Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (10) (или Бисери за свинете)

10

Лайла Бънтлайн караше велосипеда си през смълчаната красота на утопичните улички на Пискуонтуит. Всяка къща, покрай която минаваше, бе една много скъпа мечта, станала действителност. Собствениците на тези къщи изобщо нямаше нужда да работят. Децата им също нямаше нужда да работят, нито пък се нуждаеха от нещо, освен ако някой не се разбунтуваше. Впрочем никой нямаше такова намерение.

Красивата къща на Лайла се намираше близо до пристанището. Беше в георгеански стил. Тя влезе, остави новите си книги в коридора, прокрадна се в кабинета, за да се увери, че баща й, който лежеше на кушетката, бе все още жив. Правеше това поне веднъж дневно.

— Татко…

Сутрешната поща бе на сребърен поднос върху масата до главата му. До нея стоеше недокосвано уиски със сода. Содата бе вече изветряла. Стюърт Бънтлайн нямаше още 40 години. Той бе най-красивият мъж в града, нещо средно между Гари Грант и немски пастир. На мършавия му скут лежеше книга за 57 долара, железопътен атлас от Гражданската война, който жена му бе дала. Гражданската война бе единственото нещо, което го интересуваше.

— Татко…

Стюърт дремеше. Бе наследил от баща си 14 милиона долара, вложени главно в тютюневата индустрия. Тези пари, разбърквани, наторявани, кръстосвани, превръщани във ферма за изкуствено отглеждане на пари от департамента за попечителство в Ню Ингланд Сийфарърс Банк и Кредитната компания в Бостън, се увеличаваха с около 800 000 долара годишно, след като бяха прехвърлени на името на Стюърт. Бизнесът процъфтяваше. Освен тези данни Стюърт не знаеше нищо повече за делата си.

Понякога, когато го принудеха да даде съвет за бизнеса, той заявяваше грубо, без заобикалки, че предпочита Полароид. Хората намираха съвета за блестящ поради предпочитанието му към тези акции. В действителност Стюърт не знаеше дали притежава акции от Полароид. Банката се грижеше за подобни неща, банката и адвокатската кантора на Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги.

— Татенце…

— Ммм?

— Исках да се убедя, че си… добре — каза Лайла.

— Ъхъ. — Той не можеше да бъде сигурен за това. Поотвори очи, облиза сухите си устни. — Чудесно, скъпа.

— Сега можеш да заспиш.

Стюърт заспа.

* * *

Нямаше причини да не заспи дълбоко, щом като интересите му се представляваха от същата адвокатска фирма, както и на сенатор Роузуотър, и това бе още от времето, когато остана сирак на 16 години. Този, който се грижеше за него, бе Рийд Макалистър. Старият Макалистър бе приложил едно литературно есе в последното си писмо.

То носеше заглавието „Пропаст между приятелите във войната на идеите“, памфлет, публикуван от издателство „Пайнтри“ при Фрийдъм скул, п.к. 165 в Колорадо Спрингс, щата Колорадо. С него си отбелязваше докъде е стигнал в железопътния атлас.

Старият Макалистър обикновено прилагаше различни писания за социализма, противопоставен на частната инициатива, защото преди 20 години Стюърт бе дошъл в кантората му, млад човек с трескави очи, и бе заявил, че системата на частната инициатива е порочна и че иска да даде всичките си пари на бедните. Макалистър разубедил заблудилия се млад човек, но продължил да се тревожи, че тази криза отново ще се повтори. Памфлетите имаха профилактична цел.

Макалистър нямаше повод за безпокойство. Пиян или трезвен, със или без памфлети, Стюърт окончателно се бе отдал на частната инициатива. Не се нуждаеше от окуражаване от страна на „Пропаст между приятели във войната на идеите“, което бе, по общо мнение, послание от консерватор към близки приятели, които несъзнателно бяха социалисти. Нямаше нужда и затова Стюърт не бе чел за какво се говореше в памфлета относно паразитите, които получаваха помощи от благотворителните организации и имаха социално обезпечаване, за които се казваше:

Наистина ли сме помогнали на тези хора? Погледнете ги добре. Вземете пред вид оня екземпляр, който е краен резултат на нашето състрадание. Какво можем да кажем на това трето поколение хора, за които благосъстоянието отдавна е станало начин на живот? Наблюдавайте внимателно нашето дело, което сме създали и създаваме с милиони, дори във време на изобилие! Те не работят и не желаят да работят. С наведени глави, небрежни, те нямат нито гордост, нито самочувствие. На тях изобщо не може да се разчита, не от злонамереност, но те са като говеда, които безцелно се скитат. Предвидливостта и способността да мислят са атрофирали от продължителна неупотреба. Говорете им, слушайте ги, работете с тях като мен и ще разберете с хладен ужас, че те са загубили всякакво подобие на човешки същества, освен че стоят на два крака и говорят като папагали. „Още. Дай ми още. Имам нужда от още“ са единствените нови мисли, които са научили… Днес те представляват гигантска карикатура на хомо сапиенс, грубата и ужасна действителност, сътворена от нас чрез нашето собствено, зле насочено състрадание. Ако продължим сегашния начин на мислене, те са живото предсказание за това, което ще стане с един огромен процент от нас останалите. И тъй нататък.

Тези мисли бяха наливане от пусто в празно, що се отнасяше до Стюърт Бънтлайн. Той бе приключил със зле насоченото състрадание. Също и със секса. Ако трябва да се каже истината, до гуша му бе дошло и от Гражданската война.

* * *

Разговорът с Макалистър, който бе насочил преди двадесет години Стюърт към консерватизма, бе следният:

— Значи искате да бъдете светец, така ли, млади човече?

— Не съм казал такова нещо и се надявам, че не е прозвучало така. Вие се грижите за всичко, което съм наследил, пари, които не съм си мръднал пръста дори да спечеля.

— Ще отговоря на първата част на въпроса ви: да, на нас е поверено да се грижим за това, което сте наследили. В отговор на втората част: ако досега не сте го спечелили, непременно ще го спечелите. Вие произхождате от семейство, за което е характерно да печели това, което е необходимо, а после и още. Ще имате власт, момчето ми, защото сте роден да управлявате, а това понякога е по-лошо и от ад.

— Може и да е така, може и да не е, мистър Макалистър. Ще трябва да почакаме и да видим кое как е. Това, за което ви говоря в момента — този свят е пълен със страдание, а парите могат да направят много, за да се облекчи това страдание, пък и аз имам много повече пари, отколкото мога да похарча. Искам да купя на бедните прилична храна, облекло, подслон — и толкова.

— И след като направите това, как бихте искали да ви наричат — св. Стюърт или св. Бънтлайн?

— Не съм дошъл тук да ми се подиграват.

— Баща ви не ни е упълномощил да бъдем ваши попечители в завещанието си, защото е мислил, че ние учтиво ще се съгласяваме с всичко, което ни казвате. Ако ви обиждам безочливо и неуместно по въпроса за набедените светии, то е, защото съм се сблъсквал преди със същите глупави аргументи на много млади хора. Една от основните дейности на тази фирма е да предпазваме от святост нашите клиенти. Мислите, че сте изключение? Съвсем не.

Всяка година най-малко един млад човек, чийто дела се ръководят от нас, идва тук, в кантората, и иска да пръсне парите си. Изкарал е първата си година в някой прочут университет. Това е била забележителна година! Научил е за невероятните страдания по света. Научил е за чудовищните престъпления, които са в основата на много семейни състояния. Натрили са му носа, често за първи път, в Проповедта за Издигането.

Той е объркан, тъжен, гневен. Настоява да научи, с фалшив патос, колко пари притежава. Ние му казваме. Той бледнее от срам дори ако състоянието му е натрупано честно и почтено, чрез полезни неща като лепенките, аспирина, евтините панталони за работниците или, както във вашия случай, метли. Вие току-що сте завършили, ако не се лъжа, първата си година в Харвард?

— Да.

— Забележителна интуиция, но като видя ефекта върху някои млади хора, аз се питам: „Как се осмелява университетът да преподава състрадание без история?“ Историята ни учи на това, драги ми млади мистър Бънтлайн, ако не на нещо друго: Да се захвърля едно състояние е безплодно и пагубно нещо. То прави от бедните лигльовци, без да ги прави богати или дори обезпечени. А дарителят и неговите потомци стават обикновени членове на племето на хленчещите бедняци.

* * *

Състояние като вашето, мистър Бънтлайн — продължи старият Макалистър преди много съдбоносни години, — е чудо, сензационно и рядко. Вие сте го придобили без усилие, затова почти няма надежда да разберете какво е то. За да ви помогна да научите нещо за неговата чудотворност, може би ще трябва да ви обидя. И ще го направя, независимо дали ви харесва или не. Вашето състояние е най-важният определящ фактор за това, какво мислите за себе си и какво другите мислят за вас. Вие сте нещо изключително заради парите. Без тях например вие сега не бихте губили безценното време на старшия партньор на фирмата Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги.

Ако захвърлите парите си, вие ще станете съвсем обикновен, освен ако не сте гений. Не сте гений, нали, мистър Бънтлайн?

— Не съм.

— А-ха. А пък, гений или не, без пари сигурно ще бъдете по-малко спокоен и свободен. И не само това, но ще предложите на наследниците си тежък, пагубен път в живота, характерен за хора, които са могли да бъдат богати и свободни, ако не е бил някой глупав праотец да пропилее състоянието.

Дръжте се здраво за вашето чудо, мистър Бънтлайн. Парите са дехидрирана утопия. Почти за всеки човек това е кучешки живот, както вашите професори са хвърлили толкова усилия да ви обяснят. Но поради вашето чудо животът за вас и семейството ви може да бъде рай. Хайде, усмихнете се! Покажете, че сте разбрали това, на което не ви учат в Харвард през първата година — да си роден богат и да останеш такъв съвсем не е углавно престъпление.

* * *

Лайла, дъщерята на Стюърт, се качи горе в спалнята си. Съчетанието на цветовете, подбрани от майка й, бе розово и снежнобяло. Прозорците й гледаха към пристанището, към полюляващата се флота на яхтклуба в Пискуонтуит. Една 40-футова лодка, наречена „Мери“, пухтеше по своя тежък, опушен път през флотата, люшкайки тези играчки. Играчките носеха имена като „Скумрия“, „Скат“, „Розова пъпка 2“, „Следвай ме“, „Червено куче“, „Бънти“. „Розова пъпка 2“ принадлежеше на Фред и Карълайн Роузуотър. „Бънти“ принадлежеше на Стюърт и Аманита Бънтлайн.

„Мери“ бе собственост на Хари Пена, рибаря. Беше сива черупка, чието предназначение бе да мъкне в къщи по всяко време тонове прясна риба. На нея нямаше подслон, освен един дървен сандък, който трябваше да пази сух големия нов двигател „Крайслер“. Кормилото, регулаторът и амбреажът бяха монтирани върху сандъка. Цялата останала част на „Мери“ бе открито корито.

Хари отиваше към мрежите си. Двамата му големи сина, Мали и Кени, лежаха глава до глава на извитата част и тихо си говореха мръсотии. Всеки имаше до себе си харпун за рибата тон, дълъг шест фута. Хари бе въоръжен с 12-паундов чук. И тримата носеха гумени престилки и ботуши. Когато работеха, те се къпеха в кръв.

— Стига сте говорили за жени — каза Хари. — Мислете за риба.

— Ще мислим, дърто, когато станем на твоите години. — Такъв бе безкрайно нежният отговор.

* * *

Един самолет се спусна много ниско, наближавайки летището в Провидънс. Вътре, четейки „Съвестта на един консерватор“, бе Норман Мушари.

* * *

Най-голямата частна колекция на харпуни в света бе изложена в един ресторант, наречен „Бентът“, разположен на пет мили извън Пискуонтуит. Чудесната колекция принадлежеше на висок хомосексуалист от Ню Бедфорд на име Бъни Уикс. До времето, когато Бъни дойде от Ню Бедфорд и отвори ресторанта, Пискуонтуит нямаше нищо общо с китоловството.

Бъни нарече заведението „Бентът“, защото южните му прозорци гледаха към риболовните мрежи на Хари Пена. На всяка маса имаше театрални бинокли за посетителите да наблюдават как Хари и неговите момчета събират улова от мрежите. А когато рибарите работеха в открито море, Бъни обикаляше от маса на маса и обясняваше с увлечение и разбиране какво правеха и защо. Докато разсъждаваше, той безсрамно опипваше жените, но никога не докосваше мъж.

Ако посетителите желаеха да участвуват по-осезаемо в риболова, можеха да си поръчат коктейла „Скумрия“, който се приготовляваше от ром, карамфил и сок от боровинки, или „Рибарска салата“ — белен банан, напъхан в ананасов пръстен и поставен в гнездо от замразена, разбита на крем риба тон и къдрави късчета кокосов орех.

Хари Пена и момчетата му знаеха за салатата, коктейла и театралните бинокли, въпреки че никога не бяха ходили в „Бентът“. Понякога откликваха на неволния си ангажимент с ресторанта, като пикаеха от лодката. Наричаха това „… правя кал на Бъни Уикс“.

* * *

Колекцията от харпуни на Бени Уикс лежеше на грубите греди в магазина за сувенири, който се помещаваше в плесенясалия вход на „Бентът“. Самият магазин носеше името „Веселият китоловец“. Имаше потънал в прах прозорец на покрива на магазина, като ефектът на праха се постигаше с пръскане с пулверизатор „Бон ами“ и никога не се изтриваше. Решетката от греди и харпуни под прозореца се проектираше върху стоките отдолу. Ефектът, създаден от Бъни, бе като че истински китоловци, напоени с миризма на китова мас, ром, пот и амбра, бяха складирали цялото си снаряжение на тавана. И всеки момент щяха да се върнат за него.

Аманита Бънтлайн и Карълайн Роузуотър се провираха сега през този лабиринт от сенки на харпуни. Аманита вървеше начело, определяше тона, изучаваше стоката алчно, варварски. Колкото до стоката, имаше всичко, което една студена кучка можеше да изиска от един импотентен съпруг, когато става от гореща вана.

Държанието на Карълайн бе само един слаб отзвук на това на Аманита. Тя се чувствуваше неловко, защото Аманита винаги стоеше между нея и всичко, на което си струваше да обърне внимание. Щом като Аманита отместеше погледа си от нещо, отместваше се оттам и Карълайн, предметът някак губеше смисъл да бъде разглеждан. Карълайн се чувствуваше неловко и от други неща — мъжът й работеше, тя носеше рокля, която всеки знаеше, че е на Аманита, имаше много малко пари в чантата си.

Карълайн чу собствения си глас да казва, като че ли някъде отдалеч:

— Той безспорно има добър вкус.

— Всички те имат — каза Аманита. — Предпочитам да пазарувам с един от тях, отколкото с жена. Разбира се, настоящата компания се изключва.

— Какво ги прави толкова артистични?

— По-чувствителни са, скъпа. Те са като нас. Те чувстват.

— О!

* * *

Бъни Уикс нахлу във „Веселият китоловец“, модните му обувки поскърцваха. Той бе слаб мъж около тридесетте. Имаше очи, които бяха типична принадлежност на богатите американски магьосници, приличаха на огромни скъпоценни камъни, изкуствени звездни сапфири с мигащи коледни светлини зад тях. Бъни бе правнук на прочутия капитан Ханибал Уикс от Ню Бедфорд, човека, който уби Моби Дик. Говореше се, че не по-малко от седем от железариите по гредите са от преследването на Големия бял кит.

— Аманита! Аманита! — нежно извика Бъни. Разпери ръце и силно я прегърна. — Как е, моето момиче?

Аманита се засмя.

— Нещо смешно?

— Нищо.

— Надявах се, че ще се отбиеш днес. Имам за теб един малък тест за интелигентност. — Искаше да й покаже нова стока и да я накара да отгатне каква е тя. Все още не бе поздравил Карълайн, длъжен бе вече да го стори, защото тя стоеше между него и мястото, където той мислеше, че се намира търсеният предмет. — Извинете ме.

— Моля. — Карълайн Роузуотър се дръпна настрана. Бъни никога не помнеше името й, въпреки че тя бе идвала в „Бентът“ най-малко 50 пъти.

Бъни не намери това, което търсеше. Ровеше навсякъде и отново Карълайн му се изпречи на пътя.

— Извинете ме.

— Извинете. — Карълайн се отдръпна от пътя му, препъна се в едно коварно малко столче за доене на крави, падна на коляно на него и се хвана с две ръце за един стълб.

— Господи! — Бъни се ядоса. — Добре ли сте? Хайде! Станете! — Той я изправи така, че краката й продължаваха да се плъзгат под нея, като че бе обула летни кънки за първи път. — Къде се ударихте?

Карълайн слабо се усмихна.

— Само достойнството ми.

— О, дяволите да го вземат вашето достойнство, мила — каза той и се завъртя като жена. — Как са костите ви? Боли ли ви нещо отвътре?

— Добре съм, благодаря.

Бъни й обърна гръб и поднови търсенето.

— Сигурно помниш Карълайн Роузуотър — каза Аманита. Това бе жесток и съвсем излишен въпрос.

— Разбира се, че помня госпожа Роузуотър — каза Бъни. — Роднина ли сте със сенатора?

— Винаги ме питате това.

— Така ли? И какво ми отговаряте винаги?

— Мисля, че… до известна степен… доста далечни… почти съм сигурна.

— Колко интересно. Сигурно знаете, че си подава оставката.

— Оставката?

Бъни отново се обърна към нея. В ръцете си държеше кутия.

— Не ви ли е казвал, че смята да се оттегли?

— Не… той…

— Вие не поддържате ли връзка с него?

— Не — каза мрачно Карълайн с вдървена уста.

— Мисля, че той е много приятен човек за общуване.

— Да — кимна Карълайн.

— Но вие не поддържате връзки?

— Не.

* * *

— Ето, скъпа моя — каза Бъни, като застана пред Аманита и отвори кутията, — ето твоя тест за интелигентност. Той извади от кутията, на която пишеше „Произведено в Мексико“, широка консервна кутия, единият край на която липсваше. Облепена бе отвътре и отвън с весели тапети. На неотворения край бе залепена кръгла дантела, а на нея — изкуствена водна лилия.

— Да видим дали ще познаеш за какво е това. Ако познаеш, а това струва 17 долара, ще ти го дам безплатно, въпреки че знам колко си богата.

— Може ли и аз да отгатвам? — попита Карълайн.

Бъни притвори очи.

— Разбира се — уморено прошепна той.

Аманита веднага се предаде, заявявайки гордо, че била глупава и че мразела тестовете. Карълайн бе на път да изчурулика със светнали очи отговора си, но Бъни я пресече:

— Това е кутия за резервно руло тоалетна хартия — каза той.

— Точно това щях да кажа и аз — рече Карълайн.

— Ще го кажете ли и сега? — попита Бъни равнодушно.

— Тя е завършила в Харвард — каза Аманита.

— Наистина ли? — попита Бъни.

— Да — каза Карълайн. — Не говоря много за това. Не мисля за него.

— Нито пък аз — каза Бъни.

— И вие ли сте завършили там?

— Има ли значение?

— Не.

— В сравнение с другите университети — каза Бъни — тези, които са завършили в Харвард, май са доста народ.

— Хм.

— Харесваш ли кутията, малък гений? — попита Аманита Карълайн.

— Да… тя е… много е красива. Чудесна е.

— Искаш ли я?

— За 17 долара? — попита Карълайн. — Скъпа е. — Обзе я тъга, че е бедна. — Други път, може би. Други път.

— Защо не днес? — попита Аманита.

— Знаеш защо не днес — изчерви се Карълайн.

— Какво ще кажеш, ако ти я купя?

— Не трябва! 17 долара!

— Ако не спреш да се тревожиш за пари толкова много, малко създание, ще трябва да си намеря друга приятелка.

— Какво мога да кажа?

— Бъни, увий я, моля те, като подарък.

— О, Аманита, много ти благодаря.

— Ти заслужаваш много повече.

— Благодаря ти.

— Хората получават това, което заслужават — каза Аманита. — Така ли е, Бъни?

— Това е първият закон на живота — отговори Бъни Уикс.

* * *

Лодката, наречена „Мери“, достигна мрежите, които обслужваше, и попадна пред очите на множеството пияници и гладници в ресторанта на Бъни Уикс.

— Стига дрямка, ставайте на работа — викна Хари Пена към дремещите си синове.

Той спря мотора. Инерцията на „Мери“ я придвижи през входа на трапа, в кръг от дълги колове, накичени с мрежи.

— Подушвате ли ги? — попита той. Питаше синовете си дали подушват едрите парчета, влезли в мрежата.

Синовете подушиха въздуха и казаха, че ги подушват.

Големият търбух на мрежата, който можеше да хване, но можеше и да не хване риба, лежеше на дъното. Краят на мрежата бе над водата, свързващ върховете на коловете чрез издължени параболи. Всяка парабола се потопяваше във водата само в една точка. Тази точка бе входът. Това също бе и гърлото, което щеше да нахрани с риба, ако се уловеше, големия търбух на мрежата.

Сега самият Хари бе вътре в капана. Развърза едно въже от кнехта при входа, вдигна края на мрежата във въздуха, върза отново въжето за кнехта. Нямаше вече изход оттам — поне за рибата. За нея това бе съдбоносното серкме.

„Мери“ нежно се отри в едната му страна. Хари и синовете, в редица, пресягаха стоманени мишци в морето, изтегляха мрежата над водата, отпускаха я обратно.

Ръка след ръка, тримата все повече стесняваха мястото, където трябваше да бъде рибата. И щом като то стана съвсем малко, „Мери“ се плъзна настрана от серкмето.

Никой не промълви дума. Това бе времето на вълшебството. Дори чайките летяха безшумно, когато тримата, без да мислят за каквото и да е, изтегляха мрежата от морето.

* * *

Мястото, където можеше да бъде рибата, се превърна в един елипсовиден вир. Като че ли множество малки сребърни монети се мяркаха в дълбините и това бе всичко. Мъжете продължаваха работата си, ръка след ръка.

После мястото, където можеше да бъде рибата сега, се превърна в една извита бразда, дълбока, успоредна на „Мери“. Тя започна да става все по-плитка, тъй като тримата мъже продължаваха да работят, ръка след ръка. Бащата и двамата сина спряха. Праисторическо чудовище, десет паундова риба с широка плоска глава, покрита с шипове и брадавици, излезе на повърхността, отвори уста, пълна със зъби — игли, и се предаде. Около това безмозъчно, негодно за ядене страшилище водата кипеше и образуваше малки водовъртежи. Големите парчета бяха в тъмното надолу.

Хари и неговите яки синове започнаха отново работа, ръка след ръка, издърпваха мрежата, отпускаха я обратно. Рибата вече почти нямаше къде да се скрие. Като по чудо повърхността на водата стана като огледало.

И тогава перката на един тон разсече това огледало и отново потъна надолу.

* * *

В капана, мигове след това, настъпи весел, кървав ад. Осем големи риби тон караха водата да се издига, да ври, разсичаха я и я вълнуваха. Стрелкаха се край „Мери“, но мрежата ги възвръщаше, после се устремяваха отново.

Момчетата на Хари грабнаха харпуните. По-младият го запрати във водата, промуши корема на една риба, спря я и тя изпадна в предсмъртна агония.

После се понесе успоредно на лодката, отпусната от шока, като избягваше всяко движение, което можеше да удължи агонията й.

По-младият син на Хари извъртя силно харпуна. Нова, по-ужасна агония изправи рибата на опашката й и тя се прекатури в „Мери“ с мек плясък.

Хари я халоса по главата с могъщия си чук. Тя остана неподвижна.

Друга риба пльосна вътре. Хари цапардоса по главата и нея, удари друга, и още, докато и осемте големи туловища не легнаха в лодката неподвижни.

Хари се засмя, избърса нос в ръкава.

— Кучи синове, момчета! Кучи синове! Момчетата му се ухилиха. И тримата бяха толкова доволни от живота, колкото може да бъде доволен човек.

По-малкият вирна нос към ресторанта на феите.

— Майната им на всички, нали, момчета? — каза Хари.

* * *

Бъни дойде до масата на Аманита и Карълайн, подрънквайки гривната си, сложи ръка на рамото на Аманита и остана прав. Карълайн свали бинокъла от очите си и каза нещо тягостно:

— Това е истинският живот. Хари Пена е истински бог.

— Бог? — Бъни бе развеселен.

— Не разбирате ли какво искам да кажа?

— Сигурен съм, че рибата го разбира. Само че аз не съм риба. Ще ви кажа обаче какво съм.

— Моля те, недей, докато се храним — каза Аманита. Бъни се подсмихна леко и продължи мисълта си:

— Аз съм директор на банка.

— Какво общо има това с всичко останало? — заинтересува се Аманита.

— Разбираш кой е без пукната пара и кой не е. И ако оня там е господ трябва да ви съобщя неприятната вест, че бог е банкрутирал.

Аманита и Карълайн изразиха, всяка по свой начин, съмнението си, че един мъж, толкова енергичен, може да бъде сполетян от финансов крах. Докато чуруликаха така мъдро, ръката на Бъни стисна така силно рамото на Аманита, че тя реагира:

— Боли ме.

— Съжалявам. Не мислех, че е възможно.

— Копеле.

— Може и така да е. — И ръката му отново се впи в рамото, й. — Всичко свърши — каза той, говорейки за Хари и синовете му. Равномерният натиск на ръката му накара Аманита да разбере, че той желае тя да си държи устата затворена, а в замяна той ще се държи сериозно.

— Истинските хора вече не си изкарват прехраната така. Онези трима романтици са толкова абсурдни, колкото Мария Антоанета и дамите й, които доят крави. Когато започне съдебното дело за банкрута — след седмица, месец или година, — те ще разберат, че струват толкова, колкото и рисуваните тапети на ресторанта ми. — За негова чест трябва да се признае, че Бъни не бе щастлив от това. — Всичко е свършено, свършено е с мъжете, които си изкарват прехраната с двете си ръце и с гърба си. Вече не са нужни.

— Мъже като Хари винаги ще побеждават, нали? — попита Карълайн.

— Навсякъде ще губят. — Бъни пусна Аманита и тръгна. Огледа ресторанта си и подкани Аманита да стори същото, за да му помогне да преброят присъстващите. Канеше ги, за да покаже преди всичко пълното си презрение към клиентите. Почти всички бяха богати наследници. Почти всички живееха от капитали, натрупани не с мъдрост или труд, а чрез машинации и нагласени закони.

Четири глупави, прости, дебели вдовици в кожи се смееха на мръсен виц за една хартиена салфетка.

— Погледнете кой печели. Погледнете кой е спечелил.