Илейн Хофман
Ангел в мрамора (12)

Глава единадесета

На следната сутрин Тиби обяви, че не се чувства добре и Ефи настоя да отиде и да си легне. Два дена пази леглото, а на третия при нея дойде Майри и я нападна още от вратата.

— Тъй! А сега вече край!

Тиби погледна изненадана сестра си.

— За какво говориш?

— Тиби Ан, ти си толкова болна, колкото и аз. А аз съм здрава. Искам да знам какво става с теб. Не ми ли кажеш, ще извикам татко да се разправя с теб.

В този момент силен рев, причинен очевидно от мъж, разтресе дома из основи.

— Що за противен шум? — попита Тиби, която се изправи стреснато в леглото.

— Искаш да кажеш, че го чуваш едва сега ли?

— Да — отвърна Тиби. — Какво е това?

— Макинън.

— Макинън ли? Има ли му нещо?

— Иска да те види и разиграва невиждано театро. Това чудо — добави тя, когато Ник за пореден път се разрева с цяло гърло, — продължава от осем часа сутринта, и то без прекъсване.

— Кажи му да престане с тези идиотщини.

— Кажи му го ти! Аз опитах, но се провалих.

Тиби се облече бързо и се отправи към партерната стая, в която бяха настанили Ник. Тя отвори предпазливо вратата и влезе вътре точно в момент, в който Ник отново се канеше да ревне.

— За Бога! — изсъска тя. — Няма ли да спреш най-сетне.

— Влез и седни. Необходима ми е компания.

— Не!

— Или ще дойдеш тук, при мен, или в противен случай ще изпея националния химн, куплет по куплет.

— Не смей да правиш това. Освен това силно се съмнявам, че можеш да продължиш след петата дума.

В ответ на думите й той зарева наново. Още на втория куплет тя си запуши ушите, тресна вратата и се приближи заплашително към него.

— Кажи, Макинън, кое ти е най-омразното ядене?

— Черен дроб — отвърна той.

— Та ето какво. Изчуруликаш ли още една-едничка нота, ти е спукана работата, Макинън. Обещавам ти най-тържествено в останалото време от пребиваването ти тук друга храна, освен черен дроб да не видиш.

Като я видя как се врътна и напусна стаята, му се стори, че знае точно чий черен дроб ще му бъде сервиран.

След два дни Коул се завърна. Ефи само погледна смъртно уморения си мъж, поднесе му гъста пилешка супа и веднага го сложи да спи. На следващата сутрин докторът посети няколко от пациентите в клиниката, след което отиде и при Ник. Точно след три минути той излетя от стаята и по пътя си се засече с Майри.

— Веднага да ми намериш сестра си и й кажи, че я викам. Черен дроб! — възкликна той. — Що за дивотии, за Бога!

След две минути Тиби влезе в кабинета на баща си.

— Затвори вратата и ела тук — разпореди се той строго.

Само петнадесет минути по-късно Тиби напусна пребледняла кабинета на Коул. Но докато се движеше към кухнята, лицето й придоби розово-червен отенък. Когато стигна там, първата й работа бе да извади от някаква тенджера върху кухненския шкаф пихтиесто, ръждивокафяво парче дроб. Взе го в ръка и се отправи към стаята на Ник. Без да се колебае дори за миг, тя блъсна вратата и още с влизането си размаха дроба във въздуха.

— И това ако не е върхът на нахалството? Какви са тези противни, подли, жалки, тарикатски, безскрупулни, долни номера, а? — изкрещя тя и тресна вратата зад себе си.

И понеже не беше убедена, че гръмогласната й поява ще го извади от сънливото му състояние, взе, че за всеки случай запокити в лицето му и студения, мокър, лигав, вонящ дроб.

Той можеше да разпознае тази миризма дори и със затворени очи. Усети как в стомаха му нещо се преобърна. А когато хлъзгавата, воняща маса се плъзна по бузата му и се закачи някъде покрай ухото, направо започна да му се повдига.

Преди той да предприеме каквото и да било, Тиби сграбчи отново парчето и го плесна повторно през лицето.

— Какво, по дяволите, те е прихванало? — изкрещя Ник възмутено, като дръпна дроба от ръцете й и го захвърли напреко през стаята.

— Само не ми се прави на невинен! Няма да успееш. Ти — извика тя и забоде показалец в гръдта му, — ти си върхът на подлостта! Как се осмеляваш!

— Какво се осмелявам?

Тя се огледа бързо за някакъв по-тежък предмет, с който да го цапардоса.

— Оплакал си се на баща ми, свиньо блатска! Никога не съм си и помисляла, че възрастен човек може да падне толкова ниско. Знаеш ли какво си ти, Макинън?

Ник бързо преброди паметта си, за да открие всички възможни епитети, които би могла да използва в случая.

— Ти — изсъска тя и отново заби пръст в гръдния му кош, — ти си една порта.

Разсмя се толкова високо, че чак се побоя да не се разкъсат шевовете между ребрата.

Порта! Вгледа се изпитателно в разгневеното, но все така красиво лице и в очите, които искаха сякаш да го пронижат. Просто не можеше да се начуди на себе си — да стои пред него жена с такава външност, а той да си лежи като дърво.

Сили небесни! Колко ли години са минали, откакто някой за последен път ме е наричал „порта“?

По онова време все още носеше къси панталонки.

Мъжът срещу нея вдигна недоумяващо вежди и й се усмихна дружелюбно. Да не беше толкова ядосана, светлите отблясъци на слънцето в кестенявата му коса, мечта за всяка втора жена в Индианола, щяха направо да я влудят. По съвършените черти на лицето му заигра весела усмивка, а светлината, извираща от тъмносините му очи, бе в състояние да разтопи дори и жената на снежния човек. В момента обаче Тиби реши да пренебрегне неговото очарование.

— Ти ме издаде на баща ми! Порта с порта! — изфуча тя като котка. — Казал си му, че съм била отказала да се грижа за теб и че съм те заплашила да не ти нося друго, освен дроб.

Безграничната му наглост стигна дотам да я изгледа удивено.

— М-да — обади се той накрая, — да не би да е лъжа?

— Не съм преставала да се грижа за теб. Само гледах да съм по-далеч.

— Както и да формулираш поведението си, факт е, че не си се грижила за мен и освен това ме заплаши с черен дроб. — Той избърса лицето си и вметна: — Боже, как вони това нещо! — Заби поглед в лицето й и продължи: — Мога само още да добавя, че заплахата бе осъществена на дело.

— Изобщо не става въпрос за това.

— А за какво тогава?

— За това, че портиш и ковладиш като ученик от отделенията. Какво ще правиш по-нататък? Може би ще ми натопиш плитките в мастилницата? Или пък ще натикаш жаба в чинията ми? Ти ми създаде куп главоболия и нека веднъж завинаги се разберем: не се осмелявай дори името ми да споменаваш пред татко, ясно ли е?

— Разбирам. Трябва ли да ти се извиня?

— Все ми е едно дали ще ми се извиняваш. Това нищо не променя — изсъска тя отново.

— Страхотно съжалявам, ако съм ти причинил някаква неприятност.

— Гледаш ме в лицето и ме лъжеш, ах ти, предател такъв. Дори самата представа, че мога да имам някакви проблеми, ти прави удоволствие. Защо, ако не за това, си ме изпортил на баща ми, а? В състояние ли си изобщо да си представиш — изпищя тя пронизително, — че баща ми ме заплаши мене, вече голяма жена, да ми нашари задника до кръв?

— Е, не мисля, че го е сторил, нали?

Тя отвори уста да му отвърне както подобава, но внезапно мисълта й се разми и си остана неизказана. Той си лежеше пред нея, спокоен като умряло муле, а тя на какво бе заприличала? На часовник с пренавита пружина. Как се получаваше така, че след всяка караница с него оставаше с чувството, че усилията й са били напразни? Ако човек като Ник паднеше в буйна река, той неминуемо щеше да се понесе срещу течението. Въпреки направения извод тя все пак реши да се пребори още веднъж с него.

— Само не си мисли, че си голям умник. И не си толкова страхотен, за какъвто се смяташ, ти, коварен тип такъв. Това, което направи, е жалко и детинско.

— Не съм виновен за това. Ако в твое присъствие се държа постоянно като учениче, отговорността не е моя. Ти си се заобиколила с някакъв зид, който и планинска коза не ще може да изкатери. Обзалагам се, че го правиш нарочно. Ти дори не изчакваш мъжа да направи грешка или да те, разочарова, нали? Той просто не получава тази възможност. Предпочиташ да му прочетеш присъдата без процес.

— Не е вярно!

— Вярно е, разбира се. Ако не бъркам, а мисля, че не бъркам, само за минутка си в състояние да теглиш наум ножа на всеки мъж. Ти не ми се сърдиш, понеже баща ти разкри твоя замисъл, а защото се боиш от последствията. Сега си принудена от обстоятелствата да прекарваш известно време с мен и това те нервира страшно.

— Ха! Изобщо не си ми притрябвал. Не разбираш ли, че просто не мога да те понасям.

— Може и да е така, но затова пък ме желаеш. — Веднага му стана ясно, че този път е улучил десетката. Затова и продължи да кове желязото, докато е горещо. — Аз съм се превърнал в заплаха както лично за теб, така и за мъничкия стерилен свят, който си си изградила.

— Само не се опитвай да сменяш темата. Сега ние говорим за твоите грешки и злодеяния, не за моите.

На лицето му отново се разля точно онази усмивка, която я вадеше от равновесие.

— Възможно ли е да съм чул правилно? Ти да имаш грешки? Или да си извършила злодеяния? Не може да бъде!

Тя вдигна само надменно глава и докато говореше, престана да го гледа.

— Можеш да ми се подиграваш колкото си искаш. Така само подхранваш моята ненавист към теб.

За човек, по чиито кости имаше повече пукнатини, отколкото по чаша, изпусната на земята, движенията му се оказаха изключително бързи и сръчни. Само миг по-рано той си лежеше все още с иронична усмивка на уста, а в следващия вече я сграбчи и я привлече към себе си, като краката й увиснаха поне на двадесет сантиметра от пода. От коленете нагоре тялото на Тиби бе притиснато плътно до Ник и тя усещаше голотата му през тънкия плат. Опита да се отскубне, но в крайна сметка той я прегърна още по-здраво.

Ник бе наясно, че в този момент Тиби се чувства доста неловко. От друга страна обаче той виждаше розовата отсянка на нейната плът и усещаше напрежението в изящното й тяло, полегнало неподвижно върху него.

— Жената, която светът вижда, е силна и неустрашима. Никога не съм предполагал обаче, че в сърцевината си е тъй крехка.

— Това, че все още не съм те шамаросала, не значи, че съм крехка. И не мисли, че няма да те напляскам! Още не съм забравила колко си лукав и коварен. Имала съм право, когато си помислих, че не си човек, на когото може да се вярва.

— Не ставай цинична, моля те.

— Междувременно разбрах колко можеш да паднеш, само и само да получиш това, което си си наумил. Ако виждаш в думите ми цинизъм, моля, проблемът си е твой. Още в самото начало ти не ми внушаваше доверие, сега обаче знам, че трябва да се пазя от теб. В наглостта си надминаваш дори конската муха. А сега, ако обичаш, ме пусни да стана, преди да е влязъл някой.

— Защо придаваш толкова голямо значение на факта, че баща ти е научил за намеренията ти спрямо мен?

— Работата изобщо не е в това, че той е научил. За мен е важно как го е научил. Ти си му го казал! Искал си да ме поставиш в неудобно положение и успя. Честито!

Той я привлече още по-плътно към себе си и тя усети топлия му дъх върху тила си.

— Вярно е, че казах на баща ти. Но се заблуждаваш за причините. Не съм го направил, за да те поставям в неловко положение. Направих го, за да дойдеш отново при мен.

Тя вдигна очи към него.

— И какво печелиш от това?

Той започна лекичко да целува врата й.

— Не съм те виждал дни наред и предположих, че страниш преднамерено от мен. Ако не предприемех нещо, ти щеше да продължиш в същия дух. Целият съм в бинтове, както виждаш и не мога да ставам от леглото. Какво друго ми оставаше, кажи? Все пак от влюбен човек може да се очаква да се държи малко странно, нали? Може решението ми и да не е било много мъдро, Тиб, но в онзи момент нямах друг избор.

Последните му думи изобщо не достигнаха до слуха й. Влюбен… влюбен… влюбен…

Самата мисъл, че е влюбен, някак не му подхождаше. Сигурно влагаше в думата свой си смисъл. Как би могъл да е влюбен в нея, след като я познава толкова слабо? По лицето й все още се четеше объркване, когато той я погали по бузата.

— Обичам те, Тиби. Сигурно отдавна го знаеш.

Тя пипна челото му с ръка.

— Да не би да имаш температура?

— Само когато мисля за теб. — Дъхът му я опари и в нея се събудиха дълбоко скрити чувства. Ръката му бавно и гальовно премина по нейната коса. После той се завъртя заедно с нея, докато и двамата легнаха един срещу друг и се загледаха в очите. Ник положи ръка над тила й и предпазливо я приближи към себе си. Любовните слова, които излизаха от устата му, я позамаяха и тя като в полусън осъзна, че устните му се приближават към нейните.

— Ах, Тиби… Тиби… Тиби… само като си помисля за теб и кръвта ми кипва.

Добре разбираше смисъла на думите му, защото и с нейната кръв ставаше същото. Пламъкът пропълзя из цялото й тяло и се сблъска с жарта, излъчваща се от другото тяло, плътно притиснато до нейното. Той й шепнеше — нежни, влюбени слова, от които струеше огромна страст. Инстинктивно и тя отговори на целувката му, а тялото й го затърси. Задъха се, не й достигаше въздух. Не разбра кога се разтвори горната част на роклята й. Ник зацелува нежната, мека плът на разголените й гърди. Където и да я докоснеше, устните му оставяха зад себе си огнена следа, която с нищо не можеше да се угаси.

Не биваше да лежи така с него. Но толкова отдавна не бе лежала в топлите и силни обятия на мъж, който да й даде закрила и утеха, че чак дъхът й спря. Дълбокото и страстно желание, което покълна и набъбваше в нея, я завари съвсем неподготвена и тя не бе в състояние да му противостои. Внезапно в подсъзнанието й изкрещя забравен глас: Не! Не повтаряй същата грешка! Размисли, Тиби. Та нали и по-рано преживя същото. Спомни си. Нали и тогава топли и меки устни целуваха твоите. Не си ли чувала вече същите тези любовни признания. И след като той си отиде, не износи ли ти неговия плод?

— Не се пази от мен, Тиби. Не се плаши. Моля те!

Тя разтвори широко очи и погледът й падна върху Ник. Не Ерик, а Ник. Стъписа се. Лицето й пламна от срам, тъй като споменът бе още твърде пресен. Погледна надолу по тялото си и съзря разголените гърди, които все още носеха следите на наболата му брада и жарта на езика му. Придърпа бързо елека.

— С право ти нямах доверие — проговори най-сетне тя с треперещ глас.

Той въздъхна и отпусна ръце.

— Може би не съм аз човекът, на когото не бива да имаш доверие. Струва ми се, че ти бе не по-малко несдържана от мен.

— Прав си, така е. Сега разбра ли защо трябва да стоя по-далеч от теб? — В очите й избиха сълзи. — Зная, какво ще се случи, ако отново се събера с теб. Затова няма да го допусна за втори път. Уверявам те.

— Можеш да опиташ, разбира се — отвърна той благо. — Убеден съм обаче, че няма да успееш. Както и днес. — Погали ръката и с пръст. Тя се разтрепери и се дръпна назад. Все още се опитваше да пристегне елечето си. — Защо си решила толкова твърдо да вбиеш клин между себе си и мен? Нали ти казах какви чувства изпитвам? Това не те ли успокоява поне малко?

— От деня, в който те срещнах, нямам една спокойна минута.

— Защо не се отпуснеш, Тиб? Пусни чувствата си на воля. Това е, за което те моля. Не е нужно веднага да отговориш на любовта ми.

— Да. Само че, виждаш ли, аз не съм от хората, които само взимат, а не дават нищо от себе си.

— Знам — продума той тихо, взе малката й безпомощна ръка и я поднесе към устните си. — Ех, Тиби, Тиби. А какво да правя аз сега? Просто нямаше миг, в който да не мисля за теб. Толкова много нощи си лежах тук, знаейки, че си някъде в същия този дом и си сама в леглото си. Понякога ми се е искало непременно да дойда при теб. Толкова бе важно за мен, че буквално бих допълзял до теб. — Той я погледна загрижен, защото се побоя, че думите му могат да я изплашат. Но по нейното лице не можеше да се разбере какво мисли в момента. — Може би си мислиш, че искам единствено тялото ти, Тиб, но това не е така. Искам теб, и то цялата — твоята компания, смеха ти, ако щеш дори и невероятната ти вироглавост. — Разбра, че всеки момент от очите й ще рукнат сълзи и извика развълнуван: — Тиби, разбери, аз не съм Ерик!

Тя се опита да се изправи, но Ник я задържа. Той положи глава на рамото й и въздъхна. После се изсмя сухо.

— А може би проблемът е точно в това, че не съм Ерик.

— Не — отвърна тя бързо. — Не е това. Вече ти казах, че проблемът е в мен. Опитвам се да ти го обясня от много време, искам да разбереш най-сетне. Избрал си неподходяща жена.

— Искаш да кажеш, че трябва да си потърся някоя друга, така ли?

Тази мисъл бе тъй болезнена, че Тиби почти се сгърчи. Ник се изсмя — тъжен, празен звук, който я накара да потръпне.

— Боя се, че сме закъснели, миличко. На въдицата ти се е закачила рибка, която не искаш да хвърлиш обратно във водата.

— Моля те, Ник. Толкова съм смутена. Искам и същевременно не искам. Чувствам нещо и заедно с това не искам да почувствам нищо. Искам да си отидеш, а се страхувам, че може и да го сториш. — При тези думи тя внезапно се разплака. — Иска ми се отново да се влюбя в някого, но заедно с това се страхувам ужасно от любовта.

Той я целуна по бузата.

— Мисля — започна той бавно, — че си влюбена в един спомен.

— Не е само това, става дума за нещо повече.

— Точно това се и питам. — Той спря за миг и задържа погледа си върху нейното лице. — Готов съм да се обзаложа, че ще почувстваш нещата по съвсем различен начин, ако например този… този мъж вземе и се върне при теб. Може да ме сметнеш за луд, но аз почти искам той да се появи отново.

Тиби го погледна стъписана. Замислените му сини очи сякаш проправяха огнена пътека през мозъка й, която помиташе всякакви прегради пред себе си. Почувства се ужасно слаба — душата й бе толкова разголена, толкова беззащитна. Но въпреки пламъка, който бушуваше в очите му, те сякаш излъчваха и някаква безутешност и огромна болка. Слънцето проникваше през завесите и светлината му подчертаваше още повече неговите черти. Между тях двамата се появи някакво ново напрежение и тя усети острия подтик да скочи начаса от мястото си и да избяга.

През тялото й премина студена тръпка, разтрепери се цялата, сведе клепачи и отвърна очи от него. Какво ли наистина щеше да стане, ако Ерик се върне внезапно? Той, разбира се, нямаше да се върне, но ако все пак това се случеше, какви чувства щеше да изпитва към него? В продължение на много време бе убедена, че все още го обича. А сега, обичаше ли го все още сега?

Погледът й се премести върху Ник. Този мъж, този усмихнат, нежен мъж предизвиква в мен толкова много чувства, за които мислех, че са завинаги погребани.

Каква несправедливост! Нейното женско тяло я предаде и си припомни толкова много неща, които й се искаше да забрави завинаги. Този мъж ли желаеше или я вълнуваше по-скоро споменът за другия? Нима това бе само искрата, която отново разпали полузагасналия огън на миналото?

Кой бе всъщност човекът, за когото копнееше в безкрайните безсънни нощи в обляната си от лунна светлина стая? За Ник ли мислеше или за Ерик, когато притискаше възглавницата към себе си и изливаше страданието си в сълзи? Кой от двамата можеше да облекчи болката между бедрата й, която я будеше понякога в късен час? Или греши? Защо тогава по тъмното лице, което й се явяваше нощем, не се изписваха светлите черти на Ерик? Защото това, което смущаваше съня й, бяха изсечените черти на Никълъс Макинън. Неусетно очите й се напълниха със сълзи и тя притвори клепачи, за да се затвори по-лесно в себе си. До нея прозвуча тиха ругатня.

— Клетото ми ангелче — проговори той нежно. — Мой малък ангел, скрит в мрамора. Тъй хладен. И тъй красив. — Взе студените й пръсти и ги поднесе към устните си. — Питам се какво е необходимо, какво да направя, за да го спася от студения камък.

— Моля те — каза тя с тих, дрезгав глас. — Предпочитам да не говориш по този начин с мен.

— Наистина ли? Съжалявам, но по този въпрос съм на противното мнение. Защото моето най-голямо желание е ти дам всичко онова, за което душата ти копнее. Има обаче толкова много неща, които искам да ти кажа, да споделя с теб. — Той спря за миг, сякаш трябваше да вземе важно решение, след което продължи с въздишка: — Толкова отдавна си мечтая за теб, и ето, днес една от мечтите ми се осъществи. Тя вдигна очи към него и се запита какво ли има предвид. Опита се да си представи мечтите му, но неговият отговор направо я шокира.

— Ти имаш прекрасно тяло, Тиби… а гърдите ти… — Хвана здраво китката й с бинтованите си ръце. — Не се отвръщай от мен. Ако си затвориш очите и запушиш ушите си с ръце, няма да промениш с нищо смисъла на думите ми. Мечтал съм си да те докосвам така, както те докосвах днес. Нещо повече — да те докосвам по-често… по-дълго, по-интимно. Питал съм се неведнъж какво ли би било, ако ти дойдеш в стаята ми и очите ти заискрят, щом срещнат моите? Нощ след нощ съм си мислел как ли ще ме любиш, ако дойдеш при мен по собствена воля. Рисувал съм във въображението си как ще те гледам, когато се събличаш и разпускаш косите си… когато лежиш гола до мен, без да се срамуваш, че лампата свети на нощната масичка… когато се наслаждаваш единствено на ръцете ми по своето тяло и на проникването ми в теб.

Светът сякаш потъна в тишина. Нормалното ежедневие престана да съществува. В очите му, насочени към нея, се четеше честност и откровеност и тя не бе в състояние да отвърне поглед. Мълчанието, възцарило се между тях, продължи дълго.

— Зная какво е трябвало да изтърпиш. Има моменти, в които наистина ми се иска да убия този тип, който ти е сторил такова зло. Но има и моменти, в които ме обзема толкова огромна, потискаща тъга. Защото съм осъден да плащам за чуждо деяние. Не мога да променя това, което те е сполетяло, Тиб. Не мога да угася спомените ти. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще се опитам да го сторя.