Джак Дю Брул
Реката на тайните (5)

Панама Сити, Панама

Когато дойде в съзнание, първо усети чистите изгладени чаршафи. Не помнеше откога не е лежал в легло. Въпросът остана без отговор, защото отново почувства болка и после заспа.

Следващия път, когато се събуди, усети, че до него има някой, но не можеше да обърне глава, нито да си отвори очите. Миришеше на нещо приятно — смесица от цветя и мента. След това пред очите му отново падна мрак.

Третия път успя да отвори очи и в мъглата видя квадрат светлина вляво. Реши, че е прозорец, но не можеше да различи подробностите. Някакъв шум вдясно привлече вниманието му. Очертания. Силует. Мърсър се опита да навлажни устните си с език.

Затвори очи. Не си спомняше да се е чувствал толкова немощен. Когато отново ги отвори, силуетът се бе приближил и Мърсър видя мъж с ослепително бял костюм, червена вратовръзка и елегантна сламена шапка. Очите му бяха сини и добри и кожата му блестеше на светлината, струяща в стаята. Зрението на Мърсър беше твърде замъглено, за да прецени дали познава този човек. Едва когато загадъчният мъж заговори, разбра, че го познава.

— Как си, Мърсър? — Обикновено гласът беше дрезгав и стържещ, но Хари Уайт зададе въпроса толкова тихо, че Мърсър не беше съвсем сигурен дали това е приятелят му.

— Ти ли си, Хари?

— От плът и кръв, така да се каже — отговори Хари и запали цигара от горящия край на онази, която бе изпушил.

— Не трябва да пушиш тук. Това е болница — каза Мърсър, след като Хари му даде да пие вода през сламка. Някъде отдалеч се чуваше звук на арфи.

— Не сме в болница, но ще я угася.

— Господи — възкликна Мърсър, когато Хари хвърли на пода цигарата, след като я угаси в дланта си като в пепелник.

— Още няколко минути — рече Хари и си погледна часовника.

Озадачен от думите му, Мърсър се опита да проясни съзнанието си, като разтърси глава. Тялото му сякаш се рееше под завивките.

— С моята кредитна карта ли си купи този костюм? Изглеждаш страхотно.

Макар и осемдесетгодишен, Хари Уайт беше в по-добра форма, отколкото имаше право да очаква, като се имаше предвид ежедневната употреба на алкохол и никотин. Гърбът му беше изправен и Мърсър не видя бастуна със сабята, който бе подарил на приятеля си за рождения му ден. Очите му отказваха да се фокусират и му се стори, че на лицето на Хари няма бръчки и обичайната му леко набола прошарена брада е избръсната. Хари махна шапката си и светлината зад него заблестя около главата му като ореол.

— Изглеждаш добре дори тук — отбеляза Хари, после въздъхна дълбоко, извади цигарите, но след това погледна към тавана и се отказа.

— Къде тук? Къде сме?

— Господи, никак не ми е лесно да го направя, затова ще ти го кажа направо. — Хари започна да върти шапката си в ръце, явно протакаше. — Докато пътувах с таксито към летището, за да дойда при теб в Панама, един огромен камион ни блъсна със скорост сто километра в час. На шофьора му се размина, но на мен — не.

— Какви ги говориш, по дяволите? Опитваш се да ми кажеш, че си мъртъв?

— И двамата сме мъртви, Мърсър. Онова, което си хванал в парижките канали, не е само дизентерия. Лекарите направиха всичко възможно, но не успяха да те спасят. Странно. Като се има предвид на колко опасности си се излагал през живота си, мислех, че ще умреш преди мен. Но сега се радвам, че съм тук, за да те взема. Когато след катастрофата се събудих и осъзнах къде се намирам, водачът ми беше двайсетгодишен хлапак, който ме обвини, че съм станал причина за смъртта му през Втората световна война.

Мърсър не разбираше какво му говори Хари. Чуваше думи, но те нямаха никакъв смисъл. Мъртъв? Той беше мъртъв. Чувстваше се адски зле. Но нали болката беше признак, че е жив? Озадачеността сигурно бе изписана на лицето му и Хари заговори отново, сякаш прочете мислите му.

— Не става така, както смяташ. Известно време ще се чувстваш замаян. След малко ще дойде Господ или свети Петър и ще ти обясни всичко. Ще те оставя да си починеш.

Хари отвори вратата и покрай него се стрелна нещо и скочи на леглото. Мигел. Момчето прегърна Мърсър.

Държането на светец на Хари мигновено се промени и гласът му прогърмя:

— По дяволите, малък пакостнико! Трябваше да изчакаш още няколко минути.

— Но той се събуди, господин Хари! — извика Мигел. — Нали каза, че може да вляза, когато се събуди.

— Казах, че може да влезеш, след като свърша да му говоря, но сега всичко се развали. — Хари избърса с кърпа белия грим от лицето си и кожата му разкри осемте му десетилетия на „лек“ живот. Той се приближи до прозореца, дръпна ефирната завеса, която придаваше на болничната стая призрачна светлина, и изключи касетофона, откъдето се разнасяха звуците на арфи. След миг влезе Лорън. Беше с широк панталон и грамадна блуза с емблемата на Оксфордския университет.

— Какво става, по дяволите? — Мърсър гледаше ту нея, ту Хари.

— Приятелят ти ни убеди да се пошегуваме с теб. Каза, че ако не му помогна, ще изгори дневника, който е донесъл.

Мърсър се вторачи в Хари и забеляза веселото пламъче в очите на стария си приятел.

— Как направи онзи номер с цигарата?

Хари сякаш се обиди.

— Изпълних най-хубавата си шега през живота, а ти ме питаш за някакъв си стар трик. Угасих я върху монета, която държах в шепата си.

— Трябваше да се сетя от самото начало. Ако се бях събудил в огнено езеро или със змии в леглото, а ти беше с червено наметало и рога, виж, тогава щях да повярвам, че и двамата сме умрели.

— Помислих за това, но сградата има противопожарна система. Как се чувстваш?

Мърсър не обърна внимание на искрената му загриженост.

— Ще ти го върна тъпкано, негоднико.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе мъж на около четирийсет години, среден на ръст, с черна брада и гъста коса. Беше с бяла мантия и сандали.

— Закъсня, Роди — каза Хари. — Мигел развали всичко.

Този път Мърсър не можа да сдържи смеха си. Хари наистина бе надминал себе си. Отишъл бе толкова далеч, че бе накарал латиноамериканец да изиграе ролята на Иисус Христос.

— Добре, защото се чувствам адски смешно. — Мъжът изхлузи мантията през главата си. Отдолу беше с панталон и шарена риза. Усмихна се на Мърсър. — Добре дошъл обратно при живите. Казвам се Родриго Херара.

— Бащата на Роди служеше заедно с мен като инженер — обясни Хари. Преди инцидента, при който бе загубил крака си през петдесетте години, Хари Уайт беше капитан на кораб, първо в американската флота и после на товарни параходи в Азия. — Потърсих го, след като пристигнах в Панама и научих, че си в болница, от капитан Ваник, която беше любезна да ме посрещне на летището. Бащата на Роди починал преди няколко години, но той знаеше за мен от него. Роди е лоцман в Панамския канал. Или поне е бил доскоро. Има три деца горе-долу на годините на Мигел, затова той и съпругата му се грижеха за него.

Мърсър стисна ръката на панамеца.

— Обзалагам се, че вече се съмняваш в умението на баща ти да си избира приятели.

— Si — усмихна се Херара.

— Къде съм и откога съм тук?

— Намираш се в самостоятелна стая в медицинския център „Пайтиля“, най-добрата болница в Панама — отговори Лорън и му даде вода. — Тук си от четири дни. Лекарите решиха да те държат упоен, докато те тъпчат с антибиотици, защото реакцията ти към инфекцията беше много силна. Как си?

— Немощен, но иначе съм добре.

— Беше на системи и казаха, че когато се съвземеш, ще си в прилична форма. Освен това повръща само осемнайсет пъти. Мисля, че това е твърде малко за бактериална дизентерия.

— Като се има предвид, че Париж е градът на любовта, защо не се зарази с трипер като нормалните хора? — подхвърли Хари.

— Какво е трипер? — попита Мигел, който като всяко дете интуитивно разбра, че е чул лоша дума.

Роди го сгълча на испански и Мигел млъкна.

— Децата растат достатъчно бързо и без шегите ти, Хари — упрекна го той.

— Какво ли разбирам аз от деца? — рече Хари, разроши косата на Мигел и му прошепна в ухото — После ще ти кажа.

В стаята влезе медицинска сестра и троснато заповяда на Мърсър да заспива. Всички му казаха по няколко окуражителни думи и излязоха. Остана само Лорън. Тя хвана ръката му. И тогава той си спомни приятния мирис от миговете, когато беше в съзнание. Цветя и мента. Парфюмът й ухаеше на цветя, а пастата за зъби на мента. Щом ароматът се бе задържал във въздуха, Мърсър предположи, че тя е прекарала много време до него.

Лорън отметна настрана кичур от непокорните си коси.

— Кога се появиха симптомите?

— Започнаха, когато бяхме в палатката. Затова бързах да стигна до самолета. Ако бях припаднал на езерото, на вас с Мигел щеше да ви трябва твърде много време, за да повикате помощ. — Той я погледна в очите. — Но ти ме доведе в тази болница и спаси живота ми. Благодаря ти.

Тя се наведе и го целуна по челото. Меките й като коприна коси докоснаха лицето му. Кожата й беше безупречно гладка, а вратът й — толкова тънък, че сякаш едва крепеше главата. Мърсър отново бе заинтригуван от особените й очи.

— Хари ми разказа някои неща и мисля, че щеше да се справиш и без мен. — Лорън спря пред вратата. — Трябва да поговорим за много неща, когато се почувстваш по-добре. Роди знае кой е собственикът на онзи хеликоптер.

Въпреки заповедите на лекарите Мърсър напусна болницата след трийсет и шест часа, защото почувства, че силите му се възвръщат забележително бързо. Лорън отказа да му каже повече за откритията си, докато не оздравее, и желанието да разбере истината надделя над треперещите му крайници. Лорън и Хари го придружиха по време на краткото пътуване от болницата до хотела, където бе отседнал Хари.

Многоетажният „Сезар Парк“ се намираше на плажа в южната част на Панама Сити и представляваше съчетание от хотел за изпълнителни директори и туристическа забележителност. Гостите се вторачиха в Мърсър, докато приятелите му го водеха през фоайето. Той можеше да върви, но бледото му лице привличаше внимание. Верен на себе си, Хари бе използвал кредитната карта на Мърсър и бе наел тристаен апартамент близо до последния етаж. Когато влязоха, прислужницата разчистваше безбройните подноси, донесени от обслужването по стаите. Друг служител на хотела попълваше запасите в обеднелия минибар.

Мърсър се отпусна на плюшеното кресло.

— И колко ми струва всичко това на вечер?

— Повече от болничната стая. — Без да се притеснява от намръщеното лице на Мърсър, Хари наля питиета на всички тройна доза „Джак Даниълс“ и безалкохолно за себе си, водка с лимонов сок за Мърсър и джин за Лорън. — Роди ще доведе семейството си да плуват в басейна. Когато дойде, може да поговорим.

Мърсър дълго стоя във ваната, като извика на Хари само веднъж да му налее още едно питие. Лорън и Хари му бяха купили някои неща, защото в една от спалните имаше дрехи с неговите размери. Мърсър си сложи джинси, спортна риза и маратонки.

— Не вярвам на загрижеността ти към мен, Хари. Каква е играта ти?

— Надявах се да изплатиш кредита, който похарчих в казиното. И да ми позволиш да използвам тази стая за седмица и нещо. Един Господ знае откога не съм ходил на почивка.

— Ти си пенсионер от много години и живееш в бара на Дребосъка. — Тонът на Мърсър беше хаплив, но и закачлив.

— Непрекъснато си на почивка.

Преди Хари да успее да възрази, на вратата се потропа и четири шумни деца, едното от които Мигел, нахлуха в стаята, последвани от Родриго Херара и привлекателна жена, няколко години по-млада от него. След като набързо се запознаха, Кармен Херара заведе нетърпеливите деца в басейна зад хотела.

— Изглеждаш добре — отбеляза Роди и прие предложената му бира.

— Лекарите казаха, че най-доброто за мен са почивката и храната, а и двете са прекрасни тук. Лорън спомена, че знаещ нещо за хеликоптера, който атакува Рубен и хората му. Благодаря, че дойде да го споделиш.

— Безработен съм от четири месеца — смутено призна Роди. Идването в този хотел е като Коледа за Кармен и децата. Аз трябва да ти благодаря.

Мърсър сдържа нетърпението си да научи нещо повече за хеликоптера. Въпреки че беше безработен, Херара бе взел Мигел, без да задава въпроси, и Мърсър му беше длъжник, трябваше да изслуша историята му. Освен това искаше да чуе разказа му. Гласът и държането на Роди излъчваха гордост и достойнство, които още не бяха смазани от суровата реалност, и Мърсър изпита уважение към него.

— Хари каза, че си работил на Канала.

— Бях лоцман, но ми отнеха разрешителното заради подозрителен инцидент.

— Подозрителен?

— Рудоносачът, на който бях лоцман, излизаше от шлюза „Педро Мигел“ и се насочваше към Атлантическия океан, когато изведнъж бяхме отклонени от курса. Блъснахме се в по-малък товарен кораб и пробихме дупка в корпуса му точно над ватерлинията. За щастие никой не пострада. Разследването не откри повреда в кораба, затова решиха, че вината е моя.

— Роди каза, че същото се е случило и с трима други лоцмани на същото място — прекъсна го Хари. — Сякаш попаднали в силно напречно течение, което ги принудило да се отклонят от курса. Педро Мигел се намира на юг от пролива Гейлард, най-тясната точка на Канала, и наблизо няма течения. Това не би трябвало да се случва.

— И другите лоцмани ли бяха уволнени?

— Да. Смениха ги с китайци, които работят за компания „ХачКо“ — „Хачърли Консолидейтид“.

Като чу думата „китайци“, Мърсър се стресна. Жан-Пол Дерозие бе казал, че човекът, който купува на търга документи, свързани с Канала, е китайски бизнесмен с връзки в Панама.

— Така разбрах за хеликоптера — продължи Роди. — Капитан Ваник ми каза идентификационния номер, който сте видели. Хеликоптерът е на „Хачърли“.

— „Хачърли“ китайска компания ли е? — попита Мърсър, за да затвърди подозренията си.

— Централата им се намира в Шанхай. Президентът за Панама се казва Лиу Юшен. На моите години е, но ми казаха, че има голямо влияние в китайското правителство и е много богат. Всичките нови лоцмани са китайци. Всъщност повечето нови служители на Канала също са китайци.

— „ХачКо“ не е ли компанията собственик на пристанищата в двата края на Канала? — попита Лорън.

— Не. Онази фирма е базирана в Хонконг, макар да се носят слухове, че е контролирана от китайското правителство. „Хачърли“ притежава само едно по-малко товарно пристанище в Балбоа, където беше американската военноморска база. Купиха го за една десета от цената му с помощта на подкупи и заплахи, които никой не иска да разследва. „ХачКо“ има и изгоден договор да осигурява лоцмани и други служители на Канала. Би трябвало да наемат местни жители, но повечето работни места са заети от китайски имигранти. — В гласа на Роди прозвуча огорчение. — Нашият профсъюз се обърна към новия директор на Канала Феликс Силвера-Ариас, но той не прави нищо.

— Откъде знаеш, че хеликоптерът е на „ХачКо“?

— От идентификационния номер — отговори Роди. — Последните букви са ХК. „Хачърли Консолидейтид“ притежава няколко хеликоптера. Може да ги видите да летят над Канала. Всичките им идентификационни номера завършват на ХК. Базите им са строго охранявани, затова се съмнявам, че някой може да открадне техен хеликоптер.

Лорън изказа на глас думите, които вълнуваха всички.

— Те са виновни за убийството на Рубен и за стрелбата по екипа на Гари Барбър.

— И едва не убиха и нас на езерото с дълбочинните бомби — добави Мърсър, удовлетворен, че най-после има върху кого да излее гнева си. — Вероятно може да прибавим и атаката срещу мен в Париж. Не мога да повярвам, че тримата китайски професионалисти, които ме преследваха, не са свързани с „Хачърли“. — Още не знаеше самоличността на човека, който бе застрелял младия уличен крадец, нает да задигне дневника на Лепине. — Хари, в теб ли е дневникът?

— Долу в сейфа на хотела — отговори приятелят му, докато отново пълнеше чашата си.

— Добра идея.

— Беше на Лорън.

Мърсър искаше Хари да му донесе дневника, за да го прочете незабавно. Някъде на онези страници се намираше ключът за загадъчните случки. Защо инак някой би се опитал да го убие, за да вземе ръкописа? Въпреки всичко в момента Мърсър се ползваше с предимство, за което противниците му не знаеха — фактът, че има свидетели на действията им на езерото. Те не съзнаваха, че Мърсър е по следите им.

Лиу Юшен, директорът на „Хачърли“ за Панама, не разполагаше с дневника на Лепине, нито можеше да е сигурен дали мъжът, когото убийците му бяха преследвали в Париж, се е измъкнал, при това с дневника. Най-вероятно се бе простил с дневника и бе прогонил от съзнанието си мисълта за него. Пък и не знаеше, че дневникът е у свидетеля на злодеянията му. Това даваше на Мърсър пространство за действие. След няколко дни щеше да се почувства достатъчно силен, за да проучи „Хачърли Консолидейтид“ и Лиу Юшен. Искаше да използва това време, за да събере колкото е възможно повече информация за китайската компания, и в стаята имаше двама души, които можеха да му помогнат. Ако, разбира се, имаха желание.

— Роди, какво ти разказа Лорън за случилото се на езерото?

— Няколко дни те чакахме да дойдеш в съзнание и си разказвахме разни истории, дори как Хари ти е позволил да живееш в къщата му във Вашингтон, макар че аз лично не го вярвам.

Мърсър се засмя и погледна строго Хари, който си бе придал невинно изражение.

— Е, поне се държи, сякаш къщата е негова.

— Ако ме питаш дали съм готов да помогна, отговорът е да. — Обикновено приветливото изражение на Херара стана сурово. — Веждите му се свъсиха над черните очи със смразяваща ожесточеност. — С Кармен разговаряхме за това, след като капитан Ваник помогна на Хари да ни намери. Когато тя ме попита дали знам нещо за хеликоптера и разбрах, че са замесени „Хачърли“, осъзнах, че трябва да помогна. Взехме Мигел, за да не се тревожите за него, когато погнеш онези копелета. Заради тях останах без работа. Живеем от спестяванията си и се надявам профсъюзът да ми помогне да ме назначат отново. Опитвам се да продам яхтата си и ще се простим и с къщата си, ако нищо не се промени.

— Мога да ти платя… — започна Мърсър, но разбра, че е засегнал достойнството на Роди, и побърза да се поправи. — Да гледате Мигел, докато намерим чичо му в Маями.

Роди поклати глава.

— Какво е още една малка уста, когато трябва да изхранваме други три? — Обаче разбра, че Мърсър се опитва да помогне на семейството му, пък и отчаяно се нуждаеше от пари. — Ще приема заради момчето.

— Трябва да бъда откровен, Роди. Тези хора са безмилостни. Ще те предпазвам от опасности, доколкото е по силите ми, но не мога да ти дам гаранции.

— Не разбираш, доктор Мърсър — възрази Херара. — С Кармен обсъждахме именно вероятността, че ще бъда в опасност. Давам си сметка какъв е рискът.

— Благодаря — каза Мърсър и се обърна към Лорън Ваник. — Знам, че имаш задължения в посолството, но можем да се възползваме от помощта ти.

Тя погледна часовника си.

— От три часа съм в едноседмичен отпуск. Трябва да се откажа да ходя на гости при брат си в Сан Франциско следващия месец, но мисля, че си заслужава.

Мърсър се вторачи в очите й.

— Ще се реванширам. — Само за два дни двамата бяха преживели много неща и той и беше много благодарен.

— Що се отнася до моето участие — обади се Хари, отвличайки вниманието на Мърсър и Лорън от погледа, който току-що си бяха разменили, — аз ще давам подслон на всеки тук, в кралския апартамент, който Мърсър толкова щедро ми даде, когато не забавлявам по друг начин красиви сеньорити.

— Първо, стари развратнико, тук можеш да бъдеш с красива сеньорита само ако й платиш…

— Проституцията в Панама е разрешена.

— Няма значение. Аз плащам за апартамента, затова е мой. Ти си добре дошъл, но ако доведеш тук проститутка, ще ти скрия виаграта.

— Не употребявам виагра! — изкрещя Хари, а после се обърна към Лорън и й намигна. — Всъщност Мърсър гълта тези хапчета като бонбони. Кръвта му е разредена толкова много, че когато се пореже, докато се бръсне, цял час не може да я спре. Това е голяма трагедия за млад мъж като него.

Мърсър видя, че на Хари не му е отнело много време да очарова Лорън. Старецът имаше подход към жените. Преди Хари да продължи, Мърсър ги върна на темата.

— Какво знаем за „Хачърли“?

— Много неща. — Лорън извади от раницата си тетрадка и я отвори на първата страница. — Щом разбрахме, че хеликоптерът е техен, с Роди се свързахме с нашите източници.

— Братовчед ми работи в пристанището им — обясни Родриго. — Шофьор е на мотокар, един от малцината останали панамци, но вероятно скоро ще загуби работата си.

Лорън погледна записките си.

— Пристанището е петдесет и седем акра и има две хиляди и сто метра пространство за престой на кораби. Товарят по двеста хиляди контейнера годишно, но бизнесът им не е голям. Според Роди заплатите им са два пъти по-високи от тези на конкуренцията.

— В това няма логика — отбеляза Мърсър.

— Историята става още по-странна. Наскоро „Хачърли“ са похарчили цяло състояние, за да купят железопътната линия, минаваща през провлака, от американска компания, и са направили разклонение за пристанището си. Линията е свързана със система за автоматично обработване, която може да разтовари влак и да пренесе контейнерите на определени места, докато са готови да бъдат прехвърлени на кораб. Правят го с кран, задействан само от няколко компютърни оператора. В момента пренасят по релсите малки товари, но това съвсем не отговаря на възможностите им.

— Точно затова братовчед ми ще си загуби работата. Всичко е автоматизирано.

— Ако кроят нещо голямо, „Хачърли“ ще трябва да го направят тайно, под прикритие — каза Мърсър. — Имат ли складове?

— Няколко. И са огромни.

— Братовчед ти може ли да ни вкара там? — обърна се Мърсър към Роди.

— Не. Имат засилена охрана. Мнозина са бивши членове на жестоките Бригади на честта, войските, отговорни за най-големите зверства на Ананаса. — Роди употреби обидния прякор на панамския диктатор, когото американските военни бяха свалили от власт през 1989 година. Прякора Ананаса Мануел Ортега бе получил заради отвратителната си кожа. — Членовете на бившите Бригади на честта патрулират край оградите, по които минава електричество. Има и сензори за движение. Китайските пазачи пък непрекъснато обикалят двора с контейнерите. „Хачърли“ са успели да получат разрешение да ги въоръжат с автоматични оръжия.

— Прекалено силна охрана, за да се пазят контейнери, които не можеш да откраднеш без кран и огромен камион — отбеляза Хари. — Трябва да я разберем тая работа.

— И аз смятам така — съгласи се Мърсър. — Ами ако се появим от водата?

— На подемните кранове има мощни прожектори — отговори Лорън. — Докато ти беше в болницата, с Роди отидохме там с неговата яхта. Щом се приближихме на петдесет метра, веднага изпратиха патрулен катер да ни върне.

— Не може ли да отидем дотам с плуване?

— Вероятно може, но ще е рисковано. И не знаем каква охрана ще има на кея. Мястото е защитено като крепост.

— Значи няма лесен начин да влезем? — Засилената охрана остави Мърсър с убеждението, че са на правилния път.

— Има — отговори Роди, — но не е лесен. Може да влезем през задната врата, така да се каже. Железопътната линия. С Лорън говорихме за това. Може да се скрием в контейнер някоя нощ, когато братовчед ми е на смяна. Все още разтоварват влаковете с мотокари, докато кранът не стане напълно готов за работа. Братовчед ми Оскар може да остави контейнера на някое затънтено място и да ни пусне навън. След като огледаме склада, пак ще натовари контейнера на влака, който ще ни върне на атлантическото пристанище Кристобал.

— А как ще влезем в контейнера в Кристобал? — попита Мърсър и забеляза още една особеност в очите на Лорън.

Когато не говореха за важни неща, тя извръщаше глава, така че по-светлото й око й придаваше някак палаво изражение. Но щом обсъждането станеше сериозно, лицето й се обръщаше така, че да доминира ирисът в по-наситено сиво. Различният оттенък на очите й беше единственият външен признак на умственото й пренастройване. Мърсър реши, че и двете страни на личността и са привлекателни. Едната беше въплъщение на южняшкото милосърдие и манталитет, а другата изразяваше безпристрастна хладина, излъчваща компетентност. Лорън съчетаваше две личности, събрани в едно цяло.

— Вече го измислих. — Тя се наведе напред. — Познавам един търговец в свободна търговска зона. Той има син, който се бе забъркал в търговията с наркотици като куриер. Преди три месеца човекът ме помоли да вкарам сина му в правия път. Рубен и хората му се престориха на членове на националната полиция и една нощ нахлуха в апартамента му. Хвърлили му един бой, взели му паспорта и казали, че ако отново започне да се занимава с дрога, ще се върнат. Не е необходимо да споменавам, че младежът се отказа от мечтата си да стане следващият Пабло Ескобар. — Лорън се усмихна. — Баща му ми е длъжник.

— А китайските пазачи?

— Роди каза, че няма да е лесно.

— Трябват ни оръжия. — Стомахът го присви от самата мисъл за това. За пореден път се излагаше на опасност, която не разбираше напълно. Откакто бе придружил екип от командоси в Ирак, за да прецени какви са възможностите на урановите мини на Саддам Хюсеин, заплахата от насилие го преследваше постоянно. Той не я търсеше, но заплахата беше все около него, обстоятелство, което, изглежда, не можеше да избегне. Но както и преди — в Хавай, Еритрея и Гренландия, той изпитваше необяснимо задължение да се изправи пред нея.

Лорън разпозна умореното изражение в очите му. Хари й бе разказал част от миналото му и тя знаеше, че Мърсър не се радва на онова, което може би щяха да бъдат принудени да направят. Затова кимна замислено и каза:

— Сетих се и за това. Ако ни провърви, никой няма да ни види, но в противен случай… Роди, сигурен ли си, че искаш да участваш?

Той не се поколеба.

— Аз се боря за семейството си и това вероятно е по-основателна причина от вашите.

— Не. Ти няма да дойдеш. Може и да имаш основателна причина, но нямаш боен опит — възрази Мърсър. Не можеше да позволи на Роди да остави децата си сираци и съпругата си вдовица. — Ние с Лорън знаем какво правим. Правили сме го и преди.

Лицето на Роди се зачерви от несдържан гняв и той погледна Лорън за подкрепа.

— Ще се справим сами — заяви тя, защото разбра какво иска да постигне Мърсър. — Твоята задача ще е да научиш колкото е възможно повече за Лиу Юшен. Ако не намерим нищо в склада на пристанището, проучването му може да е единственият ни друг избор.

Кармен Херара и децата се върнаха, преди Роди да успее да отговори. Трите му деца се събраха около него и възторжено заразказваха как плували в басейна. Мигел отиде при Мърсър и му показа парите, които му дала една английска туристка, защото извадил слънчевите й очила, паднали в басейна.

Роди видя какво рискува и погледна Мърсър.

— Ще направя каквото кажеш.