влезе с пушка и щик, защото имаше опасност да застреля в дима някой от собствените си хора. Нито веднъж в тези години на сеч не бе промушвал някого с щик.

Хвърли граната в един прозорец. След взрива капитан Роузуотър сам влезе през прозореца и се намери в море от гъст дим, чиято люлееща се повърхност бе на нивото на очите му. Изви глава назад, за да може да диша. Чуваше немците, но не ги виждаше.

Направи крачка напред, спъна се в труп, падна върху други. Това бяха немците, убити от неговата граната. Изправи се и се намери лице в лице с немец с противогаз.

Елиът, като добър войник, ритна човека в слабините, наръга щика в гърлото му, изтегли го и размаза челюстта му с приклада.

Тогава чу някакъв американски сержант да крещи някъде отляво. Там видимостта очевидно бе доста по-добра, защото сержантът крещеше:

— Спрете огъня! Прекратете огъня, момчета! Исусе Христе, това не са войници. Това са пожарникари!

Това бе истина — Елиът бе убил трима невъоръжени пожарникари. Те бяха обикновени селяни, въвлечени в смелата и полезна работа да предпазят сградата от съединение с кислорода.

Когато санитарите свалиха маските на тримата, които Елиът бе убил, видяха двама старци и едно момче. Елиът бе наръгал с щика си момчето. Не изглеждаше на повече от 14 години.

Елиът се държа нормално около 10 минути. После хладнокръвно легна пред движещ се камион.

Камионът спря навреме, но колелата вече докосваха капитан Роузуотър. Когато няколко от ужасените му подчинени го изправиха, откриха, че е вдървен, толкова схванат, че могат да го носят за косата и петите.

Той стоя така 12 часа, без да може нито да говори, нито да яде — изпратиха го в Гей Паре, в Париж.

* * *

— Как ви се стори той в Париж? — искаше да разбере сенаторът. — Съвсем нормален ли изглеждаше?

— Когато го срещнах, бе точно такъв.

— Не разбирам.

— Струнният квартет на баща ми свиреше за някои от душевноболните пациенти в една от американските болници — баща ми често говореше с Елиът и го смяташе за най-нормалния американец, когото някога е срещал. Когато Елиът се възстанови достатъчно, за да го изпишат, баща ми го покани на обед. Помня как го представи: „Искам всички да се запознаете с единствения американец, който до този момент е забелязал Втората световна война.“

— Какво толкова е казал, че е прозвучало нормално?

— Наистина това бе впечатлението, което правеше, дори нещо повече заради особените неща, които казваше. Помня как го описваше баща ми. Той каза: „Този млад капитан, когото водя в къщи, презира изкуството. Представяте ли си? Презира го — и въпреки това го прави по такъв начин, че не мога да не го обичам заради това. Казваше, че изкуството го е провалило и, трябва да призная, че това е много честно от страна на човек, който е наръгал 14-годишно момче в изпълнение на дълга.“

— Влюбих се в Елиът от пръв поглед.

— Няма ли някоя друга дума, която да използваш?

— Вместо коя?

— Вместо любов.

— Има ли по-добра дума?

— Чудесна е — докато Елиът не се докосна до нея. За мен вече е опетнена. Елиът направи с думата „любов“ това, което някои направиха с думата „демокрация“. Ако той обича всички, без разлика какви са, какво правят, тогава тези от нас, които обичат някои хора по дадени причини, по-добре да намерят нова дума. — Той погледна към портрета с маслени бои на покойната си съпруга. — Например аз я обичах повече от боклукчията ни, което ме принуждава да се чувствам виновен за най-отвратителното от съвременните престъпления: Дис-крим-и-на-ция-та.

* * *

Силвия се усмихна тъжно.

— Поради липса на по-добра дума, може ли да използвам старата само тази вечер?

— От твоите устни тя все още има значение.

— Влюбих се в него от пръв поглед в Париж — и сега го обичам, когато си мисля за него.

— Сигурно си разбрала още в началото, че имаш работа със смахнат.

— Пиеше.

— Ето това е същността на проблема.

— А после се случи онова ужасно нещо с Артър Гарви Улм. — Улм беше поетът, на когото Елиът бе дал 10 000 долара, когато фондацията бе още в Ню Йорк.

Този бедняк Артър каза на Елиът, че иска да бъде свободен да казва истината, независимо от икономическите последици, и Елиът веднага му написа фантастичен чек. Това бе на един коктейл — каза Силвия. — Помня, че и Артър Годфри^[1] беше там, и Робърт Фрост, и Салвадор Дали, и много други.

— Трябва да кажеш истината, за бога. Време е някой да го стори — каза му Елиът. — Ако се нуждаеш от пари отново, за да кажеш истината, веднага ела при мен.

— Бедният Артър обикаляше стаята като замаян, показваше чека на хората, питаше ги възможно ли е да е истина. Всички му казваха, че това е един чудесен чек, и той се върна при Елиът, за да се увери отново, че не е шега. След това, почти истерично, той помоли Елиът да му каже за какво да пише.

— Истината — каза Елиът.

— Вие сте моят патрон… и аз си помислих, че като мой патрон вие… вие можете…

— Не съм ви патрон. Аз съм американец като вас, който плаща, за да открие истината. Това е съвсем различно нещо.

— Така, така — каза Артър. — Така трябва да бъде. Така искам и аз. Просто си помислих, че може би има някаква специална тема, която…

— Вие изберете темата и бъдете добър и безстрашен.

— Добре. — И преди да разбере какво прави, бедният Артър отдаде чест, а си мисля, че никога не е бил в армията, флота или където и да било. Остави Елиът и пак започна да обикаля наоколо и да пита всички поред от какво се интересува Елиът. На края се върна пак при него, за да му каже, че веднъж е бил сезонен берач на плодове и иска да напише цикъл стихове за злочести ето на берачите на плодове.

Елиът се изправи в цял ръст, погледна надолу към Артър с пламнал поглед и извика така, че всички да чуят:

— Сър! Известно ли ви е, че Роузуотърови са основатели и главни акционери в Юнайтед Фрут Къмпани?

— Не е вярно — каза сенаторът.

— Разбира се, че не е — каза Силвия.

— Имаше ли фондацията по това време акции от Юнайтед Фрут? — попита сенаторът Макалистър.

— О, може би 5000 дяла.

— Съвсем нищожно.

— Съвсем — съгласи се Макалистър.

— Бедният Артър почервеня, измъкна се, върна се отново и много смирено попита Елиът кой е любимият му поет.

— Не му знам името — каза Елиът, — а ми се иска да го знам, защото един-единствен стих ми е направил впечатление досега и го знам наизуст.

— Къде сте го виждали?

— Беше написан на стената, мистър Улм, на мъжката тоалетна на бирарията „Дървената къщичка“ на границата между окръзите Роузуотър и Браун в Индиана.

— Странно, странно — каза сенаторът. — Тя изгоря до основи, господи, в 1934. Колко странно, че Елиът я помни.

— Бил ли е някога там? — попита Макалистър.

— Веднъж, само веднъж, доколкото си спомням — каза сенаторът. — Това беше отвратително убежище на престъпници и никога не бихме спрели там, ако двигателят на колата не бе загрял. Елиът сигурно е бил на… 10… 12? Той наистина ходи в тоалетната и сигурно е видял нещо, написано на стената, нещо, което никога не е забравил. — Той кимна. — Колко странно, колко странно.

— Какъв бе стихът? — попита Макалистър.

Силвия се извини на двамата възрастни мъже, че трябва да говори неприлични неща, и после каза двата стиха, които Елиът бе рецитирал на висок глас на Улм: „Ние не пикаем във вашите пепелници, затова, моля, не хвърляйте фасове в нашите писоари.“

* * *

— Бедният поет избяга, облян в сълзи — каза Силвия. — Месеци след това аз с ужас отварях малки колети, за да не би някой от тях да съдържа ухото на Артър Гарви Улм.

* * *

— Мрази изкуствата — каза Макалистър.

— Той самият пише стихове — каза Силвия.

— Това е ново за мен — каза сенаторът. — Никога не съм чел негов стих.

— Имаше навик да пише понякога стихове.

— Сигурно е бил най-щастлив, когато е писал по стените на обществените тоалетни. Често се чудех кой го прави. Сега знам. Това е бил моят поетичен син.

— Пише ли по стените на тоалетните? — попита Макалистър.

— Чух, че пишел — каза Силвия. — Но това били невинни, а не цинични неща. По времето, когато бяхме в Ню Йорк, хората ми казваха, че Елиът пишел едно и също в тоалетните из целия град.

— Помниш ли какво е то?

— Да. Ако не си обичан и си забравен, бъди благоразумен. Доколкото знам, това е негова мисъл.

* * *

В този момент Елът се опитваше да се приспи с ръкописа на един роман не от някой друг, а от Артър Гарви Улм.

Заглавието беше „Дай мандрагора на децата“, стих от Джон Дън. Посвещението гласеше: „На Елиът Роузуотър, моя състрадателен тюркоаз.“ А под това имаше друг цитат от Дън:

Като тюркоаз да страдам аз умея,

когато страдам аз — тогава той бледнее.

Едно писмо от Улм в началото обясняваше, че книгата ще бъде издадена от Палиндром Прес точно за Коледа и ще излезе заедно с „Люлката на еротиката“, на един голям клуб на книгата.

Вие без съмнение сте ме забравили, Състрадателни тюркоазе — гласеше писмото. — Артър Гарви Улм, когото вие познавате, беше човек, заслужаващ да бъде забравен. Какъв страхливец беше той и какъв глупак, за да си мисли, че е поет. И колко дълго, дълго време му беше необходимо да разбере точно колко щедра и любезна бе вашата жестокост. Как чудно успяхте да ми кажете кое е грешното в мен и какво трябва да направя, и колко малко думи! Ето сега(след четиринадесет години) 800 страници проза от мен. Не бих могъл да ги създам без вашата помощ, като имам пред вид парите ви. (Парите са лайна и това е едно от нещата, които се опитах да кажа в тази книга.) Имам пред вид вашето настояване да бъде казана истината за това болно, болно наше общество и че тези думи се намират по стените на тоалетните.

Елиът не можеше да си спомни кой беше Артър Гарви Улм, а още по-малко какъв съвет би могъл да даде на този човек. Данните, които даваше Улм, бяха толкова неясни. На Елиът му беше приятно, че е дал полезен съвет и дори се развълнува, когато Улм заяви:

„Нека ме застрелят, нека ме обесят, но аз казах истината. Скърцането със зъби на фарисеите, лицемерите от Мадисън авеню и филистерите ще бъде музика в ушите ми. С вашата божествена подкрепа пуснах от бутилката духа на истината на свобода и те никога, никога, никога не ще го вкарат пак вътре.“

Елиът жадно зачете истините, заради чието публикуване Улм очакваше да бъде убит:

ГЛАВА ПЪРВА

Извих ръката й, докато тя си разтвори краката и нададе лек вик, отчасти радост, отчасти болка (как си представяте една жена?), и аз затъкнах стария отмъстител.

Елиът се почувствува обладан от ерекция.

— За бога — каза той на своя размножителен орган. — Постъпваш съвсем неуместно.

* * *

— Е, ако имаше едно дете — повтори сенаторът. После една мисъл нахлу в съзнанието му: Жестоко бе от негова страна да говори така на жената, която не бе успяла да роди магическото дете.

— Прости на стария глупак, Силвия. Разбирам защо благодариш, че нямаш дете.

Силвия се бе върнала от банята и правеше опити да покаже със сдържани жестове, че би обичала, но и съжалявала това дете.

— Никога не бих благодарила на бога за такова нещо.

— Мога ли да те попитам нещо, много лично?

— Животът прави това непрекъснато.

— Мислиш ли, че има и най-малката надежда, че той някога ще има дете?

— Не съм го виждала от три години.

— Питам те, за да направя екстраполиране.

— Мога само да ви кажа — отговори тя, — че към края на нашия брак да правим любов бе и за двама ни нещо по-далечно и от мираж. На времето той беше фанатик сладур на тема любов, но не за да има собствени деца.

Сенаторът печално кимна.

— Ако се бях грижил за детето си както трябва! — Той потрепери. — Посетих психоаналитика в Ню Йорк, при когото ходеше Елиът. Научих за това едва миналата година. Изглежда, че научавам всичко за Елиът с 20 години закъснение. Истината е… истината е, че не успях да си втълпя, че такъв великолепен екземпляр може така да отиде по дяволите!

Мушари прикри непреодолимото си желание да научи клиничните подробности за заболяването на Елиът и чакаше напрегнато някой да подтикне сенатора да продължи. Никой не го стори и Мушари реши да рискува:

— И какво каза лекарят?

Сенаторът, без да подозира нищо, продължи:

— Тези хора никога не желаят да говорят за това, което искаш. Винаги говорят други неща. Когато разбра кой съм, отказа да говори за Елиът. Искаше да говори за закона на Роузуотър. — Сенаторът считаше този закон за свой правен шедьовър. Законът третираше публикуването или притежанието на нецензурни материали за държавно престъпление и предвиждаше глоба до 50 000 долара и 10 години затвор без право на обжалване. Това бе шедьовър, защото на практика формулираше нецензурността.

„Нецензурен материал, се казваше там, е всяка снимка, грамофонна плоча или писание, което привлича вниманието към половите органи, телесни отделяния или космите по тялото.“

— Този психоаналитик — оплака се сенаторът — искаше да му разказвам за детството си. Настояваше да научи отношението ми към космите по тялото. — Сенаторът потрепери. — Най-учтиво го помолих да сменим темата, защото, доколкото знам, отвращението ми се споделя от всички благоприлични хора. — Той посочи Макалистър просто защото искаше да посочи някого. — Ето ви ключ за порнографията. Други хора казват: „Как можем да я разпознаем, да я разграничим от изкуството и всичко останало?“ Дал съм този ключ в закона! Разликата между порнографията и изкуството са телесните косми?

Изчерви се и унизително се извини на Силвия:

— Извинявай, мила.

Мушари отново трябваше да го подтикне:

— Лекарят нищо ли не каза за Елиът?

— Проклетият лекар каза, че Елиът не му казвал никога нищо, освен добре известни факти от историята, почти всички свързани с гнета на чудаците и бедните. Каза, че всяка диагноза, която би направил за болестта му, би била безпочвена хипотеза. Като дълбоко загрижен баща аз му казах: „Продължавайте да разсъждавате за сина ми. Няма да ви търся отговорност. Ще ви бъда много благодарен, ако кажете нещо, истина или не, защото от години не знам какво да мисля за него, отговорно или безотговорно, истина или лъжа. Докторе, сложете пръст в раната на този нещастен старец и бъркайте.“ Той ми каза: „Преди да споделя моите безотговорни мисли, ще трябва да говоря за сексуалната извратеност. Възнамерявах да въвлека Елиът в спор, така че, ако този разговор ви засегне, нека изобщо не започваме и спрем дотук.“ „Продължавайте — казах. — Аз съм стар грешник и всеки ще ви каже, че такива не се засягат лесно. Преди не го вярвах, но сега ще се опитам.“

„Много добре — каза той, — нека допуснем, че здрав, млад човек се възбужда от привлекателна жена, която не е негова майка или сестра. Ако се възбужда от други неща, да речем, друг мъж, чадър, щраусовата боа на императрица Жозефина, овца, трупа на майка си или краден колан за жартиери, той е, както се казва, извратен тип.“

Отговорих, че винаги съм знаел, че има такива хора, но никога не съм се замислял кой знае колко за тях, защото няма какво толкова да се мисли.

„Добре — каза той, — това е спокойна, разумна реакция, сенатор Роузуотър, която, да си призная, ме изненадва. Нека избързаме и допуснем, че всеки случай на извратеност представлява нещо като преплетени проводници. Майката Природа и Обществото подтикват човека да занесе пола си на това или онова място и да направи това или онова с него. Поради преплетените проводници нещастникът отива възторжено точно където не трябва, горд, и енергично извършва отвратително деяние; може да се счита щастлив, ако в полицията само го осакатят, вместо да го убие тълпата.“

За първи път от много години почувствувах ужас — каза сенаторът — и казах това на лекаря.

„Вижте какво — продължи той. Най-изтънченото удоволствие в американската практика идва от насочването на невежия по посока на ужаса, а след това връщането му невредим назад. Елиът бе положително с преплетени проводници, но недостойното деяние, към което късото съединение го е подтикнало да насочи сексуалната си енергия, не е толкова извратено.“

„А какво е? — извиках аз, като си представях против волята си как Елиът краде дамско бельо, отрязва кичури коса в метрото или ходи тук-там да наднича. — Сенаторът от Индиана потрепери. — Кажете ми, докторе, кажете ми най-лошото. Към какво е била насочена сексуалната енергия на Елиът?“

„Към Утопия“ — каза той.

Чувството на безсилие накара Норман Мушари да кихне.