Джак Дю Брул
Реката на тайните (13)

Мината на двайсетте дявола
Провинция Кокле, Панама

За войници, обучени в джунглите на Гвиана, шесткилометровият нощен преход от мястото, където бяха оставили пикала, не беше нищо и легионерите дори не се бяха задъхали, макар че се обливаха в пот от безмилостната влажност. Краткотрайният дъжд не намокри камуфлажните им облекла. Твърдо решена да не изостава от атлетичните командоси, Лорън се радваше, че не я накараха да поеме водачеството. Придвижването през преплетената растителност беше като да се бориш в кошмар. Водачът беше сърбин, казваше се Томанович.

Поради опита си на Балканите Лорън изпитваше подозрителност към едрия мъж. Бе виждала безброй пъти в Косово изражения като неговото — смесица от гордост, предизвикателност и потиснат гняв. Лесно можеше да си го представи как изтезава албанци или убива мюсюлмани. Уверенията на Фош, че Томанович е в Легиона много отпреди да започнат етническите конфликти, не намалиха безпокойството й. Тя не можеше да се отърси от мисълта, че сърбинът й напомня за множеството масови убийци, които бе виждала. Но капитан Ваник беше професионалист, затова се довери на френския офицер и мълчаливо последва легионерите, които си проправяха път през джунглата.

Вече се бяха уверили, че на главния вход на мината има засилена охрана, затова единствената им възможност беше да заобиколят и да се доближат до не толкова добре охранявана страна. Бяха принудени да минат напряко през джунглата и дневната светлина не би улеснила прехода им. Ерозирал от милиони години дъжд, теренът около мината беше неравен и изровен. Горещината, влагата и гъстите облаци насекоми допълнително усложняваха положението.

На билото на последния хълм имаше мощен прожектор, чиято светлина се отразяваше в ниските облаци. В мината се работеше денонощно и около изкопа бяха поставени огромни прожектори. Мястото беше осветено като стадион.

Приближиха до билото пълзешком. Лорън се промъкна през храстите, използвайки късото дуло на пушката „Фамас“, за да отмества увисналите листа, които й пречеха да вижда. Спря и огледа лагера с бинокъла си.

Мината изглеждаше такава, каквато очакваше, макар че бе виждала подобни съоръжения само по телевизията. Групи работници копаеха на дъното на терасирания склон. В долината зад шахтата се намираше административната сграда, бараки за поддръжка на машините и големи индустриални постройки, вероятно предназначени за обработване на рудата. Имаше паркинг за служебни превозни средства и празна площадка за хеликоптери. Пътят, излизащ от долината, завиваше наляво и след десетина километра стигаше до магистралата.

В отделно заграждение в лагера се виждаше входът на нещо като подземен бункер. Лорън забеляза очертанията на няколко вентилационни шахти.

Едва когато се съсредоточи върху хората до тежките машини, осъзна какви са мащабите на операцията. Самосвалите бяха много по-големи от онези в пристанището на „Хачърли“. Никога нямаше да им позволят да се движат по градските улици. Лорън предположи, че са били сглобени край мината. Всеки самосвал беше по-голям от къща и имаше шест гуми, високи три-четири метра, и леген с размерите на плувен басейн. Шофьорските кабини се намираха на шест-седем метра над земята и до тях се стигаше по стълби, виещи се диагонално на огромните решетки. Багерите и булдозерите, унищожаващи планината, бяха разположени на равни разстояния един от друг. Имаше една друга машина, по-голяма от останалите, каквато Лорън не бе виждала. Монтирана на гъсенични вериги, тази извисяваща се грамада имаше механично рамо, което изкопаваше от планината петдесеттонни парчета.

Лорън преодоля страхопочитанието си пред огромните размери на мината и насочи вниманието си към пазачите. Съоръжението бе строго охранявано. Патрули от по трима души обикаляха край оградата, други се разхождаха сред работниците, а трети дежуреха извън периметъра на лагера. Само за няколко минути тя преброи двайсет и трима въоръжени мъже.

Фош изшътка и легионерите се оттеглиха от билото и се събраха петнайсет метра по-надолу.

— Combien du soldats? — обърна се той към Лорън.

— Говори на английски, ако обичаш.

— Колко са войниците?

— Преброих двайсет и трима.

— Трийсет и осем са — поправи я французинът. — Изглежда, единственият ни път е надолу по изкопа. Вдясно няма толкова много прожектори. Ще се спуснем оттам. Релефът е неравен, но терасите ще улеснят придвижването им. — Фош погледна Лорън. — Piece du gateau.

— Фасул ска работа — имитира го тя.

Лейтенантът обясни плана си. Трябваше да слязат в долината, да намерят прикритие и да чакат удобна възможност да претърсят мината. Всички бяха на мнение, че Мърсър вероятно е в бункера.

Томанович поведе екипа покрай мината, докато не стигнаха до тихо място, където в момента не се работеше. Този ход ги отдалечи от бункера, затова щом се спуснеха долу, трябваше да прекосят долината.

Плъзнаха се като сенки по първата от деветте скални тераси.

Войниците стояха с гръб към тях и никой не забеляза проникването им в лагера.

Бункерът се намираше на двеста метра. Пространството дотам бе осеяно с чакъл и машини. На ярката светлина на прожекторите превозните средства приличаха на огромни приведени насекоми, заети със задачата да изравнят релефа. Към бункера се приближиха петима мъже. Четиримата бяха униформени пазачи, а петият, много по-дребен от другите, беше цивилен.

Човекът не беше Лиу Юшен, нито някой от другарите му от КНТИНО, контролиращи „Хачърли“.

Петнайсет секунди след като малката група влезе в бункера, единият войник се появи отново и наду свирка, чийто пронизителен звук бе почти заглушен от грохота на машините. Но очевидно бе чут, защото след миг от спалните помещения изскочиха още пазачи. Мощни прожектори осветиха всеки сантиметър от мината, включително купчината пръст, зад която се криеше френският екип.

— Вик, отиди на върха на хълма — заповяда Фош не едрия сърбин.

Томанович тръгна, без да пророни дума.

— Какво мислите, че се е случило? — попита Лорън, докато чакаха.

— Струва ми се, че бяха тръгнали към някаква секретна зона, и онова, което са видели, не им е харесало — отговори един от легионерите.

— Или по-скоро онова, което не са видели — поправи го тя. — Сигурно там са държали Мърсър. Може би е избягал.

— Да не избързваме с изводите.

Вик Томанович се върна.

— Висока степен на тревога. — Английският му беше по-добър от френския, макар че говореше и двата езика със силен акцент. — Претърсват с прожектори външната страна на оградата. Както чувате, земекопните машини продължават да работят. Повечето мъже са в бункера. Цивилният изглежда ядосан.

— Трябва да се разкараме оттук. — Лицето на Фош беше сериозно. — Това място стана tres dangereux.

На триста метра зад тях имаше път, водещ извън мината. До оградата от бодлива тел стояха на пост четирима китайци. Порталът беше далеч и часът късен, затова никой от легионерите не чу нищо, докато звукът на приближаващия се камион не стана по-силен от шума на багерите. Те се обърнаха едновременно и видяха, че през портала влиза военен камион. Камионът спря и от него започнаха да слизат войници.

За разлика от охраната на мината, тези мъже бяха панамци. Лорън разбра това по униформите им и карабините „M-16“, които носеха.

Двете непредвидени събития — тревогата, вдигната в бункера, и пристигането на подкрепления — превръщаха спасителната операция в провал и поставяха под съмнение оттеглянето им. Панамските войници бързо се построиха в редица, всеки на шест-седем метра от съседа си, и тръгнаха по долината.

— Merde!

Легионерите разполагаха само с няколко минути, преди войниците да стигнат до тях. Ако побегнеха в противоположната посока, щяха да попаднат на китайците. Бяха хванати в капан. Купчината пръст, зад която се криеха, беше на трийсетина метра от основата на терасираната скала. Може би един щеше да успее да измине разстоянието, без да го забележат, но не и шестимата.

— Oui, merde — с пресъхнало гърло каза Лорън.

— Към върха на могилата — заповяда Фош.

Екипът се изкатери по купчината чакъл, осигурявайки си предимство от шест-седем метра височина и открито пространство за стрелба. От тайно спасяване мисията им бе на път да се превърне в отчаян последен опит за защита.

— Подбирайте мишените. Стреляйте по войниците и офицерите.

Думите на лейтенанта бяха излишни. Легионерите и Лорън знаеха какво се очаква от тях. Панамските войници бяха на двайсетина метра, а китайските — малко по-далеч.

— Съсредоточете огъня върху местните — каза Лорън. — Те не са обучени добре като китайците. Ако пробием дупка в редицата им, може да успеем да откраднем камиона.

— Bon idee.

За миг им се стори, че панамците ще минат покрай купчината, но после сержантът извика нещо на един от войниците и той тръгна към тях. Лорън не можеше да повярва, че това се случва. След трийсетина секунди щеше да поведе битка за живота си. Дори в Косово положението не беше толкова лошо. Тя прехапа устни и се вторачи в приближаващите се панамци през оптическия мерник на карабината си.

— Camerone Hacienda! — прошепна Томанович.

Това беше боен зов на Чуждестранния легион, мястото на битка, в която трима офицери и шейсет и двама войници бяха отблъснали армия от две хиляди мексиканци по време на война за разширяване на империята на Наполеон III. Французите бяха претърпели поражение, но едва след като последните петима оцелели легионери бяха атакували с щикове настъпващите мексиканци. Годишнината от битката през 1863 още се празнуваше от Легиона на 30 април.

По някакво шесто чувство Фош изчака и стреля в същия миг, когато вратата на един от самосвалите се затвори с трясък, който заглуши изстрела. Войникът на шест-седем метра от подножието на купчината изпусна оръжието от безжизнените си пръсти. Последва кратка пауза, докато другарите му се питаха какво става. Французите сложиха край на затишието със смъртоносна канонада. Седем от двайсет и петте панамски войници загинаха, преди останалите да успеят да отвърнат на огъня.

— Вик, Жерар, couvrez nos derrieres!^[1] — извика Фош.

Двамата легионери се обърнаха навреме, за да спрат китайските войници, приближаващи се зад гърба им. Върхът на купчината се превърна в редут. Китайците и панамците не можаха да намерят прикритие и бързо отстъпиха, преди да са изгубили още хора.

— Ще се организират и ще се върнат — извика Лорън. Ушите й кънтяха от краткия, но интензивен огън.

Пет-шест минути китайците и панамците обстрелваха върха на могилата. Французите пестяха амунициите, подбираха мишените и произвеждаха единични изстрели, които или убиваха на място, или нанасяха сериозни рани. Но знаеха, че патовото положение няма да продължи вечно.

— Предложения? — попита Фош.

Хората му отговориха на френски. Бяха твърде мрачни и напрегнати, за да ги е грижа, че Лорън няма да ги разбере. Но тя много добре знаеше какво става и съзнаваше, че нямат никакъв изход.

Изневиделица се появи боядисан в камуфлажни цветове пикап с картечница. Оръжията на французите бяха достатъчни, за да отблъснат войниците, но картечницата можеше да взриви от разстояние купчината чакъл. Лорън забеляза и огромен булдозер с гигантска кофа, който се движеше към тях.

Картечницата изригна огън и куршуми обсипаха могилата. Легионерите бяха приковани от канонадата и войниците отново тръгнаха към тях. Тежките куршуми раздробяваха купчината чакъл и плитката падина, която предпазваше легионерите, скоро щеше да бъде разкрита. Жерар вдигна пушката си, за да стреля, но откосът на картечницата отнесе оръдието от ръцете му заедно с късче от десния му показалец.

Пикапът спря, за да може стрелецът да стабилизира оръжието и да се прицели по-точно. Той съсредоточи огъня малко под върха на купчината. Тежките куршуми започнаха да разпръсват чакъла. След няколко минути легионерите щяха да бъдат изложени на смъртоносна канонада.

Китайските и панамските войници спряха да стрелят, за да наблюдават неизбежното.

Никой не обърна внимание на булдозера, който профуча през лагера като разярен звяр. Отначало изглеждаше така, сякаш се е насочил право към позицията на французите, но в последния момент зави към пикапа.

Докато се приближаваше към пикапа, невидимият водач на булдозера спусна кофата и тя се плъзна под четирите гуми. Китайският шофьор изкрещя, когато пред стъклото се появи масивна стена от стомана, и не успя да скочи на земята. Булдозерът загреба пикапа и го вдигна високо, после тръгна през мината, бълвайки гъст пушек. Стрелецът допълзя до ръба на кофата, но от височина пет метра и при скорост трийсет километра в час се поколеба да скочи. А после разбра какво смята да направи водачът на булдозера и се вцепени. Кракът му се подхлъзна, докато скачаше, и той падна точно пред огромната гума. Петдесеттонният булдозер го премаза като мравка.

Човекът в кабината вдигна кофата, за да вижда под нея, и когато се приближи до работната площадка на мината, намали скоростта. Точно преди кофата да се вреже в могилата, той я наклони напред. Пикапът започна да се плъзга навън. Кофата се заби в могилата. Силата на удара натроши шевролета и вкара останките му във възвишението. Булдозерът потегли на заден ход, а пикапът остана вклинен на четири-пет метра над земята. От смачканото му купе течеше гориво и кръвта на шофьора.

Французите реагираха на спасението си много по-бързо от китайците и панамците — откриха огън и разчистиха пътя на булдозера към тях. Пазачите на мината се разпръснаха от подновената контраатака. Неколцина стреляха по булдозера, но куршумите им рикошираха в кофата, която шофьорът бе спуснал пред себе си като щит. Куршумите, попаднали в гумите или в двигателя на машината, не причиниха щети.

Булдозерът се приближаваше зад гърба им и Лорън и останалите се съсредоточиха да не позволят на китайците да атакуват купчината чакъл отпред или по фланговете. Земята под могилата представляваше открито пространство и никой не се осмеляваше да влезе в обсега на огъня и да осуети спасяването. След няколко секунди булдозерът стигна до тях и се покатери до половината на склона. Водачът спусна кофата, за да могат легионерите да скочат на нея.

— Вие ли сте повикали такси? — извика от кабината голият Мърсър.

След като прекара близо осем часа в една дренажна тръба на склона недалеч от бункера, където го бяха затворили китайците, Мърсър се запозна с установената практика в мината. Наблюдаваше съсредоточено и следеше за почивка на пазачите, която да му позволи да избяга в джунглата. Изпълненото с неудобства чакане, да не говорим за жилещите насекоми и посещението на една любопитна змия, за която се надяваше, че не е отровна, беше напразно. Мината беше строго охранявана и удобна възможност така и не се появи.

Мърсър се надяваше, че шансовете му ще са по-добри, когато се мръкне и новата смяна поеме работата, но екипите дойдоха час преди залез-слънце, а десетките прожектори бяха запалени много преди да се здрачи. Той се примири, че ще трябва да чака дълго, вероятно докато господин Сун се върне в бункера и открие бягството му. Надяваше се, че в първите минути на паника и суматоха ще успее да се промъкне покрай охраната.

От мястото си виждаше стъпалата, спускащи се към бункера. Сун и четирима войници влязоха в укрепения склад. Мърсър се подаде от тръбата и провери позицията на патрулите извън оградата и най-близките спални помещения. Веднага щом един от хората на Сун изскочи от бункера и наду свирката си, Мърсър се претърколи и запълзя по земята. Не беше изминал десет метра, когато чу характерния пукот на автоматично оръжие от отсрещната страна на лагера.

Разбра какво става и без да вижда кой стреля. Лорън бе дошла да го спаси. Нямаше друго обяснение. Стрелбата се засили. По времетраенето и посоката на изстрелите Мърсър разбра, че Лорън и по всяка вероятност неколцина от легионерите на Брунесо са притиснати. Между Мърсър и свободата нямаше нищо друго освен трийсет метра открито пространство, но той се обърна и тръгна към мястото на престрелката. Не можеше да ги изостави. Бе преброил най-малко петдесет китайски пазачи и знаеше, че приятелите му няма да издържат без неговата помощ.

Докато вниманието на всички бе съсредоточено върху сражението, Мърсър се приближи до един от булдозерите. Шофьорът не бе изключил двигателя, стоеше на платформата пред кабината и наблюдаваше битката. Боботенето на мотора заглуши стъпките на Мърсър, който стигна до булдозера, без никой да го забележи. Вместо да се изкачи по стълбата, за да стигне до кабината, той се покатери на огромната гума, скочи през предпазните перила, блъсна панамеца в кабината и го удари два пъти по главата. Мъжът изгуби съзнание. Мърсър смъкна ризата му, събу му обувките и хвърли отпуснатото му тяло на земята.

Понечи да се облече, но видя, че откъм спалното помещение за войниците потегля пикап с картечница „Браунинг“.

Мърсър включи на скорост и подкара след него. Загреба го, блъсна го в насипа и се насочи към легионерите. Доколкото си спомняше от историята, Чуждестранният легион не се представяше особено добре, когато се стигнеше до защитата на укрепления, като например в Диен Биен Фу или други кампании в пустинята. Разбира се, сега разликата беше в това, че Мърсър пристигаше с турбодизелов двигател с петстотин конски сили и можеше да се движи с четирийсет километра в час.

Изкатери булдозера до половината на купчината и спусна кофата така, че легионерите да бъдат защитени, докато скачат вътре. Лорън се вторачи в него и Мърсър й се усмихна.

— Хайде — подкани ги той. — Броячът се върти.

Четиримата легионери, Фош и Лорън скочиха в огромната кофа. Поток от куршуми обсипа задния край на машината. Легионерите трябваше да отвърнат на огъня, ако Мърсър искаше да ги измъкне оттук. Той спусна кофата на нивото на очите си, подкара булдозера, даде на заден ход и се насочи към пътя. Предпазени от всички страни от кофата, французите и Лорън започнаха да стрелят по всеки войник, когото видеха. Бяха неуязвими за всички малокалибрени оръжия. Булдозерът се бе превърнал в подвижна крепост.

Мърсър погледна през рамо и ги изведе от мината, като маневрираше между купчините чакъл и нарочно блъсна предницата на камиона, който бе докарал панамските подкрепления. Предната гума на камиона се спука и оста се огъна.

Мърсър знаеше, че пътуването в кофата е трудно и неудобно за Лорън и останалите, но пък така те поддържаха огъня и печелеха ценно време, от което щяха да се нуждаят, когато китайците се организираха и потеглеха след булдозера с по-бързи превозни средства.

Пътят не беше много по-широк от предната част на булдозера. От двете страни имаше напоителни канали и ако не внимаваше, Мърсър можеше да изхвърли в тях пътниците си. Приближи се до стоманената мрежа и будката на охраната и натисна клаксона, за да предупреди французите, че мишените са зад тях. Четиримата китайски пазачи на портата издържаха, докато булдозерът връхлиташе към тях, но в последния момент побягнаха в джунглата.

Осветеният от прожекторите район остана зад тях и облаци закриваха луната, така че Мърсър едва виждаше къде кара. Трябваше да обърне булдозера така, че фаровете да осветяват пътя. Той видя една отбивка, отново натисна клаксона и рязко обърна булдозера, като вдигна кофата максимално, за да могат легионерите да стрелят, ако видят опасност.

Шофирайки с една ръка, Мърсър нахлузи откраднатата риза, разхлаби връзките на обувките и пъхна крака в тях. Започваше да чувства, че имат шанс.

Фаровете пронизаха мрака и той видя, че се приближават към дълбоко дефиле. Стоманеният мост над клисурата беше достатъчно широк, за да мине булдозерът, но не изглеждаше достатъчно стабилен, за да издържи тежестта му.

Мърсър намали скоростта. Дерето не беше толкова дълбоко, колкото му се стори на пръв поглед. Мостът беше дълъг дванайсет метра, но нямаше да побере булдозера. Мърсър спусна кофата и намали оборотите на двигателя, за да го чуят легионерите.

— Слизайте! И минете по моста! — извика той. — Тесен е за булдозера. Ще продължим пеша.

— А ти? — попита Лорън.

— Ще бъда зад вас — увери я Мърсър. — Обещавам, че няма да повторя каскадата на кораба.

Групата тръгна по моста, а Мърсър се обърна и огледа пътя. В далечината видя фаровете на приближаващо се превозно средство. Той качи булдозера на моста, като остърга бетонните подпори. Металната конструкция изскърца под тежестта на огромния товар. Мърсър спусна кофата и стоманените зъбци са впиха в асфалта.

Той изключи двигателя, извади ключа и го хвърли в пропастта. Ако китайците нямаха мощна аварийна кола, за да го изтеглят, булдозерът дълго щеше да блокира моста. Мърсър завърза връзките на обувките и се присъедини към останалите.

Лорън го прегърна и го целуна. Устните й бяха горещи и влажни.

— Ще ми кажеш ли как успя да избягаш? — Вълнението засили южняшкия й акцент.

Мърсър се изненада от страстния й поздрав, но му стана приятно.

— Дай ми секунда — каза той и после заговори на френски. — Фош, est-ce qu’il y a une barricade devant nous?

— Quoi?

— Има ли барикада пред нас, нещо, което да блокира пътя към магистралата?

— Да, бариера. При това добре охранявана.

Мърсър се намръщи.

— Войниците вероятно вече са предупредени по радиото. Ако не се махнем от пътя, ще попаднем в капан между тях и всеки, който мине покрай булдозера.

— Добре. — Фош извади малка радиостанция от джоба на камуфлажната си униформа. — Херара, чуваш ли ме?

— Да — отговори Роди, който седеше зад волана на пикапа под наем. — Преди няколко минути мина военен камион, но ти каза да не ти се обаждам.

Роди чакаше на километър и половина от пътя за мината, както му бе заповядал френският лейтенант.

— Ще сме при теб след петнайсетина минути. Ще излезем от джунглата, затова не се стряскай.

— Добре. Чакам ви.

Излязоха от пътя и тръгнаха през джунглата. Начело вървеше Вик Томанович. Мълчаливият сърбин умееше най-добре да намира тайните пътеки на животните в гъсталаците. Лорън се движеше зад Мърсър и дори в мрака успя да види неочаквана гледка. Щом той прескочеше някое паднало дърво или се наведеше да мине под клон, голият му задник лъсваше под откраднатата риза. Зрелището я накара да се изчерви, но въпреки това тя не се сдържа и закачливо подсвирна, когато Мърсър се качи в пикапа. Той дръпна надолу ризата и се усмихна смутено. Легионерите подхвърлиха няколко нецензурни забележки.

Лорън облече розовата блуза, която бе взела от Кармен Херара, седна отпред до Роди, избърса камуфлажната боя от лицето си, прихвана косата си с ярка шнола и си сложи крещящ грим. Ако минеха покрай военна или полицейска кола, хората в нея щяха да помислят, че шофьорът на пикапа си е взел проститутка за през нощта. Но се оказа, че не е трябвало да си прави труда — по пътя до Панама Сити не видяха нищо подозрително.