Илейн Хофман
Ангел в мрамора (8)

Глава седма

„Войни и завоевания“ — така би могла да назове Тиби този месец, стига да притежаваше склонността на баба си да дава заглавия на месеците.

Според баба Грейс месец март носи името на Марс, бога на войната. Още преди този месец да свърши Тиби разбра, че в това се крие голяма мъдрост. Предположи, че е близо до ума да се посвети цял месец на бога на войната, тъй като в древността войните и завоеванията са имали огромно значение. А и днес нещата май не стояха по-различно, поне доколкото тя можеше да прецени.

Войни и завоевания, завоевания и войни.

Нямаше ли да свърши най-сетне този месец?

Както винаги досега и този март дойде гръмогласен и наперен, но все пак в сърцата на хората покълна надеждата, че най-сетне тя, пролетта, ще настъпи.

В един необичайно тих и топъл слънчев следобед Тиби пъхна в една кошница ябълково вино и курабийки, една книга и завивка. Взе кошницата в едната ръка, хвана Бет с другата и се отправи към голямата вода. Непосредствено зад тях ги следваше Прешъс. Бет, която на своите пет години се намираше в състояние на постоянна възбуда и имаше наум повече въпроси, отколкото можеше да зададе, не се задържа дълго до майка си и изтича напред. Тя откъсваше някое и друго цвете, след което изприпкваше обратно и питаше как се казва.

— Това е бучиниш, херувимска тръба — обяви Тиби, когато Бет й напъха под носа някакво бяло цвете. Бет завъртя цветето между пръстите си и го заразглежда. — А какво е „тръба“?

— Ами, блестящ рог, в който се духа и от него излиза музика.

— Като цигулката на дядо ли?

— И двете са музикални инструменти, но дядо използва лък, за да свири. Да си го виждала да духа в цигулката?

Бет изхихика.

— Може и да духне, ако го помоля.

Тиби разроши къдриците на Бет.

— Херувимчето ми. Ако има някой, който да накара дядо ти да духа в цигулката, това си само ти.

Бет отново се загледа в цветето.

— А херувимчетата наистина ли духат вътре? — После го вдигна до устата си и духна. Цветето отхвръкна от ръчичката й и Бет погледна майка си недоумяващо. — Да, ама от него не излезе звук?

— Ангелите и херувимите не духат в тези цветя. Хората са ги нарекли така, защото им приличат на тръба.

— Ами тогава защо не са ги нарекли просто „тромпетови цветя“?

— Не съм съвсем сигурна, но мога да се обзаложа, че са наречени така, защото са красиви, нежни и бели като дългите одежди на ангелите.

Бет вдигна цветето и го заразглежда с повишено уважение.

— Ще го дам на баба да ми го изсуши.

Малко по-късно двете изтичаха по една пясъчна дюна и седнаха на морския бряг.

Тиби започна да чете на глас от книжката, а Бет се изправи, застана в края на завивката, пречупи се в кръста и погледна майка си през краката.

— Колко си смешна, мамо! Застанала си на глава.

Тиби се разсмя и скочи от мястото си. Повдигна поли и също погледна Бет през краката си.

— Ти също!

Бет се разхихика и се затъркаля по земята. Тиби също скочи до нея и започна да я гъделичка. Бет млясна майка си по бузата и каза:

— Така ми харесва, мамо. Колко хубаво е, когато стоиш на главата си.

— А защо не? — отвърна Тиби и отново погъделичка Бет, преди да посегне отново към книгата. — Отговаря точно на живота ми — продължи тя тихо, така че Бет да не я чуе.

— Какво каза, мамо?

— Нищо.

— Защо казваш „нищо“? Ти каза нещо. Видях те как си мърдаш устните, мамо. Видях те, чуваш ли?

Тиби не можа да сдържи смеха си. Бе в състояние да слуша Бет до безкрай. Привлече дъщеря си към себе си, смехът й секна и в очите й избиха сълзи. Целуна я по косата, вдигна поглед към небето и прошепна:

— Благодаря ти.

Тиби продължи да чете, но в един момент Бет я прекъсна.

— Мамо, загубих си цветето. Кажи, къде отиват нещата, които се загубват.

— Какво имаш предвид, миличко?

— Ти знаеш, неща, които сме имали и вече ги няма — като ножа на дядо и кутийката с таблетките на баба и восъка за печатите, който леля Майри търси толкова дълго. Аз си загубих най-хубавата синя панделка, а ти не можеш да намериш вече сребърния напръстник. Къде отиват всички тези неща, а?

— На най-различни места, но обикновено са изчезнали или пък сме ги сложили някъде, а после сме забравили.

— О — възкликна Бет. — Значи, когато кучето умря, ние сме го загубили някъде, така ли?

— Не, то е погребано, не си ли спомняш? Сложихме го в едно сандъче, а сандъчето заровихме в земята. Ние знаем къде е кучето, значи не сме го загубили.

— Да, ама моето цвете се е загубило, защото не знам къде е. Къде ли е отишло, мамо? Нали сега трябва да е някъде?

Тиби се замисли за момент. Баба Грейс би свършила сега добра работа. Тя за всичко имаше готово и чудесно обяснение. Дали и тя е изпитвала същите затруднения, когато е трябвало навремето да отговаря на Тибините въпроси?

— Мамо, слушаш ли ме?

— Да, миличко, мисля си. За какво ме попита всъщност?

— За дядо. Той каза, че добрите хора отиват на небето като умрат, а загубените души отиват… ей там долу! — Когато посочи в тази посока, очите й се уголемиха от възбуда. — Той каза още, че синът на господин Помфрит се е загубил в морето и че старата госпожа Адърли е изгубила надежда…

— … е изгубила всяка надежда.

— Е изгубила всяка надежда — повтори Бет. — Нейната изгубена надежда намира ли се още там, където я е изгубила?

— Не. Предмети като твоето цвете или моя напръстник остават там, където сме ги забравили, надеждата обаче не се губи като цвете например. Да изгубиш надежда означава да се откажеш да вярваш, да престанеш да се надяваш. Госпожа Адърли всъщност не е загубила нищо, тя е била само много, много уморена.

— Ами като е уморена, най-добре да поспи следобед.

При тези думи Тиби не можа да сдържи смеха си.

— Е, тя си поспива в църквата, нали знаеш?

Погледът на Тиби се спря на следите от свински копитца, оставени върху пясъка.

— А къде остана Прешъс? — попита тя. — Не я виждам никъде.

— Божке — възкликна Бет. — Надявам се, че не се е загубила.

— Де този късмет, де — добави Тиби.

— А ето я къде била — под завивката. Съвсем забравих, че я покрих преди малко.

— Защо си я покрила? Да не е студено?

— Не е студено, но може да изгори на слънцето. — Бет се загледа в свинята. — Май не й е много приятно под завивката.

Изглежда, че Бет имаше право, защото още в следващия миг Прешъс се изтърколи изпод завивката и, грухтейки, се защура по пясъка, като по пътя си помете и кошницата.

След като прибраха всичко обратно в кошницата, Тиби предложи да се поразходят. Бет и свинята се затичаха напред, но Тиби ги настигна бързо. Бет я погледна и попита:

— А сега може ли да се върнем обратно? Гладна съм. Ти не си ли гладна, мамо?

— И как още! Умирам от глад.

— Да видим кой ще стигне пръв! — извика Бет и се затича.

Тиби я последва.

— Чакай да те хвана! — извика тя. Вдигна полите си и когато цопна в някаква локва и се опръска чак до лицето, избухна във волен, гръмогласен смях. Бет се обърна и видя майка си мокра до кости да цапа сред вълните като малко кученце. Детето се завтече обратно към Тиби.

— Не можеш да ме хванеш! Не можеш да ме хванеш! — запищя то, когато Тиби понечи да я сграбчи, но вместо това шепата й се оказа пълна с грозни кафяви водорасли.

— Е, сега вече ти е спукана работата — изкрещя Тиби и през смях започна да плюе солена вода. Бет се разпищя по-силно и от Прешъс и продължи да тича, но се спъна в мократа си пола и падна досами водата. В този миг Тиби я настигна и двете се затъркаляха в пясъка. Смехът им, придружен от квиченето на Прешъс, бе толкова силен, че не чуха плътния мъжки смях, който долетя от дюните.

Ник всъщност не искаше да издаде присъствието си, но до този момент не бе виждал такова нещо. Пред очите му се разиграваха сцени, които могат да вдъхновят и най-големия творец. Дълбоко съжали, че не притежава художнически талант.

Новите впечатления просто го затрупваха и той не бе в състояние да ги подреди в мозъка си. Дълго беше копнял да я види усмихната и изобщо нямаше представа как ще се отрази върху него такава една ситуация: Тиби се смее весело и се търкаля по пясъка, ритайки във въздуха с божествените си крака. Полата й бе вдигната до бедрата и когато накрая най-сетне приседна, той видя много ясно очертанията на тялото й под плътно прилепналите мокри дрехи. Триста дяволи, защо изведнъж му стана тъй неудобно да лежи по корем?

Малко по-късно Тиби и Бет се нахраниха набързо, а Прешъс омете остатъците и захърка в един от ъглите на завивката. Ник се чудеше дали да ги поздрави, когато на брега се появи сестрата на Тиби.

— Тиби! — извика тя. — Тиби!

— Майри! — извика и Тиби и й помаха. — Ела при нас!

Майри се спря до завивката.

— Така не може. Мама ме изпрати да ви взема. Всеки момент ще дойде госпожа Рафърти, учителката по пиано на Бет. Забрави ли?

Тиби плесна ръце пред устата си.

— Боже всемогъщи! Забравила съм. Колко е часът? — попита тя и затърси часовника си в кошницата. — Четири и половина! Не може да бъде! Тук сме от един часа!

— Знам. Мама си помисли да не сте се удавили. Баба, разбира се, добави, че това й се струва малко вероятно, защото сте дали обещание да си стоите на брега и да не влизате във водата. — За момент Майри се вторачи в мократа рокля и разбърканата коса на Тиби. — По всичко личи обаче, че баба се е излъгала. — Тя се разсмя. — Най-добре да взема Бет със себе си, а ти през това време можеш да си пооправиш външния вид. Изглеждаш така, сякаш си брала трънаци.

— Това пък какво означава?

— Означава, че изглеждаш невъзможно. Знаеш как ще се произнесе мама по този въпрос.

Тиби много добре си представяше реакцията на майка си и затова се съгласи с Майри.

— Добре. Ти отивай с Бет у дома, аз идвам след малко.

— Недей да бързаш много — започна отново Майри с подигравателна усмивка. — Ще ти трябва повечко време. — Хвана Бет за ръка и тръгна като междувременно ловко успя да избегне пясъка, който Тиби хвърли по нея. — И цял обор да имаш пред себе си, пак няма да го улучиш, Тиби — извика тя през смях.

— Ами да, ти ги разбираш тези работи — нали си широка като врата на хамбар — извика и Тиби след нея.

Известно време тя остана седнала, ровейки пясъка с пръстите на краката си. После се изтегна с прозявка на завивката. — Ще подремна за пет минутки — каза тя на себе си. Беше й топло и приятно, а освен това й се доспа ужасно.

Половин час по-късно Ник стоеше до нея и се бореше с подтика да я вземе в прегръдките си и да я нацелува, докато в нея угасне и последната съпротива. Наблюдаваше отпуснатото й лице. Мили Боже! Такъв мирен и спокоен сън! Необременената от нито чистота, която излъчваше тази жена, събуди отново страстта му. Сега вече щеше да му е много трудно просто да се обърне и да си тръгне. Изчезвай веднага оттук, старче! Незабавно! Преди още да си сторил нещо, за което после и двамата ще съжалявате.

Само че Никълъс Макинън беше инат човек. Погледът му се плъзна по тялото й. До този момент бе виждал доста спящи жени. И то както ги е майка родила. Но жена да спи по този начин не бе виждал. Тъй сладко. Тъй мирно. И тъй красиво. Гледаше я и се измъчваше.

Притвори очи с надеждата, че болезненият опън в хълбоците му ще се уталожи, но напразно. Образът й се очертаваше непроменен пред вътрешния му взор — всяка от нейните великолепни заоблености, всяка, дори и най-малката бенка по тялото й, всяка от неприлично дългите мигли, обграждащи кехлибарените й очи. Едно нещо бе разбрал за това момиче във всичките тези седмици, откакто я наблюдаваше — каквото и да вършеше, вършеше го всеотдайно. Дори и сънят й бе всеотдаен.

Дали е такава и в любовта?

Той се вслуша в тихия плисък на вълните, които миеха топлия пясък. Някъде в далечината изпищя чайка. Топлото слънце обливаше лицето му, а в гърба му духаше лек ветрец. Навсякъде цареше тишина и покой. Истински необитаем остров. Отпусна мислите си на свобода. Въображението му започна да рисува сцени, в които Тиби и той са претърпели корабокрушение и месеци наред си принадлежат само един на друг. Не като в действителността — да откъсва от нея броени минути или пък да прекарва цели часове, разсъждавайки как, за Бога, да я зърне поне за момент. Въздъхна тежко и отвори очи.

Тя го гледаше с мътен поглед и все още не можеше да съсредоточи погледа си върху неговото лице.

— Е — започна той, — я да видим какво ни е изпратило морето? Някое пънче ли? Или може би русалка, изхвърлена на брега? Кажете ми, красавице, как успяхте да се спасите от властта на Посейдон?

— С малко късмет — отвърна тя тихо и притвори наново очи. След което ги отвори така, сякаш едва в този миг осъзнава, че той е до нея и си приказват. — Какво искате от мен?

Какво иска ли? Той приклекна до нея, а тя бързо се изправи и започна да събира нещата си в кошницата. Какво искаше ли? Прониза го остро желание. Когато си играеше сред вълните, тя отхвърли от себе си повече задръжки и бе по-естествена от всички жени, които познаваше от леглото.

— Вие какво правите тук? — попита тя. Сега вече говореше по-високо и излагаше недвусмислено яда си на показ.

— Би могло да се каже, че съм дошъл да си поискам единия час. Вие се оказахте голяма скъперничка по въпроса за обещанията и тяхното спазване.

— А на мен пък нещо ми подсказва, че вие отдавна-отдавна сте си получили това, което ви се полага, че дори и повече. Всъщност откога ме наблюдавате?

Той се усмихна доволно.

— Достатъчно дълго, за да се убедя, че сте половин русалка.

Отпуснатото, миролюбиво изражение на лицето й се стопи. Замени го друг израз, който познаваше добре: твърд, недоверчив, овладян.

Инстинктивно протегна ръка, положи я върху тила й и прокара пръсти през косата. Палецът му се плъзна по шията, сякаш с този незначителен жест можеше да потуши страха, който се излъчваше от цялата й личност.

— От мен няма защо да се страхувате — рече той докато се навеждаше към нея.

Устата й бе вълшебна — пищни, топли, меки устни — сладки като плод, узрял на дървото. Леко и нежно премина с нос по лицето й като попиваше нейния аромат — ухание на жена, на слънце и солен въздух. Усети как коленете му омекват и го побиват тръпки. За пръв път след толкова време се чувстваше като несръчен влюбен ученик. Нима невинността й бе причината за душевното му състояние?

Защото тя бе въплъщение на невинността! Въпреки незаконородената си дъщеря.

В началото сякаш нямаше никакъв ответ от нейна страна — целуваше го точно както би го целувало и пънчето, изхвърлено на морския бряг. В един миг обаче топлият й дъх премина леко по бузата му, той наклони по-близо глава и го всмука в себе си, за да го размеси със своя дъх. От нея се излъчваше свежест, която го прониза до мозъка на костите. Тя просто не му разрешаваше да забрави нито за миг кой е и какво възнамерява да стори — точно като чифт нови обувки, които стискат и разраняват крака. Подхвана я под раменете и я привлече към себе си.

От момента, в който разтвори широко очи и осъзна, че той не е видение на буйната й фантазия, Тиби почувства, че се е отделила, откъснала от самата себе си. В последните минути тя полагаше отчаяни усилия да открие и своята друга половина, онази любопитна, чиста и открита страна на същността си, която не й позволяваше да дава прибързани оценки. Неговото присъствие на това място я изненада. Не по-малко я изненада и целувката му. Сладка, замайваща целувка! Тя породи в нея чувства, от които направо се изплаши. Другата й половинка й нашепваше: Тиби, нищо ново ли не си научила досега? Пак ли ще тръгнеш по пътя на падението както с Ерик? Не се ли досещаш какво възнамерява този мъж, какво иска той от теб?

Никълъс почувства съпротивата й и зарови ръце в нейните коси. Тя почти изпищя от болка.

— Престани! Боли ме! — Но той продължи да я целува още по-страстно, а от гърлото му долетя приглушен стон. — Моля — прошепна тя, останала без дъх. — Какво искаш от мен.

— Желая теб — отвърна той. — Искам да ме целуваш така, както самата ти би искала да те целуват.

Тя замахна с юмрук и той се разсмя.

— Поисках от теб да ме целунеш, малка моя побойница. Ако все още не знаеш, да ти кажа — това не е обида!

— За мен е!

— Сили небесни! Как ли ще реагираш, ако ти кажа например, че искам да спя с теб?

Не се наложи да чака дълго за отговор на въпроса си, тъй като този път тя му извъртя не една, а две яки плесници.

— Перверзен тип такъв! Ти… ти… си истинска змия, с раздвоен език!

Ушите му кънтяха все още както от плесниците, така и от ругатните й, но това само го разпали още повече. Успя бързо да уталожи гнева си, предизвикан от плесниците и реши за наказание да я притисне още по-силно към себе си и да сломи предпазливостта и сдържаността й. Зацелува я грубо, като престана да милва устните й, а направо с насилие ги разтвори с език.

Тиби се почувства неспокойна и някак си неловко. Тя самата смяташе себе си за опитна — нали бе родила все пак дете. Но в този момент увереността й спадна застрашително. Докато Ник я целуваше и с всеки изминал миг сдържаността му намаляваше, тя осъзна пределно ясно, че познанията й за другия пол са крайно недостатъчни.

Знаеше, разбира се, че притежава рационален и бърз ум, но когато той я целуваше, всичко наоколо се завъртваше в шеметна въртележка — сякаш някой насила наливаше алкохол в гърлото й. Намеренията му бяха ясни и тя много добре знаеше какво да направи, за да му попречи. Но някъде насред пътя между познанието и действието връзката се късаше. Тя се сгуши почти страстно в него и бързо откри, че не е никак неприятно да я прегръщат тъй силно, па било то и само за миг. Имаше обаче едно нещо, което в момента не осъзнаваше — опустошителното въздействие, което оказваше младата й плът върху мъж като Ник. Той простена, притисна я още по-силно към себе си, отново се нахвърли върху устните й и събуди в главата й мисли, които нямаха място там.

Откога не бе изпитвала мъжка близост, нежния натиск на мъжки устни върху своите. Разумната й половина се възпротиви и й нашепваше думи за вина и срам.

Припомни й сентенцията за делата и техните последствия. Мъката и болката. Изкуплението и страданието. Всичко това не биваше да се повтаря още веднъж.

Целуна я отново, но тя се дръпна рязко.

— Ако очакваш от мен същото, само си губиш времето. За мен целувките ти имат вкуса на суров черен дроб.

— Само не казвай, че не обичаш черен дроб. А сега се дръж прилично и ме целуни. И ти искаш същото. Знаеш го много добре.

Тя го отблъсна от себе си и го плесна през ръцете.

— Я недей да шариш много-много с ръце. Не понасям да ме докосват по този начин.

Чертите на лицето му се вкамениха от гняв.

— Ти не понасяш нищо, свързано с чувства — отсече той.

— Имам си причини.

Лицето му се отпусна.

— Да, така е — каза той мило и я погали нежно по бузата. Усмихна се смутено, а сърцето й предателски се разтуптя, като го видя такъв. Той просто успяваше някак да разтопи и разбие тънкия слой лед, който й служеше за защита. Усети слабостта си и за миг забрави дори причините, поради които се отнасяше с него едновременно остро и сдържано. Но това й състояние продължи кратко, тъй като Ник заговори отново.

— Така е! Но твоите основания не са достатъчни, за да се откажеш от всичко на този свят, да прекараш живота си с мисълта за наказание и изкупление. Обявила си себе си едновременно и за съдия, и за съдебен заседател. Нямаш правото например да осъждаш добричките жители на Индианола за настроенията им, за тяхната липса на толерантност и за готовността им да хвърлят камъни по „грешницата“. Най-големият ти враг си си ти самата, Тиби. Ти наказваш себе си повече от всички останали, взети заедно. Дошло е времето да приключиш с този проблем.

— И защо, моля? За да се превърна по-лесно в твоя жертва?

— Какво? В моя жертва ли? Ето една крайно изкривена гледна точка, не мислиш ли?

— Не и когато човек знае това, което знам аз.

Той се разсмя.

— Тиби, мила моя, останах с впечатлението, че не знаеш нищо повече от някои най-основни неща.

— Знам колкото трябва — отвърна тя намусено.

Ник се разсмя и при тези думи.

— Може и така да е, но откога ти стига само най-необходимото? Не мисля, че си човек, който се задоволява единствено с посредственото и общоприетото. Ти си по-скоро от хората, които искат или всичко, или нищо.

— Пълна безсмислица — отвърна тя все още намусена.

— Мое малко, сладко, невинно дете — продума той тихо и сложи ръка на устата й.

— Не съм невинна — възпротиви се тя. — Всичко друго, само не и невинна. Знаеш го не по-зле и от мен.

— Ах, така ли?

— Нали видя доказателството за моята глупост?

— А разбирам. Значи това си имала предвид? Онази глупост?

— Друго определение не ми идва наум… чиста глупост.

Взе брадичката й в дългите си тънки пръсти, а очите му се впиха в плътта й. Приведе се към нея и думите, които изрече, я улучиха като добре наострен нож.

— Защо назоваваш миналото си точно с такива слова? Това е твоето минало и нищо повече. Нещо отминало, нещо, което го няма. То не може вече нито да те засегне, нито да те нарани. Освен ако ти не се поддадеш. Толкоз!

— Затваряй си веднага устата! — изкрещя тя и си затули ушите с ръце. — Не са ми нужни твоите обяснения!

— Е, в такъв случай наистина си глупачка!

Тя го изгледа едновременно мрачно, пронизващо и сърдито.

— Това може и да е така, Всезнайко, но в края на краищата и то също си е моя лична работа.

— А детето? Бет?

— Недей да я замесваш!

— Защо? На нея много неща са й отнети, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Щом се отказваш от толкова много неща, ти ги отказваш и на дъщеря си.

— Бет не е лишавана от нищо. Грижа се за нея колкото мога.

— Да, така е. Има обаче неща, които и при най-добро желание не си в състояние да й дадеш.

— Щом като не мога да й ги дам, значи тя няма да има нужда от тях и толкова.

— Всяко дете иска да има баща. Нещо повече — всяко дете има нужда от баща.

— Тя си има баща!

— Да, но не го познава. Няма го човекът, който ще й даде обич и сигурност, силно различаващи се от майчината любов и закрила. Обич и сигурност, които единствено бащата може да даде на детето.

— Тя си има моя баща.

— Който е възрастен, уморен и претрупан с работа, за да й даде подкрепата и общуването, от които тя се нуждае. Всичко ще свърши с това, че ще предадеш и на дъщеря си и своя страх и недоверие към мъжете. Когато порасне, тя ще се бои от тях и ще ги отблъсква от себе си. Това ли искаш? На стари години да я наблюдаваш как се отрича от всичко онова, от което си се отричала и ти и как се спаружва на клона? Може би дъщеря ти няма да изпита като теб щастието да бъде майка. И когато един ден тя, вече възрастна жена, озлобена от живота и недоверчива към всичко, те погледне в очите, мислиш ли, че ще ти бъде благодарна?

— Дъщеря ми не е глупава. Бет е умно дете. Когато порасне, тя ще разбере.

— Ако си вярваш на думите, значи си наистина невинна душа.

— Помолих те вече да не произнасяш тази дума. За мен твоето упорство си е чиста проба подигравка! Разбери, аз не съм невинна! Всичко друго, но не и невинна!

Внезапно избухналият му смях я смая.

— Ти си познавала някакъв мъж, който е разбудил страстта ти, моя малка, сладка Тиби, и нищо друго. Досега нито един мъж не е успял да докосне сърцето ти.

— Правилно! И никой няма да успее!

Той я погледна остро право в очите.

— Сигурна ли си?

— Напълно!

— Не ти вярвам. Мисля си още, че точно по тази причина ти се боиш толкова много от мен.

— Не се боя от теб.

— Ела тук тогава — подкани я той.

— Не — отвърна тя и отстъпи крачка назад.

Той вдигна недоумяващо вежда.

— Значи все пак се страхуваш от мен. Така си и помислих.

— Не се боя. Не мога да те понасям, вярно, но страх — не!

— Ами тогава ела тук.

Тя се огледа безпомощно сякаш очакваше отнякъде да дойде помощ. Беше му жал за нея, но знаеше също, че съчувствието няма да й помогне. Съчувствие и състрадание бе получавала и бездруго достатъчно. Имаше нужда от по-радикално лечение. Никълъс бе наясно по въпроса за лечението. Но как да го приложи?

— Някоя сутрин ще се събудиш и няма да можеш повече да отричаш чувствата си.

— Съмнявам се. Нямам чувства… когато става въпрос за теб.

Той се изсмя иронично.

— Няма да мине много време и ще промениш мнението си. Знаеш, че съм търпелив човек…

Той я изгледа от глава до пети.

— Бих дал доходите си за пет години, само и само да бъда с теб на онзи самотен остров, който се появи в съня ми. Не, не — нека бъдат десет годините.

— Има да чакаш, докато ти излязат мехури на… — Бузите й поруменяха при тези думи. — Можеш да чакаш до второ пришествие. Никога няма да се предам пред теб. Никога не ще завладееш душата ми, защото аз няма да позволя. Никога, разбра ли?

Усмивката му бе като топла ръка върху косата й.

— Между чашата и устата винаги се разсипва някоя и друга капка вино, миличкото ми. Няма да е зле да го запомниш за следващия път.

— Следващ път няма да има — сопна му се тя, но Никълъс Макинън само се усмихна и се изправи. Хвана брадичката й с ръка и я погледна в очите. — Много, много капки — продължи мисълта си той, чукна я с пръст по носа и се обърна.

Тя се загледа след него. Той прекоси бързо пясъчната ивица и изчезна зад дюните. Не след дълго вълните измиха и последните остатъци от следите му по пясъка. Но следите, които остави в душата й… тях как да изтрие?