Илейн Хофман
Ангел в мрамора (3)

Глава втора

— Непременно трябва да ти разкажа какво намери мама в стомаха на това петле, когато го разряза тази сутрин.

Ефи Бъкенън отряза докрай парчето торта и погледна мъжа си точно в момента, в който кълката се изплъзна от пръстите му и се пльосна в картофеното пюре.

— Сили небесни! Ефи! Не виждаш ли, че се храня в момента? — изръмжа доктор Коул Бъкенън на жена си. Тя обаче с безизразен поглед постави парчето сладкиш в една чиния, занесе го на масата и го сложи до пилешкото на мъжа си.

Той от своя страна я наблюдаваше изпод гъсти, разрошени вежди.

— Какво сновеш напред-назад? — попита я с предизвикателен тон.

По лицето на Ефи се изписа нещо като учудване, което всъщност означаваше, че е направо слисана от зададения въпрос.

— Струва ми се, че се преуморяваш от работа — отвърна тя. — Изгубил си си цвета на лицето.

— По дяволите моят цвят на лицето! — сопна се Коул. — И понеже и така и така сме зачекнали тази тема — как мислиш, ще бъде ли много нахално от моя страна, ако те помоля да оставиш на мен всичко, свързано с медицината?

— Да, но…

— Госпожо Бъкенън, ти завършвала ли си пълния курс на обучение по медицина?

— Много добре знаеш, че не съм.

— Прекрасно! И да се разберем — в тази къща един лекар е предостатъчен.

Доволен, че е задушил спора в зародиш, Коул отново хвана кълката и тъкмо да я захапе отново, когато изведнъж се сети за причината, която бе довела до разправията.

— Какво, за Бога, е открила майка ти в стомаха на проклетата птица? — попита той и размаха кълката във въздуха, за да придаде допълнителна тежест на въпроса си. — И защо не ми каза, преди да започна да ям?

— По-лесно е да се прегради Мисисипи, отколкото да те държат настрана от това пилешко, Коул Бъкенън. С две ръце го натъпка в устата си, това е истината.

— А после си облиза и пръстите, да-а! — обади се и баба Грейс откъм люлеещия се стол до огнището. Там тя нарязваше коприна и тафта на малки парчета, за да направи от тях калъфка за одеяло с тексаската звезда. Пред нея на рамка беше опънато одеялото с мостра от пощенски марки. Коул наричаше творенията й „буламач“. Само че какво разбират мъжете от женски работи?

Баба Грейс Стюърт бе осемдесетгодишната майка на Ефи Бъкенън. Умът й бе остър като бръснач, но се случваше понякога да се разсейва и да позабравя.

— Майко, я кажи какво намери в пилето? — попита Коул.

— Карантия — отвърна тя, без да се замисли.

Задната врата се отвори и в кухнята влезе Тиби. Тя сложи с усилие кошницата на масата, свали шала и ръкавиците си и забърза към огнището.

— Бррр. Какъв студ само! — промърмори тя и протегна измръзналите си ръце към огъня. Усмихна се на баба си, която си се люлееше на стола в ъгъла до огнището и веднага позна материала, с който работеше — своята стара жълта рокля от тафта и парче син сатен, който пък силно напомняше за хастара на едно старо наметало на майка й. И тъй като никой не реагира на думите й, тя се обърна, изгледа първо баща си, който кой знае защо се бе вторачил в своята кълка, а след това и майка си.

— Какво става тук? Пилешкото ли не му харесва? Да не би да е сготвено лошо?

В този момент бабата спря да се люлее.

— Кой, кой се е поминал? — извика тя внезапно.

— Никой не е умирал, бабо — отвърна й Тиби.

— Ще ми се хората наоколо да разберат веднъж завинаги, че независимо от възрастта ми трябва да ме осведомяват какво става. Никой не ми казва нищо. За да разбера какво става, ми се налага постоянно да подслушвам.

— Да, и като ги подслушваш, все разбираш нещо не както трябва — добави Коул ядовито.

— За Бога — намеси се и Тиби. — Какво му има на татко? Много дружелюбен е станал нещо — същинска боа конструктор.

— Ти виждала ли си изобщо боа конструктор? — попита Коул.

— Да, на картинка.

Погледът на Коул се проясни и стана по-приветлив. Тиби се обърна към майка си и вдигна неразбиращо вежди.

— Хм, току-що с баща ти си говорехме за дреболии — обясни Ефи.

— Точно това — намеси се Коул, — е логиката, заради която на християните им се е налагало да се боричкат с лъвовете.

— По-добре да ида и да си сложа новата черна рокля — обади се баба и започна мъчително да се изправя от стола.

— Така изглеждаш много добре. Защо ти трябва да обличаш новата черна рокля? — попита Ефи.

— Заради погребението — отвърна баба и се изправи окончателно. — Коул нали каза, че християните вече са се събрали.

— Сядай, мамо. Погребение няма да има — извика силно Ефи, тъй като по принцип цялото семейство бе твърдо убедено, че баба Грейс не само забравя и се разсейва, а отгоре на всичко и не дочува.

Старата жена изпъшка и се свлече обратно на стола. Като през цялото това време обаче продължаваше да си мърмори, че винаги е последната, която научава какво става.

Тиби беше свикнала и по тази причина престана да обръща внимание на баба си.

— Мама каза ли ти вече какво намери тази сутрин в стомаха на пилето… или по-точно какво намери баба?

Коул изстена и се хвана с две ръце за главата. Едва ли имаше нещо на света, което да го дразни повече от досадната привичка на жена му и дъщеря му да задават въпроси там, където е достатъчно само да се обяснят нещата с прости думи.

— Жени — започна той, — никога не съм ги разбирал. Сигурно няма и да ги разбера. От физика разбирам. И от медицина разбирам. Природните закони също са ми ясни донякъде. Може да се каже дори, че се интересувам и от политически и религиозни въпроси. Жена ми и дъщеря ми обаче за мен са загадка.

След като най-сетне той си изля болката, Ефи го изгледа и започна да му говори:

— Коул…

— Кой е този Коул? — прекъсна я бабата.

— Човекът, който нагъва онова пиле — отвърна Тиби, като напразно се опитваше да сподави смеха си.

— Казахте ли му вече как намерих пръстена в стомаха на пилето? — полюбопитства бабата.

— Пръстена ли? Кой пръстен? — обади се изненадан Коул.

— Е, не беше точно пръстен — отвърна сухо Ефи. — Става дума за рубин, но аз го познах в същия миг. Не си ли спомняш за рубина, който Розмари загуби преди месец?

— Защо не ми разказа всичко още в началото, вместо да ме караш да се страхувам от най-лошото? Ами ако ми бяхте дали да ям отровено пиле? Щеше ли и тогава да се бавиш с обяснението?

— Де този късмет, ама на, все не идва — подразни го Ефи, но като забеляза, че Коул наистина е ядосан, добави:

— Ти изобщо не ми даде да кажа каквото и да било. Нали трябва да вдигнеш гюрултия и да се попъчиш!

— Ефи, мила, в теб май отново надделява хроничното ти желание да ме нервираш. Дано Всевишният те възнагради с немота.

— Продължавай все в този дух, Коул, и ще взема някой ден да ти сипя опиум в кафето, пък да видим тогава. И да знаеш, че не се шегувам.

— Ами да. Ако целият този цирк продължи, може да се изкуша и да изпия този бълвоч.

— Така де. Нали няма да ти е за първи път — каза Ефи сериозно.

Изминаха няколко секунди, докато Коул осъзнае смисъла на думите й.

— Какво искаш да кажеш? Да не си ми сипвала опиум в яденето?

— Е, не в храната ти… само в кафето.

— Така значи, в моето кафе. Сериозно ли говориш? Наистина ли си слагала опиум?

— Нали ти казах току-що. Разбира се, само от време навреме, и то единствено в кафето.

— Мога ли да попитам за какъв дявол си решила да ме тъпчеш с наркотици? Да ме убиеш ли искаш?

— Я не изглупявай, моля те!

— А не е ли глупаво да ми ръсиш храната с опиум?

— Разбира се, че не. Никога не съм слагала количество, което да ти навреди — отвърна тя.

— Благодаря, утеши ме. Според теб колко пъти си правила това?

— Не много често. Само когато се държиш като стар козел, на който е окапал единият рог.

И докато Коул осмисляше последните думи на жена си, Тиби попита:

— Не мислите ли, че тук е някак много тихо? Впрочем къде са другите?

— Бет е горе, а Майри отиде оттатък при семейство Мебри да им готви. Госпожа Мебри днес е родила.

— Обзалагам се, че отново е момиче — предположи Тиби.

— Ако наистина е момиче, с него ще станат шест — обади се Ефи. Наля чаша чай и я поднесе на дъщеря си. — Защо не дойдеш тази вечер на градското събрание? След това ще има и почерпка.

Тиби пое чая и отпи замислена.

— Знаеш, че никак не държа на такива неща. Защо не попиташ Майри?

— Защото питам теб, а не Майри. Ако исках да взема сестра ти, щях да говоря с нея. Мисля, че можеш от време навреме да поизлизаш и да се срещаш с хора. Ти си едва на двадесет и една години, Тиби. Необходимо ли е да водиш живота на стара жена?

— Мамо, не за пръв път говорим на тази тема. От последния ни разговор насам не съм си променяла мнението. Нещо да се е променило оттогава? Не, нищо. Ще започна да се срещам с хора едва когато се почувствам готова. И нито минутка по-рано. — Тиби си отряза дебела филия хляб и я намаза с масло.

— Много жалко, че се държиш така. Госпожа Триплет ми прошепна, че синът й Джордж е готов да се прости с едномесечната си заплата, само и само да му позволиш да танцува с теб.

— Джордж Триплет е пълен глупак — внезапно се обади Коул.

— Защо да е глупак? Защото държи на някоя си Тиби ли?

— И по-рано си беше глупак. Наследил го е от майка си.

— Това, че не се разбирате с Мод, все още не е достатъчно основание да говориш така за нея.

— Колкото всички се разбират с нея, толкова и аз. Тази жена е в състояние да намери кусур и на самия Господ Бог — защити се Коул.

— Така и така стана дума за Бог — намеси се Тиби. — Днес срещнах преподобния Улридж. Госпожа Улридж отново имала проблеми с гърлото.

— Добре, след ядене ще намина да я видя — каза Коул.

— Защо не почакаш до утре, татко? Посъветвах Негово преподобие да й даде чай от бучиниш. Може пък да се оправи, нали?

— Освен това трябва и да подъвче бучиниш — добави Коул. — Това ще облекчи болките й.

— И аз му казах същото — не остана длъжна Тиби.

Коул отмести чинията и се изправи.

— Колко жалко, че не си се родила момче. От теб щеше да излезе великолепен лекар.

— Аз и така съм си лекар — отвърна Тиби.

— Това е вярно. Ти си моята дясна ръка. Ако не беше ти, никога нямаше да се справя с толкова много пациенти.

— Мисля, че би се справил.

— Никак не съм сигурен. Виждаш, че седя тук и вечерям един час след другите. А ако теб те нямаше, сигурно щях да умра от глад.

— И нямаше да става нужда да споря с теб — обади се неочаквано Ефи.

— Жено, ти имаш ли врат? Защото ако имаш, смятам да го извия.

Последните му думи разсмяха Тиби.

— Е, това вече е нещо.

— Врат за извиване ли искаш? Дадено! — Ефи взе в ръка суровия гръклян на пилето и го запокити по Коул, който пък го улови още във въздуха.

Коул хвърли пилешкия врат и си избърса ръцете. Тиби се запъти към вратата.

— Ще отскоча до семейство Мебри да видя как е госпожата.

— Защо първо не заведеш мама горе? — помоли я Ефи.

— Виж само колко дълбоко е заспала.

Тиби се приближи до баба си и взе платовете от скута й.

— Бабо. — Разтърси я лекичко за раменете. — Бабо, нека те заведа горе.

— Дойде ли вече време за погребението? — попита баба й и се изправи с помощта на Тиби.

— Още не — отвърна тя и изведе баба Грейс от кухнята.

Тиби заведе старата жена в стаята й, след това отиде в кабинета на баща си, отвори черната му чанта, извади инструментите и лекарствата, които можеше да й потрябват и ги постави в кошницата си. Спря се на вратата, за да си сложи ръкавиците. В този момент дочу смеха на майка си от кухнята, както и приглушения й глас.

— Какво правиш, Коул Бъкенън, дърт пръч такъв?

— Това е тръпката на ловеца, скъпа.

— Ей, пролетта е още далеч. А и ти не си вече в първа младост. За каква тръпка на ловеца ми говориш?

— За тези работи хич не съм стар. Ела веднага тук и мирувай!

— Коул… не в кухнята, моля те.

— Какво имаш против кухнята? Тук ни е топло, уютно. Като по поръчка за…

— Спри, Коул Бъкенън. Някой може да те чуе.

— Хайде, Ефи, престани да си отваряш устата.

— Да, но някое от момичетата може да…

— Ужасно трудно е, по дяволите, да целунеш джавкаща жена.

— Аз не джавкам, Коул.

Тиби с мъка сподави смеха си, като притисна уста с ръце. Излезе бързо и тихичко притвори вратата след себе си.

Навън все още духаше вятър. От доста време се канеше да вали, но дъждът се бавеше. Бе ужасно студено и тя смъкна шала до очите, след което пое по пътя. Не се налагаше да ходи много голямата, но запусната къща на семейство Бъкенън, която бе разположена само на няколко мили от града, и то точно на пътя. Тя притисна кошницата към себе си — щеше да се стопли истински едва когато пред очите й се появяха първите сгради в края на града.

През лятото отиването в града представляваше приятна разходка от около шест километра. По това време на годината по оградите се виеха къпинови храсти и орлов нокът. Тук-там отделни дървета, засадени от добри хора, хвърляха дебела сянка, когато ходеше боса, бе много важно да знае тези сенчести места.

Да, лятно време тук всичко бе много красиво — не само покрай пътя, а и самият път. Между коловозите цъфтяха безброй полски цветя. През лятото въздухът бе топъл, а откъм залива постоянно подухваше ветрец. Във въздуха се носеше мирис на сол, а от овощните градини долиташе приглушеното жужене на пчелите. Приближеше ли се обаче човек до морето, плисъкът на вълните заглушаваше напълно бръмченето. Но този ден въздухът бе остър и студен. Вятърът, който се носеше откъм залива, я шибаше през лицето. В такова време Тиби преставаше да се съобразява с околните и бе доволна, че хората не стояха пред вратите си. Това й даваше възможност да се загърне до неузнаваемост и да си върви по пътя, без да се налага дори и за миг да вдига поглед.

През лятото всичко бе по-различно. Трябваше постоянно да следи какво става около нея, кой минава и кой я гледа. Най-важното обаче бе да не пропусне да кима и да се усмихва на всеки срещнат, защото тук в Индианола по неписан закон всеки бе длъжен да се усмихва или поне да кима на целия свят, било на приятел, било на враг. Просто кимаш и се усмихваш. За всеки случай Тиби вършеше и двете неща. Всъщност срещите с хора я ужасяваха, тъй като обикновено всеки искаше да поспре и побъбри, нещо, за което Тиби просто нямаше време.

Понякога се радваше, че баща й е построил къщата извън града. В дни като този обаче й се щеше да не е така. Притисна кошницата плътно до тялото си и наведе глава, надявайки се, че вълненият шал няма да се свлече. Вятърът духаше в гърба й и я тласкаше напред сякаш беше загубена шапка. Едва успяваше да придържа едновременно полите на наметалото и кошницата. Скоро обаче стигна до конюшните, където започваше дървеният тротоар и ускори ход. Отмина пощата и салона и пресече тясната уличка, разделяща сградата на градския вестник и смесения магазин.

— Я, кого виждам! И това ако не е нашата Червена шапчица с кошничка, пълна с вкуснотии.

Тиби обърна глава толкова бързо, че вратът я заболя. В първия миг не можа да види нищо. Погледът й се плъзна по плътните сенки и бледите светлини от прозорците. Забеляза и няколко бурета, наредени до зида. От мъжа обаче, който се обади, нямаше нито следа.

Внезапно от сянката се отдели тъмна, неясна фигура, която се спря пред Тиби. Тя замръзна на място и задиша бързо и неравномерно.

— Като че ли е малко късничко за посещение при баба, не мислите ли? Не се ли страхувате, че вълкът ще дойде и ще ви изяде?

Гласът идваше съвсем отблизо и тя усети топлината на дъха му върху бузата си. Този мъж бе истински великан и трябваше да отметне глава назад, за да види лицето му.

Позна го веднага това беше ездачът, с когото се сблъска на улицата. Мъжът, който я заговори в смесения магазин. Две срещи в един и същи ден можеха да минат за случайност, три обаче — не.

Без да каже нито дума тя повдигна полите на наметалото си и се опита да го заобиколи.

— Момент, моля — каза той и Тиби усети ръката му на рамото си.

— Оставете ме или ще викам!

Той се разсмя.

— Моля, свободна сте да крещите, колкото си искате. Подозирам обаче, че никой няма да ви чуе. Едва ли ще успеете да надвикате това раздрънкано пиано и пискливия глас на Поукър Алис. — Той я обърна към светлината, за да разгледа по-добре лицето й. Питаше се дали наистина е толкова красива, колкото си мислеше.

Вдигна бавно ръка и дръпна шала от лицето й. После се отдръпна една крачка назад.

Докато вършеше всичко това, въздухът сякаш напускаше на тласъци дробовете му. Момичето беше истинска красавица, много по-хубава, отколкото му се стори по-рано. Такава красота събаря крале и кара мъжете да коленичат пред нея, мислеше си той.

Нейната хубост и привлекателност му припомниха, че доста отдавна не е бил с жена. Повдигна лицето й за брадичката и впи поглед в него. В едно нещо бе напълно сигурен — никога през живота си не бе любил жена, красива като тази. Дръпна шала от главата й. Тя имаше тен с прозрачността на камея и кехлибарени очи, в които един мъж може да забрави кой е и откъде идва. В този миг тя го наблюдаваше с широко разтворени, невероятно чисти очи, които въпреки всичко запазваха своята загадъчност. Скулите й бяха високи, носът — прав и със съвършена форма, устните й бяха розови като разлив на зората, този отенък на червеното напомняше цвета на женската плът и го караше несъзнателно да си зададе въпроса дали и връхчетата на гърдите й са такива. Отгоре на всичко в този момент на едно точно определено място от тялото му възникна проблем, с който той, уви, не бе в състояние да се справи.

На слабата светлина, която се процеждаше в мрака, меденият отенък на косите й се очертаваше особено ясно. Влажният повей, прииждащ откъм залива, оказа своето магическо въздействие върху хванатата в кок коса и по лицето й се разпиляха ангелски къдрици. Засърбяха го ръцете да развърже този кок и да усети косите й между пръстите си. Момичето обаче изглеждаше толкова изплашено и явно толкова му се искаше да побегне, че реши да не насилва нещата. Най-важното — поне за момента — беше да узнае името й.

— Не знам кой сте и що за човек сте, но очевидно ме бъркате с някого — обади се тя най-сетне. — Не съм от онези жени.

Зъбите му проблеснаха на матовата светлина. Усмихна се едновременно весело и подигравателно.

— Хубаво. Кажете ми тогава от кой вид жени сте?

— Вижте, нямам нито времето, нито търпението да стоя тук и да мръзна, докато вие се закачате с мен. Индианола гъмжи от дашни жени. Защо наистина не вземете да си потърсите някоя от тях и да ме оставите на мира?

— Ами защото дашните жени в Индианола не са ми интересни, вие сте тази, която ме интересува. Искам да знам мога ли да ви имам или не.

— Не съм склонна да отстъпя пред вашия напор, а още по-малко пък можете да ме имате. А сега, ако обичате, ми пуснете ръката…

— Не може да се каже, че сте много любезна.

Тя понечи да издърпа ръката си, но той я държеше здраво и дори затегна хватката.

— Не бързайте чак толкова. Не можете да променяте приказката както си искате.

— Доколкото си спомням, вълкът пуска Червената шапчица да си върви.

— Да, но чак когато е разбрал накъде се е запътила.

— Не е ваша работа къде отивам.

— Добре. Кажете ми тогава коя сте.

— Аз съм Червената шапчица, забравихте ли?

— Кажете ми името си.

— Вие кажете вашето.

— Казвам се Никълъс Макинън, на вашите услуги, като се надявам скоро да бъда и ваш длъжник.

— Мисля, че преди това ще се озовете в затвора, господин Макинън… особено ако дам името ви на шерифа. Задържате ме против волята ми, сър. Вниманието, което ми оказвате, е, меко казано, неуместно и нежелано. Ако не пуснете незабавно ръката ми, ще бъда принудена да подам оплакване срещу вас. В тази страна съществуват закони, които закрилят жените от типове като вас.

При тези думи той отметна глава и се разсмя гръмогласно. Едва сега Тиби успя да го огледа по-подробно. Такъв мъж в никакъв случай нямаше нужда да се закача с жени в тъмните улички. Каквито и да бяха недостатъците му, относно неговата външност не можеше да се каже нищо лошо. Не и когато един мъж има такова лице — с пълни, извити устни с подигравателна извивка в крайчеца, самоуверена, мъжествено издадена брадичка, прав античен нос, който би изглеждал смешен на кое да е друго лице, но не и на неговото. Косата му бе също хубава — тъмнокестенява, с проблясващи тук-там кичури. Така и не разбра защо й се прииска да отгатне цвета на неговите очи — предположи, че са сини. Осъзнаването на този факт я ядоса. Та нали й бе съвършено безразлично дали този човек има изобщо очи или не. И от къде на къде ще се интересува от цвета им.

И все пак не очите бяха най-интересните, най-забележителното в лицето на този мъж бе вдлъбнатината на брадичката му. Такива вдлъбнатини имаха според нея единствено жените — но не и на брадичката. Никога не бе виждала такова нещо. Внезапно й се прииска да докосне това странно образувание.

Да, но Тиби отдавна вече не бе на шестнадесет години и не се впечатляваше толкова лесно. Годините на наивност бяха останали далеч зад гърба й. Външността и очарованието на мъжете вече не можеха да я измамят. Освен това познаваше тази категория натрапници — еднакви като носни кърпички. Независимо от думите, които използваха, в главата им се въртеше една-единствена мисъл и всички те искаха едно и също нещо. Почувства как в нея се надига ярост и възмущение. Наистина, този мъж бе като всички останали, но за разлика от тях той успя да събуди в нея цяла редица от усещания, каквито досега не бе пораждал никой… поне от пет години насам.

Защо точно той?

Защо точно този човек объркваше чувствата й, след като толкова други се бяха провалили?

Няколко пияници се измъкнаха през вратите на салона и тя се възползва от това. В момента, в който вниманието му се насочи към клатушкащите се мъже, Тиби издърпа рязко ръката си, прибра с ръце полите на дрехата си и побягна. Усети ледения вятър по лицето си едва когато се озова пред църквата.

 

 

Първото, което Тиби забеляза на следващата сутрин бе, че вятърът е утихнал. Температурата в стаята бе близка до точката на замръзване. Тя се облече бързо и се спусна по задното стълбище, вземайки по няколко стъпала наведнъж. В кухнята нямаше никого. Наля си чай и се отправи с чашата към кабинета на баща си. Всички още спяха, но Коул със сигурност приемаше вече първите пациенти. Изкушението да полежи още в леглото бе голямо, но баща й се нуждаеше от нея. По това време на годината обикновено бушуваха настинки и грип, а предния ден до тях достигна вестта, че в Сан Антонио са установили дузина, ако не и повече, случаи на дифтерит.

Влезе в кабинета и видя баща си да наднича в гърлото на малкия Хърби Гилингуотър. Забеляза сериозното изражение на лицето му и реши този път да не започва деня с обичайните весели дрънканици.

— Добро утро, татко — каза тя спокойно и кимна на жената до него. — Здравейте, госпожо Гилингуотър. — Отиде до шкафа, извади чиста престилка и си я завърза. В този миг чу Коул да казва: — Дифтерит.

Досега Тиби не се бе сблъсквала с дифтерит, но до четири часа следобед успя да види петима пациенти с жълтеникавосиви петна по гръкляна и сливиците. Най-обезкуражаващото в случая бе, че ставаше дума за деца. Дифтеритът, казваше баща й, обикновено не заразява деца, по-възрастни от шест месеца.

Тиби избърса потта от челото си, осъзнавайки, че мирише на сяра, която вареше във варов разтвор. Получената смес тя капваше в ноздрите на децата с гъше перо. След като приключи и с последния пациент, се почувства ужасно уморена — желаеше само да се изкъпе и да си легне.

По времето, когато тя отмиваше сярата от тялото и косата си, Ник Макинън седеше вкиснат и навъсен над чаша уиски в салона „Опетненият ангел“. Какъв ден само! Какъв град — пълен с недружелюбни и затворени хора. Попита поне дузина жители на градчето за жената с медено кестенявата коса. Преди да я опише, всички тези хора се държаха горе-долу учтиво, след това обаче до един онемяваха.

Торн Нюбъри го посъветва да гледа своите си работи. Госпожица Мерили Джаксън намери за уместно да му каже, че за него „това грозде е твърде високо“. Добричкият пастор пък направо изрече сакралната формула: „Махни се, Сатана!“ При което Ник се озърна на всички страни, за да види към кого са отправени словата на негово преподобие. Едва когато видя, че освен тях двамата наоколо няма никого, осъзна смисъла на казаното. В бръснарницата му порязаха ухото. В ковачницата го заплашиха сурово, че ще му дамгосат седалищните части с подкова, нажежена до червено. Дори и проститутката в „Опетнения ангел“ реагира враждебно и изсипа в скута му уискито, което току-що й бе поръчал. Посъветва го най-настоятелно „да се чупи“ и да не закача порядъчните индианолки.

Всички до един се държаха еднакво — направо го отрязваха, колчем станеше дума за ангела с коса от течен мед. Ваксаджията остави единия му ботуш непочистен. В ресторанта келнерката му отнесе яйцата и сланината, преди да ги е изял. Шерифът по мъжки му препоръча да изразходва силата си в Ню Орлиънс. Когато се запъти към сградата на вестника, собственикът го наблюдаваше иззад стъклото на вратата. В момента обаче, в който Ник сложи ръка на дръжката, мъжът спусна резето, обърна табелата с надпис ЗАТВОРЕНО и като капак на всичко спусна кепенците с трясък.

Ник доизпи уискито и продължи да си мисли за момичето. Бе успяла наистина да се отскубне от него предишната вечер, но друг път щеше да има повече късмет. Ще разбере кое е това тайнствено момиче и защо всички в Индианола си играеха на закрилници и онемяваха, щом станеше дума за нея. Какво ли бе онова нещо, с което държеше целия град в ръцете си и упражняваше такава власт върху хората? Този въпрос го интересуваше почти толкова, колкото и другият — коя е тази жена.

На следващата сутрин Ник отиде в корабостроителницата. Трябваше да започне строежа на кораба, заради който изобщо бе в този град. Човекът, дал поръчката, се оказа най-големият чешит, който беше срещал някога. Наричаше се Джозайа П. Битъруърт. Този славен мъж бе твърдо решен да снабдява щата Тексас с кораби, построени в самия Тексас. Ник се опита да му обясни, че корабът ще бъде направен значително по-бързо в Нантъкет, но на този довод човекът отвърна простичко:

— Корабът трябва да се построи в Тексас и точка.

Ник отдавна бе разбрал, че колкото по-малко знаеш за някого, толкова работата върви по-добре. Мъжът плащаше добри пари и не изискваше нищо, което да влиза в противоречие със закона. Следователно не съществуваше проблем.

Пресече улицата с корабните скици под мишница. Първата му работа бе да иде в кантората, откъдето можеше да обхване с поглед цялата корабостроителница. Дългогодишният му приятел Портър Мастертън седеше приведен на бюрото си. При влизането на Ник той вдигна глава.

— Добро утро, Ник. Тъкмо се запознавах с указанията, които остави вчера. Хората са вече тук и чертаят контурите.

— А готови ли са вече обшивките на райе?

— Още от онзи ден. Вчера ги заковахме на пода. Ако всичко върви по план, другата седмица ще отрежем и моделните дъски.

— Добре. Я да видим сега кое как е?

Ник се почувства потиснат. И не поради някакви нередности в тебеширените черти, нанесени по пода. Яд го беше на самия него, тъй като не можеше да се концентрира. На няколко пъти Портър му задаваше един и същи въпрос, а Ник изобщо не го чуваше. Съзнаваше, че мислите му се реят някъде другаде, при едно момиче с медено цветна коса, чийто образ не искаше да излезе от ума му. А от това страдаше работата. Ако нещата продължаваха така, корабът никога нямаше да бъде готов.

Стана четири и половина и двамата си тръгнаха. Късият февруарски ден преваляше — сякаш очакваше с нетърпение прегръдката на идващата нощ. Ник се поспря пред кантората и поприказва още малко с Портър. После вдигна яката на палтото и се отправи към града.

Трябваше да пийне нещо. Нуждаеше се неотложно от едно голямо уиски.

На места пътят беше заледен и цялата околност му се струваше мрачна, гола и недружелюбна. Мислите му отново се насочиха към онази жена.

В другия край на града Коул Бъкенън се занимаваше със същото нещо — мислеше за дъщеря си.

Тиби седеше на леглото и разговаряше с майка си. Преди да влезе в стаята, Коул се спря за малко на вратата и скришом надникна. Под меката светлина на лампата двете представляваха запомняща се гледка — Ефи, с нейната тъмна коса, тук-там прошарена с някоя сребриста нишка, която беше наследила от майка си, рускинята, и Тиби, златисторуса като собствените му шотландски родители. Докато разговаряше оживено, в очите й танцуваха златисти светлинки. Открай време се възхищаваше от очите на дъщеря си — най-вече защото никога през живота си не бе виждал този цвят: светлокафяво на жълти точици, носещи цвета на кехлибарените обици, които майка му носеше някога. Тя се смееше, а Ефи решеше дългата й коса и в неговата памет наистина изплува образът на майка му. Спомни си как баща му също решеше косите й. Вгледа се отново в Тиби. Боже, какво разхищение, какво пилеене на време… Нужен й е любим мъж, който да бъде в този момент с нея вместо майка й, мислеше си той.