Илейн Хофман
Ангел в мрамора (13)

Глава дванадесета

Ник наблюдаваше очите й, тези големи, искрящи, златисти очи, които изразяваха толкова много неща, които тя самата не познаваше. Това ли го привлече още в първия момент към нея? Огромните й кехлибарени очи? Очи, които на мига се запечатаха в душата му? В тях винаги се е таяла мъничко тъга, но днес, в този миг, той съзря някаква нова тъга, която едва ли имаше нещо общо с Ерик. Странно — лицето й не изглеждаше тъжно. Тъжни бяха само очите — сякаш им бе известно нещо, което тя самата не знаеше.

Понечи инстинктивно да я вземе отново в прегръдките си. Искаше да обсипе лицето й с целувки и да изгони скръбта от очите. Но нещо го спря. Днес й бе дал предостатъчно материал за размисъл. Дори и утрешният ден нямаше да й стигне. Въздъхна дълбоко и потърка с ръка гънката между веждите си. Това необуздано ухажване не можеше да не остави никакви следи по него. Бе като смешния танц между яйца, при който трябва да си особено предпазлив, тъй като в противен случай получаваш наказателни точки.

— Понякога ти се чудя — проговори тя и го погледна твърдо в очите. — Лицето ти не отговаря на думите, които произнасяш.

— И какво му е на лицето ми?

— Обикновено то е мрачно и замислено като на Луцифер.

— Да, но Луцифер е бил ангелът на светлината.

— Глупости! Светлината можеш да запалиш и да изгасиш. Той не е бил нищо повече от горд измамник, който е забъркал голяма каша. — Тя щеше да продължи в този дух, но внезапно на прозореца шумно кацна една синя сойка и вниманието им се насочи към нея.

— Тиби… — Тя се обърна към него, но той забрави какво искаше да й каже, тъй като момичето внезапно пребледня, протегна ръка и я положи на чаршафа, където бе бедрото му.

— Кръв — извика тя, сякаш никога през живота си не бе виждала кръв. — Ти кървиш! — Ръката й бързо се махна от яркочервеното петно, което се разпространяваше като червено мастило по колосания бял чаршаф.

Той се погледна надолу по тялото и след това отново се вторачи в нея.

— Няма нищо — каза той. — Не чувствам никаква болка. — След което прибави с горчива усмивка: — След като съм си натрошил толкова кости, какво значение има някаква си дреболия като например едно кървящо сърце?

Тя повдигна вежди и по лицето й премина усмивка.

— Не е ли малко ниско за сърцето?

— Всичката кръв минава през сърцето.

— Да, да, и всички пътища водят към Рим.

— Точно така. Правилно.

Тя се изправи и на лицето й отново се появи добре познатото му професионално изражение. Край на ухажването. Той се почувства отпаднал. Затвори очи. Сега мъничката му хубавица щеше вече да се погрижи за него.

Това, което кървеше, за щастие не бе сърцето на Ник. Защото този пред обед Коул не си бе у дома — заминал бе за Виктория. Единственият местен лекар беше ритнат от собствения си кон и някой трябваше да му помогне. По тази причина се наложи Тиби да поеме всички пациенти, включително и Никълъс Макинън.

Докато срязваше бинта на бедрото му, Тиби се опасяваше от най-страшното. Много добре си спомняше деня, в който Ник падна от скелето. Нямаше скоро да забрави и малката бяла кост, стърчаща от неговия крак.

Затаи дъх, но не след дълго въздъхна облекчено. Раната не беше опасна.

— Да-а, всичките тези смешни движения и маниерът ти да сграбчваш жените и да ги дърпаш като последен глупак. Вдигна очи и забелязвайки развеселения му поглед, бързо отмести очи. — Костта не се е изместила, слава Богу — успокои го тя. — От многото мърдане раната се е отворила, но е съвсем повърхностна. — Тя прегледа мястото още веднъж. — Налага се пак да я зашия, но само при условие, че се държиш прилично.

— И какво, не ми ли се полагат вече ангелчета в леглото?

Тя не реагира на думите му и отново го наруга заради сутрешната му активност. Но още докато му триеше сол на главата, тя призна пред себе си, че част от вината е нейна. Макар той да не каза нищо, тя подозираше, че раната се е отворила по-скоро в резултат на нейната реакция, отколкото на собствените му движения. И все пак не бе правилно да я сграбчва по такъв начин и да я задържа против волята й. Но докато се подготвяше за малката операция, някъде в мозъка й се обади тъничко гласче: да, но в обятията му ти беше добре, макар и за толкова кратко време, нали?

Тя се пресегна за игла и конец, но ръцете й трепереха — страхуваше се да не му причини повече болка от необходимото. Хвърли бърз поглед върху лицето му, но то си оставаше безизразно. Тя пое дълбоко въздух и каза:

— Ще боли!

— Нищо чудно, щом ти си тук — отвърна той и се усмихна иронично. С последните си думи и усмивката той постигна това, което очевидно желаеше — тя се отпусна.

Тиби заши раната буквално за миг и превърза бедрото му с нов бинт. Опиумът явно бе започнал да действа — очите му бавно-бавно се затваряха. Само един-два пъти клепачите понечиха да протестират, но в крайна сметка наркотикът надделя. Ник се унесе и не след дълго дишането му стана дълбоко и равномерно. Тя остана за малко до леглото и се загледа в спокойното му лице. Бе го нарекла Луцифер, а той прие думите й по обичайния си лековат, ироничен маниер. Тя се усмихна и придърпа завивката нагоре.

Той я обича. Или поне го твърди. Да, но нали и Ерик казваше същото. Беше й много добре известно, че има мъже, които буквално бълват любовни признания, но само докато споделят леглото с някоя жена. Тя вдигна мръсните бинтове и ги занесе в боклука, след което се върна при нощната масичка и взе оттам опиума, конеца и ножиците. Отново се спря до леглото му. Слънцето обливаше неговото лице и тя отиде до прозореца, за да придърпа завесите. Но дори и в полутъмната стая виждаше чертите му.

Протегна ръка, за да отметне немирната коса от челото му, нещо, което бе правила безброй пъти досега с Бет. Помисли си, че и той също е бил обичното дете на майка си и мигновено се постави, в нейната роля. Съществувала е някога жена, която също като нея е преминала през преизподнята на родилните болки, за да се появи на бял свят едно чудно хубаво дете. Това момченце е расло, сигурно се е глезело и е било глезено, но преди всичко са го обичали. И каквото си е било невъзпитано и чаровно, майка му трябва да го е пазила като зениците на очите си. Тази жена бе вече мъртва — така й каза той. Тя отново го погали по челото. Дали и майка му го е милвала, докато е спял?

С отчаян стон Тиби напусна бързо стаята и се отправи направо към своята. Застана пред огледалото и се загледа в отражението си. Започна да се упреква за бъркотията в мислите си и затова, че все още не й е дошъл умът в главата. Но споменът за днешната сутрин, кой знае защо, не се изтриваше от паметта й. Как можа да позволи да й се случи същото нещо? И то след всичко, което бе преживяла? Как можа отново да се влюби?

Да, но фактът си беше факт. Не искаше да си го признае, но дълбоко в душата й се обаждаха силни, цялостни чувства. А не някакво си гласче, което едва-едва да й нашепва, че е достигнала точката на промяната. Отново се погледна в огледалото и се замисли за Бет, за живота си и мъжа, внезапно нахлул в него. Погледна надолу по тялото си й не откри нищо необичайно — обувките, които надзъртаха изпод роклята, широките поли, тънката, гъвкава талия. Погледът й отново се спря на огледалното й отражение. Видя се такава, каквато беше тогава — по-млада, наедряла и уморена. Сплетена коса, нежни къдрици на тила, мокри от пот. Беше средата на лятото. Погледът й се плъзна от лицето към издутия корем, в който мърдаше Бет. Образът пред нея започна да избледнява. Измести го споменът за родилните болки. Лежеше в легло, подгизнало от пот и кръв, пред очите й се мержелееше угриженото лице на баща й. И болки, болки, докато накрая я връхлетя спасителната загуба на съзнание. Сега на преден план изникна следващият спомен, остър и безжалостен като нож, забит в сърцето. Хулите от страна на приятелките й, саркастичните забележки на съседите, шушукането в църквата, когато минаваше с цялото си семейство покрай редовете и накрая дългият период на изолация и усамотение.

Прониза я панически страх. Образът в огледалото избледня, лицето й загуби цвета си. Тя примига няколко пъти и се видя такава, каквато бе в момента — стройна, по-възрастна, по-зряла. Но внезапно някъде отзад, от мрака, изплува фигурата на Никълъс Макинън. Той вървеше право към нея със свещ в ръка.

— Не — прошепна тя и събра ръце пред устата си. — Не искам пак същото. — Устните й се разтрепериха. — Мили Боже… моля те… не искам да ми се случва отново същото. — Фигурата на Никълъс изникна внезапно зад нея в огледалото. Колкото повече се приближаваше, толкова светлината на свещта в ръцете му се засилваше, толкова по-закръглено ставаше тялото й. Застана точно зад гърба й, а свещта я заслепи. С посивяло от ужас лице видя как фигурата положи ръце върху раменете й. Очите й инстинктивно се насочиха към изпъкналия корем. Отскочи от огледалото, сграбчи четката за коса от тоалетната масичка и я запокити в огледалото.

Трясъкът от счупеното стъкло я извади от вцепенението. Някой разтвори рязко и шумно вратата зад гърба й. Тя се обърна и позна Майри и майка си, които се втурнаха в стаята. Отвори уста, за да им каже нещо, но внезапно всичко около нея се завъртя в кръг и тя се строполи на пода — крехка, строшена кукла сред огледални стъкълца, в които се отразяваше яркото слънце.

Събуди се в своето легло, а завесите бяха спуснати. Някъде наблизо долавяше сподавените гласове на майка си и сестра си. Лежа дълго така, будна и в пълно съзнание. Главата я болеше, а тялото й сякаш беше от лед. Но всичко това й се стори страшно незначително. Откакто Никълъс Макинън се появи и обърна с главата надолу спокойствието и порядъка в нейния живот, сега за пръв път мислите й бяха тъй ясни и точни.

Една от фигурите, стояли до този момент в сянка, се раздвижи и се отправи към нея.

— Будна е — каза Майри и взе студената й ръка в своята. — Как се чувстваш? — попита тя привидно спокойно. — Уплашихме се за теб! Кажи, какво се случи всъщност?

— Не сега, Майри — прекъсна я Ефи, която пристъпи до леглото и погали ръката на Тиби. — Бягай сега да помогнеш на баба си в кърпенето, а аз ще се погрижа за Тиби.

Ефи довлече някакъв стол до леглото и седна. Дълго време тя държеше ръката й, а Тиби гледаше неподвижно тавана. Тази ръка притежаваше сила, силата да утешава, но и да окуражава. Нещо повече — от нея се излъчваше разбиране, толерантност. Топлината на майчината ръка проникваше в студените ръце на Тиби.

— О, мамо — проговори тя с болка в гласа и се обърна на една страна. От очите й свободно потекоха дълго сдържаните сълзи, които сякаш нямаха край.

Ефи погали със свободната си ръка главата на Тиби.

— Клетото ми агънце — продума тя. — Да можех, щях да снема този товар от гърба ти. Много си млада още, а трябваше да преживееш толкова страдания.

— Мамо, не знам какво да сторя…

— На някои от нас не им е дадено да откриват лесно отговорите. Преследват ти постоянно трудности, неволи, изпитания на съвестта. Ти винаги си била много добър човек, Тиби. Имаш добро сърце. Нито за миг не мога да повярвам, че Бог иска да страдаш по този начин.

— Мисля, че Бог ме е забравил напълно.

— Не — отвърна Ефи. — Понякога си мисля обаче, че животът ти щеше да е по-лесен, ако те беше забравил. — Ефи погали ръката й и се изправи, за да придърпа завивката. — Защо не поспиш още малко? В последно време пое твърде много задължения наведнъж. Аз лично ще се погрижа Бет да не пропусне урока по пиано.

— Да, но клиниката…

— Е, ще повикаме стария Тадеъс Карлайл, нали го знаеш? На него друго не му трябва — само малко внимание и, разбира се, глътка Кентъки Бърбън. Майри ще свърши тази работа. А сега почивай.

Тиби кимна в знак на съгласие и притвори очи. Но Никълъс Макинън вече я очакваше в съня й. Сините му очи я преследваха неприкрито и алчно, без всякакви задръжки и свян.

Нямаше представа колко е спала, но когато се събуди, вече се здрачаваше, а до леглото й някой бе запалил лампа. Мътната й светлина хвърляше сенки по стените. Някъде в дома се отвори и затвори врата, чуваха се гласове. Внезапно прозвуча и смехът на Бет. Детето сигурно вече се питаше какво става с нея. Стана и отиде до тоалетния скрин, подреди косата си и се ощипа по бузите, за да придобият малко цвят.

Не след дълго Тиби се появи в кухнята.

— Изглеждаш много по-добре — посрещна я майка й.

— А аз пък мисля, че си изглежда същата — избуча баба Грейс, докато я оглеждаше от глава до пети.

Баба ядеше попара от царевичен хляб, натопен в мляко, но за момент спря да се храни.

— Чух Коул да казва, че Слап Джонсън не е в добро здравословно състояние и че сестра му Руби също не е в най-добрата си форма. Значи има нещо тук. Болна ли се чувстваш?

— Не — отвърна Тиби, — само съм малко уморена.

— Бет отиде в обора с Майри да къпят Прешъс — обади се и Ефи.

Тиби само въздъхна и посегна към медния казан.

— Когато се върне, ще бъде изцапана до ушите. Ще сложа да се топли вода. Банята няма да й се размине.

— Остави на мен — възрази Ефи и взе казана от ръцете й. — Защо не вземеш да хапнеш нещо?

— Не съм гладна — отвърна Тиби и се извърна. — Ако потрябвам някому, да ме потърси във всекидневната.

Няколко минути по-късно Тиби седна на пианото от розово дърво и засвири със затворени очи. Всички мелодии, които излязоха изпод пръстите й звучаха някак тъжно и меланхолично. Един-два пъти се опита наистина да изсвири нещо по-весело, но от това не излезе нищо — каквото и да правеше, веселата мелодийка неминуемо се превръщаше в тъжна. В осем и половина тя стана от пианото, затвори капака и взе лампата със себе си. Когато Тиби влезе в топлата, уютна кухня, Бет вече се събличаше.

— Предполагам, че Прешъс е по-чиста от теб, нали? — пошегува се тя.

— О, мамо, трябваше да я видиш. Толкова е миличка и мирише така хубаво. Вързахме й дори панделка около врата. Тя е най-възхитителното свинче, което съм виждала.

— Ех, ако можеше да е все така възхитителна! — Тиби си взе парче царевичен хляб, отиде до масата и седна. Захапа хляба, а през това време Бет влезе във ваната.

— Време е отново да й се измие косата, не мислиш ли? — обади се неочаквано Ефи.

— О, не! — проплака Бет.

— О, да — извика Тиби и я погледна с упрек. Бет започна да се преструва, че се къпе. Насапуниса гъбата и си изтърка поне осем пъти ръцете. Един път се насапуниса дори и до раменете. Лицето и ушите обаче заобикаляше отдалеч. Когато забеляза, че майка й я наблюдава, й се усмихна мило. В такива моменти Тиби си спомняше за Ерик. В това, разбира се, нямаше нищо чудно, тъй като Бет наистина приличаше повече на баща си.

В последно време мислеше по-често за Ерик. За момент се учуди на себе си, но накрая реши, че това се дължи на Ник, мъжа, който разбуди в нея мисли и желания, които тя смяташе за закърнели. Опита се отново да си представи как изглежда Ерик, но пред нея постоянно изплуваше образът на Ник. Боже, как я гледаше само онзи пред обед! Все още не й бе съвсем ясно как можа да допусне това. Та той за малко не я прелъсти! Но какво можеше да стори? Не бе вече някогашното невинно момиченце, достатъчна причина впрочем да бъде по-предпазлива. Имаше обаче моменти, в които всичко сякаш се обръщаше против нея. От една страна Ник, който правеше всичко възможно тя да заиграе неговата игра, а от друга — баща й. Той пък постоянно я караше да върши едно или друго за Ник. В един момент баща й стигна дори до там да й предписва как да се грижи за Ник, докато отсъства от клиниката.

Искаше й се той да оздравее веднъж завинаги и да си тръгне по пътя. Преди да нахлуе в живота й всичко вървеше толкова гладко. Откакто този мъж лежеше в клиниката, последното й убежище, на нея й ставаше все по-трудно и по-трудно да обвинява само него за безпорядъка, настъпил в живота й. Защото бе наясно, че този безпорядък не бе единствено негово дело. В началото наистина бе така, но впоследствие тя си позволи, меко казано, да се заинтересува от него и следователно носеше част от отговорността. Какво се случи по-точно? Кога всъщност започна да го харесва?

Не можеше да си спомни точно. Всичко стана някак си постепенно и чувството се прокрадна в нея като крадец. Толкова лесно можеше човек да му достави удоволствие, беше толкова общителен, приятен и лишен от всякаква преструвка. В много отношения двамата си приличаха. Не бе трудно да се разбере защо го харесва, а тя го харесваше от самото начало. Сега обаче чувствата й бяха станали по-дълбоки. Тя вече наистина държеше на него. Много. Любов ли бе това? Вярно, обичаше Ерик, но заедно с това от доста време насам бе влюбена в Ник.

Измина цял час, докато сложи Бет в леглото. И този път не мина без приказка преди заспиване. Нямаше повече задължения този ден и реши да се заеме с неизбежното, което постоянно отлагаше. Не биваше да заобикаля този проблем. Трябваше да иде при Ник Защо този проклетник падна от скелето? Защо проклетият й баща трябваше да замине и да го предостави на грижите й? И най-накрая, защо, по дяволите, стана така, че започна да държи толкова много на него? Тъкмо от това чувство, което току-що бе открила в себе си, се плашеше най-много. Не можеше да го сподели с Ник — не знаеше още какви са намеренията му. Той каза наистина, че я обича, но в устата на един мъж тези думи можеха да означават всичко и нищо. Сега той беше на ход.

Изпитваше ужас от предстоящата среща с него, тъй като се опасяваше, че той начаса ще открие какво става в душата й. Затова взе решение да не се издава и да бъде много предпазлива.

Ник и бездруго смяташе, че Тиби трудно ще бъде спечелена за неговата кауза, но поведението, й през следващите две седмици надмина всякакви граници. Тя идваше ежедневно в стаята му и всеки път изглеждаше все по-хубава и по-хубава. Буквално пращеше от здраве. Този факт се отразяваше и на тялото му — то реагираше по един особено жизнен начин на нейното присъствие. Наблюдаваше я с мрачно лице как пърха из стаята, как постоянно бърбори нещо за клиниката и другите болни. Научи подробности за последните подвизи на свинята Прешъс и за най-новото изпълнение на баба Грейс. Слушаше я и не можеше да се понася. Настроението му падна под нулата. През цялото това време Тиби се държеше към него неизменно дружелюбно, сърдечно и… безучастно. Тъкмо нейното равнодушие бе силата, която бавно, но неотменимо го влудяваше.

— Добро утро, господин Макинън — казваше тя весело още с влизането си. В такива моменти му идеше да се ухапе отзад от яд. Не можеше да го прави така на маймуна. Очевидно го предизвикваше. Сигурно си мислеше, че като го поядоса, той ще се откаже от любовчийските си фантазии. Донякъде така и стана. Нощ след нощ той си представяше всички онези неща, които искаше да прави с нея. Настъпеше ли обаче утрото и тя се вмъкнеше в стаята му със самодоволната си усмивчица, която искаше сякаш да каже: „О, аз знам неща, от които ти си нямаш и понятие“, него го обхващаше страстното желание както да я люби, така и да я удуши по особено жесток начин.

До този момент я смяташе за очарователна и добродушна, сега обаче за него нямаше на този свят по лукава, по-подла и омразна жена от нея. Да можеше само да стане, тя щеше да види!

Проклинаше глупостта си, която го доведе тук с два счупени крака. Копнееше за деня, в който отново ще може да се движи. Днес бе по-объркан и смутен от всякога и едва ли не я наруга, когато тя за пореден път отвори вратата и обиколи стаята с танцова стъпка като слънчев лъч — с румени бузки и искрящи очи на фона на неизменната щастлива усмивка. Обърна се към него както винаги — все едно че говореше на някоя домашна животинка или пък на пълен кретен:

— Днес навън е просто прекрасно! Ако не отворим прозорчето, ще пропуснем чудния ден. — С тези думи тя дръпна завесите и слънцето обля стаята. — Ама, моля ви, господин Макинън, ще кажа само, че още вчера преди лягане забелязах на лицето ви същия този недоволен израз. Не ни ли омръзна вече да седим с кисела физиономия?

— Много си ми е хубава физиономията — сопна й се той. Действително му беше омръзнало, но не от физиономията.

— Какво ще кажете за едно бръснене?

— Не.

— А да ви насапунисам с гъбата?

— Не.

— Можем да преместим креватчето до прозорчето, за да ни е по-удобно да гледаме навън, да?

— Не искам.

Тя пристъпи към него и дръпна рязко възглавницата. Главата му се удари в ръба на леглото, но тя, кой знае защо, пропусна да се извини. Вместо това започна да изтупва шумно възглавницата.

— Ако искаш, можем да сменим бельото, какво ще кажеш?

— Можеш да си спестиш труда.

Тя хвърли бегъл поглед на нощната масичка.

— Прочете ли книгите, които ти донесох?

— Не съм ги и поглеждал.

— Прекрасно — изчурулика тя като приглади чаршафите и вдигна завивката нагоре.

Внезапно Ник изръмжа и я сграбчи за ръката. Тя успя само да изписка и тялото й се сгромоляса върху него. На Тиби й секна дъхът, когато видя погледа му — толкова алчен и толкова съсредоточен, че и стадо кози да нахълташе в стаята, нямаше да им обърне и капка внимание. Пръстите му се впиха в ръцете й и той рече със заплашителен тон:

— Да имах един — единствен здрав крак, щеше да се каеш ти за държането си през последните дни. Никога досега не ми се е искало толкова да напляскам някое женско дупенце.

При тези му думи тя с мъка успя да сподави смеха си.

— Да, ама не ти стиска!

— Само защото нямам достатъчно сила да те обърна по корем и да те почна. Само че няма да съм цял живот сакат, я. Имам да ти връщам за някои неща, момиченце, и те уверявам, че като му дойде времето, ще си платя дълга с лихвите.

— Грубиян!

— Вероятно си права.

— И то не какъв да е, а недодялан грубиян.

— И това е вярно.

— А сега ме пусни да стана или…

— Затваряй си устата, Тиби!

— Само не си мисли, че можеш…

Ник не й позволи да продължи.

— Нека ти дам един съвет, мила. Сега ти лежиш върху мен в моето легло. Следователно аз определям правилата на играта. Позицията ти в спора е слаба.

— Какво смяташ да правиш?

— Нещо, което трябваше да направя хиляди пъти досега — да те нацелувам едно хубаво и всеки път като си отвориш устенцата, отново да ги нацелувам.

— Май забравяш, че си гост в дома ми…

— А ти май забравяш какво ти казах току-що.

Той я привлече плътно към себе си и в стъписването си тя успя само да изписка тихо. Каза си, че е време да упорства малко, но дори от това да зависеше спасението на душата й, не бе в състояние да изрази и най-слабия и жалък протест. Той положи ръка върху гърба й и я плъзна нагоре към тила. Хвана главата й отзад и я обърна към себе си. За миг погледите им се срещнаха и той впи хищно устни в нейните. В този момент му бе абсолютно безразлично дали тя е изплашена или не. Тази жена го изкушаваше седмици наред. Тази подигравка не можеше да се търпи повече. Нужно бе предизвикателство.

Съществуваше обаче едно нещо, което му създаваше големи трудности. Как да сдържа страстта си? Тъй дълго бе мислил и мечтал за нея, че тялото му, почувствало нейното върху себе си, буквално изкрещя: Вземи я! Вземи я — тук и сега!

Ник дотолкова се съсредоточи в мисълта за сдържане на страстта, че изобщо не осъзнаваше какво върши в действителност. Ръцете му се заровиха в копринените й коси и по пода и кревата се разлетяха фиби и фуркети. Инстинктивно колената му се промушиха между нейните бедра и тя легна с цялата си тежест върху него. В този миг бе заела нужната поза, но той не осъзна този факт.

За разлика от него обаче Тиби бе напълно наясно какво става. Натискът между бедрата й се усили и тя забрави всичко. Отгоре на всичко той я целуваше до безсъзнание, решен да вложи всичко от себе си, за да превие волята й и да я направи подвластна на своите желания: ръце, устни, език, нежни нашепвания и добре премерен натиск на определени места. Този човек бе същински сатана и представляваше огромна съблазън, за която и да е жена.

Изобщо не бе предполагала, че е възможно да съществува мъж с такова сексуално излъчване. Почувства се безпомощна. На това трябваше да се сложи край.

Но какво става? Нима ръката му се бе промъкнала в гащичките й? О Боже! — Никълъс…

Усети парещия му дъх досами ухото си и думите му стигнаха като през мъгла до съзнанието й.

— Толкова отдавна мечтая да си така до мен. Сега си тук, а краката ми не ме държат. — Помълча и добави съкрушен: — Боже милостиви, защо ми отнемаш мига?

Тя изпита същото разочарование и немирното й тяло го показа.

— Стой така, мила — промълви той и дъхът му отново опари страните й.

— Ник! Какво правиш?

— Ти само се отпусни. Ще видиш — отвърна той задъхан. Затаи дъх. Главата й се изпъна назад и тя изстена. Тялото му може и да бе изпотрошено от падането, краката му наистина бяха все още неподвижни, но ръцете и пръстите му си бяха на мястото и той й показа какво могат.

Двамата дотолкова се бяха вдълбочили в заниманията си и дишаха тъй тежко, че изобщо не чуха, когато вратата на стаята се отвори. Това, което чуха обаче, бе едно стъписано ахване. Ник и Тиби вдигнаха едновременно глава и погледнаха към източника на този звук. През процепа на вратата надзърташе главата на Майри.

— Мама ме праща да те попитам дали ще дойдеш с нас на разходка в овощната градина. Времето е хубаво и тя си е помислила, че може би имаш нужда от малко раздвижване. — Майри спря за миг и се ухили широко. — Ти обаче май нямаш вече нужда от раздвижване.

Преди още Тиби да отговори, Майри изчезна и вратата се затвори.

— Ох! — изпъшка Тиби. — Свършено е с мен.

— Не мисля, че е толкова страшно.

— Не познаваш сестра ми — продължи тя и се изправи. Само миг по-късно вече я нямаше в стаята.

Майри я очакваше в края на коридора, хвана я за ръка и я повлече след себе си.

— Трябва да поговорим — каза тя спокойно.

— Къде отиваме?

— Ще се поразходим.

Веднага щом излязоха навън, Майри рече:

— Така. А сега започвай!

Тиби й разказа цялата история, без да пропусне нито една подробност.

— Мислиш ли, че съм полудяла? — попита тя.

Майри се засмя.

— Как ми се иска и аз да полудея като теб. Ти просто си влюбена, Тиби. Възползвай се от положението. Наслаждавай се.

— Как?

Майри я изгледа с невярващи очи.

— Мъж като Никълъс Макинън ти казва, че те обича, а ти, представи си, не знаеш какво да правиш. Не мога да повярвам на ушите си! Да не си мръднала нещо?

Двете стигнаха до оградата на господин Харкингтън и я прескочиха. Майри промърмори под нос нещо за кръвожадния бик на господин Харкингтън, но Тиби просто продължи да крачи нататък.

— Тиби — извика тя, докато я настигаше, — надявам се, че няма да продължаваш с глупавата си вярност към Ерик. Спомни си колко време изтече оттогава. Спомни си за всичко, което трябваше да изтърпиш — разочарования, хули, страдания. Ти обаче издържа, преживя всичко. Не ти бе леко, но ти се справи. И за какво? За да изсъхнеш, да прецъфтиш на клона? Имаш голямата възможност да бъдеш щастлива. Хвани щастието с две ръце и не го изпускай!

На следващата сутрин, изтощен и отслабнал, Коул Бъкенън се завърна у дома. Прегледа основно Ник, махна шината от десния му крак и му препоръча да изминава къси отсечки с патерица. — Ще се почувствате много слаб и ще се изморявате бързо. Само до тоалетната да отидете, пак ще останете без дъх. Не се чудете — само в началото ще бъде така. С всяко следващо ставане състоянието ви ще се подобрява.

След като привърши с Ник, докторът отиде в кабинета си и известно време писа нещо. Не се появи на вечеря и разтревожената Тиби отиде да го потърси. Намери го заспал на бюрото му. Извика го, но той не отвърна. Сложи ръка на челото му и разбра, че е вдигнал висока температура. Тиби се уплаши. Нима се бе заразил от жълта треска?

За щастие, не беше жълта треска. Докато трите жени го слагаха да легне, той се събуди и ги увери, че става въпрос за настинка. Два дни по-късно стана ясно, че се е заразил от варицела.

— Божке, варицела! — възкликна Ефи. — Толкова години да лекуваш деца от варицела и да се заразиш едва сега?

— Е да, но се е заразил — отвърна Тиби сухо. — Специално при него ще имаме повече проблеми, отколкото с други пациенти. Не познавам по-лош пациент от татко.

В резултат на заболяването на баща й работата на Тиби се удвои — трябваше да се грижи за Коул и освен това да ръководи клиниката. Времето й бе изцяло запълнено, така че нямаше време за Ник. Майри я държеше в течение за неговото възстановяване. Всичко беше наред. Но не и настроението на Ник. На четвъртия ден след заболяването на Коул, Майри хвърли една кърпа на пода.

— Това какво означава? Нима хвърляш кърпата като на боксов мач?

— Означава, че нервите на този човек са страшно опънати — той и самия себе си вече не може да понася! Единственото, което върши все още, е да реве с всичка сила и да хвърля разни предмети, където му падне. Вчера, например, ме замери с парче сапун, а днес строши чашата за вода. Постоянно пита за теб и всеки път щом отворя вратата и той види, че не си ти, ме гледа така, сякаш иска да ми извие врата. Казвам ти самата истина, Тиби. Изобщо не преувеличавам. Само да вляза още веднъж в стаята му и ще ми види сметката като едното нищо.

— Добре, добре — успокои я Тиби. — Ще видя какво може да се направи.

— Но ако може, иди още преди вечеря — помоли Майри, — защото не възнамерявам да нося този поднос още веднъж в стаята му. Ако ще дори да пукне от глад!

Тиби въздъхна притеснено. Денят беше дъждовен и затова за преглед бяха дошли по-малко хора от обикновено. Тя свърши с работата си по-рано. Надяваше се да се изкъпе и да измие косата си, но когато погледна часовника, изохка силно. Много добре знаеше какво я очаква, когато влезе в стаята на Ник. Познаваше типа мъже, към които спадаше той: горди, силни, самоуверени, а в конкретния случай и много разгневени. Всичко това представляваше достатъчно основание за безпокойство.

Тиби отлагаше посещението си, доколкото бе възможно, но накрая въображението й нарисува следната сцена: Никълъс получава поредния си пристъп и, за да привлече вниманието й към себе си, грабва патерицата и я запокитва, където му видят очите. Няма пощада и за чашата — той я грабва и започва да я блъска в нощната масичка. Трябваше да отиде. Навън бе толкова мрачно, че се налагаше да вземе запалена свещ. Тръгна по коридора и не след дълго се озова пред неговата врата. Опита се да събере мислите си. Как да подходи в този случай? Дали да не изиграе ролята на лекомислената кокетка, която влиза с шумолящите си поли и се върти насам-натам, чуруликайки оглушително?

Ник все пак бе умен мъж. Нямаше нито за миг да се подведе от този вид кокетство — било то истинско или само привидно. Пък и кокетството не бе силната й страна, да не говорим за веселото чуруликане. Можеше да опита да изиграе образа на дълбоко разкаяла се жена, да се вмъкне на пръсти в стаята му и страхливо, като полска мишка, да апелира към състраданието му и да се предаде на неговата милост. Но и това нямаше да мине. Ник бе от оная порода съдии, които действат по бързата процедура, независимо дали присъдата им е справедлива или не. Естествено съществуваше още една възможност — да нахълта гневно и наперено в стаята и да му даде да се разбере преди той да успее да стори същото.

Да, но Ник и бездруго бе вече достатъчно разгневен. Господ и Вси светии да са и на помощ, ако подгрее дори с градус шотландския му темперамент. Накрая тя взе най-простото, но и най-честно решение — да бъде откровена с него. Когато я попита къде е била последните дни, щеше да му отговори: „Имах много работа.“ И това щеше да е самата истина. Стаята му изглеждаше чудесно, когато пристъпи вътре. Той обаче — не.

Спря се до вратата със свещ в ръка, затаи дъх и си зададе въпроса дали той първо ще проговори, или направо ще започне да хвърля. И тъй като не се случи нищо подобно, тя пое дълбоко въздух за кураж и тръгна напред. Той лежеше настрана, с гръб към нея и с лице, обърнато към стената. Дишаше равномерно, тялото бе спокойно отпуснато. Тиби въздъхна с облекчение. Явно, че спи.

Неочаквано обаче той се обърна рязко и зададе въпроса си, бесен от гняв:

— Къде беше толкова време?

Тя се стресна и изпищя. Свещта се изплъзна от ръката й и угасна мигновено. Той изруга и заразмаха ръце във въздуха. Отнякъде се намери клечка кибрит и когато пламъкът избуя, чертите му се откроиха още по-заплашителни от преди. Той се приведе към нея и запали лампата до леглото си. После се облегна назад, скръсти ръце пред гърдите си, погледна я строго в очите и заповяда:

— А сега започвай!