Джак Дю Брул
Реката на тайните (27)

Епилог

Всички се бяха качили на вулканичното езеро. Мърсър и Мигел вървяха по брега на Реката на руините. Останките от лагера на Гари Барбър изглеждаха същите като преди. Единствените разлики бяха няколкото следи от животни и поникналите растения в разкъсаните палатки и между разпръснатите инструменти. Въпреки това имаше нещо, което мъжът и момчето усетиха, докато крачеха мълчаливо.

Призраците бяха изчезнали.

Духовете на Гари и хората му и на родителите на Мигел бяха намерили покой благодарение на жертвите, които всеки бе направил от първия ден, когато Мърсър бе открил труповете. Не беше необходимо да разговарят за това. Фактът беше очевиден като жегата и влажността в тясната малка долина.

— Ще бъдеш ли щастлив с Роди и Кармен? — попита Мърсър, когато намериха удобно място на брега на реката досами водата и седнаха.

— Мисля, че да — искрено отговори Мигел. — Те са много добри и обичат децата си.

— А училището? Вълнуваш ли се, че ще ходиш на училище?

Момчето направи гримаса.

— Ще ми се подиграват, защото не мога да чета като децата на моята възраст. И не знам куп други неща.

— Не мислиш ли, че ако полагаш усилия, ще научиш всичко, което знаят те?

— Може би — уклончиво отговори Мигел.

— След година ще си най-умното дете в цялото училище.

— Мислиш ли? — Момчето засия.

— Сигурен съм. И знаеш ли какво още?

— Какво?

— Ако имаш хубави оценки, ти и семейството на Роди може да ми дойдете на гости във Вашингтон за коледната ваканция.

— Страхотно! Господин Хари ще бъде ли там?

— Хари винаги е там.

— Тогава ще получа хубави оценки.

Мърсър повярва на обещанието му. Мигел беше изключително момче, много възприемчиво и отговорно за годините си. С любовта и подкрепата, които щеше да му даде семейство Херара, Мигел щеше да преодолее травмата от загубата на родителите си.

— А Лорън? Тя ще бъде ли там?

Сега беше ред на Мърсър да отговори уклончиво. Двамата с Лорън не бяха обсъждали други планове освен пътуването до Реката на руините. Той не я бе виждал често през седмицата, след като бяха сложили край на опита на Лиу да разположи ядрени ракети в Панама.

Последното действие на драмата бе оставило без отговор десетки въпроси и Лорън работеше заедно с агентите на ЦРУ, ФБР и министерството на отбраната, за да намери обяснение. След два дни Мърсър научи, че цивилният, когото бе видял да убиват на „Корвалд“, е високопоставеният генерал Ю Куан. Никой нямаше представа какво е правил на кораба, нито защо ракетите, намерени в трюма, са бутафорни. Външните обшивки изглеждаха автентични, но вътре имаше само цимент, за да тежат колкото истински междуконтинентални балистични ракети.

— Не знам дали Лорън ще дойде — най-после отговори Мърсър. Тя трябваше да пристигне следобед за двудневен престой на езерото и това вероятно щеше да е единствената възможност да я попита.

Той стоя на езерото три дни заедно с Фош и екипа му. Рене Брунесо замина за Франция скоро след като Бреговата охрана ги спаси от потъващия хладилен кораб и бе показал дипломатическия си паспорт, настоявайки за имунитет. Мърсър не го обвиняваше, че се отърва от нощта в затвора, която останалите изтърпяха, докато не се намесиха американското и френското посолство, а и представители на Пентагона.

Преди да ги спасят, Роди Херара вече бе започнал да организира хората си да затворят разбитите врати на шлюза. Поради огромния прилив на вода работниците не посмяха да се опитат да затворят останалите врати, като с основание се опасяваха, че хидравликата няма да може да попречи на потока да изкриви стоманата и да разруши вратите. Това означаваше, че не могат да направят нищо освен да оставят водата да продължава да тече. Преливникът на дигата близо до шлюза „Мирафлорес“ можеше да издържи на натоварването, но трябваше да затворят горните врати, ако не искаха езерото Мирафлорес да бъде източено.

Тогава се намесиха Роди и няколко други лоцмани. Отидоха на един заседнал в езерото товарен кораб и опънаха тежки въжета от кърмата до твърди опорни точки на действащите врати. Като използваха кораба като гигантска котва, можеха да контролират по-добре вратите и успяха да ги затворят, без двете крила да се огънат.

Водата спря да изтича и опасността Каналът да бъде блокиран и да не се използва няколко години премина. В зоната имаше само един комплект резервни врати, които скоро щяха да бъдат монтирани в шлюза „Педро Мигел“. Предстоеше да бъде сключен договор с една американска леярна за производството на друг комплект врати за шлюза „Мирафлорес“. Щяха да ги сложат след няколко месеца и щеше да мине още повече време, за да разчистят отломките, паднали в пролива Гейлард, но земекопните машини от бутафорната Мина на двайсетте дявола вече бяха потеглили, за да започнат трудната работа по разчистване на камъните, и скоро щяха да бъдат подкрепени от драги и друга техника, собственост на управата на Канала.

Всичко това щеше да отстрани физическите щети, нанесени от действията на Лиу. Политическите последици обаче щяха да се изглаждат години наред, макар че на този етап това не интересуваше Мърсър. За него задачата беше изпълнена.

Онова, което го бе довело до уединената река в центъра на провинция Дариен, беше предчувствието, че може да намери Два пъти откраднатото съкровище. Фош и хората му, включително освободеният от ареста шофьор и Жерар, легионерът, който бе загубил част от пръста си, се бяха присъединили към него. Той се нуждаеше от помощта им. За да стигне дотам, където мислеше, че е заровено съкровището, трябваше да се използват експлозиви.

Мърсър стана и отупа панталона си.

— Хайде да се върнем и да чакаме Лорън.

Изкатериха се по водопадите по-бавно отпреди, защото районът, където работеха легионерите, беше строго забранен. Труповете на китайските войници, които бяха надупчили „Зодиак“, бяха взети от съюзниците им. В един вир на половината път по склона се люшкаха остатъците от разкъсаната гумена лодка.

Щом стигнаха до хребета, Мигел хукна напред, за да играе с децата на Роди под зоркия поглед на Кармен Херара те хвърляха камъчета от пристана, който бяха направили хората на Лиу Юшен, докато бяха окупирали езерото. Китайците бяха оставили техниката си, когато панамската полиция, подкрепена от хеликоптерите „Сийхок“ на ракетоносача „Маккамбъл“, кацна на разкопките и арестува всички.

Китайските надзиратели бяха депортирани без съдебен процес, а на местните жители бе разрешено да се върнат в селата си.

Смехът на децата разсея усещането за изоставеност, спуснало се над притихналите палатки и постройки. Неколцина панамски войници бяха останали като пазачи в случай, че бунтовници се опитат да разберат какво става на планинския връх, но се държаха настрана и оставиха Мърсър и французите да си вършат работата. Кармен, Роди и децата бяха пристигнали сутринта.

— А, дойде ли? — извика Фош, който седеше с хората си и Роди около огъня. Пиеха бира и той предложи и на Мърсър.

— Искаш ли?

— И още как, по дяволите. — Мърсър се отпусна на брезентовото столче. Беше изтощен от продължителното катерене.

— Къде е Хари?

— Спи. Жегата го убива.

— И мен. — Мърсър прокара хладното шише по челото си, после си погледна часовника. — Лорън трябва да дойде всеки момент и после можем да започнем. — Анри, провери ли въжето на лодките? — В знак на уважение Фош му бе казал малкото си име.

— Разбира се.

— А експлозивите?

— Аз го направих — отговори Мюнц.

— В такъв случай сме готови.

След десетина минути се чу бръмченето на приближаващ се хеликоптер. „SH-60“ прогърмя над ръба на вулкана и кацна на пясъчния бряг, разпръсквайки мъгла от прах. Мърсър скочи и хукна към хеликоптера. От отворената врата слязоха четирима мъже в защитно облекло, последвани от Лорън, която беше по джинси и тениска.

Мъжете бяха от панамския музей по антропология и бяха дошли да вземат намерените артефакти. С помощта на Лорън те разтовариха няколко куфара и два тежки сандъка. Всичко, от което Лорън се нуждаеше за двудневния си престой, бе натъпкано в раницата на рамото й.

Мърсър несъзнателно се наведе, докато минаваше под въртящите се перки на хеликоптера.

— Как пътува? — попита той и взе раницата на Лорън.

— Зарежи излишните разговори и ме целуни — дръзко отговори тя.

Уви ръце около врата му, целуна го и притисна тяло до него. Учените ги погледнаха смутено.

— Хей — възкликна тя. — Искам да се запознаеш с пилота. Тя ни осигури прикритие. Джийн Фароу, това е Филип Мърсър.

Джийн Фароу протегна ръка през смъкнатото стъкло и се здрависа с Мърсър.

— Приятно ми е.

— Удоволствието е мое — отговори той. — Без теб всички щяхме да станем игленици на някой китайски инквизитор.

Фароу се обърна към Лорън.

— Трябва да се връщам на „Маккамбъл“. Ще се върна да те взема в осем часа в понеделник.

— Добре.

Перките отново се завъртяха. Групата тръгна към лагера. Хеликоптерът се издигна и се скри зад ръба на вулкана и в джунглата избухна обичайният хор от животински писъци и крясъци.

След малко всички се настаниха около огъня с по бира в ръка. Хари също дойде. Отначало беше нацупен от съня, но постепенно се оживи, докато пиеше първото си уиски с безалкохолно. Никой не знаеше откъде е взел лед за питието си, защото вадеха бирите от захранван с газ хладилник, който едва ги охлаждаше. Събирането приличаше по-скоро на пикник, отколкото на научна експедиция, но Мърсър искаше точно това. Той гледаше на този излет като на отплата, че са попречили на китайците да осъществят плана си.

Лорън седеше до него и държеше ръката му, докато представяше учените. Ръководителят им се казваше Ернан Парада.

— Познавах приятеля ви Гари Барбър — каза Парада. — Дойде при мен, когато пристигна в Панама, за да обсъдим легендите за Два пъти откраднатото съкровище. За пет минути разбрах, че не мога да го убедя да не си губи времето да го търси.

— Когато искаше нещо, Гари беше като питбул.

— Да, точно така. След това разговаряхме много пъти и се убедих, че той не е поредният търсач на приключения, който се надява да забогатее. Гари Барбър знаеше легендите по-добре от мен и много повече за действителната история на Ел Камино Реал, Кралския път. — Ученият пушеше богато украсена лула и прокарваше пръсти през брадата си, за да махне заплелите се в нея късчета тютюн. — Но не мислех, че ще намери съкровището.

— Не го е намерил. Бил е наблизо, но не е видял последното парче от ребуса, нито е разбирал геологията на планините, за да проумее аномалията.

Последната дума предизвика интереса на всички.

— Аномалия?

— Водопадът. Изкуствен е.

— Какво искате да кажете?

— Това не е естествена геологична особеност. Бил е направен вероятно от инките, за да преградят езерото и да напълнят кратера.

— Моля ви, бихте ли започнали отначало? — каза Парада, без да забелязва, че лулата му е угаснала.

— Там, където Реката на руините се влива в Рио Туйра, е имало нисък водопад, който не е позволявал на лодкарите да отидат по-нагоре по притока до планината. Гари е установил, че водопадът не е създаден от природата, а е бент, направен от дялани камъни, който е пълнел част от долината и е повишавал нивото на Реката на руините с около три метра. По време на испанското господство единственият начин да се придвижваш в джунглата е бил по плавателните реки. Като са построили този бент, инките са се погрижили конквистадорите да не обръщат много внимание на малката река. Гари е разбрал това и е решил, че съкровището е някъде около реката. Не му е дошло наум, че майстори строители като инките са отишли крачка по-напред. Когато са открили този район, те са видели пръстеновиден планински връх, отчасти пълен с вода. Но пукнатината от едната страна му е пречела да се напълни догоре. По моите изчисления пролуката е широка дванайсет метра в горната част и висока почти петнайсет.

Въпреки желанието си да чуе остатъка от историята професор Парада го прекъсна:

— Как го изчислихте?

— По ъгъла на естествения наклон — отговори Мърсър. — Наклонът около планината е трийсет и четири градуса — като на долината около Реката на руините. Това е естественият ъгъл, под който почвата се сляга след няколко милиона години ерозия. Но водопадът, поне горните петнайсет метра, е под много по-стръмен ъгъл, почти седемдесет и три градуса.

— Как се досетихте?

— Това са основи на тригонометрията. Стори ми се малко вероятно, че когато вулканът се е издигал по време на безброй изригвания, пласт от по-твърди и не толкова лесно поддаващи се на ерозия скали могат да останат между по-полегатите склонове. Трябва да е бил направен от хора.

— Бент като онзи долу! — възкликна Роди.

— Само че много по-голям.

— Значи инките, които са нападали керваните със злато, са направили тези бентове, за да скрият съкровището някъде в кратера?

Мърсър стисна ръката на Лорън.

— Точно така. След като скривали там златото, затваряли пролуката с бент и оставяли езерото да се напълни. И никой без съвременна водолазна екипировка не е можел да го намери.

— След като езерото се е напълнело, как са скривали другите съкровища, които са открадвали?

— Предполагам, че в края на сухия сезон, когато нивото на езерото е спадало, са рискували и са изваждали основния камък от бента.

Парада изглеждаше удовлетворен от отговора на въпроса си.

— А след като отново сложели камъка и дъждовете започнели, мястото отново е ставало скрито.

— И тъй като в тази страна вали често — обади се Хари, — предполагам, че езерото се е пълнело бързо.

— Е, къде е съкровището? — развълнувано попита Роди, сякаш бе обзет от треска за злато.

— Ключът е в дневника, който купих в Париж — отговори Мърсър и го извади от непромокаемата си чанта. — Годин дьо Лепине е прекарал няколко месеца в Панама, за да проучи какво е положението от името на френските строители на Канала. Едно от нещата, за които е писал, е вулканично езеро на север. Дошъл е по време на сухия сезон и е бил заинтригуван от лабиринта пещери на остров в това езеро. Мисля, че нашият остров също е осеян с пещери и че точно там инките са скрили съкровището.

Всички едновременно обърнаха глави към малкия остров на четиристотин метра от брега, там, където Мърсър, Лорън и Мигел бяха прекарали нощта, обградени от отровния въглероден двуокис.

— Били сме върху него! — промълви Лорън.

— Какво ще правим сега? — попита Парада и издиша облак ароматен пушек, пак беше разпалил лулата си.

— Ще взривим бента, ще оставим езерото да се оттече до естественото си ниво и ще видим дали имам право. — Мърсър огледа хората около себе си. Не бе виждал такова нетърпение, каквото бе изписано на лицата им. — Хората на лейтенант Фош вече поставиха експлозивите и имаме разрешение от властите да източим езерото. Предупредиха всички, които живеят надолу по течението на Рио Туйра, днес следобед да очакват покачване на нивото на реката.

— Господи! — възкликна Парада и се плесна по крака, също заразен от треската. — Какво чакаме тогава?

— Разрешение от вас да взривим бент, направен от инките. Опасявах се, че може да го смятате за важен артефакт.

Парада се замисли и обсъди въпроса на испански с колегите си.

— Ако бяхте дошли при нас преди седмица, щяхме да откажем. Но сега, след като Каналът е затворен и няма достатъчно пари за ремонта му освен средствата, които ще вземем назаем от вашата страна, населението на Панама ще гладува. Мисля, че загубата на научни познания си заслужава ползите.

— Знам, че не ви е лесно да вземете това решение. — Мърсър му подхвърли найлоново пликче, пълно с филмчета.

Това са снимки на бента. Заснех и едночасов видеофилм, докато поставяхме експлозивите. Тези неща може да успокоят малко съвестта ви.

Парада кимна.

— Si, gracias.^[1]

Намериха удобно място за наблюдение на неколкостотин метра от водопада, откъдето да виждат основата на бента и част от долината на реката.

Никой не възрази, когато Мърсър даде радиоуправляемия детонатор на Мигел. Момчето го взе тържествено — разбираше, че взривът ще унищожи мястото, където бяха загинали родителите му. Погледна Роди и той коленичи и хвана треперещите му ръце. Двамата заедно натиснаха копчето.

Експлозията бе заглушена от разстоянието и начина, по който бяха поставени взривовете в пукнатините на скалата. От бента се разхвърчаха буци и камъни и водата заблестя като пръснати диаманти. Ударната вълна стресна и прогони стотици птици и предизвика смут сред животните. Докато тътенът затихваше, групата чу стенанията на земята под огромната тежест, преместваща се под каменната фасада.

А после забелязаха, че в основата на водопада има повече вода, отколкото се излива от горната му част. Отначало разликата беше почти незабележима, но количеството постепенно се увеличаваше, докато накрая от дупката, издълбана от експлозивите, не бликна мощна струя. Силата й разшири отвора, като изхвърли още камъни. Част от бента се напука, отприщвайки гейзери вода, после се срути и повлече още тонове земна маса.

Буйният поток се понесе към долината. Бреговете на Реката на руините бяха залени. Придошлата река изкорени и повлече всичко, което растеше по тях. Дърветата падаха и безмилостното течение ги отнасяше. По-голямата част от бента се разруши. Трясъкът на камъните и водата разтърси земята.

Досущ предизвикан от буря порой, течащ по канал, водата излезе от дупката, за пръв път от стотици години освободена да следва естествения си маршрут. Гледката беше хипнотична и всички седяха неподвижно почти час и гледаха, без никой да проговори.

Нивото на езерото спадна много по-бързо, отколкото бе предвидил Мърсър. Той бе пресметнал, че на милионите кубически метри вода в езерото ще им трябват около осем часа, за да се източат, но по всичко личеше, че сметките му са неточни и че водата ще изтече по-бързо.

Мърсър погледна крадешком към малкия остров в средата на изчезващото езеро. Той сякаш растеше пред очите им. Мястото, където бе скрил лодката в онази съдбовна нощ, беше на три метра над водата.

— Няма смисъл да стоим тук — каза той. — Хайде да отидем с лодките до острова да чакаме.

На брега, там, където по-рано се плискаше езерото, имаше тиня. Пристанът от варели изглеждаше странно нелепо, високо над брега.

Фош и Рабиду издърпаха лодките до водата и помогнаха на останалите да се качат. Кармен не пожела да отиде с тях и остана с децата, но нищо не можа да попречи на Мигел да преживее приключението. Лодките потеглиха и заобиколиха острова. Всички се взираха да видят отвор на пещера. Фактът, че не видяха нищо, не развали приповдигнатото им настроение.

Слязоха на брега и загазиха през лепкавата кал, докато стигнат до твърда земя. Хари се затрудни най-много заради изкуствения си крак и се наложи Фош и Мърсър да му помогнат. Всички се настаниха и извадиха бира и кока-кола за Мигел от хладилната чанта. Роди раздаде сандвичите, които бе направила Кармен.

Разговорът се насочи от случилото се с Канала към вероятността да намерят легендарното съкровище. На всеки половин час някой от групата отиваше да обиколи острова. Слънцето започна да се спуска към хоризонта. Мърсър каза, че ще направи една последна обиколка и след това ще се върнат в лагера, за да пренощуват, а сутринта ще дойдат отново. Лорън също стана.

— Искаш ли компания? — усмихна се тя и хвана ръката му.

— Разбира се.

Отдалечиха се от групата и Мърсър изведнъж спря. Лорън се обърна към него и вдигна лицето си — очакваше, че той ще я целуне. Но Мърсър дори не я погледна. Вниманието му бе приковано в някакво скално образувание, което бавно се показваше над спадащата вода.

— Какво е това? Пещера?

— Така мисля. След още един час ще съм сигурен. Водата все още закрива по-голямата част.

Преди да се върнат да съобщят новината на останалите, професор Парада и Роди дойдоха да видят защо се бавят. След няколко минути всички тръгнаха по калния бряг. Тинята беше гъста и вонеше на гнило.

Наложи се да заобиколят скалното образувание, закриващо пещерата, и да газят във вода до коленете, за да стигнат до входа. Пещерата беше широка десет и висока два метра, черно устие, водещо към недрата на земята. Камъкът беше хладен и хлъзгав. Мърсър беше единственият, който се бе сетил да вземе фенерче.

Той влезе във входа, опипвайки с краката си каменния под, за да провери дали няма дупки. От тавана като дъжд капеше вода. Лорън го последва.

Изведнъж подът изчезна. Мърсър усети, че под краката му има вода и стъпало. След това откри още едно и още едно. Слизаше по стълби, които изчезваха във водата. Спря, когато водата стигна до гърдите му.

— В края на краищата може би ще ни трябва водолазна екипировка — отбеляза Лорън.

— Не. Нивото на водата спада. Мисля, че под нас има подземен отвор, който ще пресуши пещерата. Трябва да чакаме.

Само след минута водата намаля до кръста му и Мърсър слезе още две стъпала. Лорън вървеше след него и трепереше от студ.

— Мисля, че стигнах до дъното — каза Мърсър след известно време. Входът на пещерата се намираше на десетина метра зад тях и на три метра над главите им. Силуетите на останалите се очертаваха на слабата светлина, проникваща в тунела.

Някъде в мрака се чу ромолене на вода, изтичаща през пролука от едната страна, както бе предположил Мърсър. Лъчът на фенерчето му не можеше да освети цялата пещера. Тръгнаха надясно покрай стената. Водата беше спаднала до коленете им. Мърсър се спъна, опита се да запази равновесие и събори и Лорън.

Удари рамото си, но земята не изглеждаше твърда. По-скоро приличаше на чакъл, отколкото на вулканична скала. Той бръкна във водата и извади шепа камъчета.

— Какво е това? — попита Лорън.

Той изтръска водата от фенерчето и изруга — светлината примигна, защото фенерчето не беше водоустойчиво. Но щом лъчът просветна пак, той го насочи към онова, което бе намерил. Въпреки оскъдната светлина нямаше съмнение, че шепата му е пълна със зелени изумруди, най-малкият от които беше с размера на жълъд.

— Господи! — възкликна Лорън, бръкна във водата, извади още една шепа скъпоценни камъни и ги пусна да паднат между пръстите й.

После извади още и ги хвърли към Мърсър. Той направи същото и двамата започнаха да се смеят.

Мърсър отмести лъча на фенерчето и освети купчина малки дървени сандъчета. Когато докосна капака на едно от тях, дървото се разпадна. Той бръкна вътре и напипа монети. Загреба една шепа и ги хвърли към Лорън, която газеше в изумрудите. Златото, сякаш ядосано, че са го държали на тъмно, блесна ярко като искри.

— Намерихме го! — викна Лорън.

Фенерчето угасна, но двамата не ги беше грижа за това — прегръщаха се в студеното скривалище на съкровището. Най-после тръгнаха нагоре по стъпалата към светлината, струяща през входа. Бяха мокри до кости и покрити от главата до петите с кал, в която бяха залепнали изумруди и други скъпоценни камъни.

Парада ги посрещна на най-горното стъпало.

— Открихте ли нещо?

Мърсър изтръска водата от себе си и изпръска с кал и скъпоценности всички. Мигел се засмя, Парада ахна, а Роди извика радостно, когато улови един изумруд във въздуха.

— Открихме успеха — отговори Мърсър.

Тъй като фенерчетата им бяха на брега, нямаха друг избор, освен да се върнат в лагера, защото се здрачаваше. Кармен бе запалила огън, за да им помогне да се ориентират, макар че трябваше да изминат само неколкостотин метра в калта, за да стигнат до лагера. Езерото продължаваше да се оттича през взривения водопад. Сутринта вероятно щяха да могат да се разходят из пещерата.

Кармен предвидливо бе помолила двамата панамски войници да напълнят с вода няколко варела, единият от които бе сложила до огъня, за да се стопли. Членовете на експедицията взеха по една кофа топла вода, оттеглиха се в палатките си да се изкъпят набързо, а после се върнаха край огъня да хапнат, да пийнат и да отпразнуват победата. Веселието продължи дълго след полунощ.

Мърсър помогна на Роди да пренесе заспалите си деца до палатката, предназначена за семейството му. После хвана ръката на панамеца, обърна я с дланта нагоре и пусна в шепата му най-хубавите изумруди, които бе намерил в пещерата. Скрил ги бе в джоба си, преди двамата с Лорън да излязат.

— Какво е това? — попита Роди. Беше малко пиян.

— Това е за теб.

— Не мога да ги взема. Отново ме назначиха на работа и мога да изхранвам семейството си.

— Тогава ги вземи за Мигел. Използвай ги да му дадеш живота, който заслужава.

Роди бе завладян от алкохола и чувства.

— Ще ги взема, за да могат Мигел и децата ми да учат в колеж. — Той прегърна Мърсър. — Винаги ще му бъдеш като баща.

— Знам, но не мога да му дам стабилния семеен живот, който ти можеш, нито любовта и усещането, че има родители. Това сега е най-малкото, което мога да направя.

Мърсър се върна в палатката си. Изпитваше гордост, примесена със съжаление. Съмняваше се дали някога ще има деца, но ако имаше, надяваше се да бъде добър баща като Роди Херара.

Лорън го чакаше. Седеше кръстосала крака на леглото с гръб към него. Тениската й се бе надигнала и той видя голия й гръб и вдлъбнатината под кръста й.

— Ако си дошла да оправиш леглото — каза Мърсър, като я стресна, — би ли оставила още няколко златни монети?

Лорън се обърна и го погледна през рамо. Вълшебните й очи блестяха на светлината на лампата.

— Съжалявам, сър, но има само по една за всеки клиент. Мога да ви донеса още възглавници.

— Не си прави труда. Спя дълбоко и не обръщам внимание колко възглавници има под главата ми.

— Мислиш ли, че ще спиш тази вечер?

Той събу обувките си, изхлузи ризата през главата си, приближи се до нея и я целуна в устата, като постави нещо с език на езика й. Лорън трепна и го извади. Камъчето беше влажно от слюнката й и блестеше. Тя затаи дъх и го вдигна към светлината.

— Не мога да го задържа, нали?

— Преди малко дадох няколко на Роди. Мисля, че ти трябва да вземеш най-хубавия, който намерихме. Сложи го в пръстен.

— Пръстен? Може и да знаеш как да откриваш скъпоценни камъни, но нямаш представа от пръстени. — Лорън продължи да гледа изумруда от петдесет карата, възхитена от отблясъците му. — Този мога да го използвам за затискане на листа, за Бога!

Мърсър я целуна отново.

— Използвай го за каквото искаш.

Тя го притегли към себе си. Съвършените й гърди изпъваха фланелката й.

— Между другото — каза Мърсър, — поканих Роди и семейството му за Коледа във Вашингтон. Мигел попита дали ще дойдеш.

Лорън повдигна вежди в недоумение.

— Само Мигел ли? А ти искаш ли да дойда?

— Мислех да поканя Фош и неговите момчета. Ако не дойдеш, събирането няма да е пълно.

Тя го плесна закачливо по рамото.

— Това ли е единствената причина, поради която искаш да дойда?

— Не мога да измисля друга — заяви Мърсър и Лорън отново го плесна. — Сериозно, искаш ли да дойдеш?

Очите й помръкнаха.

— Колкото и да искам да кажа „да“, не мога.

Мърсър примига, стъписан от отговора й.

— Мислех, че…

— Забравяш, че не съм като теб — прошепна тя. Знаеше, че ще го нарани, и й се искаше да не го бе казвала. — Армията не обича войници, които изчезват, когато им скимне.

— Да, но ви пускат в отпуск, а освен това мисля, че ще са по-снизходителни към теб след онова, което преживяхме.

Лорън отмести поглед.

— Тъкмо напротив. Военното разузнаване вече е в Панама и помага на местното население да издирва други участници, замесени в операцията на Лиу. Феликс Силвера-Ариас им сътрудничи, но ще трябва да се свърши още много работа, за да бъде разобличен президентът Квинтеро. Съмнявам се дали ще мога да се измъкна скоро.

— Престани, Лорън. До Коледа има много време. — Мърсър не разбираше защо тя упорства толкова много.

— Успях да се измъкна тази събота и неделя, за да сме заедно. И двамата го заслужихме. Но след това не мога да обещая нищо.

Мърсър я разбра. Колкото и странно и неприятно да му беше, той й бе благодарен за откровеността. Не ставаше въпрос за работата й. Трябваше им време да осмислят случилото се през последните седмици. Вълнуващите преживявания бяха приключили и и двамата бяха твърде изтощени емоционално, за да се впуснат в още едно приключение заедно. Мърсър бе изпадал в това положение, но обикновено намираше оправдание, за да се измъкне. Сега разбираше малко по-добре болката, която бе причинил на други жени, но това не го караше да мисли, че е сбъркал или че Лорън греши.

— Тогава щом имам само два дни на разположение, за да съм с теб — каза той по-ведро, отколкото се чувстваше, — нямам друг избор освен да се възползвам.

Тя докосна лицето му.

— Обиди ли се?

— Малко — призна Мърсър. — Но ще ми мине.

Ръката й се плъзна по голите му гърди и продължи надолу.

— Знам как да ускоря възстановяването ти.

— Госпожице Лорън — каза той, имитирайки южняшкия й акцент. — Мислех, че дамите отпреди Гражданската война като вас не правят такива неща.

Лорън преметна крак през кръста му и свали тениската си.

— Господин Филип, някой показвал ли ви е какво всъщност означава южняшко гостоприемство?