Илейн Хофман
Ангел в мрамора (18)

Глава седемнадесета

В късния следобед на следващия ден Тиби седеше в обора, понеже не й хрумна по-подходящо място за размисъл. Специално се погрижи никой да не я види, но още в началото дотърча Прешъс и я загледа мило.

— Махай се оттук — извика Тиби. — Искам да остана сама.

Мечтателното изражение изчезна от муцуната на животното, тъй като свините са много чувствителни същества. А Прешъс спадаше към тези от тях, които са способни да доловят всеки трепет на човешката душа. Тиби я наблюдава известно време и накрая рече примирително:

— Добре де, но не шуми много. Не съм настроена за игра.

Розовата физиономия насреща й сякаш засия. Свинята се разквича триумфално, приближи се до нея с клатушкане, изгрухтя доволно и се просна на земята. Тиби я почеса между ушите и животинката замря в блаженство. Сега вече Тиби можеше спокойно да се отдаде на мислите си.

Беше изминала повече от седмица, откакто говориха с Ник за последен път. Беше го виждала, разбира се, но не искаше да си спомня за това — веднъж с глупачката Кора Бел Хамилтън, която седеше до него в колата, друг път и в присъствието на братовчедката Рути, когато той придружаваше — двете на богослужението в църквата. Лепна му се и Хъни Бътлър, докато той пресичаше улицата. Веднъж Ник си стоеше пред смесения магазин и се закачаше дори с едно от момичетата, работещи в Глас Слипър. Нея обаче не посети нито веднъж.

„Аз съм търпелив човек, но няма да чакам вечно…“ Тези негови думи постоянно се въртяха из главата й… Няма да чакам вечно… няма да чакам вечно… няма да чакам вечно…

Пред вътрешния й взор се сляха множество лица. Кора Бел Хамилтън, Хъни Бътлър, Рути Фей Брустър, момичето от салона. Внезапно я обзе силен гняв. Той като че ли се бе отказал да чака.

Ядът й нарастваше, тя повдигна полите си, изправи се и без да иска, настъпи Прешъс, за чието присъствие бе забравила.

Прешъс скочи на крачетата си, изквича пронизително десетина пъти, затича се в кръг, издавайки оглушителни писъци, и отпраши нанякъде, като изхвърляше със задните си копитца бучки пръст. Няколко от тях я улучиха, сякаш животното специално се целеше в нея. Чувствата на свинята бяха сериозно наранени. Тиби трябваше да измисли нещо, с което да си върне нейното благоразположение.

Вървейки обратно към дома, тя се запита дали изобщо е стигнала до някакъв извод. Същевременно обмисляше какво да предприеме, за да се сдобри със свинята.

През останалата част от деня Прешъс потъна вдън земя. Дори и Бет не можа да я измъкне от кочината. Това положение не можеше да продължава вечно и затова Тиби награби кофа, пълна със свинска ярма, от която се виеше пара, и се отправи към кочината.

Намери Прешъс да стои с жално изражение пред копанята, пълна с някаква водниста смес.

— Добре, грухчо, предлагам мир. Обелки от картофи, тиква, препечени филийки, оризов крем, кочан царевица, листа от зеле и пшеничени трици. И всичко това полято обилно с топло мляко. — Тя изля кофата в копанята. — Сега прощаваш ли ми вече? Приятели ли сме?

Прешъс поразгледа гъстата смес пред себе си, съсредоточи се и с грухтене топна зурла в нея. Отскочи, обиколи я няколко пъти, изстрелва със задните крачета бучици пръст и кал, строполи се на земята и се завъргаля в калта с вирнати крачка.

После се заклати до копанята, зарови зурла, замляска и загрухтя възхитено. Тиби изгледа цялото представление и накрая каза:

— Сега вече ми се струва, че извинението ми се приема.

— И аз мисля така.

Тиби се обърна и видя баща си на вратата.

— Сутринта я настъпих, без да искам и затова се цупи цял ден.

— Да, и на мен ми се стори, че е по-тихо от всякога. И Бет ли не успя да я умири?

— Не, не можа. Опасявам се, че съм наранила по най-брутален начин чувствата й. Когато я настъпих, главата ми беше пълна с разни други неща. Трябваше по-рано да предприема нещо и да поправя грешката си.

— Затова ли донесе цяла кофа с любимата й манджа?

— Да.

— Очевидно имаш успех. Направо е изпаднала в транс.

— Така е. Не й трябва много, за да се почувства щастлива.

— А с теб как стоят нещата, Тиб? Какво ти е нужно, за да се почувстваш ти щастлива?

— Защо ми задаваш точно този въпрос? Аз и сега съм си щастлива. Мислех, че това ти е известно.

— Никоя жена не е щастлива, когато се опитва да избере един от двама мъже.

— Аз не се опитвам да избирам. Искам да кажа, че отдавна съм взела своето решение. Не искам никого от двамата.

— Това, което говориш, е пълна глупост.

— Може би, но е истина.

— Какво смяташ да правиш, Тиби? Питам те съвсем сериозно. Не можеш да задържаш Ерик още дълго. Или приемаш предложението му, или го изпращаш да си ходи. А що се отнася до Ник…

— Струва ми се, че той е променил намеренията си.

Коул се изсмя.

— От думите ти личи, че знаеш твърде малко както за мъжете, а и за любовта въобще. — Двамата тръгнаха заедно към къщи. На оградата тя се спря, а Коул продължи нататък. — И не стой дълго вън. Нощта е хладна.

— Не, няма. — Няколко минути по-късно тя седеше вече в люлката на Бет и се поклащаше, потънала в мисли. Вечерта бе по-топла и задушна от обикновено. Потискащата горещина спираше дъха и изсмукваше и последните сили. Често й се случваше да намира най-верните решения именно когато се чувстваше най-отпусната, вяла и бавна. Точно както сега. Спря да се люлее, наведе се напред, сложи лакти на колене и подпря брадичката си в ръце. Вглъбена в мислите си, не усети приближаването на Ерик. Той тласна люлката и я изплаши.

— Просто не можах да се удържа — рече той.

— Тук съм, защото исках да съм сама.

— Нужно ли е наистина да ме ругаеш? — попита той. — Толкова ли зле стоят вече нещата между нас? Не можеш ли да ми кажеш поне една добра дума? — Приближи се до нея и погали бузата й с пръст. — В много отношения си си същата онази сладка Тиби, която познавам отпреди шест години. И все пак си се променила…

— Пораснах!

— Да — каза той замислен. — Сигурно е така.

Неговата кротост я смири.

— О, Ерик — възкликна тя. — Защо всичко се променя? Защо не може нещата да си останат такива, каквито са били?

— Искаш да кажеш, че никога вече не можеш да изпиташ към мен същите чувства? Така ли е?

Тя не отвърна нищо, а само разтърси глава, за да му покаже, че в момента е завладяна от силни чувства. Той я погали бащински по косата.

— Вече ми е напълно ясно, че за нас няма връщане назад. Но мисълта, че може да нямаме и общо бъдеще, ме ужасява.

— Наистина ли го искаш сериозно? — попита тя. — Не връщане назад, а ново начало?

— Нали затова съм дошъл.

— Не знам, Ерик. Наистина ли затова си дошъл?

— Разбира се. Но не ми е лесно да те убедя. Беше ми ясно, че ще има трудности, но и за миг не съм предполагал, че ще срещна такава съпротива.

— Работата не е само в съпротивата, която ти оказвам…

— Това го разбирам. Веднъж вече те нараних… и то ужасно, знам това. Минали са вече шест години. Има и друг…

— Не е само това.

— Разбира се. Досещах се. Ти си красива, желана жена. Знаех, че не мога просто така да се появя отново, да навляза отново в живота ти и двамата да продължим оттам, където сме спрели. Би трябвало поне да съм ти благодарен, че все още не си омъжена. — Гласът му премина в шепот. — Но бях длъжен да опитам. — Усмихна се и годините, които ги разделяха, сякаш се стопиха. Пред нея отново стоеше младежката й любов, сърдечният приятел, сродната душа. Вгледа се в дяволитите му сини очи. Попиваше в себе си любимите някога черти на лицето, копринените руси коси, които вятърът бе разбъркал. Все още си беше същият самоуверен и горд мъж, нахлул опияняващо в живота на шестнадесетгодишното момиче и преобърнал нейния свят с главата надолу. Запита се колко ли други жени са били запленени от това хубаво лице, от кокетните, вечно усмихнати очи и чаровната усмивка. Но внезапно се опомни. Всъщност този въпрос вече не я интересуваше. Беше й безразлично. Защото не го обичаше. Някога, преди много време — да, беше луда по него. Но това явно не е достатъчно.

Той скочи рязко напред, сграбчи с две ръце въжетата на люлката и я дръпна към себе си, за да я целуне, да докосне едва доловимо устните й.

— Това беше заради красивия спомен, който дължа единствено на теб.

 

 

На първи юли Корнелия Дикърсън Декстър щеше да се омъжи за сина на съдията Уейнрайт. Семействата Дикърсън и Уейнрайт бяха най-заможните в Индианола. Затова и всички жители щяха да присъстват на сватбата. А Тиби Бъкенън също бе жител на Индианола.

В стаята си Тиби мрачно разглеждаше новата рокля, която собственоръчно уши за празника. Възнамеряваше да си направи нещо, което рязко да се отличава от всичко, което има. В крайна сметка обаче се получи отново нещо доста семпло. Платът притежаваше наистина златисто кехлибарения отблясък, който щеше да подчертае цвета на косата й и кехлибарените пръски в очите, но кройката, която си избра, се оказа направо жалка в сравнение с чудесния плат. Всъщност роклята не бе грозна, а само твърде семпла. Невзрачна като паница с овесен булгур. Чувстваше се като човек, който през живота си не е виждал на трапезата си друго, освен царевична каша. Поне един път, този единствен път, искаше да се наслади на едно истински пищно и разточително тържество.

Но колкото и пищно да беше предстоящото тържество, фактът си оставаше същият — роклята беше блудкава като чаша не поизстинало мляко и вяла като сив, безветрен ден. Боже, как ми е дошло до гуша от такива рокли, мислеше си тя. Само този път ми се иска, ама така ми се иска, да облека нещо дръзко, биещо на очи, нещо… червено! Порочно, безсрамно, чудно хубаво. Алено. Ярко. Кърваво. Неприлично. Нещо, което носят момичетата на моята възраст. Но една мисъл я върна обратно на земята — другите момичета не бяха принудени да водят нейния безупречен живот. Нали си нямаха петно в миналото. Тя отново се загледа в роклята.

— Безсмислено е да проливаш сълзи за разлятото мляко — каза си тя. — Роклята е безнадеждно проста и безинтересна и май такава и ще си остане.

— Боже милостиви! — възкликна Ефи, когато влезе в стаята и огледа критично роклята. — Това не може да остане така.

— Знам, мамо, но сега вече нищо не може да се промени.

— Хм — промърмори Ефи, докато я обикаляше от всички възможни страни. — Рано е да се предаваш. Казват, че това било кредото на всички от славния род Стюърт. — Ефи отново се зае да разглежда роклята. — Да не губим надежда все пак!

Тиби се огледа в огледалото.

— Мисля, че няма да стане нищо.

— Е, поне цветът е чудесен.

— Тази рокля е толкова обикновена, че чак ми прилошава! — проплака Тиби.

— Кройката може и да е обикновена, но не е чак толкова лоша. Почакай малко — каза Ефи и излезе бързо от стаята.

След минутка се върна с шивашките си принадлежности. Тиби все още се въртеше пред огледалото.

— Вече се помолих да стане чудо. Трябваше, може би, да се помоля да настъпи някаква катастрофа, за да не се излагам.

— Какво ти става на теб? — укори я Ефи. — Я да видим сега? — Извади от кошчето парче дантела с цвят на слонова кост, няколко лакти сатен с тюркоазен цвят, златист шнур и мъничко букетче рози от златист сатен.

В продължение на час и нещо Ефи работи усърдно с игла и конец в ръка. В резултат на труда й роклята се сдоби с турнел, а отпред бе прилично набрана. Тиби пак приплака:

— Отзад е добре, но с какво, за Бога, да прикрия отпред долното си бельо?

Ефи измъкна отнякъде стар ездитен костюм и на бърза ръка изфабрикува от него долна подплата с цвят на бронз. Когато майка й приключи окончателно, Тиби се превърна в същество, обгърнато отвсякъде в злато, бронз и тюркоази.

— Тази рокля да не скрива гърдите — обади се внезапно баба Грейс, която точно в този момент влезе в стаята. — Гърдите трябва да изпъкват и да се показват повечко. Мъжете ги обичат тези работи.

— Наистина ли мислиш така? — замисли се Ефи и отново огледа роклята. — Май си права. Мислех всъщност за четвърти рюш на корсажа… но като че ли е така, както казваш.

— Гърдите да не се скриват — повтори бабата.

— Мисля, че наистина си права. Роклята горе е много затворена.

Ефи взе ножицата и изряза едно голямо V по ръба на дантелата, която бе пришила по-рано. Когато свърши, Тиби отиде пред огледалото и дъхът й буквално секна.

— Мамо, какво си направила? Деколтето ми стига чак до пъпа. Ами сега?

— Хе-хе-хе — изкиска се баба й. — Като го види господин Никълсън тази вечер, ще му се накъдри перчемът от радост.

— Твърде е възможно изобщо да не видя господин Никъл… господин Макинън — отвърна Тиби малко рязко. — Чувам, че в последно време най-много обичам да се показва с Кора Бел Хамилтън.

— Я не се тревожи — вметна Ефи. — Той само си убива времето.

— Доколкото разбирам, голямо убиване пада, и то с всички възможни жени в Индианола.

— Възпитавали сме те да не обръщаш внимание на клюки.

— Не съм виновна, че до ушите ми стигат разни работи.

Ефи замълча и затова Тиби смени темата.

— Не мислиш ли все пак, че деколтето е доста дълбоко? В крайна сметка двете стигнаха до компромис. Деколтето си остана такова, каквото беше, но Ефи се смили и приши парче дантела към зейналия отвор.

— Хе-хе-хе! — разкиска се пак баба, която накуцвайки се запъти към вратата. — Бедният господин Никълсън! Като те види в тази рокля, ще получи удар човекът. До края на вечерта ще му окапят краката от постоянното ставане и сядане.

На самото празненство обаче Тиби не се чувстваше толкова уверена.

С Майри и Летиша Килдеър си шушукаха за красивата сватбена рокля на Корнелия Дикърсън. Тиби вдигна очи и съзря в отсрещния край на залата Никълъс Макинън.

— На някои мъже трябва да им се забрани с декрет да са толкова хубави — обади се Летиша, чиито очи проследиха посоката, в която гледаше Тиби.

Тиби бе напълно съгласна с приятелката си. Никълъс бе действително великолепен образец на мъжка сила и хубост. В много отношения беше направо изключителен, особено както бе облечен в момента. Месинговите копчета на сакото му блестяха доста ярко, но все пак не можеха ни най-малко да съперничат на ослепителните усмивки, с които той даряваше Хъни. Тя пък от своя страна се закачи за него като шипков храст. Всичко това, разбира се, не засягаше Тиби ни най-малко. Тя просто констатираше фактите. Освен това далеч не бе единствената в църквата, на която държането на Ник правеше впечатление. Много от обитателките на града, омъжени или не, от време навреме отправяха погледи към Ник и после трудно ги отклоняваха встрани.

— Я виж само какво става там — обади се Майри, когато излязоха от църквата и тръгнаха да пресичат улицата.

Тиби я послуша и видя как Хъни се запрепъва по най-жалък начин, опитвайки се да настигне Ник и да се сгуши в него.

— Никога не съм я виждала да се държи толкова противно — изрази мнението си Летиша, но Тиби не й обърна особено внимание. Помнеше прекрасно какво изпитваше лично тя, когато се намираше в близост до него.

— Тиби Бъкенън, изглеждаш просто… възхитително — възкликна Хъни, приближавайки се към трите жени, докато Ник разговаряше с група мъже.

— Благодаря.

— Хубава сватба, нали? Не ви ли се иска и на вас… ей сега, веднага… е, така де… да сключите брачен съюз? — зашепна тя.

— Не — отвърнаха и трите в хор. — В никакъв случай.

Хъни сякаш се пообиди малко.

— Причината е, че вас не ви ухажва мъж като Никълъс Макинън — обясни тя надуто.

— Хъни, роклята ми е яркочервена, но дори и тя не се натрапва на хората толкова, колкото се натрапваш ти — обади се Тиби.

Хъни се изсмя.

— Тиби Бъкенън, знам, че никога не носиш червено. Поне от момента, когато… — Тя хвърли триумфален поглед към Тиби. — Е, ти всъщност по-добре си знаеш откога.

Тиби, Майри и Летиша сподириха с поглед Хъни, която побърза да се присъедини към Ник. Няколко минути никоя от тях не продума.

— Хъни Бътлър се оказва доста нагло и противно същество, не мислите ли? — обади се най-накрая Майри. — Трябва обаче с ръка на сърцето да призная, че не бих имала нищо против сега да съм на нейно място.

— Майри Бъкенън — проговори и Летиша с престорено възмущение и я сръга в ребрата, — не мога да повярвам на ушите си. Точно ти ли казваш това?

— А защо не, ако смея да попитам?

Летиша я погледна със свъсени вежди.

— Доколкото си спомням, ти каза, че момчетата не те интересуват.

— Съвършено вярно. — Погледът на Майри отново се спря на Макинън. — Само че той не е момче, нали?

— По-добре не гледай много-много натам. Няма смисъл. Майката на Каси е казала на мама, че господин Макинън твърде често посещава Хъни у тях.

— И според теб какво означава всичко това? — попита Майри и хвърли бърз поглед към Тиби.

— Ами, майката на Каси казва, че не след дълго ще празнуваме още една сватба.

Не можеше да се очаква от нормален човек да издържи, която и да е сватбена церемония, траеща повече от два часа. Дори и пуншът, поднесен й от Бъди Пойндекстър, не бе в състояние да разсее скуката. Когато почувства, че подът под краката й се накланя, тя си проби път към задната врата с надеждата, че лекият ветрец, подухващ откъм залива, ще й донесе известно облекчение.

Слънцето вече залязваше. Тиби се огледа наоколо и забеляза, че лампите навън са запалени, въпреки че последните слънчеви лъчи все още ги осветяваха със златистото си сияние.

Когато влезе отново в къщата, тя съзря Ник и Хъни. Очевидно и Ник я забеляза. Погледите им се срещнаха и тя се вцепени. Беше я наблюдавал целия следобед. Преди няколко минути забеляза изчезването й и докато тя се върна, погледът му не се откъсваше от вратата. В този ден от нея се излъчваше такава топлина и женственост — бе тъй прелъстителна, че кръвта във вените му завря. И този вълшебен контраст — кожа, нежна и чиста като на бебе и очарователните, грациозни, чисто женски движения, когато си вееше хлад с ветрилото. Той впи поглед в гръдта й, която се надигаше и спадаше под златистата дантела. Обзе го остро желание да положи ръка на това място. Желаеше…

Тиби откъсна погледа си от него и отново избяга под открито небе. Ник понечи да я последва и дори направи една крачка към вратата, но усети ръката на Хъни върху рамото си. Той въздъхна и си остана на място.

По обратния път към дома Тиби бе необичайно мълчалива. Мислите й кръжаха около Ник.

— Какво става с теб? Много ли ти е мъчно, че Ник е с Хъни? — попита Майри с благ глас.

— Винаги боли, когато видиш любимия човек с някоя друга. Особено ако знаеш, че той не мисли повече за теб.

— Това пък е най-глупавото нещо, което съм чувала някога — отсече Майри.

— Да, но е вярно! Хората дори говорят, че Ник и Хъни възнамеряват да се женят.

— Пълна дивотия! Как можеш да очакваш от мен да повярвам на такъв слух? Не забравяй, че имам очи на главата си. Много добре забелязах как през цялото време не те изпускаше от погледа си. За него Хъни е просто парче мрамор.

При споменаването на думата „мрамор“ Тиби потрепери цялата — пред очите й отново изникна малкият мраморен ангел, който й подари Ник.

— Защо, според теб, му е трябвало да ме наблюдава?

— Защото е влюбен в теб, глупава крава такава.

— Като е така, защо днес на сватбата бе с Хъни?

— Боже мили! Той те обича, но заедно с това е и човек на честта. Смята, че обичаш друг и затова не иска да ти създава проблеми. Мисли сигурно, че изборът ти клони към Ерик и ти дава достатъчно време, за да вземеш окончателното си решение. Но той не е глупак. Няма да чака вечно, разбира се.

Тиби почувства как сърцето й се изпълва с мъка и отчаяние. Тези слова съвпадаха почти напълно с това, което й бе казал Ник. Но тогава той добави още, че тя добре знае къде може да го намери, ако й дойде умът в главата. Ужасяваше се обаче от мисълта, че може да иде при него и да му поднесе сърцето си. Защото не знаеше дали той ще го приеме, или ще го стъпче с ботуш.

Майри съзря цялата палитра от чувства, които се изписаха по лицето на сестра й, и я погали по ръката.

— Виждаш ли, през цялото това време той изразяваше чувствата си към теб, но ти не му вдъхна кой знае колко кураж. Мисля, че сега трябва да преглътнеш част от гордостта си и ти първа да отидеш при него. Ако все още го искаш, разбира се. Помисли си добре тази нощ и вземи решение.

— Добре, Майри, ще помисля — прошепна Тиби примирено, когато видя, че колата спира пред къщата.

— Това е добре — отвърна Майри, — защото ако целият този цирк продължи още малко, ще превъртя. — След тези думи и двете слязоха от колата.

Когато Тиби влезе в къщата и се отправи към всекидневната, тя почти извика:

— Това наистина може да влуди човек!

— Какво каза тя? — попита баба, вдигайки поглед от куките за плетене.

— Тя каза: „Това наистина може да влуди човек!“ — повиши глас Ефи.

— А, така ли — рече бабата.

— Хубаво ли беше на тържеството? — попита Ефи.

— М-да. Мисля, че да — и Тиби се отпусна на първия попаднал й стол.

— Тя какво каза? — избоботи отново баба Грейс.

— Каза „да“ — извика Ефи.

— Тъй, тъй — каза бабата многозначително.

— Все още ли се колебаеш кого от двамата желаеш повече? — продължи да пита Ефи.

— Не, вече не — отговори Тиби.

— Какво каза тя? — долетя гласът на баба.

— Казва „Не, вече не“ — направо изкрещя Ефи.

— А, така ли? — сякаш се поучуди баба Грейс.

— Нали ти казах, че не можеш да имаш едновременно и двамата — подчерта Ефи.

— Искам само единия.

— Какво? Какво каза тя? — полюбопитства за кой ли път бабата.

— Тя каза, че иска само единия от двамата — изкрещя отново Ефи.

— Тъй, тъй — обобщи баба.

— И кой е той? — зададе Ефи най-важния въпрос.

— Ник — отвърна простичко Тиби.

— Сега тя какво каза, а?

— Каза: „Дяволът като си няма работа, се намърдва в кожата на някоя любопитна старица.“ Това каза — изкрещя нетърпеливо Ефи за пореден път.

— Тъй, тъй — тегли чертата баба.

Ефи погледна вяло дъщеря си, вдигна ръце и рече:

— Не може да се каже, че около теб не се навъртат мъже. С тези думи напусна стаята. Баба обърна глава към Тиби.

— Тя каза ли нещо? Тиби не издържа и излетя навън.

На следващия ден в три и половина следобед Ефи дойде в стаята на Тиби и каза със загрижен тон:

— Защо не идеш до залива да поплуваш? Много си бледа напоследък. Мисля, че слънцето ще ти подейства добре.

Когато си спомни за малкия залив, Тиби изпита ужасен копнеж. Опита се да не мисли за Никълъс, за перспективата да не се срещнат никога вече. Тръгна нагоре по стъпалата, за да облече най-старата си рокля, като се мъчеше да се пребори с напиращите сълзи. Взе сламената шапка от закачалката до вратата и се отправи към заливчето по пътя през дюните.

Мястото беше великолепно. Тук Майри и тя играеха още като деца. По-късно, когато пораснаха и добиха повече кураж, те събличаха връхните си дрехи и се къпеха по долно бельо. Не съществуваше никаква опасност да ги види някой — тук външни хора не идваха. Беше усамотено местенце, само тяхно.

Какви ли не чудеса може да извърши с настроението едно пътешествие в детството, па било то само за няколко часа. Въздухът миришеше на водорасли, а слънцето се отразяваше в морската повърхност. Тиби се затича по брега, но роклята й се измокри и тя се върна на мястото, където останаха сламената шапка и обувките. Съблече бързо роклята. Освен няколко рака и един кафяв пеликан, наоколо нямаше жива душа. Слънцето погали кожата й — беше прекрасно усещане — а топлият ветрец проникваше без никакво усилие през меката, тънка материя на комбинезона.

Затича се по пясъка към морето. Във водата трябваше да забави ход, но все пак не спря веднага. На по-дълбокото вече не можеше да стои на крака и заплува. Първо се обърна по корем, после по гръб, като изстрелваше весели струйки вода през устата.

От толкова отдавна не се бе чувствала тъй свободна. Прииска й се вечно да се носи така по гръб към откритото море, да премине покрай фара, покрай Падре Айлънд, покрай всички онези малки лодки, полюляващи се в далечината, и да продължи навътре в морето, далеч от мъките и страданията.

Под нея мина пасаж морски пъстърви. Обърна се по корем и с бавни, силни движения заплува назад, докато усети под краката си пясък. Вдигна глава и съзря на брега тъмния силует на кон, който се приближаваше към нея. Слънцето я заслепяваше и не можа да разпознае чертите на конника. Откога ли стоеше там този човек? Внезапно я обзе панически страх и тя се втурна да бяга безпаметно през водата.

Долавяше приближаването на коня — копитата му я преследваха като някакво ехо. Конникът бе вече съвсем, наблизо и тя усещаше по тялото си пръски вода от копитата на животното. Първото, което си помисли, бе, че конникът ще я завлече на дюните и ще я изнасили. Сега обаче се прибави и друг страх. Стори й се, че този човек иска просто да я прегази.

Тя изкрещя неистово, но две силни ръце се протегнаха към нея. Те я сграбчиха, за да я изтеглят от водата. Тиби се заизвива и зарита във въздуха, но усилията й бяха напразни. Някаква сила я захвърли върху две мускулести бедра, разположени върху конския гръб. Тя продължи да се защищава като бясна, но неочаквано почувства здрава плесница по това място от мокрия комбинезон, което плътно прилепваше към задните й части.

— Тиби, какво те е прихванало, за Бога?

— Макинън! — изпъшка тя.

Той запря коня си, взе я на ръце като някаква кукла от плат и я вдигна грубичко във въздуха, за да я постави пред себе си. Ръцете му легнаха върху раменете й, а по лицето бяха изписани смесени чувства. Веднага разпозна това изражение, но и сега не успя да разбере какво точно се крие зад него. Почувства се много объркана.

— Можеше да ми кажеш, че си ти — каза тя с упрек и задърпа мокрия плат с надеждата да се отлепи от кожата и да не е толкова прозрачен.

— Спести си усилията — усмихна се той. — Видях предостатъчно. Сега не ми остава нищо друго, освен да клекна някъде и да завия срещу луната.

— И защо?

— Хайде, затваряй си устата, малка наивница такава — отвърна й той. Устните му се наклониха към нейните, а ръцете му притиснаха главата й към себе си. Устата й пое жадно целувката и й отвърна с цялата натрупана страст, която я пареше. Той изстена и целувката му проникна още по-дълбоко в устата й. Притисна я с такава сила към тялото си, че ризата му се намокри от нейния комбинезон. Където и да я докоснеше в този момент, каквото и да направеше, с която и да е част на тялото си, от него се излъчваше жизненост, жар и мъжественост. Обзета от страст, тя усети как тялото й омеква и става все по-податливо.

Ръцете му я галеха навсякъде, а целувките сякаш нямаха край. Огряха я едновременно безчет слънца. Започна да се смалява, смалява и накрая заплува като микроскопична частица в собствената си плът. Но дори и в този момент ръцете му не преставаха да се плъзгат по нея и да проникват на неподозирани, забранени места. Топлина се разля из всяко кътче на тялото й, мъчителен копнеж, жар, жега и отмала.

Ник притисна коня с хълбоци, за да излезе най-сетне от водата.

— А сега ще ме изнасилиш ли?

— Това няма да е изнасилване — отвърна Ник и като че ли беше прав. — И все пак няма да го сторя — продължи той.

— Добре — съгласи се тя и въздъхна.

— Но няма и да те пусна. Още не.

Тиби отстъпи назад и го погледна изненадана. Конят намали ход и спря.

— Защо не?

— Защото не искам да излезеш сам-самичка срещу Ерик и баща си.

Тя го изгледа неразбиращо, но той посочи с глава нещо зад гърба й и добави:

— Очевидно двамата са ни видели и се приближават.

— О, не — простена тя и се опита да прикрие гърдите си с ръце.

— Не си струва, безсмислено е — прецени той усилията й и я остави на пясъка. — Просто опитай да прикриеш само най-същественото.

Тя вдигна роклята от пясъка и я притисна към себе си.

— Мошеник такъв! — изруга Ерик, като запря коня си точно пред тях. — Трябва да ви убия. Ще ви се да я замъкнете пак в кревата си, нали? Вместо да я оставите спокойно да вземе решение. В правото си съм да…

— Ерик — прекъсна Тиби словесния порой, — престани!

— Тиби, замълчи — обади се и Ник. — Това тук не е твоя работа.

Тя отново се обърна към Ерик.

— Съблякох си роклята, защото…

— Много добре знам защо си си съблякла роклята — отсече той грубо. — Надявам се, че поне е имало защо.

— Ние не сме… той изобщо не…

— Точно това аз никога няма да узная.

— Не — сряза го тя, — ти наистина никога няма да го узнаеш със сигурност. И двамата знаем чия е вината, нали?

Коул се приближи с коня си.

— Тиби, облечи се. За всичко останало ще си поговорим у дома.

— Няма за какво да говорим — отсече Ник.

— Като е така, къде сте я повели такава разсъблечена?

— Ами, на сушата.

— Ах, рицарят спасител — изсъска Ерик. — Мнооого достоверна история, няма що!

— Нещата, които са ви в главата, уважаеми, върша по правило в леглото, а не върху кон.

— Сигурен съм, че сте лягали и ставали в не едно и две легла — процеди Ерик през зъби.

Коул се намеси.

— А сега вече край. Тиби, хайде у дома!

На Тиби й идваше да застреля баща си и Ерик с един — единствен куршум и след това да ги довърши с приклад. След толкова вътрешни терзания да се озове най-сетне в обятията на Ник и точно в този момент тук да се изсипе едва ли не половината град! Изключително некрасиво от тяхна страна! Погледна за последно Ник и сърцето й сякаш спря своя ход, когато чифт тъмносини очи се впиха в нейните. Върху красивото му, очертано лице ясно бяха изписани съжаление и копнеж. Реши още на следващия ден да иде при него и да му предложи сърцето и любовта си. После щеше да съобщи на Ерик, че е дошло време да си върви.

Надвечер Коул и Ерик влязоха във всекидневната. Тиби ги изгледа хладно.

— Не искам да чуя нито дума повече от вас двамата — рече тя и се отправи горда и непристъпна към вратата.