Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Мърсър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
River of Ruin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ti6anko (2010 г.)
Корекция
margata (2010 г.)
Корекция
plamentd (2010 г.)

Издание:

Джак Дю Брул. Реката на тайните

Американска, първо издание

Превод: Юлия Чернева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-587-8

История

  1. — Добавяне

Езерото Гатун, Панама

Моторницата беше седемметрова „Уелкрафт“, стара, но добре поддържана. Корпусът й от фибростъкло бе пожълтял от годините и контрастираше с наскоро боядисаната червена ивица на ватерлинията. Пейките на кърмата скриваха мотора и донякъде заглушаваха бръмченето му. Между предните седалки имаше каюта с две легла, малка кухня и химическа тоалетна. Моторницата беше идеална за романтични разходки по езерото, където имаше хиляди примамливи уединени заливи и необитаеми острови.

Дирята бяла пяна зад моторницата приличаше на дълга стрела върху гладката като огледало зеленикава вода. Дъждът бе спрял и утринната мъгла се бе вдигнала. Слънцето грееше безмилостно. Само въздушната струя от скоростта от двайсет възела предпазваше четиримата в моторницата да не загубят сили от жегата.

Ако можеше да забрави крайната цел на пътуването, Мърсър щеше да си отвори бира и да се наслаждава на прекрасния ден.

Той съблече ризата си и остана по къси панталони и маратонки. Наблюдаваше с интерес необикновеното крайбрежие. Трудно му бе да повярва, че огромното водно пространство не е създадено от природата. Панамският канал представляваше безпрецедентна победа на инженерството над почти непреодолимо препятствие. Преди три милиона години геологичните особености бяха отделили Атлантическия от Тихия океан. Фактът, че Каналът бе на по-малко от столетие, го правеше още по-внушителен.

Мърсър не можеше да открие доказателства, че езерото е изкуствено. По-нататък, там, където Каналът се стесняваше към пролива Гейлард, човешката намеса се виждаше, но въпреки това езерото по нищо не се различаваше от останалите езера по света. Едва когато се вгледа отблизо в островите, Мърсър забеляза, че някога са били върхове на хълмове, а криволичещият бряг на езерото — склон на планина. Почти не се виждаха следи от ерозия и пясъчните ивици бяха малко. На островите имаше малко водни растения. Нямаше блата или мочурища. Джунглата просто свършваше досами водата, там, където нямаше повече почва. Тук-там се виждаха върховете на старите стълбове на железопътна линия, останала на дъното, когато се бе образувало езерото.

Вероятно така би изглеждал целият свят, ако полярният лед се разтопеше. Безкрайните шествия от тежки товарни кораби и танкери засилваха това убеждение. Не беше трудно да си представиш, че последните остатъци от човечеството са се понесли като флотилия от съвременни Ноеви ковчези в някакъв следапокалиптичен фантастичен сценарий.

Хуан Аранхо, братът на Кармен Херара, държеше курс встрани от шамандурите, маркиращи маршрутите на корабите. Плаваха от Лимон към шлюза „Педро Мигел“. Той не говореше английски и, изглежда, предпочиташе да мълчи, отколкото да разговаря с Лорън.

Мобилният й телефон иззвъня.

Тя направи знак на Мърсър да отговори на обаждането. Лорън и Томанович проверяваха екипировката, която тя бе взела под наем от „Скуба-Панама“, най-добрия магазин за водолазни принадлежности, където я познаваха.

Мърсър изрови телефона от раницата й.

— Ало?

— Обажда се Роди.

— Напуснахте ли къщата?

— Току-що пристигнахме в хотела. Глезиш децата с твоята щедрост. Дори Мигел не е толкова разочарован, че го остави, защото разбра, че има басейн. А Хари вече тършува в минибара.

Мърсър се усмихна.

— Имаш ли новини от Фош? Не ми отговори, когато се опитах да се свържа с него от Лимон.

— Не. Двама от хората му се погрижиха да пристигнем благополучно в хотела, но не съм говорил с него. Сутринта обаче ми се обади една твоя приятелка, Мария Барбър.

Това беше последният човек, за когото Мърсър се надяваше да чуе отново.

— Така ли? И какво каза? — Хрумна му нещо и в гласа му се прокрадна безпокойство. — Чакай малко. Как е разбрала, че трябва да се обади на теб? Тя мисли, че съм във Вашингтон.

— Не се тревожи. И аз я попитах същото. Звъняла в къщата ти във Вашингтон и после решила да се обади на мен. Ти си й казал за мен, когато сте вечеряли заедно.

Мърсър се бе постарал да заличи от паметта си спомена за онази неприятна вечер, затова не си спомняше тази част от разговора.

— Какво искаше?

— Освен теб ли? — пошегува се Роди и после стана сериозен. — Твърди, че има информация за смъртта на съпруга си.

— Каза ли каква?

— Не. Искаше да говори лично с теб. Отговорих, че отиваш в Гатун с шурея ми и не мога да се свържа с теб. Записах номера й, ако искаш да й се обадиш.

— Как звучеше?

— Стори ми се, че е започнала деня с няколко водки.

Мърсър се намръщи.

— Запази номера. Ще и се обадя, когато приключим тук. — А може би изобщо нямаше да й се обади. Малко вероятно беше Мария да има важна информация. Вероятно беше пияна и самотна и се нуждаеше от внимание.

— Къде сте? — попита Роди.

— Според картата, която ми показа Хуан, мисля, че току-що минахме остров Баро Колонадо. Ще останем тук до късно следобед. Не искам да се навъртаме край шлюза „Педро Мигел“ по-дълго, отколкото е необходимо.

— Добра идея. Управата на Канала не забранява на екскурзионните лодки да се приближават до шлюзовете, но охраната е засилена и може да ви накарат да се махнете оттам, ако им се сторите подозрителни. Обади ми се, когато приключите.

— Добре — отговори Мърсър и прекъсна връзката.

След десетина минути Хуан Аранхо се отдалечи от шамандурите, насочи се към брега и вкара моторницата в един усамотен залив под гъстите дебели листа на палмите, които ги скриха от въздушно наблюдение и от обедното слънце. После угаси мотора и пусна котвата. Песните на птиците огласяха джунглата.

— Проверихте ли екипировката? — тихо попита Мърсър.

— Готови сме — отговори Лорън. Дори да беше нервна заради гмуркането близо до шлюза, това не се долови в гласа й. Тя го погледна изпитателно. — Може ли да попитам какво всъщност се случи с теб в мината?

Стомахът му се сви. Цяла сутрин се бе убеждавал, че може да забрави инцидента. Трескавата подготовка ангажираше мислите му. Но сега им оставаха два часа, без да има какво да правят, и се надяваше, че спомените няма да изплуват в съзнанието му. Въпросът на Лорън обаче върна всичко с жестока яснота.

— Защо питаш?

— Нещо ми подсказва, че разказът ти в кухнята на Роди не описа цялата история. От спалнята, където ме настани Кармен, те чух, че стенеш насън и се мяташ в леглото.

Мърсър се чувстваше неловко да изрази на глас безпокойството си. Бе станал свидетел на толкова много потресаващи неща и толкова смърт, че едва ли щеше да може да ги заличи от паметта си до края на живота си, затова редовно ги прогонваше в най-тъмните кътчета на съзнанието си, обитавани само от кошмарите. Знаеше, че това не е най-добрият начин да се отърве от тях, но усещаше, че все пак има някакъв резултат.

Лорън зададе въпроса невинно, без да разбира силното желание да не си спомня за изтезанията. Мърсър замълча за минута, подреждайки мислите си, и бавно осъзна, че всъщност и е благодарен. Тя бе почувствала, че инцидентът няма да бъде забравен без помощ отвън.

— Може да ти прозвучи странно, но Сун ми отне нещо. И нямам предвид само часовника — усмихна се той и после я погледна в очите. — Той ме уби, Лорън. Бях мъртъв. Направи нещо с иглите и сърцето ми спря. Ритмичните удари, с които съм свикнал, изчезнаха. Почувствах, че съм умрял.

Тя пребледня. Не знаеше какво да каже. Не беше чувала подобно нещо.

— Отидох на място, откъдето никой не се връща — продължи Мърсър. — Но съвсем не беше такова, каквото си го представях. Не се извисих във въздуха и не гледах тялото си, а останах на масата и лудият се бе надвесил над мен. Нямаше божествена светлина, нито приятели, които да ме напътстват в отвъдния свят. Нямаше нищо освен неизбежността на забравата. Не знам какво да мисля за това.

— Не си бил мъртъв — заяви Лорън.

Въпреки че го каза абсолютно убедено, Мърсър разпозна заучено окуражаване. Думите й му напомниха за детство, прекарано в неделно училище, и за редовно посещаване на църква.

— Моля те, Лорън. Ти не беше там.

— Няма начин да спре и после отново да съживи сърцето ти с игли за акупунктура. Това е невъзможно.

— Научен факт ли цитираш, или защитаваш мнението си? — Думите му прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше, и той изпита облекчение, когато Лорън ги подмина без коментар.

— Откъде знаеш, че сърцето ти е спряло? Наистина ли го почувства, или така ти се стори, защото нямаше пулс в ушите?

Мърсър се замисли. Ясно си спомняше изтезанията, но подробностите му убягваха.

Следващият въпрос на Лорън засили объркването му.

— Чу ли нещо, когато сърцето ти спря?

— Не. Сун не говореше.

— Ето, това е отговорът. Сун не е говорел, защото иглите са парализирали вътрешното ти ухо, по-точно ушния охлюв и кортиевия орган, който превръща звуковите вибрации в сигнал, какъвто мозъкът ти може да разпознае. Блокирал е нервните импулси и е попречил на мозъка ти да усеща прилива на кръв в ушния ти охлюв. Сърцето ти е работело, но ти не си го чувствал.

— Но… — опита се да възрази Мърсър, но после млъкна. Обяснението й изглеждаше просто и логично. В думите й имаше повече смисъл, отколкото в идеята, че Сун притежава способността да спре ударите на сърцето му. Но въпреки това, дълбоко в душата си, Мърсър знаеше, че с него се е случила някаква коренна промяна, която не можеше да назове. Имаше ли значение, че Сун го бе подвел да мисли, че е мъртъв? Усещанията от изтезанията не ставаха по-малко осакатяващи от това.

Имаше чувството, че стои на ръба на пропаст и иска да направи скока, който може да му помогне да разбере какво му е отнел Сун, а нещо в него отчаяно го дърпа назад. Знаеше, че бездната е твърде дълбока и пълна с чудовища и болка. Не беше достатъчно силен, за да прогони съмненията си.

Не можа да погледне Лорън в очите, когато излъга.

— Може би имаш право. Сун не ми е отнел нищо. Номерът му да ме накара да мисля, че сърцето ми е спряло, ме заблуди.

Лорън го хвана за ръката.

— Независимо дали ти е отнел нещо, или само те е накарал да мислиш така, трябва да вярваш, че си непокътнат.

— Няма да поискаш да се откажа, нали?

— Не. По две причини. Първо, щом съм решила да се излагам на опасност, искам да си тук, за да ме подкрепяш.

— Ако нямах намерение да те подкрепям, нямаше да ти позволя да се гмурнеш. Трябва да си сигурна в това. — Мърсър говореше сериозно. Никога нямаше да я разочарова.

— Добре. — Лорън кимна.

— А втората причина?

— Ще ти я кажа след гмуркането. — Гласът й прозвуча така, сякаш отказваше да говори повече по този въпрос, но очите й не бяха толкова категорични. Тя се усмихна, за да разсее сериозната атмосфера. Малкото разстояние между зъбите й подчертаваше безупречната й красота. За Мърсър това я правеше още по-привлекателна.

Лорън дръпна ръката си и погледна водолазния часовник, който носеше вместо обичайния си ролекс.

— Тъй като има още време, преди да влезем във водата, ще последвам примера на Вик и ще поспя. Снощи не можах да си почина добре. А ти какво смяташ да правиш?

Мърсър бръкна в сака и извади подвързания в кожа дневник на Лепине.

— Още не съм прочел това проклето нещо. Мисля, че сега имам идеалната възможност да го направя. Но, моля те, направи ми една услуга. Ако някога срещнеш Жан Дерозие, човека, който ми го продаде, не му казвай, че съм взел дневника на лодката. Ще ме убие, че съм го изложил на въздействието на природните стихии.

— Добре. — Лорън подложи една непромокаема водолазна чанта под главата си и се излегна на пейката.

Мърсър се вгледа в нея и се зачуди и уплаши от инстинктите й за онова, което му бе направил господин Сун. Запита се дали това е женска интуиция, или просто му личи. Надяваше се на първото, но подозираше, че е второто.

Отвори дневника. Лъхна го силен мирис на стари страници, който винаги бе свързвал с познанията. Нямаше френско-английски речник и можеше да придобие само смътна представа какво е написал Годин дьо Лепине за пътуванията си в Панама преди цяло столетие, но въпреки това беше убеден, че ще разбере повече от Брунесо, който бе прегледал дневника в Париж, защото щеше да го прочете през погледа на инженер.

След три часа, докато слънцето се спускаше над хоризонта на запад, затвори дневника. Четенето на избелелия ръкопис бе предизвикало тъпа болка в слепоочията му. Преди да събуди другите, изпи два аспирина. Стилът на барон Лепине беше доста цветист. Това беше странно за учен и Мърсър беше сигурен, че е пропуснал много от тънкостите в текста. Освен това Лепине сравняваше геологичните и географските особености на Панама с други, които познаваше във Франция, а Мърсър нямаше представа от планините във Франция.

В дневника не се споменаваше за изчезнало съкровище, нито за инките или за нещо друго, което би привлякло интереса на Лиу Юшен. Разказът представляваше пътепис с подробности как Лепине ще свърже езерата с канал. За Мърсър ръкописът беше забележителен исторически документ, но не предлагаше нищо за настоящото им положение. Единственото интересно беше откъс за посещението на угаснал вулкан в Северна Панама с езеро с остров в средата. Лепине не бе изучавал геология и не знаеше, че земното кълбо е осеяно с подобни вулкани. Беше заинтригуван и от гладките тунели от лава, които някога бяха бълвали разтопени скали от недрата на планетата.

Мърсър прибра дневника в чантата си. Изпитваше лека носталгия за първия път, когато бе изследвал такава особеност на вулкан на Хавай. Сигурен беше, че ако знаеше какво е съдържанието на дневника, Лиу нямаше да си прави труда да се опитва да го открадне в Париж. Изпита перверзното желание да го изпрати на президента на „Хачърли“.

Заряза носталгията и извика на Лорън и Вик. Време беше да се спускат във водата. Хуан излезе от каютата — ризата му беше разкопчана и потният му корем се показваше над колана — и отиде да извади котвата.

— Откри ли нещо в дневника? — попита Лорън, докато търкаше очи.

— Не — отговори Мърсър. — Интересен е от определена гледна точка, но не намерих нищо, което би накарало Лиу да изпрати убийци да го откраднат. Може би наистина се интересува от историята на Канала.

Погледът на Лорън бе изпълнен със съмнения. Мърсър сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.

Хуан запали мотора. През остатъка от пътуването по Канала Лорън и Томанович трябваше да се крият. Бяха решили, че Мърсър ще се преструва на фотограф, наел лодката на местен жител, за да снима корабите в шлюзовете. Той бе взел фотоапарата, който носеше при Реката на руините.

Лорън и Вик влязоха в каютата, за да облекат неопреновите костюми, а Хуан изкара моторницата от уединения залив и се насочи към главния канал. Минаха покрай два екскурзионни кораба, пълни с туристи, и няколко океански контейнеровоза. Слънцето продължаваше да се спуска към хоризонта. Червеникавата му светлина се отразяваше във водата.

Моторницата излезе от езеро Гатун и се отправи към пролива Гейлард и шлюза „Педро Мигел“. Отвъд широките завои на водния път Мърсър видя застрашително извисяващия се масив на междуконтиненталния раздел. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тесен ставаше каналът и се увеличаваха свидетелствата за намесата на човешка ръка. Спускащите се към водата хълмове бяха отчасти заравнени и приличаха на терасираните ферми, които Мърсър си спомняше от пътуванията си в Азия и Африка. Джунглата едва наскоро бе започнала да завладява сушата. Това беше последното от продължилите цял век усилия да се спрат свлачищата, измъчващи Канала от самото начало на прокопаването му.

Само от пролива Гейлард бяха извадени сто и пет милиона кубически метра пръст, половината от всичкия материал, изкопан за осъществяването на проекта. В една от първите статистики бе отбелязано, че ако изкопаната от Канала пръст се натрупа в стълб с площ като на средно голям жилищен блок, височината му ще е трийсет хиляди метра, или ще напълни влакова композиция, опасваща земното кълбо три пъти и половина. Докато моторницата на Хуан Аранхо навлизаше в пролива, Мърсър се убеждаваше, че никой пътеводител не може да опише страховитите мащаби на проекта. Той бе виждал много от инженерните чудеса на света — египетските пирамиди, Колизея в Рим, моста Голдън Гейт, язовира „Хувър“ и тунела под Ламанша, но всички бледнееха пред Панамския канал.

Вдясно се извисяваха останките на хълм, взривен и придобил очертанията на стъпаловидната пирамида в Египет. Бяха стигнали до същинския междуконтинентален раздел. Мърсър с изумление осъзна, че се намира в средата на планинска верига, простираща се от края на Южна Америка чак до Канада. Над спокойните води се издигаха базалтови стени, високи сто и петдесет метра. Това бяха останките от Голд Хил и Контрактърс Хил, най-високите възвишения край Канала, и същевременно най-ниските, които първите инженери бяха видели, докато бяха оглеждали релефа. В скалите бяха пробити дупки и бяха вкарани железобетонни пилони за стабилност, но въпреки това имаше доказателства, че продължават да стават свличания на земни маси. На това място Каналът беше широк сто и осемдесет метра — колкото каменните масиви от двете страни на този изкуствено създаден каньон.

Мърсър трябваше да вирне глава, за да види скалите, докато плаваха в сенките им. Наскоро падналият дъжд бе напоил почвата високо горе и по скалите се стичаха струи вода.

— Изумително, нали? — попита Лорън. Черният неопренов костюм бе прилепнал по тялото й като втора кожа.

Мърсър трябваше да положи усилия да не се вторачи в нея.

— Тъкмо си мислех, че когато са копали, температурата трябва да е била над петдесет градуса.

— Да, но онова, което ги е безпокояло най-много, са били свлачищата. Дупката, копана в продължение на месеци, е можело да бъде запълнена само от едно свличане, което да зарови и компресори, и железопътни релси, и хора. Теренът е бил толкова нестабилен, че не само ставали свличания, но и понякога дъното се издигало нагоре от тежестта на планините наоколо.

Мърсър си представи титаничната тежест на двата хълма, които натискат мекия долен пласт и предизвикват надигане на пластовете между тях. Беше все едно да притискаш балон в двата края, за да издуеш средата.

Мълчаливо наблюдаваха гледката. Накрая Лорън наруши тишината.

— Докато идвахме насам, ти не каза точно какво ще търсим. Би ли ми дал по-точни указания?

— Не съм сигурен — отговори Мърсър. — Роди каза, че всички кораби, внезапно отклонили се от курса, са били забавени на излизане по западната лента на Педро Мигел. Нито той, нито другите лоцмани са съобщили за нещо нередно с управлението на корабите. Никой не е пипал помощните контролни уреди. С Роди мислим, че може би нещо е било прикрепено към корпусите на корабите, за да причини промяната на курса.

— Подводница? — колебливо попита тя.

— Знам, че звучи малко вероятно, но как може да се промени посоката на двайсеттонен кораб? Не забравяй, че никой от плавателните съдове, излезли от курса, не е бил кораб на „Панамакс“. Били са малки товарни кораби, минаващи през Канала нощем. Подводницата би имала пространство за маневриране и в зависимост как е била проектирана, мощта да промени курса на подобен кораб. Би могла да заеме позиция веднага щом се отворят вратите на шлюза. След това корабът се задържа за няколко минути, докато подводницата бъде прикрепена. И в подходящия момент тя използва двигателя си, за да изтласка кораба встрани от курса му.

— Защо е необходимо да правят всичко това, когато би било по-евтино и по-лесно да подкупят няколко лоцмана, които де предизвикат инцидентите?

— Ако Лиу успее да затвори Панамския канал, последвалото разследване ще е мащабно. Той не може да поеме риска лоцманите да бъдат разпитвани, нито да ги убие, защото това де е още по-подозрително. Освен това, ако режисира поредица от странни инциденти, Лиу би създал повтаряща се схема. Тя би обяснила и натоварен с експлозиви кораб, който нарочно се удря в брега на Канала.

Лорън се намръщи. Очевидно не вярваше на хипотезата му, но кимна по-скоро за да го подкани да продължи, отколкото в знак, че е съгласна с този сценарий. Мърсър разбра, че взаимоотношенията им са се променили заради реакцията му към изтезанията. Не знаеше какво да направи или да каже, за да я увери, че все още разсъждава трезво. Вероятно не можеше да направи нищо, докато не проумееше какво му е причинил Сун.

— Трябва да призная, че Лиу е адски педантичен — продължи той, за да разсее колебанието й. — Планирал е десетки ходове напред и е достатъчно гъвкав, за да реагира на присъствието ни. Обмислил е всички непредвидени обстоятелства. Разследването на катастрофалната експлозия би показало, че обучените в Америка лоцмани имат дълъг списък от неуспехи. А що се отнася до златото, той ще плати на Панама само за рудната жила на мина, която изглежда законна. Ако Каналът бъде затворен за две години, фактът, че „Хачърли Консолидейтид“ притежава товарни пристанища, купила е железопътната линия и почти е довършила петролопровода, ще прилича на нещо, случило се на подходящото място в подходящия момент, а не на нещо умишлено.

— Всичко е толкова заплетено…

— Да, и в това е красотата му. Много е сложно, за да бъде достоверно, но въпреки това няма друго обяснение. Всеки с достатъчно силен мотив и експлозиви може да взриви всичко на света. Номерът е да се измъкнеш безнаказано. Това отличава обикновения луд от пресметливия терорист. Нямаме работа с фундаменталисти самоубийци, а с трезво разсъждаващи хора, които искат да оцелеят след удара и да се радват на наградата си. Точно затова е толкова сложно. Лиу е планирал операцията до последния детайл и му остават още няколко седмици, а може би само дни, за да я осъществи. — Мърсър се вторачи в очите й. — Лорън, не разбираш ли, че ако не подозирах как е умрял Гари Барбър, разследването щеше да свърши в джунглата с онзи полицай, когото не харесваш. Никой нямаше да има представа, че китайска компания, на практика притежавана от тяхното правителство, се готви да затвори Панамския канал по такъв начин, че Съединените щати да не могат да реагират.

— Сеньор — прекъсна го Хуан Аранхо.

Мърсър вдигна глава. Пред тях беше шлюзът „Педро Мигел“ — оазис на модерни технологии насред първичната природа. Малката им моторница се намираше от страната на Тихия океан на междуконтиненталния раздел и теренът бе станал по-равен — полегати склонове, обрасли със златиста трева и палми. Бедняшкият квартал от ламаринени постройки на източния бряг стигаше до телената мрежа, която се простираше от тази част на водния път. На въжета, опънати през селото, висеше пране. Отзад беше железопътната линия и транспанамската магистрала. Успоредно на шлюзовете имаше пристан за лоцманите на по-малките плавателни съдове, няколко паркинга и два дълги склада. Постройките служеха за поддръжка на електрическите влакове, които изтегляха корабите през шлюзовете. Влаковете минаваха по релси, монтирани в края на всяка от дългите триста метра вани на шлюза и по широката осемнайсет метра стена между двата бетонни басейна. Необходими бяха шест локомотива, които да превеждат товара през шлюзовете. Лоцманите координираха тягата на корабите със скоростта на локомотивите и поддържаха подходящото обтягане на дебелите въжета, за да се погрижат корабът да мине благополучно през шлюза.

От шлюза вдясно излезе танкер и Мърсър видя цялата дължина на ваната до върха на скосените под ъгъл четирийсет и пет градуса врати, задържащи водите на езерото Гатун. Те се затваряха навътре под остър ъгъл, за да се разпредели равномерно огромната тежест, която ги притискаше. От Роди Мърсър бе научил, че вратите са широки двайсет и дебели два метра и са кухи, за да плават във водата и отварянето им да е по-лесно. Всяка тежеше седемстотин тона. Ваните на шлюза „Педро Мигел“ имаха двойни врати от страната по течението, така че ако едната блокира, да не възникне катастрофална авария, която да доведе до източването на езерото.

Мърсър не можеше да прецени точно мащаба на изумителната система, нито да види дългото километър и половина езеро Мирафлорес. В отсрещната му страна имаше два двойни шлюза, построени стъпаловидно, които издигаха или спускаха корабите на шестнайсет метра от нивото на Тихия океан.

Товарният кораб в шлюза вляво започна да се издига видимо, докато гравитацията изхвърли четирийсет милиона литра вода във ваната. Само за няколко минути нивото между скалите се изравни с това в пролива и огромните врати се отвориха. Локомотивите задърпаха въжетата, за да изтеглят кораба. После, щом стоманените въжета бяха откачени, кърмата се обля в разпенена вода.

Мърсър отново погледна Лорън.

— Пристигнахме. Ще изчакаме двайсетина минути, докато слънцето се спусне още, и после с Вик ще се гмурнете.

— Добре.

Хуан знаеше ролята си на екскурзовод и започна да показва на Мърсър разни неща, които да заснеме с фотоапарата си, макар че в него нямаше филм. Мърсър се опита да разбере дали около шлюза няма някаква необичайна дейност, но всичко изглеждаше нормално. Край тях непрекъснато минаваха кораби. Никой от тях не беше пътнически или товарен кораб на „Панамакс“, защото ставаше късно и слънцето щеше да залезе, докато стигнеха на шлюзовете „Гатун“ от другата страна на Панама.

Мърсър послушно се държеше така, сякаш бе прехласнат от гледката, и правеше снимки, но стомахът му се бе свил от напрежение. Неприятно му беше, че е помолил Лорън и Вик Да направят нещо, което самият той не можеше да свърши.

Не му беше присъщо да позволява на други да се излагат на риск, но задачата беше твърде важна, за да се довери на повърхностните си водолазни умения. Докато чакаха, наблюдаваше Лорън и се стараеше да се държи нормално. Външно тя изглеждаше спокойна, макар че сигурно изпитваше разбираемо притеснение.

След двайсет и пет минути Лорън каза, че ъгълът на слънцето е подходящ за гмуркане. Повърхността на Канала представляваше блестяща плоскост от отразена слънчева светлина, сякаш водата се бе превърнала в пламък.

— От шлюза вдясно ще излезе товарен кораб — каза й той, като едва-едва движеше устни. — Никой няма да ви види, освен ако на страничния мостик няма хора. Ще наблюдавам и когато ви кажа, влизайте във водата.

Вик стоеше зад Лорън на стъпалата за каютата, за да й помогне да скочи от лодката с големия кислороден апарат на гърба й. На кръста й бе вързан колан с оловни тежести, а на врата й бе окачен компенсатор за плаваемостта. Лорън и сърбинът вече си бяха сложили качулките и водолазните маски. Плавниците щяха да нахлузят на краката си, когато влезеха във водата.

Стегнатите мускули на Лорън изпъкваха под неопреновия костюм. Очите й бяха спокойни.

— Когато водата нахлуе в тръбите на шлюза, ще ни понесе силно течение, което ще ни забави — каза тя. — Дори при минимална консумация тези кислородни апарати имат въздух най-много за шейсет минути. В магазина нямаше от големите. Ще се върнем точно след четирийсет и пет минути, след като се гмурнем. Това време е много по-дълго, отколкото е безопасно. Разбираш ли?

— Да. Четирийсет и пет минути.

Лорън докосна ръката му.

— Говоря сериозно, Мърсър. Очаквай ни след четирийсет и пет минути, но ако не се върнем до шейсет, значи няма да дойдем. Не ни ли видиш до един час, никога повече няма да ни видиш. Обещай ми, че ще си разкараш задника оттук.

Мърсър се взря в очите й, кимна, после вдигна фотоапарата, за да разгледа товарния кораб през телеобектива.

Капитанът и лоцманът сигурно бяха на отсрещната страна на плавателния съд, защото на перилата на страничния мостик стояха само двама панамски войници. Единият махна на малката моторница и Мърсър отмести фотоапарата, защото не искаше да им дава повод да се задържат там. Останалата част на дългия сто и двайсет метра кораб изглеждаше безлюдна.

Мърсър продължи да наблюдава крадешком двамата скучаещи войници и веднага щом се отдалечиха от перилата и се отправиха към мостика, където имаше климатична инсталация, каза прегракнало:

— Хайде!

Томанович хукна нагоре по стъпалата толкова бързо, че сякаш понесе Лорън и нейните трийсет килограма екипировка. Стигна до планшира, хвана я през кръста, завъртя я така, че да я предпазва с тялото си, и се прехвърли през борда. Разплискаха съвсем малко вода. Мърсър извади ролекса на Лорън от джоба си и засече времето. Тя бе казала, че ще се върнат след четирийсет и пет минути. В 19:18.

Водата беше топла и Лорън имаше чувството, че потъва в бездънна вана. Прибра коленете си до гърдите, за да нахлузи плавниците, после добави въздух в компенсатора за плаваемостта. Двамата с Вик се спуснаха в бездната и стигнаха дълбочина дванайсет метра. Лорън незабавно изравни налягането в ушите си и във водолазната маска. В мътната вода усети пулсиращия мотор и въртящото се витло на кораба пред тях.

Бе свикнала с гмуркането в океана, но бързо се приспособи към плаваемостта в сладката вода и блудкавия й вкус. Видимостта беше лоша, може би шест-седем метра, но щеше да разбере, ако във водата около тях имаше нещо. Течението беше слабо, защото се намираха далеч от шлюзовете, но Лорън бе готова за всмукването на водата, когато ваните започнеха да се пълнят.

Заплуваха към шлюза.

Веднъж инструкторът й бе казал, че водолазното плуване е спорт за мързеливци. Не правиш нищо бързо и не изразходваш енергия, която по-късно може да ти потрябва. Лорън не бе забравила този съвет.

Като използваше силата на мускулестите си крака, тя заплува в изумруденозелената вода към бетонната структура в далечината. Вик плуваше до нея. Залязващото слънце над тях бе превърнало повърхността в далечна плоскост с цвят на кървавочервен живак. Отдолу се спотайваше непрогледен мрак.

Уверението на Мърсър, че е добре, отекваше в съзнанието й. Лорън не би се гмурнала, ако не му вярваше. Той беше в състояние да се справи с мисията, но тя все още изпитваше известни съмнения. В килията за изтезания му бяха нанесени някакви поражения, които той отказваше да приеме. Такива бяха мъжете. Отказваха да признаят болката. Тя бе виждала това у баща си, братята си и през цялата си военна кариера, особено в Косово. Като повечето мъже, Мърсър щеше да прекара дни или седмици, преодолявайки болката сам, вместо да спести време, като сподели терзанията си с друг.

Лорън искаше да му помогне. Той й бе разказал за детството си в Африка и тя знаеше, че е способен да изразява чувствата си. Ако можеше…

„Съсредоточи се върху дишането си, по дяволите“ — скастри се Лорън сама. В момента имаше задача и трябваше да мисли за нея.

След десет минути пред тях се появи сянка. Приближаваха се към огромни бетонни стени — предната част на двойните шлюзове.

Томанович посочи с палец надолу и Лорън кимна. Гмурнаха се в бездната и стигнаха до дъното, което се намираше на дълбочина шестнайсет метра. Камъкът под краката им беше гладък. Течението, предизвикано от пълненето и изпразването на шлюзовете, бе изчистило боклуците, листата и клоните. Дъното приличаше на пустиня. Масивната бетонна основа се издигаше на три метра пред тях. Стоманените врати бяха непробиваеми.

От двете им страни в бетона имаше улеи, наподобяващи тунел на метро. Водата влизаше в шлюза в тръбите с диаметър пет метра. В стените на шлюза имаше четиринайсет помощни тунела, достатъчни за да поберат автомобил — минаваха под ваните. От дъното се издигаха седемдесет клапи, които разпределяха равномерно потока вода. Милиардите литри, изпускани всяка година от Канала, се заместваха от 2,1 метра годишни валежи, които пълнеха езерото Гатун през Чагрес и други реки.

Лорън застана неподвижно, хипнотизирана от гледката. Бетонът бе почернял от годините, но главните тръби бяха още по-тъмни и изглеждаха зловещи, досущ обитавани от духове пещери в кошмар. Макар че водата беше топла, Лорън усети, че по гърба й лазят ледени тръпки, и рязко се обърна, убедена, че я наблюдават.

Вик я попита с жестове дали всичко е наред и тя отговори утвърдително. Сърцето й отказа да забави ритъма си и дишането й се учести. Лорън отново се огледа и този път съзря някакво движение. Във водата имаше нещо, друга сянка, трептяща в периферното й зрение. Тя напрегна очи, за да я види, и леко се придвижи натам. Нищо.

„Овладей се“ — помисли Лорън.

И в следващия миг сянката се появи от мрака, връхлетя върху тях със скоростта на торпедо. Лорън видя нещо сребристо, дълго два метра и половина, изпищя, нагълта вода и се задави.

Томанович протегна ръка и я хвана за рамото. Докосването я успокои. Лорън примига и осъзна, че нападателят е огромна риба, каквито редовно попадаха в Канала. Чудовището с увиснала челюст прекъсна разузнаването си, обиколи в широк кръг около тях и се отправи да търси изход от подводния капан.

Лорън смутено сви рамене, нагласи маската на лицето си и погледна вратите над тях. Трудно беше да се повярва, че нещо толкова голямо може да се движи, но те започнаха да се отварят навън на тежките близо двайсет тона панти. Лорън усети движението на водата. Само след няколко минути локомотивите щяха да започнат да изтеглят някой товарен кораб или танкер през шлюза. След това вратите автоматично щяха да се затворят и водата във ваната щеше да изтече в езерото Мирафлорес, за да понижи нивото за следващия плавателен съд, издигащ се по десетметровата стълба.

След като корабът влезеше в шлюза и вратите се затвореха, входните тръби щяха да изсмучат трийсет и шест милиона литра вода, за да изравнят нивото с това на пролива Гейлард. Течението щеше да бъде невероятно силно, мощ, с която Лорен и Вик нямаше да успеят да се преборят. По всяка вероятност щяха да бъдат смазани в лабиринта от тунели под шлюза и труповете им щяха да бъдат изхвърлени през системата заедно с боклуците.

Време беше да намерят подводницата.

Насочиха лъчите на фенерчетата си към дъното, за да не ги забележат пазачите и работниците горе, и започнаха да оглеждат Канала за нещо необичайно, някакво доказателство, че корабите умишлено са отклонявани от курса си в Педро Мигел.

Ако не успееха да открият нищо, трябваше да преосмислят теорията си за онова, което се опитваха да направят в Панама Лиу Юшен и „Хачърли“. Може би наистина ставаше дума за сложна схема на контрабанда, която нямаше нищо общо с Канала. Лорън осъзна, че вероятно точно това измъчва Мърсър. Мисълта, че теорията му може да бъде отхвърлена и той ще отпадне от разследването. От първата им нощ заедно при Реката на руините тя бе разбрала, че Мърсър е човек, който разчита на себе си и едва ли ще приеме изводите на някой друг, без да се опита сам да разбере как стоят нещата.

„Не мисли за него. Съсредоточи се върху задачата“.

Над тях се появиха тъмните очертания на товарен кораб, минаващ през шлюза. Корпусът бе покрит с рачета, които щяха да паднат, докато корабът излезеше от шлюзовете „Гатун“ от карибската страна на Канала, защото не можеха да живеят дълго далеч от солена вода — естествената им околна среда.

Районът, който трябваше да претърсят, беше по-голям, отколкото Лорън очакваше, и разполагаха само с петнайсет минути, за да се отдалечат от входните тръби, докато траеше процесът на пълненето с вода. Лъчите на фенерчетата им пронизваха мрака на разстояние само седем-осем метра. Вик посочи няколко стари съоръжения, изхвърлени встрани от вратите на шлюза, но нищо не приличаше на подводница или на голяма подводна пускова платформа.

Бяха се гмурнали преди двайсет и две минути. Заплуваха обратно към моторницата — скъсяваха разстоянието и съответно времето, необходимо им да се върнат, и това им оставяше още дванайсет минути, и още две за декомпресия. Лорън започна да чувства, че усилията им са безрезултатни. Тук долу нямаше нищо. Мърсър грешеше. Тя не мислеше, че Роди Херара е излъгал за инцидента, за да прикрие некомпетентността си, но случилото се с него и с другите лоцмани нямаше нищо общо с този шлюз.

Съсредоточени върху издирването, Лорън и Томанович не забелязаха, че огромните врати са се затворили. След три минути щяха да се отворят клапите, контролиращи притока на водата във ваните. Пътят им минаваше покрай опасната точка, където течението щеше да ги засмуче.

Освен това не забелязаха, че вече не са сами.

Над тях бяха заели позиция шест безформени силуета. При сигнала, подаден от единия, всички се стрелнаха надолу по двойки — пореха водата с лекотата на акули.

Лорън първа усети, че нещо не е наред. Обърна се по гръб и погледна нагоре точно когато водолазите се спуснаха към нея и Вик. Бяха облечени в черни неопренови костюми и четирима държаха ножове, а останалите — харпуни. Изумлението я парализира само за миг, после надделя бойната й подготовка.

Лорън насочи лъча на фенерчето си към партньора си, за да го предупреди, и протегна ръка към ножа, пристегнат с ремък на крака й. Ако не бяха харпуните, щеше да вкара повече въздух в компенсатора си и да се изстреля към повърхността. Но Лорън направи точно обратното — изхвърли въздух и се отправи към дъното. Вик се гмурна след нея — плуваше по гръб, за да наблюдава преследвачите, и държеше ножа до гърдите си.

Двамата водолази с харпуните спряха на шест-седем метра от дъното и заеха позиции, прикривайки партньорите си, които продължиха надолу. Ъгълът на преследването отведе всички по-близо до шлюзовете.

Лорън стигна каменната основа на дъното и се подготви за предстоящата атака. Водолазите се приближиха и тя видя, че са китайци. Единият се хвърли към нея отдясно, но Лорън лесно се измъкна, като се оттласна от камъка, на който бе стъпила, и замахна с ножа. От дълбоката рана в крака на китаеца бликна тъмна кръв. Лорън заплува по кървавата диря, замахна отново и сряза тръбата под кислородния му апарат. Той се обърна и я нападна. Тя парира атаката и със свободната си ръка бръкна във водолазната му жилетка, намери каквото търсеше и с едно натискане напълни с въздух мехура на компенсатора му.

Водолазът се изстреля нагоре като ракета, отстранен за известно време от схватката.

Томанович се биеше с трима китайци. Рамото на единия кървеше, но останалите не бяха ранени. Те бяха заобиколили Вик на достатъчно голямо разстояние, за да могат партньорите им горе да го прострелят с харпуните. Лорън се включи в схватката — приближи се зад гърба на единия китаец. Престори се, че иска да дръпне кислородната му тръба, и когато той посегна да се предпази, наду жилетката му. Мъжът започна да се издига неконтролируемо. Този път Лорън застана зад жертвата си — използваше китаеца като щит, докато се издигаха към двамата водолази с харпуните.

Ако китаецът беше по-едър и силен, нямаше да може да се противопостави на опита му да избяга. Но Лорън го държеше здраво и го насочваше така, че да блъсне партньора си. Ударът не разсея нито единия от двамата, но Томанович използва тези няколко секунди и се отдалечи от мъжете, които се готвеха да го хванат.

Лорън и двамата водолази се преобръщаха във водата, като се гонеха и същевременно бягаха, атакуваха и се отбраняваха. Всеки се опитваше да спечели предимство. Харпуните бяха неутрализирани поради близостта на тримата, но ножовете блестяха на светлината на фенерчетата на китките на китайците. Никой не можеше да вземе надмощие и борбата изглеждаше безкрайна.

Единият водолаз с харпуна наблюдаваше схватката и чакаше удобен момент да се намеси.

Вик се спусна до дъното на канала, без да обръща внимание на двамата китайци, които го преследваха. Вторият водолаз с харпуна се насочи към него. Китаецът се прицели, изчака, докато се приближи на метър и половина от жертвата си, и натисна спусъка.

Сърбинът бе преценил атаката перфектно. Опитът му даде възможност да прочете мислите на нападателя. Томанович изпревари изстрела с цяла секунда. Стрелата остави сребриста диря от мехурчета във водата и мина покрай тялото му.

Вик заплува към китаеца, направи салто, като се предпазваше от двамата водолази с ножове, и в същия миг сряза кислородната тръба на единия. Сърбинът търсеше втория във водовъртежа от мехурчета, когато почувства невъобразима болка в слабините. Някой го бе наръгал с нож. Острието проникна под тестисите му, разряза скротума и остърга тазовата му кост.

Той бе забравил за шестия водолаз, когото Лорън бе изстреляла към повърхността. Китаецът се бе върнал и се бе възползвал от уязвимото положение на Томанович, докато се преобръщаше.

Водолазът с прерязаната дихателна тръба се отдалечи в облаците от кръв, излизащи от раната на Вик. Обърна се и видя, че противникът му се е отпуснал неподвижно във водата. Томанович още беше жив, но нямаше да издържи дълго. Кръвта му изтичаше. Китаецът се приближи до него и строши стъклото на водолазната му маска с приклада на празния харпун.

Мъжът със срязаната дихателна тръба — бе я притиснал с пръсти — се готвеше да помогне на партньорите си, които продължаваха да се бият с Лорън, когато във водата отекна приглушен тътен. Китаецът бе изпратен на шлюза отдавна и разбра какво означава този звук. След миг щеше да бъде издигнат кораб. Вратите се отваряха, за да напълнят ваната на шлюза.

Като пренебрегна безопасността на другарите си, той заплува с всички сили, отдалечавайки се от тях.

Лорън имаше чувството, че схватката продължава вече час, а всъщност бяха изминали едва шейсет секунди. Докато стоеше близо до мъжа с харпуна, той не можеше да я простреля, а другият с ножа не можеше да я атакува. Не че беше невредима. Неопреновият й костюм и кожата й бяха разрязани на няколко места.

Усети вибрациите във водата и осъзна какво ще се случи. Китайците също разбраха и се опитаха да се измъкнат. Вместо да използва свободното пространство, образувало се, когато стрелецът се обърна и се отдалечи, Лорън заплува след него.

Китайците се отправиха към най-голямата от старите машини, изхвърлени до шлюза, и Лорън видя, че съоръжението съвсем не е старо, а само е боядисано в ръждивочервено. Това беше съвременен водолазен звънец, херметически затворена камера, която позволяваше на гмуркачите да стоят няколко часа под водата. А онова, което бе помислила за изхвърлен двигател, беше голяма колкото камион специална подводница. Мърсър имаше право!

Приливната вълна я блъсна с такава сила, че едва не смъкна маската от лицето й. Двамата китайци бяха само на метър от нея, но течението повлече и тях. Механичните врати, контролиращи нивото на водата, се бяха отворили.

Лорън не се сдържа и погледна назад към тръбата, която я всмукваше. Няколко секунди безуспешно се съпротивлява на силата на течението, после бързо заплува, изпреварвайки китаеца. Вратите се отвориха още и течението се засили още повече. Нямаше начин да устоят. Единият водолаз хвърли колана си с тежестите с надеждата, че ще плува свободно, но мигновено изостана с два-три метра.

Лорън се сети какво да направи.

Намираха се на шест-седем метра от отвора и се приближаваха към него с всяка секунда. Тя не можеше да предотврати влизането в тръбата. Можеше само да се надява, че ще оцелее. Наруши ритъма си на плуване и сграбчи водолаза зад себе си. Хватката й го забави и мигът на паника го накара да спре да плува. Лорън изви тяло и се вкопчи в него. Течението ги повлече назад още по-силно. Блъснаха се в по-бавния водолаз и тримата започнаха да се преобръщат в мощната водна струя. Лорън успя да застане зад китайците и се държеше за тях с всички сили.

Стремителният прилив на водата беше като ураган.

Мишената им имаше диаметър пет метра, но те се носеха под ъгъл вдясно от отвора. Тръбата ги всмука. Лорън наведе глава и усети внезапния силен удар, когато първият водолаз в редицата разби черепа си в бетонния ръб на тунела. Фонтанът кръв се завъртя назад в безброй спирали.

Едно-единствено докосване в стената на тръбата щеше да обели плътта до костта, затова Лорън се предпазваше с телата на мъжете, докато се носеха по течението. Объркана от безкрайното преобръщане, тя загуби представа за посоките. От шнорхела й се виеше поток от мехурчета.

Отпред блесна светлина и Лорън видя, че се преминали поне покрай половината от четиринайсетте впускателни отвора. Беше само въпрос на време, преди някой от тях да ги засмуче.

Течението ги подмяташе лудешки, но Лорън успяваше да задържи двамата китайци пред себе си. Оцелелият или не разбираше какви са намеренията й, или беше парализиран от страх и не беше в състояние да реагира. В мрака отново се разнесе тътен. На светлината на фенерчето на китката на единия китаец Лорън видя, че минават само на няколко сантиметра от лявата страна на тръбата. Имаше две секунди да се подготви. Пред тях беше една от триметровите напречни тръби и Лорън знаеше, че течението ще ги завлече в нея.

Блъснаха се в ръба под ъгъл деветдесет градуса и мундщукът изхвърча от устата й. Сътресението изкара въздуха от белите й дробове. Трупът пое по-голямата част от силата на удара и остатъкът от кръвта му изригна като вулкан от разбития му череп.

Налягането ги прикова за миг към бетонната стена, после отново ги повлече. Белите дробове на Лорън сякаш се пръскаха. Не можеше да намери мундщука си, но знаеше, че е някъде около нея. Тунелът се изравни и след миг тримата минаха покрай първата клапа, през която се пълнеше ваната на шлюза. Единият китаец се изплъзна от ръцете й и излетя нагоре в отвора.

Течението отслабна и Лорън посегна към дихателната си тръба. Белите й дробове пламтяха. Виждаше мундщука, но не можеше да координира движенията си, за да го грабне.

Плавникът й докосна ръба на клапа, хлътнала в дъното на тунела, и се изхлузи от глезена й и Лорън изпусна остатъка от въздуха в гърдите си. Носеха се към друга клапа. Лорън усети съпротивителната сила на водата, която влизаше в тръбата от втория захранващ тунел, разположен в дигата между двата шлюза. Придвижването й напред се забави още. Тя отново посегна към дихателната си тръба, забравила всичко за водолазната си подготовка и правилната техника за хващане на изпуснат мундщук.

Нуждаеше се от въздух. Започна да й причернява. Белите й дробове се свиваха конвулсивно. Имаше чувството, че диафрагмата й се разкъсва. Щеше да се удави.

Протегна ръка в последен отчаян опит, напипа дихателната тръба, хвана я здраво и пъхна мундщука в устата си. Първата глътка въздух я накара да се закашля, но мигът беше божествен.

В следващия момент тялото пред нея се блъсна в трета клапа и дихателната тръба отново изхвърча от устата й. Лорън осъзна, че е дишала от кислородния апарат на китаеца. Тялото и дихателната му тръба изчезнаха зад нея и тя отново почувства недостиг на въздух. Течението я тласна по-близо до тавана на тръбата.

Лорън стигна до централната клапа, блъсна се в ръба на отвора и изведнъж се озова в спокойни води. Беше успяла! Намираше се в една от големите вани на шлюза, на двеста и петдесет метра от мястото, където се бе гмурнала. Горе се виждаха сребристите отражения на мощните лампи. Тя изпита желание да се отпусне по гръб и да гледа танца на светлината. Гърбът и глезенът я боляха и така й се виеше свят, че не можеше да разсъждава трезво.

Белите й дробове отново се свиха конвулсивно и й напомниха, че не е поемала въздух от цяла минута. Лорън протегна ръка зад гърба си и после напред и усети, че дихателната тръба е под мишницата й. Налапа мундщука и кислородът изпълни белите й дробове.

След миг съзнанието й се проясни. Лорън провери нивото на въздуха в апарата и учудено установи, че й остават още петнайсет минути. Макар дай се струваха часове, всъщност бяха изминали само единайсет минути, откакто бе забелязала китайските водолази. Тя знаеше, че Мърсър ще я чака поне още половин час въпреки уверенията му, че ще се вслуша в заповедта й.

Трябваше да изплува до повърхността край кораба, който усещаше, че е над нея, да чака, докато се отворят вратите на шлюза, и после да се върне на моторницата на Хуан Аранхо.

Наглед лесно.

Провери дълбочината. Единайсет метра.

Започна да се издига, използвайки единствения си плавник. Между шлюза и олющения корпус на кораба имаше триметрова пролука. Лорън се придържаше близо до бетонната стена, защото се боеше от острите раковини, залепнали по кораба. Плавателният съд бе забавен в Панамския залив няколко седмици или дори месеци, за да натрупа такъв дебел пласт морски същества, докато собственикът му бе събирал пари да плати за преминаването. Това не беше нещо необичайно.

Тъкмо минаваше покрай кила на кораба, когато пое дъх — и нищо не изпълни белите й дробове. Тя отново вдиша, но почувства празнота в гърдите си. И тогава разбра какво не е наред. Кислородният апарат беше празен. Не й бяха останали петнайсет минути. Измервателният уред бе блокирал. Тя започна да се изтласква по-усилено към повърхността, като се опита да запази спокойствие…

Слънцето залязваше. Внезапен порив на вятъра люшна товарния кораб. Лоцманът минаваше едва за втори път през Канала и не очакваше силния вятър привечер. Корабът се изплъзна от контрол и се насочи към стената на шлюза.

Лорън видя, че светлото пространство се стеснява. От три метра пролуката намаля на метър и половина само за секунди и продължи да се стеснява. Тя беше хваната в капан между товарния кораб и бетонната стена. Щеше да стигне до повърхността, но щеше да бъде премазана от неизбежния сблъсък. Нямаше шанс.

Въздухът в компенсатора й продължи да я тегли нагоре дори когато спря да се изтласква към повърхността. Трябваше да се спусне под кораба, ако искаше да оцелее поне още няколко минути. Разстоянието между кораба и стената стана метър и двайсет и Лорън изпусна въздуха от жилетката си. Промяната в плаваемостта беше мигновена и Лорън започна да се спуска, теглена надолу от колана с тежестите и водолазната екипировка.

Ръката й се охлузи в кораба. Белите й дробове отчаяно се нуждаеха от въздух. Лорън не различаваше нищо в тъмнината. Килът на товарния кораб изглеждаше на хиляди метри под нея. Кислородният й апарат се удари в стената, оттласна я напред и ръцете й отново се охлузиха в корпуса. Във водата се размиха още няколко облачета кръв.

В следващия миг краката й минаха под дъното на кораба и тя изви тяло. Той се блъсна в шлюза на шейсет сантиметра над главата й. Ударът отекна в главата й като огромна камбана, разтърси костите й и я оглуши. Объркана, Лорън продължи да се спуска. Нуждаеше се от въздух, но беше уморена и забрави, че трябва да плува под кораба, за да стигне до повърхността от другата страна. Гърбът й се удари в бетонното дъно и Лорън се отпусна неподвижно. Пред очите й се завъртя калейдоскоп от цветове. Мозъкът й бавно се задушаваше.

Едно петно светлина остана ярко във водовъртежа от багри и тя протегна ръка към него, съзнавайки, че посяга към фантом. Блясъкът избледня. Белите й дробове се свиха. Гърдите й и кислородната бутилка на гърба й бяха празни.

— Имаш право за подводницата, Мърсър — опита се да каже тя, с което пропусна под водолазната маска водата, която щеше да я убие.

Пред очите й падна мрак. Устата й се отвори и дробовете й започнаха да се пълнят с вода.

Трудно му беше да се прави на фотограф. Все по-често поглеждаше часовника и не се преструваше, че снима шлюзовете по залез-слънце. Корабите продължаваха да минават. Хуан Аранхо бе дръпнал над очите си бейзболната си шапка и седеше на пейката на кърмата. Макар че не се вълнуваше чак като Мърсър, той непрекъснато мърдаше неспокойно, сякаш нервната енергия, излъчваща се от пътника му, беше заразна.

През първите четирийсет минути Мърсър изпи два литра вода от напрежение. Прожекторите по дължината на ваните на шлюза светнаха и обляха района в блясък, който замъгли перспективата. Водата отвъд светлите петна стана мастиленочерна.

Докато чакаха, в края на дигата между двата шлюза се събра група мъже. Невъзможно беше да чуе какво викат поради разстоянието и шума на корабите наоколо, но когато насочи телеобектива към тях, Мърсър видя, че жестовете им са недвусмислени. Искаха Мърсър и Хуан да се махнат.

Без да обръща внимание на нарастващата им раздразнителност, Мърсър махна с ръка и продължи да се преструва, че снима корабите. Крайният срок, определен от Лорън, мина. Дланите му се изпотиха и гърлото му пресъхна. Към групата се приближи още един човек. За разлика от работниците в комбинезони и каски, той беше с риза и вратовръзка и носеше мегафон.

— Незабавно напуснете района — извика мъжът на английски.

Мърсър изчака минута и после отиде до таблото и превъртя ключа на стартера, но не включи помпата за горивото. Моторът се задави, работи няколко секунди и угасна. Мърсър опита още няколко пъти със същия резултат и накрая безпомощно разпери ръце, обърна се към мъжа на дигата и сви рамене.

Неочаквано в бетонната дига се блъсна кораб, натоварен със зърно. Лоцманът не бе преценил правилно порива на вятъра. Звукът приличаше на гръм от оръдие.

— Ще изпратим катер да ви изтегли до Гамбоа — извика служителят на Канала и извади предавател.

— По дяволите! — Мърсър се вгледа в спокойните води, но не видя нищо.

Катерът щеше да стигне до тях след десетина минути, а Лорън и Вик вече закъсняваха. Тъй като беше в армията, Лорън живееше по часовник и му бе казала максималното време. Мърсър погледна часовника й. Томанович и Лорън бяха под водата вече петдесет и седем минути. Тя бе заявила, че абсолютният краен срок ще свърши след още три. Сърцето му заби като обезумяло.

На шлюза всичко изглеждаше нормално. Нямаше никакъв признак, който да покаже, че Лорън и Томанович са били заловени. Локомотивите довлякоха блъсналия се кораб до средата на ваната на шлюза. Лорън и Вик сигурно вече се връщаха. Ако им се бе свършил кислородът, трябваше да изплуват на повърхността. Мърсър се вторачи във водата. По гладката й повърхност нямаше издайнически мехурчета, нито вълнение.

Един лоцмански катер забръмча, отдели се от пристана и изчезна зад товарния кораб, който току-що бе излязъл от шлюзовете. Лорън и Вик бяха под водата повече от час. Сигурно имаха кислород за още няколко минути. Катерът се появи отново и се насочи към моторницата.

— Хайде, Лорън — задъхано каза Мърсър. — Излизай, преди да са стигнали до нас.

Бе увил пистолета си в хавлия. Оръжието би му спечелило няколко минути, но той трябваше да прецени обстоятелствата. Дори да заплашеше с беретата мъжете в катера, двамата с Хуан пак нямаше да могат да останат тук. Управата на Канала бе разположила войници на шлюзовете и следващият катер, който ги подгонеше, щеше да е пълен с хора с автоматични оръжия. Рискуваха да ги убият.

Шейсет и седем минути. Дори да стояха неподвижно под моторницата, за да пестят кислород, Лорън и Томанович вече бяха изразходвали запасите си от кислород преди седем минути. Но по-скоро въздухът им бе свършил преди четвърт час. Господи, какво се бе случило?

— Лорън! — извика Мърсър като обезумял. Може би бе излязла на брега. Сенките се бяха удължили и слели, затова тъмните брегове се виждаха неясно. Единственият звук беше бръмченето на приближаващия се катер. Мърсър извика отново. Гърлото му пресъхна, когато осъзна страшната истина. Не беше възможно!

Катерът беше на петдесет метра, лъчът на прожектора му проряза водата и заслепи Мърсър. Съсредоточен върху Канала, той се обърна, без да го е грижа, че е зарязал преструвката си на фотограф.

Лорън и Вик бяха опитни водолази и знаеха предела на възможностите си. Не биха останали под водата толкова дълго, ако смятаха, че няма да могат да се върнат. Той трябваше да чака! Да им даде още няколко минути. Каквото и да му струваше това. Посегна към хавлията и докосна пистолета.

Хуан сложи ръка на китката му. Извадил бе нещо от отделението под контролното табло и го показа на Мърсър. Ламинирана карта с надписи на испански. Сроковете отдавна бяха изтекли, но Мърсър разбра, че преди десет години Хуан Аранхо е бил водолаз със сертификат. Панамецът показа часовника си и поклати глава. Окончателността на този жест прониза сърцето на Мърсър. Лорън и Вик нямаше да се върнат.

Мърсър отново погледна към бетонния шлюз и видя човек в черен неопрен, който се качваше по стълбата, монтирана на дигата. Зави му се свят от радост. Човекът беше слаб и строен като Лорън и висок колкото нея. А после от водата се появи втори водолаз. Това трябваше да е Томанович. Накуцваше.

Мърсър нямаше представа какво се е случило, но облекчението му се превърна в почуда, когато от водата излезе трети водолаз.

„Какво става, по дяволите?“

Вдигна фотоапарата, фокусира обектива върху тъмните силуети и мигновено видя, че хората са непознати. Имаха двойни кислородни апарати, а не единични цилиндри като на Лорън и Вик. И неопреновите им костюми бяха различни. Единият смъкна качулката си. Косата му беше гладка и черна и когато се обърна, Мърсър видя чертите му. Мъжът беше китаец.

Към тримата се присъедини четвърти водолаз. Държеше харпун. И той изглеждаше ранен.

Мърсър пусна пистолета на Лорън и седна на палубата. Краката не го държаха. Хуан погледна водолазите, после катера и взе решение. Време беше да се махат оттук.

Хуан отиде до таблото, включи горивната помпа и мотора и после извика на кормчията на катера, че моторницата била капризна, и преди катерът да се приближи още, увеличи оборотите и потегли. Шлюзът „Педро Мигел“ бързо се смали зад тях.

Мърсър не забелязваше нищо — бореше се с неизбежния извод. Лорън беше мъртва. Той нададе изтерзан вик, който отекна в здрача и се понесе над водата като предсмъртно стенание на ранено животно.

Неизвестно как Лиу бе разбрал, че ще дойдат тук, и се бе подготвил да ги посрещне. Това беше възможно само ако бяха предадени. Някой около Мърсър ги бе издал на китайците и ги бе вкарал в капан.

Мърсър се досети кой го е направил и дори защо.

Гневът от убийството на Лорън се превърна в изгарящ пламък. Мърсър нямаше търпение да намери Рене Брунесо.