Джак Дю Брул
Реката на тайните (20)

Хотел „Радисън Роял“
Панама Сити, Панама

Хари седеше на дивана и учеше Мигел да играе покер. Роди говореше по телефона, а двама легионери се бяха облегнали на стената и почистваха оръжията си. В спалнята имаше друг легионер, който насочи към вратата автоматичния си пистолет, щом Мърсър влезе, но го прибра, когато го позна.

Останалите френски войници се бяха настанили в стаята до онази, която използваше семейство Херара. Фош бе слязъл от асансьора заедно с Мария Барбър на долния етаж — каза, че ще я заключи в банята, докато Рене се върне от посолството и двамата с Мърсър са готови да разговарят с нея.

— Мърсър! — извика Мигел и усмихнат до ушите, хукна да го прегърне. — Господин Хари лъже.

— Сигурен съм — каза Мърсър. — Непрекъснато лъже.

— Днешните деца са адски хитри — недоволно измърмори Хари. — Очакват да се научат да играят покер от майстор, но не искат да загубят малко пари.

Мърсър прошепна нещо в ухото на Мигел. Момчето хукна към дивана, бръкна под възглавницата на Хари и извади шепа карти.

— А, така ли? — извика Мигел и грабна няколко долара от купчината пред Хари. — Сега сме квит.

Старецът кимна, доволен от цената, която бе платил за измамата си, и каза спокойно:

— Вижда ми се справедливо, след като сутринта задигнах парите от портфейла на Мърсър.

Мърсър чу, че душът в банята е пуснат, и стрелна с поглед приятеля си.

— Едва не получих инфаркт, когато Лорън се обади от рецепцията да пита за номера на апартамента — отбеляза Хари. — Можеше да ме предупредиш, че е възкръснала.

Мърсър се усмихна. Беше извикал Роди, за да му разкаже за Мария и Лорън и какво е казала тя за „Джемини“, но го бе накарал да обещае да не споменава пред Хари за невероятното й бягство.

— Смятай го за отмъщение за номера, който ми извъртя в болницата.

Хари се засмя.

— Възкръсването на мъртва жена изобщо не може да се сравни с онази шега.

— Имаш изопачени приоритети, приятелю.

Душът спря и изведнъж в апартамента настъпи тишина. Мърсър усещаше, че времето минава, но не можеше да направи нищо, за да го запълни. Трябваше да чака, докато Лорън се появеше. Роди затвори телефона и попита:

— Къде е Мария?

— Долу с Фош. Ще я разпитаме, когато Брунесо се върне от посолството.

— Току-що говорих с друг лоцман от Канала. Той е един от последните панамци, които още работят там.

— И какво каза?

— Чул е слух, че променят графика за транзита за утре. Още няма нищо окончателно.

— Само слух? На работа ли е в момента?

— Положението му пред управата на Канала е много несигурно. Откакто за директор бе назначен Феликс Силвера-Ариас, почти всички по-възрастни лоцмани бяха уволнени, а на останалите намалиха работното време. Вече не им дават много информация. Приятелят ми не е работил от седмица и не очаква да го повикат през следващите няколко дни. Помолих го да отиде в административната сграда и да вземе новия график, но той отказа.

— Трябва да го вземем — заяви Мърсър. — Каза ли му какъв е залогът?

— Да, но не иска да го направи — огорчено отговори Роди. — От вчера са забранили на всички незаети служители да ходят на Канала. Чул е, че са поставили пазачи, и не желае да рискува.

Не беше необходимо Мърсър да моли Роди да вземе графика. Панамецът изгаряше от нетърпение да поеме тази задача.

— Бъди предпазлив — каза Мърсър.

— Повечето служители са ми приятели. Всичко ще бъде наред. Щом взема променения график, ще го изпратя по факса. — Телефонът в апартамента беше свързан с факс машина като удобство за деловите клиенти на хотела. — Ако не взема новия график, старият би трябвало да свърши работа. Там ще има информация за „Джемини“ и ще ни даде представа какво да търсим.

— Разсъждаваш логично.

— Ти ли си, Мърсър? — чу се гласът на Лорън зад затворената врата на банята, която в следващия миг се отвори.

Макар че гърдите й опъваха късата до бедрата хавлия първото нещо, което Мърсър забеляза, беше синината около дясното й око. Мястото не беше подуто, но изглеждаше болезнено. Той прекоси стаята с четири дълги крачки и неясно се усмихна.

Лорън засия.

Мърсър хвана ръцете й и докосна с устни раната. Мигът беше изпълнен с чувства и в продължение на цяла минута двамата не бяха в състояние да говорят.

А после Лорън се засмя и гордо посочи синината.

— Ако мислиш, че това е сериозно нараняване, трябваше да видиш другия тип.

— Знаех, че ще го кажеш. — Той я прегърна и тя се отпусна в обятията му, искаше този момент да продължи вечно.

— Хей, вие двамата! Вземете си отделна стая! Тук има непълнолетни — провикна се Хари и разроши косите на Мигел, който гледаше с широко отворени очи.

Лорън без желание се отдръпна от Мърсър.

— Хари, ти ме прегърна още по-силно, когато ме видя.

— Да, но тогава ти беше в гадно смърдяща униформа.

Мърсър погледна през рамо приятеля си.

— Ревнуваш ли?

— Точно така, по дяволите. Аз съм само стар, не съм умрял.

— Мърсър — прекъсна ги Роди. — Трябва да тръгвам.

— Никой друг ли не иска да отиде да вземе графика? — попита Лорън.

— Това е моя работа — отговори Роди. — След час, час и нещо би трябвало да съм го взел.

— Пази се — предупреди го тя. — Животът ти е по-ценен от графика. Ако ти се стори, че има проблем, изчезвай. Ще измислим нещо друго.

Всички знаеха, че той ще направи всичко възможно да изпълни задачата. Роди оцени предупреждението и кимна.

— Благодаря.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита единият легионер.

Лорън бе забравила, че войниците са тук, и се втурна към банята, когато осъзна, че е полугола.

— Не, благодаря — отговори Роди. — Дори за мен ще е трудно да вляза.

Легионерът му предложи пистолета си.

— Зареден е. Предпазителят е отляво. Щракни го и натисни продължително спусъка, за да произведеш първия изстрел.

— Не е ли необходимо да го зареждам всеки път? — попита Роди и взе черния автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Не. — Войникът му даде още един пълнител. — Имат по девет патрона.

— Gracias.

— Pas de tout. — Легионерът стисна ръката му. — Bon chance.^[1]

— Ще кажеш ли на Кармен? — обърна се Роди към Мърсър. Гласът му беше спокоен.

— Ти ще й кажеш, когато се върнеш.

Роди спря до вратата и се усмихна.

— И аз това имах предвид. Тя ще ме убие, ако разбере какво се готвя да направя.

— Изчезвай — засмя се Мърсър.

Зарадвани от невероятното спасение на Лорън, всички забравиха за миг за сериозното си положение.

Тя излезе от банята след няколко минути. Косата й още беше мокра и лъскава. Кармен Херара бе донесла брезентовата чанта с дрехите й и Лорън си бе облякла чиста риза и джинси. Мърсър не можеше да откъсне очи от нея.

— Преди да ми разкажеш как оцеля от засадата в шлюза, искам да те питам говори ли с баща си?

Тя седна и сложи лакти на коленете си.

— Да. Беше в Националния военен команден център. Това е сърцето на Пентагона. Там старши офицери наблюдават положението в света и отправят препоръки на Белия дом.

— И?

— Няма много за казване — призна Лорън. — Подобни неща изискват повече време, отколкото мислиш.

— Разследват ли случая?

Тя кимна.

— Не ми каза подробности, защото не говорехме по секретна линия.

— Как можем да си осигурим безопасна линия за комуникации?

— Това е проблем номер едно. — Няколко кичура от влажната й коса паднаха над очите й и Лорън ги приглади назад. — Баща ми е получил доклади за вълнения пред американското посолство.

Мърсър веднага разбра какво означава това.

— Лиу се опитва да ни изолира, за да не получим помощ. Ще трябва да рискуваме и да съгласуваме действията си по обикновени телефони. По-добре да използваме тях, отколкото мобилни.

— Съгласна съм. Всъщност сега трябва да му се обадя. — Лорън протегна ръка към телефона до стола й.

Мърсър вдигна деривата, а Хари отиде в спалнята, за да слуша. Мигел остана до масата за кафе, упражнявайки някои от ефектните разбърквания на карти, на които го бе научил Хари.

— Ваник — отговори генералът след едно-единствено позвъняване.

— Татко, аз съм. В хотела съм при Мърсър. Той е на деривата.

— Генерале — каза Мърсър, — съжалявам, че ви уплаших.

— Разбирам ви при дадените обстоятелства, доктор Мърсър. Изчакайте малко. Ще прехвърля обаждането на друга линия, която ще ни гарантира малко повече безопасност. — Гласът на генерала се чу отново след минута изщраквания и пиукания. — Чувате ли ме?

— Да — отговориха едновременно Лорън и Мърсър.

— Разпитахте ли жената, за която ми казахте?

— Не, генерале — отговори Мърсър. — Тя е при нас, но чакаме френския агент да се върне от посолството и след това ще говорим с нея.

— Обадете ми се веднага щом научите нещо от нея.

— Разбира се. Изпратихме човек в административната сграда на Канала, за да вземе графика за утрешното преминаване на корабите. Предишното разписание очевидно е променено, за да се вмести в крайния срок на Лиу Юшен.

— Търсите кораб на име „Джемини“?

— Точно така.

— Накарах да проверят в „Лойдс“ в Лондон. Под това име са регистрирани шест плавателни съда плюс още десетина с различни варианти — от гръцки супертанкер „Джемини Сий“ до траулер в Нова Зеландия „Джемини“. Няма начин да намерим всичките до утре.

— Затова искаме да вземем графика, татко. Там ще е написан точният час на преминаването на кораба през Канала. А ти откри ли нещо?

— Може би. — Ваник се прокашля. — Хладилен кораб на име „Корвалд“ е видян да излиза от пристанището на Шанхай двайсет и четири часа, след като в града е пристигнал специален брониран влак. По време на пренасянето на осем товара на кораба охраната е била засилена. Агентът на място не знае какво са съдържали, но поне ги е преброил.

— Тайванец ли е? — попита Мърсър.

— Не коментирам — побърза да каже генералът. — Важното е, че корабът е стоял в пристанището пет седмици, без да прави нищо до пристигането на влака.

— Съмнявам се, че е огромна поръчка от патици по пекински — обади се Хари.

— Кой е този, по дяволите? — ядосано попита Ваник.

— Извинете, сър. Един мой колега — отговори Мърсър, закри с ръка слушалката и извика: — Хари, спести си проклетите забележки.

Старецът се намръщи.

— Татко, имаш ли представа откъде е дошъл влакът? — попита Лорън.

— Военното разузнаване не е чак толкова добро. Всичко това се е случило преди две седмици и половина, достатъчно време, за да може кораб като „Корвалд“ да стигне до Панама. Приятелят ви може ли да провери дали корабът е в панамски води?

— Веднага ще му се обадя. — Хари затвори деривата и се върна във всекидневната. Мърсър му даде мобилния телефон на Лорън.

— Възможно ли е да са ракетите за установките, които видяхме с Лорън? — попита Мърсър.

— ЦРУ не е направило нищо за тази информация, откакто корабът е отплавал, но когато помолих анализатори да търсят осем ракети, данните придобиха ново значение — отговори генералът. — Засечени са били наред със стотиците други странни неща, които китайците правят всеки ден.

Като в множество операции по разкриване на престъпления, оценката при пресяването на стари разузнавателни данни разкриваше преки връзки, които придобиваха значение едва когато станеше късно. Навременната информация за „Корвалд“ беше голям пробив.

— Какво става в американското посолство?

— Отпред има група от около петдесет демонстранти. От отдела на морската пехота казаха, че са разгневени, но не са направили нищо, освен че са изгорили едно-две знамена и не пускат никого да влезе и излезе.

— Лиу ни изолира — повтори Мърсър.

— Така изглежда — съгласи се генерал Ваник. — Нещо по-лошо, ако панамското правителство не ни позволи да вкараме войници, екипите на специалните сили няма да имат оръжия, нито достъп до оръжейния склад в посолството. Трябва да благодарим на кабинета на Клинтън, че не настоя да запази поне една действаща база в зоната на Канала — иронично добави той.

Лорън знаеше, че баща й ще изнесе цяла тирада, и го прекъсна.

— Татко, ако ги убедиш да изпратят войници тук, аз имам връзки и мога да им уредя оръжия.

— За по-сигурно се обадих на генерал Питър Хорнър, шефа на командването на специалните сили. Той постави в бойна готовност един от екипите.

— Но няма заповед за влизане в Панама? — попита Мърсър.

— Не е тайна, че след атаката срещу Световния търговски център държим в бойна готовност антитерористични сили. Но не всички знаят, че за използването им има стриктни изисквания. Необходими са солидни доказателства, за да ги пуснем в акция. Изпращането на американски войници в суверенна страна като Панама би имало сериозни последици.

— Но ще е нищо в сравнение с онова, което ще се случи, ако не го направите, сър. — В гласа на Мърсър се долови гняв и Лорън го стрелна с поглед.

— Знаем с какво си имаш работа, татко — успокои го тя. — Но положението тук става напрегнато. Нужна ни е помощ.

— Ще ви я доведа. Не се тревожете. Щом получим потвърждение от французите, ще издействам разрешение да отклоним от курса американския ракетоносач „Маккамбъл“, който в момента е в западното крайбрежие на Колумбия.

— Има ли войници на него? — попита Мърсър.

— Не, но е натоварен с управляеми ракети „Томахок“. Разполага и с УВО.

— УВО?

— Сто петдесет и пет милиметрово усъвършенствано вертикално оръдие, което ще бъде монтирано на следващото поколение бойни кораби. Изстрелва петнайсет снаряда в минута и насочва поток от петнайсетсантиметрови експлозивни снаряди на разстояние сто и трийсет километра.

— Господи.

— Да. Така че не мислете, че не ви подкрепям.

— Не мислех така — с уважение каза Мърсър. — Искам да ви уведомя, че френският агент и екипът на Чуждестранния легион са в Панама, за да търсят ядрени отпадъци, откраднати от кораб в Канала. — Мърсър усети, че Ваник отново ще избухне, затова заговори бързо — Материалът обаче е открит в Япония. Тревогата била вдигната поради чиновническа грешка. Казвам ви го, за да знаете какво правят тук. Това може да помогне при преговорите с тях, когато се обадят да потвърдят откритията ни.

— Как се казва агентът?

— Рене Брунесо. Като се има предвид деликатността на мисията му, предполагам, че е високопоставен агент от тайните служби.

— Ясно. Трябва да затварям — припряно каза генералът. — Проследих обаждането и имам номера ви. Ще ви се обадя, ако науча нещо ново. Вие направете същото.

— Добре — каза Лорън, прекъсна връзката и се обърна към Мърсър. — Какво ще кажеш?

Той не отговори веднага. Замисли се за всичко, което можеше да се обърка, и за малкия шанс нещата да минат гладко и в тяхна полза. При един-единствен неуспех всеки планиран отговор на операцията на „Хачърли“ би се провалил. Знаеше, че рискът е огромен, но верен на природата си, щеше да продължи, каквото и да се случеше. Погледна Лорън. В очите му нямаше и следа от песимизъм.

— Ще притиснем Лиу до стената.

— Амин — рече Хари и запали поредната цигара. — Свързах се с Роди. Готви се да влезе в административната сграда на Балбоа Хайтс. Казах му да провери за „Корвалд“, ако може.

— Ако баща ми успее да изпрати екип на специалните сили, трябва да започна да действам да им осигуря оръжия. — Лорън отново взе телефона. — Загубих някои от най-добрите си връзки край Реката на руините, когато хеликоптерът на „Хачърли“ хвърли бомбите в езерото, но мога да се обадя на някои хора тук, в града.