Илейн Хофман
Ангел в мрамора (21)

Глава двадесета

След работа Ник и Портър се отбиха в Глас Слипър да пийнат по чашка. На излизане се сблъскаха с Майри.

— Здравей, Майри — поздрави Ник и докосна с пръсти шапката си.

Майри обаче го изгледа смразяващо и отвърна:

— Ако Бет не беше с мен, щях да ви кажа аз какво мисля за вас, коварна змия такава!

— Б-р-р — изръмжа Портър, който проследи с поглед хубавата тъмнокоса жена, която се отдалечаваше с едно малко момиченце за ръка и с дебела свиня, която влачеше на връв.

Избухването на Майри доста посмути Ник, но истински го обърка държането на Бет. Бет, която засилваше винаги, когато го видеше, сега го погледна съвсем бегло, а по личицето й личаха следи от сълзи. Бет бе някак тъжна, обзета от вцепенение, а очите й гледаха замаяно. Дори и свинята сякаш се цупеше на някого. Какво, по дяволите, става тук? Нямаше отговор на този въпрос, но че във всичко това бе замесена Тиби, беше вън от съмнение. Ник поклати неразбиращо глава.

— Накъде си тръгнал? — обади се Портър.

— Нещо съм се заблудил — обясни Ник. — Май не съм си допил. Днес мисля да се натряскам.

Портър зяпна приятеля си учудено. Беше убеден, че във въздуха витае нещо, което до края на седмицата ще се разрасне в епидемия. И когато Ник изчезна зад вратите на Глас Слипър, се запита каква ли лудост го е завладяла.

През това време Майри се отправи към къщи. Чудеше се какво да предприеме. Би предпочела да я изправят до някоя стена и да я разстрелят, отколкото да се появи пред родителите си с историята на Тиби. Когато у дома разказа всичко от игла до конец, Ефи започна да се тъпче с приспивателни, а Бет бе обхваната от пристъп на силен страх и се пренесе да спи при Майри. Що се отнася до Коул, той просто отвори лекарствения шкаф и извади оттам бутилката френски коняк, която пазеше за сватбата на някоя от дъщерите си. После се усамоти на верандата зад дома, седна на най-долното стъпало и извърши нещо, което не му се бе случвало поне от тридесет години насам — взе, че се напи. Докато Коул надигаше бутилката, Прешъс преживяваше заедно с него, положила глава в скута му. Когато бутилката се поизпразни, той наля малко коняк в една чаша и я поднесе на животното. Не мина много време и за пръв път този ден опашката на Прешъс щръкна нагоре.

На следващата заран Коул се събуди с помътена глава и стигна до извода, че най-сетне едно старо негово желание ще се сбъдне — ще има почивен ден. Затова той се изправи от леглото и се дотътри до приемната, където окачи табелка ЗАТВОРЕНО. После се върна и легна обратно при жена си.

В другия край на града имаше аналогичен случай — Ник Макинън се събуди с най-тежкия махмурлук, който помнеше. Портър го навести, за да разбере защо не идва на работа и като видя в какво състояние е изпаднал, реши да иде при доктор Бъкенън. Трябваше все пак да се помогне на приятеля, изпаднал в беда.

След един час той се завърна.

— Съжалявам, стари приятелю, — започна той. — Отидох при доктор Бъкенън, но там, при тях, стават някакви странни неща.

Ник отвори бавно клепач и загледа втренчено Портър.

— Можеш да ми вярваш, щом ти казвам. Нещо там не е наред. Когато пристигнах, видях на вратата окачена табелка с надпис ЗАТВОРЕНО. Почуках все пак и ми отвори, ти я знаеш, онова хубаво момиче, брюнетката, която ти се скара вчера в града. Преди да кажа и думичка, тя ми отряза квитанцията. „Не можете ли да четете“ — вика, и тряс, хлопва ми вратата пред носа. — Ник изохка. — Но това все още не е всичко. Тръгвам си аз обратно и в очите ми се набива онова прасе, дето го видяхме вчера в града. Поне аз си мисля, че е същото. Както и да е, гледам го, полегнало си в една лехичка и хърка. Бог ми е свидетел, Ник, мога да се закълна, че тази свиня беше пияна.

Ник метна една възглавница по Портър, обърна се по корем и затвори очи.

Когато се събуди на следващата сутрин, той се почувства значително по-добре. Това му стана ясно още в момента, в който отвори очи. Не си спомняше някога да е преливал по-зле. Със ставането си от леглото взе решение да не слага повече нито капка в уста. След около час, намирайки се вече в кантората, той се зарече да се откаже и от жените. Сега най-сетне прегледа книжата, нахвърляни върху бюрото му и след като свърши тази работа, пред погледа му попадна малък плик.

Отвори плика и погледът му прелетя по бележката, която Тиби бе оставила на бюрото му. Прочете я още веднъж и се спря на онова място, в което пишеше следното: Ще се срещнем утре в три часа под дървото в овощната градина. Прочете забързано още веднъж първите думи, написани с красивия, обработен почерк на Тиби: понеделник вечер, понеделник вечер. А днес кой сме? Момент, ако е написала бележката понеделник вечерта, значи не може да я е оставила на бюрото преди вторник. Погледна в календара си. Във вторник Артър Брадли предаде тези книжа. Спомни си последователността от действия: той отваря вратата пред Портър и я задържа, после му казва да остави документите на неговото бюро. Ето защо не е видял писъмцето — то е било отдолу. Обърна се отново към календара. Щом като е оставила съобщението във вторник, значи го е очаквала в сряда. Сряда? Какво прави в сряда? Отново погледна календара. Там не бе вписано нищо. Изведнъж се досети, че по-голямата част от този ден прекара на кораба, а когато се е връщал за малко в кантората, изобщо не е обърнал внимание на купчината книжа. В четвъртък също не ги прегледа. Това бе денят, в който се засякоха с Майри и Бет на улицата. Вече не се учудваше на думите, които му отправи Майри. Погледът му отново се спря на календара. Кой ли ден бе днес? Събота ли? Къде, по дяволите, остана петъкът?

Ами че нали беше пиян.

Простена и зарови лице в ръцете си. Неговото мило, клето момиче, колко ли е страдала, колко ли унизена се е почувствала. Може би по тази причина доктор Бъкенън бе затворил онзи ден клиниката си. Постепенно започна да вижда връзката между различните събития.

Ник скочи от стола си, а Портър вдигна учуден глава.

— Да не би нещо да те е ужилило?

— Да! — изкрещя Ник. — Стрелата на Амура.

Портър бавно остави молива си на масата. Ник забеляза, че приятелят му го гледа странно и затова даде следното обяснение:

— Мислиш си сигурно, че съм загубил разсъдъка си. Може и да си прав, но сега нямам никакво време да ти обяснявам. — Каза, каквото имаше да казва и излетя от кантората.

Ник скочи на кафявия жребец и се понесе към дома на Тиби. Преди още конят да спре, той се намери със скок на верандата. Затропа нетърпеливо и на вратата се появи Майри. Тя се опита да му я хлопне под носа, но Ник я изпревари и пъхна ботуша си в процепа. Изтласка Майри със сила встрани и влезе в дома.

— Майри, казвай веднага къде е Тиби!

— Вън оттук или ще извикам татко. Повярвайте ми, той е бесен и само да ви види очичките, първо ще ви тегли куршума и чак после ще задава въпроси.

Ник заби шапката си на закачалката в предверието, отправи се с големи крачки към всекидневната и се тръсна на един стол.

— Като е така, по-добре извикайте баща си. Да ме разстреля, ако ще, но поне да ми обясни какво става тук.

Майри се извърна и забърза припряно към вратата.

— Обичам я, Майри. Ще й съобщите ли това от мое име?

Майри спря рязко и се обърна. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да можех, щях непременно да й кажа. Но вече нямам сестра, с която да разменя дума и за това сте виновен вие.

Ник скочи от мястото си.

— Това пък какво означава?

— Означава, че по ваша вина сестра ми си тръгна оттук.

— Тръгнала си е? — повтори той и тялото му се вцепени от ужасно предчувствие. — Къде е отишла? — попита той, макар и отговорът да му беше вече известен.

— На Хаваите.

— Небесни Боже! И защо?

— Вие знаете по-добре от мен. Вие я преследвахте денонощно, докато накрая тя призна любовта си към вас. И точно в този момент вие я подминахте, сякаш е чумава.

— Кажете, какво съм сторил?

— Става въпрос не какво сте сторили, а по-скоро какво не сте сторили. Нали? Не сте отишли на срещата, след като тя се унижи да ви пише…

— Да, бележката — добави той. Разумът му отказваше да възприеме това, което чуха ушите му — дори и когато усети, че сърцето му ще се пръсне на милион частици. Бе вложил толкова търпение и усилия, за да спечели нейното доверие и когато накрая това стана, той просто не се беше явил там, където е трябвало да отиде. С пресеклив глас Ник разказа на Майри за бележката. На лицето му бе изписана неподправена мъка.

— Аз… Майри, моля ви, извинете му за момент. Ще се върна веднага.

Трябваше поне за малко да се махне от това място. Не можеше да издържа повече. Необходимо му беше пространство, за да диша. Напусна бързо къщата и тръгна, накъдето му видят очите. В един момент обаче осъзна, че се намира пред стария ръждясал портал на овощната градина. Ще се срещнем в три в овощната градина…

Отправи се към дървото, под което седяха тогава с Тиби. Да, беше зима, дърветата оголени, посивели, изсъхнали. Като сърцето му днес. Отчаян, той седна под дървото и подпря глава на ръцете си. Чувстваше се бит, победен. И Тиби бе далеч оттук.

Въздъхна вяло и се изправи бавно на крака. Безсмислено бе да стои цяла нощ на това място. Тиби не беше тук. Изведнъж в главата му нещо просветна и той пое дълбоко въздух. Да, тук в градината може и да я нямаше, но пък той знаеше накъде се е запътила.

Стана му безразлично дали корабът ще се построи изобщо или не. Незабавно трябваше да отплава за Хавай и да бие всички рекорди по бързина. В този миг изобщо не се интересуваше омъжила ли се е Тиби за онзи тип или не. Пред Бога и дявола тя принадлежеше на него, на Ник, и щеше да си я вземе обратно, ако ще и с цената на насилие.

Тръгна обратно към старата желязна врата, но върхът на ботуша му се натъкна на нещо. Погледна надолу. Нещо твърдо се търкаляше по пръстта. Вдигна крак да го размаже, но в последния момент успя да разпознае предмета. Наведе се и го вдигна. Повъртя го известно време в ръце. Бе мраморният ангел, който й подари, когато го изписаха от клиниката. Мраморният ангел, който поръча тогава за нея в Ню Орлиънс. Сигурно Тиби го е ударила в дървото в безсилен гняв. Двете крилца на ангела бяха откъртени. Сложи го в джоба си и напусна градината. Върна се обратно в къщата и съобщи на Майри, че тръгва след Тиби.

— Ще успеете ли да ги настигнете? Те имат цели три дни предимство, а и корабът на Ерик е доста бърз.

— Моят също — отсече Ник.

— Кога ще отплавате?

— Утре на зазоряване. Имам обаче още един въпрос към вас. Тиби омъжи ли се за него, преди да тръгнат?

Майри се усмихна и го хвана за ръката.

— Не. Каза, че ще се оженят едва на Хаваите.

— Надявам се, че Ерик няма да настоява да се женят преди това.

— Не ми се вярва. Семейството му е много богато и влиятелно. Сигурна съм, че му се иска всичко да бъде изпипано по правилата и да вдигне сватба, която ще се помни дълго.

Ник се усмихна широко.

— Така и ще стане. Лично ще се погрижа сватбата му да остави траен спомен.

Късно вечерта Ник се събуди от силно тропане по външната врата.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — изрева той и разтвори широко вратата. На прага стоеше Майри с качулка, заметната върху косата. Той я зяпна и в продължение на няколко секунди не можа да издаде нито звук.

— За Бога! Какво правите по нощница тук в този късен час?

Майри погледна надолу и видя, че нощницата й се подава съвсем ясно изпод наметалото. Загърна се, а Ник я попита доста грубо:

— Какво сте се разтропали? Ще каже човек, че са тръгнали по домовете да разстрелват.

Отстъпи крачка назад, закопча ризата си накриво и я покани да седне. Майри мина енергично през вратата и се спъна в дългото си наметало. Строполи се досами канапето, покрито със зелена дамаска, сякаш поначало е възнамерявала да се настани точно на него.

— Досещам се, че сте много ядосан, но преди да ми изтръгнете сърцето и да го хвърлите на лешоядите трябва да знаете, че решението ми е категорично.

— Какво решение?

— Искам да дойда с вас.

— Не ми харесва вашето чувство за хумор.

— В това няма нищо смешно. Говоря напълно сериозно.

— Аз също и ви казвам отсега, че няма да стане! — Той отиде до писалищната маса, върху която лежаха струпани някакви книжа. Наля два пръста уиски в една чаша, сложи я на малката масичка до Майри и й даде знак да пие.

— А, не, такива работи не обичам.

— Мога да се обзаложа, че за пръв път през живота си се разкарвате из града в хладна и дъждовна нощ като тази. Така че спокойно можете да пийнете за пръв път и от това нещо. Хайде, пийте! — Гласът му наподобяваше звука, който издава жълъдът, когато го настъпиш и Майри предпочете да вземе чашата и да я излее наведнъж в гърлото си. След около пет минути тя овладя кашлицата си и Ник най-сетне успя да й каже това, което искаше.

— Не мога да ви попреча нощем да кръстосвате града по нощница, но мога да ви забраня да стъпите на кораба ми и ще го сторя. Толкоз!

— Моля ви, Ник, не бъдете толкова упорит. Сестра ми вероятно вече е преполовила разстоянието до Китай, а вие тук се правите, че не забелязвате нищо.

— Първо, Хавайските острови изобщо не се намират на морския път за Китай и второ, знам, че сте загрижена за сестра си, но вие сте нужна тук, а не на кораба. В открито море ще бъдете в тежест на всички.

— Само не ми крещете, моля ви! Всичко това нямаше да се случи, ако бяхте казали навреме какво искате.

— Ако бях казал какво искам ли? — изкрещя той в отговор. — Какво според вас правя от месеци насам, а?

— Вие изобщо не отидохте при татко да й поискате ръката.

— Не съм и искал проклетата й ръка!

В този миг Майри изглеждаше толкова изплашена, че да имаше как, би си плюла на петите. Затова Ник се поусмири и снижи тона.

— Майри, ще ви заведа у дома, ако, разбира се, преди това не ме арестуват или разстрелят. После се качвам на кораба и поемам след сестра ви. — Внезапно обаче го осени друга идея. Хвана Майри за ръка и добави: — Елате. Дойде ми нещо наум.

— Да не би да променихте решението си? Идвам ли с вас?

— За малко, да.

Изведе я от дома си и след няколко минути двамата вече се изкачваха по стълбите на някаква къща.

— Кой живее тук? — прошепна тя боязливо.

— Ще разберете много бързо — отвърна той насмешливо в момента, в който Портър отвори вратата. Той погледна сънен Ник, после часовника си. Разтръска го, а след това го долепи и до ухото си. Изгледа Майри от глава до пети и подсвирна с уста.

— Виж какво съм ти донесъл — усмихна се Ник и побутна Майри пред себе си.

Двамата влязоха вътре.

Портър използва случая да я разгледа по-детайлно на светло.

— Хубаво, че си ми я довел. Обаче какво да я правя?

Ник повдигна многозначително едната си вежда.

— Чакайте малко! — запротестира Майри и понечи да се изниже през вратата.

— Почакай, съкровище. Стой тук. Я да видим сега какво сме скрили под това красиво наметало? — На тези думи Майри отвърна с енергичен ритник в пищялката.

— Налага се да се отнасяш по-внимателно с нея, Портър. Нали ще ми става балдъза.

Майри нададе страхотен писък и понечи да се нахвърли върху него, но Портър смеешком я придърпа към себе си и заключи вратата. Ник запрескача по две стъпала наведнъж и когато се озова на улицата, се заслуша в крясъците на момичето и звъна на строшено стъкло. Запита се кой ли от двамата ще се сети да му благодари пръв, когато се завърне.

След около половин час Ник бе на кея и със замах хвърли чантата си на борда.

 

 

Морската болест нападна Тиби още преда очертанията на Индианола да изчезнат от погледа й. Не й помогнаха и думите на Ерик, че съвсем скоро всичко ще се оправи и тя ще се почувства дотолкова добре, че да „похапне“ дори и супа от сепия.

Веднага след тези думи тя се завтече в каютата си, където я очакваше нощното гърне. Каюта и нощно гърне. От този момент нататък за нея двете понятия се превърнаха в синоними.

Тиби бе отраснала наистина на брега на Тексаския залив, но иначе представляваше типичен сухоземен плъх. Спомняше си, че като деца с Майри излизаха няколко пъти да гребат в залива и това бе всичко. Просто не понасяше каквото и да е пътуване по вода. Тя така не можа да разбере как двама от братята й издържаха някога на едно морско пътуване. А за живот, отдаден на морето, не смееше и да помисли. Пет минути на кораба представляваха за нея цяла вечност. В представите й водата служеше основно за пиене или къпане. Е, понякога човек можеше и да я наблюдава. Нищо повече. Сега обаче се прибави нов аспект — водата я поболяваше.

И докато Тиби прекарваше по-голямата част от времето наведена над гърнето, Никълъс я следваше с цели четири дни закъснение, тъй като междувременно трябваше да се отбие в Ню Орлиънс, за да натовари имуществото на своя собствен кораб „Каледония“. В момента обаче, в който „Каледония“ отплава, той пое лично кормуването. Топлият вятър галеше лицето му, а погледът му не преставаше да се рее далеч напред. Мислите му кръжаха около Тиби и ситуацията, в която се намираше. Ерик се движеше с преднина от три-четири денонощия, но „Каледония“ бе бърз и повратлив кораб. Така че Ник разчиташе да настигне „Северна звезда“ някъде около Рио.

Проклетата малка глупачка! По този ли идиотски, прибързан начин трябваше да разрешава такъв важен проблем. Този стил обаче бе типичен за нея — да се хвърля сляпо с главата напред, пък каквото излезе. Също и отвратителният й маниер да дава обети, смятайки, че като мине под венчило, ще може да заключи завинаги в себе си истинските си копнежи и чувства. Не можа да издържи повече и продължи на глас сякаш тя стои пред него.

— От това няма да излезе нищо, момиченце. Да ти е ясно! Тази работа просто няма да стане. Защото дори да ни разделят цял куп океани, пълни догоре с вода, аз няма да те избия от тъпата си глава и ще те гоня, ако трябва, и накрай света.

 

 

Това пътешествие в никакъв случай не можеше да се нарече приятно. Тибините пристъпи на бесен гняв престанаха и в това нямаше, разбира се, нищо чудно — дори и една тъй млада и буйна жена като нея не можеше да беснее безкрайно. По-важно бе, че отстояваше пламенно обета си да не разменя нито думичка с Ерик. Той я развърза няколко часа, след като приспивателното престана да действа. Междувременно бе изнесъл от каютата всичко, което представляваше някаква ценност, за да може Тиби свободно да се отдаде на разрушителния си импулс и да доунищожи каквото имаше за доунищожаване. Тази работа не й отне кой знае колко време, но след това се почувства крайно изтощена и заспа отново. На третия ден тя окончателно осъзна безсмислието на своето поведение. Ерик нямаше да върне кораба. Следователно разсъжденията й трябваше да поемат в друга насока, примерно как да избяга, когато влязат в някое пристанище.

Ерик обаче прекърши надеждите й.

— Само не си мисли, че ще успееш да ми избягаш. Първо, ще спрем на суша един — единствен път, и второ, когато наближи този момент, ще те заключа в каютата ти.

Този бе един от редките случаи, в които Ерик изобщо отваряше уста в нейно присъствие. Вероятно бе решил за известно време да не й се мярка пред очите. Веднъж влезе в каютата й и я хвана да си мие косата с вода от делвата. Веднага се зае да я поучава:

— Тази вода е предназначена за пиене. Ако я пилееш за косата си, след време ще ти се наложи да пиеш морска вода.

Имаше само още един случай, в който й проговори, а именно, когато тя се опита да размотава грубите корабни въжета. Работи съвсем малко, но по ръцете й се появиха плюски и мехурчета. Когато ги видя, Ерик заплаши моряците покрай нея:

— Следващият, който реши да я научи на моряшкия занаят, остава на половин порцион.

В един момент обаче Тиби не издържа на гадната морска болест, на постоянния страх от удавяне, на мисълта за родния дом и на скуката. Започна да си води дневник. Първите й записки бяха доста несръчни и тромави. В тях всичко се въртеше около привичните корабни дейности и тя не пропускаше случай да прокара някоя и друга думичка от моряшкия речник, разбираема за всеки, който е пътувал някога по море.

Първите бележки излязоха под перото й в една тъмна вечер. През люковете не проникваше никаква светлина. Тя лежеше на равномерно полюляващия се нар и под мътната светлина на маслената лампа започна да описва живота на борда.

Капитанът носи отговорност за кораба и за навигацията (но Ерик понякога го замества). Капитанът ръководи също обедната молитва и след това определя курса на кораба. Има право също да бракосъчетава, да провежда погребения и да убива, ако някой се разбунтува.

Едва в третите си записки Тиби най-сетне прие факта, че пътува по море. Защото втория път, като не й хрумна нищо по-добро, се зае да прави описание на такелажа. В крайна сметка бе по-изгодно да се примири с мястото, на което се намира, тъй като и бездруго не можеше да промени нищо. Промененото й светоусещане се отля в следния пасаж:

Постепенно се уча да пазя равновесие между масивните сиви вълни, които една след друга се блъскат в кораба. Те го настигат първо откъм кърмата и издигат високо, който много прилича на морско чудовище, което са събудили от дрямката му, така че то много разгневено се надига от леговището си на дъното на морето.

 

 

На следващата сутрин Тиби установи, че Ерик е забранил дори на корабния стюард Тревър да общува с нея. А той бе единственият човек, с когото говореше. След като се посърди известно време, тя реши да изпадне в умопомрачение, ако не й разрешат да си говори с някого. По тази причина намери Ерик и го попита кога най-сетне ще спрат на някой остров.

— Разполагаме с достатъчно запаси и ще хвърлим котва едва след нос Хорн. Тогава ще сме в Тихия океан и можем да издържим до Валпарайзо.

Следващия следобед застана до Ерик пред навигационната карта, на която бе очертан маршрутът им.

— Къде се намираме сега?

— Ето тук, почти на екватора. После заобикаляме нос Сент Рок и продължаваме към нос Хорн. Там животът ни ще стане по-труден, но всичко ще свърши, след като оставим Тиера дел Фуего зад гърба си.

Тиера дел Фуего. Щом някое място се наричаше Огнена земя, значи има все още надежда.

На следващия ден Ерик се смили над нея и й разреши да поговори с екипажа. Най-смайващият резултат от разговорите бе, че не се намери нито един моряк, който да обича риба и прясно месо.

Няколко дни по-късно Тиби разбра що е екваториален климат. Всяко човешко действие се извършваше в забавен кадър. В дневника си тя отбеляза, че наоколо всичко лепне и никога не изсъхва. Единственото нещо в тази ситуация, от което можеше да се изтръгне поне мъничко полза, бяха разкошните залези и нощният небосвод. Макар и разположен съвсем ниско над южния хоризонт, вече можеше да се наблюдава и Южният кръст. Ерик спомена, че не след дълго той ще бъде точно над главите им.

Вторник, 19 юли 1849 година

В късния следобед пресякохме екватора. Толкова ми се искаше Бет да е до мен и да преживее традиционното кръщаване. Днес за пръв път си мислех дълго за нея, без да се разплача. Липсва ми ужасно. Тревожа се, че и аз сигурно й липсвам. Утешава ме единствено мисълта, че семейството ми я обича и ще се погрижи за нея по най-добрия начин. Освен това Бет е достатъчно умна, за да разбере, че не бих отишла доброволно там, където се намирам в момента. Силно се надявам, че скоро двете ще бъдем отново заедно.

Петнадесет дни, по-късно тя вписа в дневника следното:

3 август 1849 година

Господин Трип ми каза, че ще заобиколим носа във възможно най-лошото годишно време, защото в южното полукълбо в момента е 31 ша. Той каза също, че сред моряците ще се разразят крамоли и побоища. Откъм делтата на една река, която е широка двеста километра ще ни посрещнат опасни ветрове. Днес духа лек ветрец. Господин Трип казва, че през нощта времето ще се обърне.

Няколко дни по-късно бурният вятър премина в градушка и снежна вихрушка, а някои от моряците извадиха ножовете.

9 август 1849

Днес се наложи да помогна на корабния лекар. Вторият матрос имаше рана от нож. Промихме я с дезинфекционен разтвор и я превързахме. След това Ерик се настрои почти любовно, но аз обявих, че съм уморена и се оттеглих в каютата си. Засега той все още проявява търпение, но е доста темпераментен и търпението му вероятно скоро ще се изчерпи. В момента мислите ми се въртят постоянно около Никълъс. Питам се дали съм била изобщо сума си, когато се съгласих да се омъжа за Ерик. Как съм могла да бъда толкова глупава! Да взема такова важно решение в момент на гняв, когато се чувствам толкова уязвена. Тук имам предостатъчно време за размисъл и стигам до извода, че се е случило нещо непредвидено, че Ник би дошъл на срещата във всички случаи. Дори и само за да се сбогува с мен. Питам се дали някога ще разбера какво точно се е случило. Понякога ми се струва, че гордостта ми се обръща против мен и ме ухапва като някоя змия, която до този момент съм смятала за кротко домашно животно.

 

 

13 август 1849 година

Дните вече стават по-къси и всички са в очакване на най-трудните изпитания. Боя се, че тази нощ няма да мога да заспя, защото ще бъдем изложени на огромните вълни убийци край нос Хорн. Впрочем бурята вече се задава, а вятърът е направо леден.

 

 

17 август 1849 година

Тази сутрин преминахме покрай една от най-опасните зони на носа, скалите на Диего Рамирес. Следобед бурята поутихна. Чувствам се облекчена и скланям глава за благодарствена молитва, понеже страховитият нос вече е зад гърба ни. Сега Огнена земя се намира вдясно от нас, на изток, и този факт някак си ме успокоява. Мисля, че тази нощ най-сетне ще се наспя.

 

 

7 септември 1849 година

Отново ни връхлетяха бури, и то в продължение на цяла една седмица. Не бяха толкова силни и студени като бурите край нос Хорн, но все пак ни поизплашиха. Ерик ми каза, че след по-малко от седмица ще акостираме във Валпарайзо. Вече съм забравиш какво е да си на сушата, да стоиш върху твърда земя. А най-лошото е, че не мога да си представя как ще се върна на борда на кораба, след като съм била на сушата. Затова отново подхванах темата за връщането в Индианола, но той ме заплаши, че ако пак заговоря за това, ще ме завърже за гротмачтата и окото му нямало да мигне. Слава Богу, поне морето е тихо. След толкова неспокойни седмици днес най-сетне ще мога да се наспя мирно и тихо.

 

 

8 септември 1849 година

След закуската открих Ерик над навигационните карти и го помолих, щом пристигнем във_ _Валпарайзо, да ме качи на някой кораб, който пътува за Ню Орлиънс. Той отклони, разбира се молбата ми, но, слава Богу, не изглеждаше разярен. По-късно обаче, когато се облякох, за да сляза на брега, установих, че съм заключена. Очевидно Ерик не е забравил заплахата си. Градът видях през прозорчето на люка. Нямах кой знае каква възможност да му го върна по подобаващия начин, но все пак моята шотландска кръв ми подсказа да заключа вратата на каютата отвътре.

— Сама ще излезеш, когато огладнееш — чух го да казва.

На четвъртия ден от гладуването ми господин Трип и още трима моряци разбиха вратата на каютата. Чувствах се толкова слаба, че си легнах още по светло. Ерик вече се готвеше да ме наругае здравата, но господин Трип ме занесе в кухнята и даде разпорежданията си на готвача. Той вдигна капака на едно от гърнетата и надникна в него.

— Какво има тук вътре? — попита.

— Супа от костенурки.

— Добре. Наливай й супа в устата, докато й поникнат перки.

— Ще те пребия от бой, ако пак ме накараш да върша неща, които не искам!

 

 

На първи октомври „Северна звезда“ влезе в пристанището на Лахаина.

Махагоновият портал, богато украсен с резба, се разтвори и пред очите им се появи бледният и крехък Ханс Нилсен, легнал в разкошно легло с четири масивни крака. Синът му Ерик най-сетне се завръщаше след едногодишно отсъствие. Къде ли го бяха отвели пътуванията този път? В Китай? Африка? Египет? Или в Гренландия? И което бе още по-важно — защо се завръщаше точно сега? Вероятно е дочул, че здравословното състояние на баща му се влошава. Огледа внимателно сина си и установи, че изглежда прекрасно. Точно както в деня, когато излетя разярен от същата тази врата с думите:

— До гуша ми дойде. Повече няма да чакам. Този път ще се оженя за жената, която аз искам.

Ханс се запита дали това е момичето, за което Ерик искаше да се жени през цялото това време. Не изглеждаше много щастлива, че се намира тук. Какви ли ги е надробил пак този негов син? Винаги е бил прекалено импулсивен и това му вредеше.

Ханс въздъхна със съжаление, когато си спомни за красивото, нежно дете, каквото беше някога Ерик. Винаги безукорно подстригано и облечено в хубави дрешки. Никога не тичаше полугол по плажа, както правеха братята му. Той бе доброто, безупречното дете в семейството. Послушно, преждевременно порасло и зряло. Ханс обаче бе разтревожен от факта, че зад тази безукорност се крие човек, който винаги се стреми да прокара желанията си и обикновено успява.

И все пак той бе негов син, макар външно да приличаше повече на майка си и братята си, и затова му беше мил и скъп на сърцето.

Докато на вратата Ерик преценяваше ситуацията и обмисляше какво да предприеме, Ханс огледа придирчиво младата жена, стояща в измачкан пътнически костюм непосредствено зад сина му. Предположи, че от нейните уста са излезли враждебните слова, които дочу преди малко иззад вратата. Изглеждаше му твърде крехка, за да пребие, когото и да било. Опитът обаче му подсказваше също, че външността може и да лъже. Ханс усети как вътре в него се надига гняв към поведението на сина му. Как може да насилва една млада жена да посети някакъв умиращ старец? Според него това бе същинската причина за нейното отвратително настроение. В този миг Ерик се запъти сияещ към леглото и коленичи до него. В сърцето на Ханс пропълзя топлинка и той начаса забрави и момичето, и нейното настроение.

— Сега ли си идваш?

Ерик се засмя.

— Току-що. Както виждаш, дори не съм се преоблякъл още. А как е здравето ти…

— Влошава се извънредно бързо. Радвам се, че се прибра у дома.

— Върнах се по най-бързия начин.

— Видя ли се вече с братята си?

— Само с Ларс. Доколкото разбрах, Ханс е на Хонолулу.

Ерик се изправи и Ханс можа да види момичето зад гърба му.

Очевидно бе американка. Беше толкова убеден в този факт, колкото и във факта, че преди малко нейният глас заплашваше сина му. Жена от някоя по-цивилизована страна едва ли ще си позволи такива думи, но американките… американките бяха нещо друго. Те обичаха да бълват огън и жулел, а това момиче създаваше впечатлението, че хич и не си поплюва. Щяла да пребие Ерик от бой! Страхотно! Прииска му се да доживее мига, когато това ще се случи. Отвърна поглед от момичето и отново се взря в сина си.

— Това е Тиби, татко, Тиби Бъкенън.

— Вие сте американка, нали?

— Не, аз съм от Тексас.

— Охо — възкликна Ханс и очите му внезапно заискриха. — Това изяснява всичко.

— Какво искаш да кажеш? — полюбопитства Ерик.

— О, нищо. Просто сега ми става ясно защо е толкова хубава. Чувал съм, че американките поначало са много хубави жени. Сред тях обаче тексаските жени са на първо място, и то с голяма преднина. — Дори и този необичаен комплимент не успя да разведри изражението на момичето.

— Елате насам, детето ми. Искам да ви видя по-отблизо.

Тя пристъпи напред, а Ерик сне наметалото с качулката. По раменете й се разля река от златисто медени къдрици. Не изрече нито дума, но очите й застрелкаха гневно Ерик.

Ханс неочаквано усети прилив на симпатия към нея. Дай му да се разбере, момиче. Набий го! Тук и сега.

Като син на мисионери, които омаловажаваха някои човешки дейности, Ханс не бе голям познавач на жените. По природа обаче притежаваше усет към красивото. А тази жена бе изключително красива. Особено сега, застанала така до Ерик. Двамата бяха наистина ангелоподобни — той, потопен в разтопено злато, а тя, като статуя, създадена от ръката на Микеланджело. Красотата им се съчетаваше по изумителен начин. Бяха като Адам и Ева, които Бог сътвори, за да основат рода човешки.

Макар момичето да изглеждаше изтощено от пътуването и косите й да бяха разбъркани, класическите черти на лицето и достойната й осанка, граничеща със строгост, не можеха да се скрият. По очите й можеше да се отсъди, че в живота си е преживяла повече страдания, отколкото се полага на млада жена като нея. Запита се как ли е протекъл досегашният й живот.

— Аз съм Ханс Нилсен, бащата на Ерик. Мога само да съжалявам, че не ни представиха един на друг по-официално.

— Не се тревожи, татко — вметна Ерик. — Както се каза вече, тя е родом от Тексас. Местните обичаи изискват при всеки удобен случай да избягваш официалностите.

Ироничният коментар на Ерик не смути момичето ни най-малко. Ако изобщо можеше да се говори за реакция от нейна страна, тя бе по-скоро безмълвна — само очите й сякаш застрелкаха сина му още по-враждебно отпреди. Едва сега Ханс забеляза тъмните кръгове под нейните очи и умората, изписана на лицето. Клетото дете! Сигурно е съсипано от изтощение, помисли си той.

— Ами като е така, ще минем и без формалности. Младата дама изглежда много уморена, Ерик. Най-добре е сега да си тръгвате. И извикай Лилиха да й покаже стаята.

В стаята си Тиби се заразхожда нервно напред-назад. Водата за банята изстина. Разкъса великолепната нова рокля, която я очаквали на леглото. Беше достигнала предела на търпението си и нямаше да позволи да си играят повече с нея. Време беше Ерик да свикне най-сетне с тази мисъл.

Неочаквано вратата се отвори и той си показа главата през процепа. Наложи му се обаче незабавно да се дръпне назад, тъй като към него полетя нощното гърне и се разби с трясък във вратата. Последва го и половината порцелан в стаята. Купчинката от строшени парчета нарастваше застрашително и скоро вратата изобщо нямаше да се отваря. В момента, в който Ерик все пак успя да я отвори, краката на Тиби бяха вече извън рамката на прозореца. Ерик се добра до нея точно когато тя се канеше да скочи на дървото до къщата. Тя го срита два пъти в корема, но не можа да се отскубне от хватката му. Опита се отново да го нападне, но той успя майсторски да се изплъзне от нейните ритници.

— Настоявам да ме освободиш незабавно! — извика тя запъхтяна, докато се извиваше в ръцете му. На лицето му обаче бе изписана непоколебимост, която я отчая окончателно.

— Престани да се съпротивляваш и веднага те пускам.

— Не това имам предвид. Искам веднага да си вървя у дома.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Двамата с теб сключихме споразумение и ще се погрижа да удържиш думата си.

— Няма да се омъжа за теб. Тази мисъл трябва да си я избиеш от главата. Поначало постъпих страшно глупаво, когато се съгласих да се омъжа за теб.

— Вече няма никакво значение какво си мислиш сега. Важното е, че се съгласи и възнамерявам всичко да стане по план.

— Не можеш да ме накараш насила да се омъжа за теб.

— Хич и не мисля да те принуждавам. Но нещо ми подсказва, че можем да стигнем до споразумение.

— Единственото нещо, за което мога да се споразумея с теб е незабавно да ме изпратиш обратно у дома.

— Тиби — изрече той, дишайки шумно, — дръж се разумно.

— Защо да се държа разумно? За да ме вържеш пак ли?

— Ти беше виновна. Откакто моят кораб влезе в пристанището, ти три пъти се опита да ми избягаш. Реших да си затворя очите, когато скочи от борда, и то след като блъсна придружителя си във…

— Искаш да кажеш „пазача“ — вметна Тиби.

— И то след като го блъсна във водата. Предупредих те и когато те сложих в каляската, а ти я напусна през другата врата. Казах ти още, че ще се видя принуден да те завържа, ако това се повтори още веднъж.

— Така значи, моя била вината!

— Аз не съм те принуждавал да бягаш, когато внезапно спряхме насред път и се наложи да погледна какво става. Трябваше да те гоня по улиците, за да те хвана.

Тиби понесе целият този водопад от думи по възможно най-спокойния начин. Бе свидетел на какво се е превърнал мъжът, когото някога обичаше, бащата на детето й. Превърнал се бе в надзирател. Сега, след толкова месеци по море, той не я пускаше да се върне обратно у дома, нещо повече, постоянно й натякваше, че е обещала да се омъжи за него. Отгоре на всичко той има наглостта да твърди, че тъкмо това и очаква от нея. Когато една жена достигне границите на търпението си и мостовете зад гърба й са разрушени, от нея могат да се очакват най-неочаквани, но заедно с това и съвсем предвидими действия. Цялата сила, с която разполагаше, се вля в светкавичното движение на ръката й. Всяко едно низко и отвратително действие от негова страна, всяка ругатня, всяка изстрадана минута по негова вина, всичко това се съсредоточи в нейния юмрук, и той се стовари мощно върху лявата страна на лицето му фактът, че при сблъсъка между кокалчетата на ръката й и лицето на Ерик я прониза остра болка, не я смути ни най-малко. Удовлетворението, което изпита, виждайки счупения му нос, измести от съзнанието й всякакви там временни и незначителни несгоди.

На Ерик му бе необходимо доста време, докато разбере, че са го напердашили. Когато най-сетне истината достигна до помраченото му съзнание, той измъкна отнякъде носна кърпичка, за да спре потоците кръв, които се лееха от носа му. После, без да каже нито дума, я остави сама и тресна вратата зад гърба си така, че чак пантите се разхлопаха.

В продължение на три дни Ерик изобщо не се мярна пред погледа й. През това време Тиби замисляше, а след това и изпробваше различни варианти за бягство.

При първия си опит тя взе решение да се спусне по дървото, което растеше до прозореца й. В момента обаче, когато се накани да се прехвърли от перваза на дървото, установи с ужас, че него вече го няма. Очевидно Ерик бе накарал някой да го отреже.

Втория път тя реши посред нощ да се измъкне от стаята, тъй като от глупост Ерик не беше заключил вратата отвън.

Когато обаче я отвори, замисълът му незабавно се изясни. Този мерзавец бе завързал на вратата й връв, която продължаваше до неговата стая, а на другия й край беше окачено звънче. При отварянето на вратата звънчето дрънна и Ерик я догони още на стълбището.

На третия път тя се престори на много болна и поиска да изпратят лекар. Бе убедена, че този човек ще й помогне. След като я прегледа бегло, той се разпореди да й поставят пиявици и й предписа клизма. Състоянието й се подобри мигновено, още повече, че извергът лекар извади от джоба съответния апарат заедно с някакъв главозамайващ маркуч, дълъг тридесет сантиметра, ако не и повече.

Последният й опит се състоеше в следната не особено изискана процедура: скри се в коша за бельо, оставен от някого в коридора. Стоя вътре над един час и едва не се задуши под купчината вонящо бельо. Настроението й леко се оправи, когато търколиха коша в помещението за пране — поне тя си мислеше така. Оставиха коша в изправено положение и след малко гласовете на прислугата заглъхнаха. Тиби започна да си проправя път нагоре и накрая вдигна капака. Но за голямо нейно учудване помещението, в което се озова, не беше пералното.

Помещението, в което се озова, беше стаята, обитавана от брата на Ерик Ларс.

— Здравей — обърна се Ларс към разбърканите златисти къдрици, обрамчващи чифт огромни, смаяни очи с цвят на кехлибар. — Не ми се е случвало досега някой да употреби толкова усилия, само и само да ми погостува.

— Трябва чистосърдечно да призная — отвърна Тиби, прекрачвайки коша, — че не това бе първоначалната ми цел.

Ларс седеше зад бюро, инкрустирано със злато и държеше в ръка перо. Остави перото настрана и й посочи някакъв стол, разположен срещу бюрото. Когато Тиби седна, той заговори със спокоен тон:

— Предполагам, че вие сте жената, която брат ми си е довел, за да се ожени за нея. Като ви гледам, тази перспектива май не ви блазни особено много.

Тиби поклати енергично глава.

— Не, никак.

— Друг мъж ли е замесен в играта?

— Да. Но го разбрах със закъснение.

— Никога не е късно — обобщи Ларс и се разсмя като видя изражението на лицето й. Приликата му с Ерик бе поразителна.

— Опасявам се, че съм изчерпала всички възможни средства. — Изгледа отвратена коша с бельото. — Тази гадост тук бе последната ми надежда.

Ларс се разсмя отново и се загледа в пленителното същество, седнало срещу него. Обзе го съжаление, че не се е запознал с нея преди Ерик. Все пак се утешаваше с мисълта, че му се предлага възможност да се разположи удобно и като зрител да проследи представлението, в което брат му изпълняваше най-неблаговидната роля — на човека, който оплесква нещата. Жената пред него бе изключително изобретателна. Бе убеден, че ще й хрумне нещо добро, стига да има достатъчно време. През целия си живот Ерик получаваше наготово всичко, което си поиска. Щеше да му е от полза, ако получи добър урок.

В този момент добрият урок го наблюдаваше отсреща с големи, кръгли очи.

— Ако поискате, можете да ме издадете и да насъскате кучетата подире ми. Но дори и да ме затворят или да ме уморят от глад, пак няма да отстъпя. Няма да ми е за първи път да ме преследват или да се отнасят зле с мен. Но аз съм от шотландско потекло и нашият народ е преживявал и по-страшни неща.

— Удивен съм колко стоически се примирявате с участта си. По-невъзмутимо не би могъл да се държи дори и крал, застанал пред лицето на смъртта.

— Прабаба ми е била руска принцеса.

— Боже милостиви — възкликна той и се опита безуспешно да сподави усмивката си. — При такова потекло мога само да се учудвам, че не ми забихте нож в сърцето още с влизането си в тази стая.

— Ние, шотландците нямаме обичай да убиваме невинни люде.

— Да, но той е мой брат. Вината му е и моя вина.

— А вие подбудихте ли го да извърши престъплението?

— Разбира се, че не.

— Е, в такъв случай сте невинен.

— Ерик твърдеше, че сте му родили син.

— Ако се наложи да раждам отново, ще си избера отново моята Бет. Само че бащата трябва да е друг.

Ларс отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

В продължение на около час Тиби говори на Ларс за Бет и му разказа всичко за Ерик — как се е влюбила в него, как той я е изоставил, как се е родила Бет. Не пропусна нищо съществено и дори му разказа за Никълъс. Когато най-сетне свърши, Ларс изглеждаше доста замислен.

— Всичко, което чух току-що, ме кара да мисля, че за брат ми ще бъде от голяма полза, ако му се плати със същата монета, и то по най-болезнения начин.

— В момента не се сещам за нищо, което да е достатъчно болезнено за човек като него.

— Вие съгласна ли сте, че се нуждае от добър урок?

— Вижте, аз не съм му съдия. Единственото, което искам, е да ме остави на мира и да си ида у дома.

— А защо не се съгласите да се омъжите за него?

Тя скочи като ужилена от мястото си.

— За това не може да става и дума.

Той й направи знак да се успокои и да седне обратно.

— Нека да се доизкажа. Чуйте ме първо, пък след това, ако искате, продължавайте да подскачате на стола ми като наплашено агне.

Тя седна за всеки случай на ръба на стола, за да скочи, ако се наложи.

— Изобщо не ви предлагам да се омъжвате за него. Предлагам ви само да се съгласите. В такъв случай Ерик ще престане да ви досажда. Ползата за вас е, че ще се успокоите и ще имате време да измислите нещо по-добро.

— А ако не ми хрумне нищо?

Ларс я загледа втренчено. Дори на тази слаба светлина очите й искряха като кехлибар. Устата и брадичката й бяха добре очертани. Начинът й на изразяване и всяко от нейните действия свидетелстваха за желязна решителност, така характерна за шотландците. А като се прибавеше и тексаската й самоувереност с привкус на самохвалство, се получаваше някаква парадоксална смес. Да, тази жена определено го заинтересува. От една страна бе крехка и женствена, дружелюбна и нежна, а от друга — толкова дръзка и смела, че можеше да засрами и най-опитния моряк.

— Не забравяйте, че и в последния момент можете да се откажете от сватбата. Случвало се е вече младоженката ден или два преди бракосъчетанието да реши, че не иска да се омъжва.

Тиби се замисли за момент, след което се усмихна.

— Ерик ще получи пристъп на бяс.

— Да, но това така или иначе ще му се случи. С времето ще се примири, няма къде да ходи.

— Може би, но преди или след това ще ми извие врата.

Ларс се засмя.

— Започвам да съжалявам, че ви предложих помощта си. Още отсега мога да ви кажа, че ще ми липсвате много.

Откъм коридора долетяха гласове и тя побърза да каже:

— Сега по-добре да се махам оттук, за да не забележат, че съм отсъствала. — Ларс кимна утвърдително и тя се изправи. — Скоро ще ви посетя пак. — Изрече тези думи и се отправи към вратата.

Когато стигна до нея, Ларс я повика и тя се обърна.

— И моля ви, не ми съсипвайте братлето докрай.

— О, всичко ще бъде с мярка — увери го тя с протяжен глас. Изпрати я тихият му смях.

Тиби удържа на думата си и го посети два дни по-късно. Този път обаче не проникна при него нелегално, например в кош за пране, а с предварително оповестяване.

— Вече реших как да постъпя — започна тя още с влизането и се загледа в ръцете си, спокойно отпуснати на скута.

Ларс изглеждаше замислен.

— Допускам, че не ми се доверявате напълно и затова не искате да издадете плана си. Все пак съм брат на Ерик, нали?

— Ще си помисля по въпроса — отвърна тя. — Имам да доуточнявам още редица неща. Този план е все още в началния си стадий.

Усмивката на Ларс бе същата като на Ерик.

— Разбирам. — Скръсти ръце пред гърдите си. — А с Ерик как стоят нещата?

— Стана точно така, както предположихте. Съгласих се да сключим брак и той ме остави на мира. Почти не ми се мярка пред очите.

— Доколкото знам, той е запланувал пищна сватба… най-голямата, която този остров е виждал.

— Това е чудесно, — обобщи Тиби. — Колкото по-разточителна е сватбата, толкова по-добре за мен.

 

 

В предсватбения ден Тиби се молеше за хубаво време и много гости. Като се има предвид, че тя изобщо не възнамеряваше да се омъжва, молбата й изглеждаше малко странна. Да, но според изработения от нея план, колкото по-мащабно беше събитието, толкова повече нарастваха шансовете й за успех.

Ерик все така не се мяркаше никакъв. Вечерта преди венчавката за младоженците се организира типична хавайска вечеря. Разговаря с него за пръв път от четири дни насам. Той бе тъй мил, любезен, очарователен, че на моменти тя забравяше колко зле се отнасяше с нея. Той получава, каквото иска, нали? Какво чудно тогава, че е тъй мил и любезен. Тиби беше твърдо убедена, че ако тя реши да промени тактиката и предварително оповести оказа си от сватбата, той незабавно ще промени държането си.

В сватбения ден слънцето изгря рано. Не след дълго и синьото небе заискри. Тиби се бе изправила на балкона си, по чиито изящно извити перила грациозно се виеха бели орхидеи и яркочервени рози и наблюдаваше върховете на загасналите вулкани в далечината. В подножията им започваха гъсти тропически гори, които от тази страна на острова се простираха чак до океана. Другата страна — тясна пясъчна ивица покрай яркосиния залив — бе постоянно изложена на брулещ вятър, а слънцето целодневно я обливаше със сиянието си. Къщата бе разположена насред вълниста, хълмиста местност, част от вечнозелена долина с първична красота. Към морето се спускаха ниви. Влажният морски въздух погали кожата й, а далечният шум на прибоя зазвуча в ушите й като звън на сребърни камбанки. Да, това бе добър ден за сватба. Като че ли Господ бе чул нейните молби. Пламенно се надяваше, че се е вслушал и в подробностите на плана й, защото ако Всевишният не я подкрепеше, тя трябваше да разчита единствено на себе си.

Около петнадесет минути преди началото на венчалната церемония Тиби прикрепи още веднъж орхидеите, прихванати към косата с дълга ленти, и се изправи пред огледалото. От него обаче втренчено я гледаше не нещо друго, а усмихнатото лице на Ник. Тя пое дълбоко дъх, извъртя се рязко и се озова точно срещу две усмихнати тъмносини очи.

— Никълъс!

— Самият той. От плът и кръв!

— Ама чакай!… Какво?… Къде?… По какъв начин?…

Той се усмихна широко, приближи се към нея и я взе в прегръдките си.

— Искаш ли да довърша въпросите ти? Какво правя тук? Откъде съм дошъл? По какъв начин съм влязъл? Това има ли изобщо някакво значение? Важното е, че сега съм тук. Това е.

— Не, говоря съвсем сериозно. — Той стоеше пред нея, по-хубав от когато и да било. Ранното следобедно слънце проблясваше по косата му и тя се почувства ужасно непохватна. Гледаше го зяпнала, облечена в сватбената си рокля и накичена от глава до пети с цветя. Ето, тя се приготвяше за сватба с друг, а чезнеше тъкмо по този мъж.

Хвърли се инстинктивно на врата му. Ник затвори очи и си помисли, че е очаквал от нея всичко друго, но не и точно тази прегръдка. Тя обви ръце около главата му, а косите й го оплетоха като златна мрежа, Ник положи ръце на бузите й, а палецът му се плъзна по влажните й устни. Пръстите му се заровиха в нейните къдрици и той повдигна главата й към себе си. И когато устните му се приближиха плътно до нейните, проговори:

— Тиби, моята скъпа, малка Тиби! Имам да ти казвам толкова много неща, но сега наистина нямаме никакво време. Намерих бележката ти много късно — ти беше вече отпътувала. Разбрах какво се е случило и веднага поех след теб. Да не си мислиш, че ще те оставя на друг? И то след като ми призна любовта си?

Тя се откъсна от него точно толкова неочаквано, колкото неочаквано му се хвърли преди това на врата.

— Как успя да ме откриеш? Как научи, че съм тук?

— Майри ми каза. — Той пристъпи към нея и извади ръка от джоба си, за да я погали по косата. Тя отстъпи още една крачка назад. Когато най-сетне опря гръб в стената, той отпусна ръце и й прегради пътя с тялото си. Тя просто нямаше накъде да се обърне, а обстоятелството, че ръцете му бяха пъхнати в джобовете, не я успокояваше особено. Дори да нямаше и нито една ръка, за нея този мъж пак щеше да представлява опасност.

— Сега трябва да си вървиш — каза тя някак неопределено. Не можеше да мисли в момента за нищо друго, освен за една негова целувка. Искаше той сам да я прегърне, защото все още не бе преодоляла докрай задръжките си и не можеше току-така да иде до него и да му предложи устните си. — Не виждаш ли, че се приготвям за сватбата си?

Този път думите й изглежда я направиха достатъчно желана в неговите очи, защото не тя, а той внезапно я прегърна, устните му се впиха в нейните, а тялото й пламна от страст. Светът около тях престана да съществува и тя безпомощно се понесе из пространството. Изстена и телата им се преплетоха едно в друго — колко прекрасно бе да те целува мъж, който съвсем точно знае какво върши. Внезапно той се дръпна от нея. Макар и със закъснение, до съзнанието му стигна смисълът на думите й.

— Какво каза?

— Казах, че трябва да си вървиш. Трябва да свърша с приготовленията. И изобщо нямам много време.

— Тиби, искам да поговорим.

— Ник, разбери, нямам време. След пет минути трябва да съм в църквата. Потърси ме след това. Тогава ще можем да поговорим.

Той я загледа смаян.

— Изключително подходящ момент да ти направя предложение за женитба, няма що. Но го правя все пак.

— Наистина ти трябваше много време, за да се решиш. Защо пък точно сега?

— Казах ти, че те обичам. Мислех, че на първо време това е достатъчно. Исках да посвикнеш с мисълта, че те обичам, преди да настоявам за брак. И колкото и да ти е чудно, не можех да си представя, че ще поискам ръката на жена, която и с една-единствена думичка не е показала, че любовта ми е споделена. А освен всичко останало ти не ми даде голяма възможност да кажа кой знае какво. Помислих си: щом като се ядосва, когато й се обяснявам в любов, какво ли ме чака, ако й направя предложение за женитба?!

— Много благодаря за обяснителните слова. А сега изчезвай преди някой да те е видял тук.

— Ти няма да ходиш никъде. Тръгваш с мен.

— Няма да направим и три крачки свободно, Ник. Знаеш, че е така. Половината остров е владение на бащата на Ерик.

— Ти май ми нямаш голямо доверие, така ли е?

— Ник, ти не разбираш.

— То се знае, че не разбирам, да ме вземат дяволите!

— Моля те, успокой се и ми имай доверие. По-късно ще ти обясня всичко.

— Ако направиш една-единствена крачка извън това помещение, след това наистина ще съжаляваш.

— Никълъс Макинън, не смей да ме заплашваш.

— Тогава престани да дрънкаш небивалици и чуй какво ще ти кажа.

— Сега обаче трябва да се дооправя.

Той я сграбчи за ръката и я дръпна зад паравана.

— О, изглеждаш много добре. — Взе воала и й го нахлупи на главата.

— Така не може. Сложил си го наопаки.

— Значи е съвсем подходящ за тази сватба, защото и двамата знаем, че всичко е наужким, нали? — Тя понечи да се откъсне от него, но той я прегърна още по-силно. Ръцете му сякаш бяха навсякъде. Внезапно тя усети как една от тях дръзко се запромъква нагоре по бедрото й.

Реакцията й не бе нито вяла, нито безсилна.

— Престани веднага! Да не си полудял?

— Да, полудял съм. По теб.

— Не мога да отида задъхана пред олтара. Престани!

— А няма ли да се задъхаш и ако престана, Тиб?

Тя го плесна по ръката.

— Имаш повече ръце от всички мъже, които съм срещала през живота си.

Той вдигна вежда в престорен ужас.

— А с колко мъже си си имала работа?

— Само не си мисли, че ще успееш да смениш темата.

Погледът му се спря на нея за по-дълго. Стоеше пред него цялата в бяло като камея. В косата й бяха втъкнати свежи цветя, по които още блещукаха капчици роса. В огледалото зад гърба й можеше да се види тънкия й кръст и плавно полюляващата се копринена рокля с шлейф, обвезан със стотици сатенени розички.

Докато Ник я наблюдаваше, тя обмисляше дали да разкрие пред него плана си, или не. Нещо й подсказваше обаче, че е по-добре да премълчи. Той трябваше просто да й се довери. Вгледа се в очите му и изпита угризения на съвестта. Трябваше обаче да отхвърли колебанието. Нали имаше поне милион основания да му се сърди — например, заради неявяването му на срещата в овощната градина, от което произтекоха толкова съдбовни последствия. Нали можеше да стане така, че да остане завинаги на този тропически остров, захвърлен на края на света? А сега какво? Да се преструва ли още, че ще се омъжи за единия, след като другият я преследва и дори й иска ръката?

Той настояваше да я отведе оттук незабавно и тя пламенно се помоли дебелата му глава да прояви поне мъничко разум. Досега обаче такива признаци нямаше.

— Виж какво, не можеш ей така просто да се нахвърляш върху една жена, и то точно на сватбения й ден.

— Ти няма да се омъжиш за него. Ще се омъжиш за мен.

— Казах ти вече, сега не е моментът да ми правиш предложения.

— Защо моля? Според мен моментът е направо идеален. Ти си облечена точно като за случая.

— Съвсем си откачил.

— Влюбеният мъж никога не е напълно с ума си. Това е доказан факт. А сега престани да се съпротивляваш и ми кажи, че ме обичаш.

— Обичам те! А сега ще бъдеш ли така добър да ме…

Прекъсна тирадата й с целувка. Когато престанаха да се целуват и той поразхлаби прегръдката, двамата бяха еднакво задъхани. Очите му имаха едновременно сериозен и умолителен израз.

— Аз те обичах и дълго търпях твоята нерешителност, колебанията ти. Оставих ти достатъчно време, за да разбера кому принадлежи твоето сърце. Но така и не можах да схвана, че твърдоглавието не ти позволява да бъдеш честна дори пред себе си.

Неочаквано откъм разкошната входна зала долетя музика.

— Дошли са да ме вземат. Трябва да тръгвам. — Тя го хвана за ръката. — Ник, ако наистина ме обичаш, трябва да ми имаш доверие. Сега нямам време да ти обяснявам подробно.

Очевидното отчаяние, изписано на лицето му, я разтърси до мозъка на костите. Не очакваше да види гордия, самоуверения Никълъс толкова безпомощен и уязвим. Това наблюдение има две последствия — изпълни я със сили и я накара да се почувства като подлец. Погледна го отново и сърцето й се обля в кръв. Може би трябваше все пак да разкрие пред него плана си? Няколко секунди двамата стояха един срещу друг и се гледаха втренчено — бе сблъсък на сини шотландски очи с шотландско злато. И никой не отстъпваше. Въздухът около тях буквално затрептя от напрежение. Тя забеляза как чертите на лицето му се втвърдиха и задиша учестено. Той се запъти към вратата. Преди да излезе, подхвърли:

— Твоя работа. Прави каквото щеш.

Тиби се обърна към огледалото и загледа втренчено образа си. Устата й бе пресъхнала. Прилоша й, но не бе в състояние да преглътне. През присвитите й клепачи се процеждаха парещи сълзи и се стичаха свободно по страните й. Ще й повярва ли? Ще я чака ли? Или ще поеме обратния път без нея?

Самата мисъл, че може да не го види никога вече, бе сама по себе си нетърпима. Някаква сила сякаш я притискаше да се отдаде на болката и отчаянието и да рухне с ридания на земята, обвита от разлюляна и хладна коприна. Но пламенното упорство, присъщо на шотландската й кръв, се съчетаваше с издържливостта на царствените руски предци. Именно тези вродени качества не й разрешиха да се предаде на униние.

Никога нямаше да разбере как успя в църквата да премине спокойно и с горда осанка покрай петстотин поканени гости. Досега обаче се държеше и нямаше намерение да отстъпва. Особено пък в най-важния момент. Там отпред Ерик стоеше вдървен и самоуверен, а лицето му издаваше гордия победител. Той си мислеше, че я е пречупил, но се заблуждаваше. Тиби си припомни какво й бе казала веднъж баба й. „Дори и козелът, дето е козел, и той, преди да преметне някой с рога, отстъпва крачка-две назад и чак тогава напада.“ Е, добре, тя бе отстъпила крачка назад. Останалото предстоеше.

С лъчезарна усмивка Тиби зае мястото си до Ерик.

Свещеникът го погледна и запита:

— Ти, Ерик, ще вземаш ли тази жена за своя законна съпруга, ще можеш ли да я обичаш и почиташ и да си до нея в добър и труден час, и да се отречеш от всички други, и да живееш само за нея, докато смъртта ви раздели?

— Да, ще я взема.

С лице към Тиби свещеникът повтори брачната формула:

— Ти, Тиби, ще вземеш ли този мъж за свой законен съпруг, ще можеш ли да го обичаш и почиташ и да си до него в добър и труден час, и да се отречеш от всички други, и да живееш само за него, докато смъртта ви раздели?

— Не.

Свещеникът се задави, а по лицето му избиха виолетови петънца. Увисналите му бузи се разтрепериха, когато се опита напразно да повтори с пресеклив глас нейното „не“.

За части от секундата Ерик не бе в състояние да схване напълно това, което бе чул току-що. В следващия миг обаче казаното достигна до съзнанието му, той се извъртя рязко и лицето му се изкриви от ярост. За момент Тиби помисли, че ще я зашлеви, но погледът му се откъсна от нея и се плъзна по събраното множество. В църквата се възцари гробна тишина. Постепенно той надяна привичната си овладяна физиономия и тя залепна на лицето му като маска от нагорещен восък. Погледна я за последен път.

— Защо не? Кажи? — попита я той. — Толкова ли ме мразиш? Да не съм вампир, че да забиваш кол в сърцето ми?

— Съжалявам, Ерик. Това бе единственият начин да те спра. Иначе не би ме пуснал да си отида. — Въздишка на ужас и възмущение се изтръгна едновременно от петстотин гърла.

— Ти постигна каквото искаше. Защото, Бог ми е свидетел, надявам се никога вече да не се мяркаш пред очите ми. — Той й обърна гръб и направи някакъв знак на група мъже, които тъкмо се готвеха да се приближат. Те тръгнаха към изхода. — Свободна е да върви, където ще — извика той. Но когато минаваше през залата и претърпяното унижение огъваше раменете му, пред очите му изплува образът на Тиби в деня, когато му каза, че очаква дете, деня, в който той й обърна гръб и я напусна.

Изведнъж отнякъде долетяха пронизителни гласове. Свещеникът вдигна ръка, за да успокои хората, но в този момент звук от приближаващи се конски копита заглуши всички останали шумове в залата. Присъстващите до един замлъкнаха изненадани.

Вратите се разтвориха широко и в църквата нахлу хладен морски въздух. Тиби не усети нито вятъра, нито пък осъзнаваше настъпилата тишина около нея. Тя стоеше все още вцепенена на мястото си и несъзнателно стискаше в ръце булчинския букет. Очите й бяха широко разтворени и изпълнени с удивление. Погледна в посоката, от която се носеше чаткането на копитата. Около дузина мъже на коне навлязоха в залата, сподиряни от невярващите погледи на гостите. Ако не бе тъй уплашена, сигурно щеше да се разсмее. Един от маскираните конници, очевидно предводителят, се отдели от останалите и пое право към нея. Нямаше време нито да се изплъзне, нито дори да изпиши — някаква сила я повдигна във въздуха и я метна по корем върху конския гръб.

Конниците се спуснаха към морето по обрасналия с трева хълм. При всеки неин опит да погледне нагоре маскираният ездач притискаше главата й. Осъзна, че този глупак я е закарал в морето едва в мига, в който от копитата на конете се разлетяха пръски вода. Нима Ерик бе наел тези хора да я отвлекат? Или дори удавят?

Обзе я панически страх и тя зарита с крака във въздуха. Понечи да се изправи върху гърба на коня и почти успя, но внезапно пред очите й се появи юмрук. Той я уцели по брадичката и тя загуби съзнание.

Дойде на себе си в някаква корабна каюта. Първото нещо, което видя, бе лицето на Никълъс Макинън. Някъде отдалеч долиташе звън на църковни камбани.

— Някое ангелче сега си получава крилцата — изрече тя все още замаяна.

При тези думи Ник бръкна в джоба си и извади оттам мраморната фигура на ангел, която й бе подарил някога.

— Така и така стана дума за ангели — струва ми се, че и ти си си загубила крилата.

Той застана зад гърба й и задържа ангела в протегнатата си ръка, докато накрая тя го взе. Точно така, в онзи ужасен ден Ник не дойде на срещата, тя запокити фигурката с всичка сила в дървото и побърза да избяга от овощната градина.

— Крилцата му май са се счупили.

— Няма значение — отвърна тя и обви врата му с ръце. Зарови лице на рамото му и прошепна развълнувано: — О, Никълъс! Нима не виждаш? Та аз си имам вече нови крила!

Той все още й се сърдеше.

— А ти се радвай, че се отърва така леко. Защото иначе никакви крила нямаше да ти помогнат. Как изобщо си ги представяш тези работи? Да се изправиш ти пред петстотин души и на всеослушание да кажеш „не“?

— Това влизаше в плана ми.

— Това си е чиста лудост, а не план.

— Не беше лудост, Ник. Изслушай ме. Това бе единствената ми възможност, не разбираш ли? Ако ме беше отвлякъл преди сватбата, щяха да ни подгонят поне дузина кораби. Семейството на Ерик има голяма власт на острова.

— И затова реши да го изложиш пред половината остров. Сега той ще прати професионални убийци по следите ти, глупачето ми.

— Познавам Ерик и начина му на мислене. Между нас всичко е свършено. Сега дори на клада да горя, той няма и да се изплюе в огъня.

Ник се засмя.

— Правилно. И аз бих постъпил по същия начин.

Тя изпъшка и седна бавно на леглото.

— Едно нещо не разбирам. Защо трябваше накрая да ме спасяваш, след като всичко отмина?

Ник отметна глава и се разсмя.

— Сладката ми, скъпа Тиби! Винаги ли си толкова глупавичка?

— Ами, изглежда, че така ми било писано — отвърна тя навъсено.

Той отново се разсмя.

Лицето му стана сериозно, но в очите му бе изписана любов.

— Трябваше да дойда, скъпа, защото ми мина през ума, че си измъдрила нещо, от което само ще пострадаш. Я ще те убият, я в затвор ще те вкарат, я нещо друго.

— Не разбирам защо хвърляш толкова труд, за да ме отървеш от някоя беда. Аз съм своенравна, прибързана в оценките си, избухлива и толкова пряма, че винаги сама си вредя. Семейството ми се е лепнало за мен като гъста каша, отварям си много устата и притежавам противния навик първо да скачам, после да гледам. Когато Господ е раздавал търпението между хората, сигурно ме е пропуснал. И като капак на всичко хъркам насън — така поне твърди сестра ми Майри.

Той се разсмя весело и я притегли в прегръдките си.

— Сладуранката ми! По-добре да те взема с недостатъците ти, отколкото да те изгубя.

— Лесно ти е да говориш така. Нали не ме познаваш!

— Познавам те, Тиби. Познавам прекрасно и желанията, които ме преследват, щом си помисля за две кехлибарени очи, за уста, които бълват огън и жулел, но и ме целуват така, че чак кръвта ми завира. Ти си обаче здрава и надеждна като корабите, които строя, тялото ти е стройно и гъвкаво. Изобщо, вятърът надува платната ти. Ти никога не ще се отклониш от курса, тъй като твоята вярност и издържливост нямат равни на себе си. Нима смяташ, че не съм мислил за всичко това в многобройните дълги и самотни нощи след последната ни среща?

В този момент тя го видя в нова светлина. Най-сетне разбра какъв човек има пред себе си. Обичаше го отдавна, но някак си традиционно, както правят другите хора. Даде си сметка, че през цялото това време е искала той да падне пред нея на колене и да й обещае къща с бяла оградка и подредена градинка с рози. Но е обичала не мъжа, а някаква неопределена мечта. Дълбоко в душата си е желаела Макинън заедно с всичките му атрибути да й се поднесе на тепсия. И не как да е, а накичен с копринена панделка. Наистина, за какво й е съпруг като всички останали? Съпруг, който да се грижи единствено за доброто настроение на жена си и това да бъде смисълът на еднообразния му, застоял живот? Такъв ли съпруг искаше? Та нали той я обичаше именно заради нейната решителност, заради енергията и куража й! Ник никога нямаше да се задоволи със слаба ракия. Вярно, люшкаше се от една крайност в друга, пламваше понякога като огън, а друг път замръзваше като лед, но той ще я обича. Защото чувствата й са непоклатими, а помислите — открити. В силата му, в неговата честност и завършеност тя внезапно откри това, което най-много обичаше и в себе си. Съществуваше един — единствен мъж, с когото можеше да бъде щастлива, едно-единствено обещание, което искаше да чуе от устата му — че я обича и ще живее за нея, търпелив, съчувстващ, разбиращ. Дълбоко в себе си тя знаеше, че може да му отвърне със същото.

С него сякаш се бе извършило преображение — той въплъщаваше всичко, което тя обича. Той бе слънчевият лъч по повърхността на водата в жаркия летен ден, песента на присмехулника, синьото на метличината в градините. Бе щастието на майката, хванала в ръце младенеца, красивата гордост по лицето на баба, утехата за отчаяния пред лицето на смъртта, пулсиращата енергия на Шотландия и Русия, бушуваща в нейната горда, пламенна кръв. Да, той не й обещава нищо. Той просто й даде всичко от себе си и й посочи най-важното в живота: покоя, болката, страстта, щастието. Даде й свободата да вземе всичко и не поиска в замяна нищо.

— Ти мълчиш, любима. Битката свърши, нали? Е, победи ли?

— Битки ще има винаги — отвърна тя замислено. — Но съм убедена, че може и да загубя много от тях.

Той остана безмълвен, но погледът му проникна в душата й.

— Трябва да има някакъв изход от всички тези истории, които забърках. Първо, избягвам тайно с един мъж, после в деня на сватбата ми ме отвлича друг, а най-накрая се завръщам у дома съвсем не с този, с когото съм избягала. Възможно ли е изобщо някога да изтрия това петно от живота си?

Внезапно обаче я връхлетя просветление. Осъзна с пределна яснота, че страховете й са безсмислени. Да, хората щяха да шушукат, да клюкарстват, да обсъждат. Ще изказват предположения, ще поукрасят историята, за да я направят достоверна, ще смесят фактите с измислици и сами ще си повярват. Само че те никога, ама никога нямаше да научат цялата истина.