Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (6)

Глава 6

— Мисля, че си е загубила ума — каза Джефри на Стюарт, докато оставяха кофите с прясно издоено мляко в килера. — Винаги съм казвал, че не е много силна в главата. И това го потвърждава.

Нямаше нужда Гарет да ги пита за кого говорят.

— Какво има? — попита той, почти изплашен от очаквания отговор.

— Ами отиде в градината още преди изгрев и се върти там — обясни му Джефри.

— Когато отивахме да доим кравите, тя се беше навела върху плета и си говореше сама — добави Стюарт.

— При това на латински — намеси се с пророчески глас Джефри, като че ли точно това доказваше, че Кристиана се е побъркала.

— Наведена над плета ли? — повтори Гарет, като се чудеше да вярва ли на братята си.

— Аха, а когато я попитах какво прави, тя каза, че наблюдава къде падат слънчевите лъчи. Нещо май й липсва, Гарет.

— Наблюдавала къде падат лъчите? — повтори отново думите на брат си Гарет, като силно смръщи вежди. — Сигурни ли сте, че е казала точно това?

Джефри кимна:

— Аха. Аз я попитах за какво й е да знае, а тя ми отвърна, че това не ме засягало.

— А пък като се връщахме, тя беше застанала зад онези храсти и здравата ги ругаеше.

Стюарт пусна изпразненото ведро и то издрънча на пода.

— Това звучи доста разумно — отбеляза Гарет. — Къпините наистина са голяма напаст.

Братята му се спогледаха.

— Но не и за „Нейно величество“ — възрази Стюарт. — Откъде тя би могла да знае по какво се различават къпините от картофите, например?

Гарет повдигна рамене:

— Отде да знам? Щом не ругае мен или не припада в кухнята, нека се върти около къпинака до плета.

— Абе, загубила си е проклетия акъл — повтори тихо Джефри, като взе в ръка празните ведра.

— Е, дори и да е така, ние какво можем да направим — отвърна Гарет. — Хайде, момчета, трябвате ми на полето. Не можем да чакаме да завали дъжда. Днес ще трябва да напълним варелите с вода и да започнем да поливаме.

Джефри и Стюарт не изглеждаха ентусиазирани от това, което трябваше да свършат.

— Хайде, горе главите! — окуражи ги Гарет. — Отиваме всички довечера в „Счупеното гърне“ и ако искате, ще се натряскаме.

При споменаването на любимата им кръчма, двамата се развеселиха.

— Не съм виждал Поли от месец — каза Стюарт. — Ето, това се вика жена! Мека като стар ботуш и сочна като праскова.

— А не като тази лудата, дето обикаля градината — съгласи се Джефри.

— О, я стига! — заповяда Гарет. — Отивам да намеря Ричард. Ще се срещнем при плевника.

 

 

Кристиана изкорени няколко плевела, хвърли ги зад себе си и огледа тънките като паяжина стъбълца, които бе освободила от бурените.

— Диантус — прошепна тя. — Така ми се струва. Или кичесто лютиче. Ще трябва да почакам и ще видя.

Тя измъкна от джоба си ножица и започна да изрязва някои от клоните на къпините, които се бяха увили около бодливия храст от жълти рози.

— Смърт, смърт за теб, грозно растение! — говореше тя, докато вадеше трънчетата от нежните си пръсти. Хвърли отрязаните клонки зад оградата, върна се и продължи работата си. „Рози — повтаряше на себе си, като гледаше отворената книга, която бе получила от Даниел. — Розите се подрязват под цвета на пет листа надолу, за да им се помогне да растат здрави.“

Тя подряза розите, но с много по-голяма нежност, отколкото нахалните къпини, като гледаше да остави по няколко стръка с пъпки, и разглеждаше внимателно цветовете, които бяха успели да оживеят под бъркотията от бурени и листа.

„Слаба и бледна е розата — цитира тя, — която не е наторена. Трябва близо до стъблото да се постави говежди или кокоши тор и да се покрие със слама.“

Беше започнала да почиства бурените и повехналите цветя преди час и въпреки че още беше рано, цялата вече бе потънала в пот. Слънцето грееше върху гърба й, а косата й бе пълна с листа. Коленичи и започна да разглежда китка избуяли листа, под които високите стъбла се бяха проточили като гладни към слънчевите лъчи.

— Делфиниум Консолида! — възкликна тя триумфално като се надвеси към малките пъпки, от които се загатваха тъмносини листенца. — Ралица! Ти можеш да останеш — каза благосклонно тя. — Обичам красивите тъмносини цветове в съчетание с розовината на розите. Много съм ви благодарна. Но ти — тя бе извърнала вече веселото си лице към познатия й лапад, — ти ще се махнеш от тук. Достатъчно си прораснал навсякъде наоколо. — Тя силно издърпа растението с корена и го хвърли при къпиновите клони оттатък оградката.

— Дискриминация от страна на аристокрацията над простите маси — чу глас зад себе си и видя Ричард и Гарет застанали зад гърба й.

— Я върви по дяволите! — каза с любезен глас на Ричард и продължи да работи.

Те двамата с Гарет се засмяха.

— Какво правиш? — пристъпи напред Гарет. Уплашеният вик на Кристиана го накара да спре и той погледна надолу, където сочеше изцапаният й пръст. Точно до ботуша му имаше нежна клонка.

— Нигела Дамасцена — обясни тя — или челебитка. Можеш да я наричаш както искаш, но да не си посмял да я настъпиш!

Гарет се вгледа в тънкото растенийце, което му се бе сторило просто трева.

— Както кажеш — каза той най-после, зачуден на интереса на Кристиана към отдавна изоставената градина. Тя бе почти изчезнала под листата на някакъв храст.

— Сините и розовите могат да останат — чу се гласът й. — Също и червените. Но Календула Официналис не е за това място. Ти ще цъфнеш с много ярък цвят. И ще разсейваш погледа. Все едно да се съчетае оранжево ветрило с розова рокля.

— Боже опази! — прошепна Ричард.

Кристиана се надигна изпод листата. Един клон се беше заплел в косата й.

— Хайде, махайте се! — нареди тя. — Пречите ми. — Тя заразглежда показалеца си, в който се бе забил трън. Вдигна пръст към устата си и изтръгна трънчето със зъби. Гарет се усмихна приятелски.

— Ето — каза той и измъкна от джоба на брича си чифт кожени ръкавици. Пресегна се над храста и й ги подаде. Тя ги прие, без да каже дума, и изчезна в храстите като заек.

— Хайде — подкани Гарет брат си. — Тук се извършва революция и мисля, че сега аристократите побеждават.

Те се насочиха към полето, като се обръщаха назад при всеки триумфален вик и смях откъм градината.

— Фритилария Мелеагрис! — възкликваше Кристиана. — Ако се грижим за нея внимателно, ще порасне поне метър и двадесет.

 

 

Привечер тухлената пътека между лехите вече се виждаше. Килимът от мъх, листа и клони, който я покриваше, беше грижливо остърган и изнесен извън градината. Двата реда лавандула, които я обграждаха, изглеждаха рехави, но щяха да израснат сега, когато вече не ги задушаваха бурените. Плевелите вече ги нямаше, а високите цветя бяха подирени и завързани за здрави пръчки, забодени до тях в земята. Самата почва бе разрохкана, кафява и напоена, а растенията, като че ли също бяха доволни от чистката.

Сега мястото приличаше повече на градина, отколкото на джунгла. Самакитката обграждаше предната част и розовите й цветчета се подаваха красиво под светлозелените листа. Имаше също теменуги и миниатюрни виолетки, оцветени в кадифено тъмнолилаво, с блестящи жълти точици в центъра. Зад тях се виждаха камбанките — като разперени фустички в розово и лилаво, наведени срамежливо на стъблата си и приятно благоухаещи шибои в лилаво, кремаво и ярко тъмночервено. Камбанки в светлосиньо и бяло се гушеха до тъмната тухлена стена заедно с кученцата. Името на последните на английски звучеше толкова смешно в устата на Кристиана — изричаше го бързо и рязко.

Беше работила цял ден като луда и беше изкоренявала, рязала, подреждала храсти, клонки и цветя, докато ръцете й затрепериха. Когато вече чистеше пътеката, главата я заболя. Но болката не се забелязваше толкова при възхитителния вид на цветята в градината. Тя продължаваше да се учудва на тяхната воля за живот, въпреки че не им бяха обръщали внимание. Чудеше се на упорството на мъничките незабравки, които, макар и толкова крехки, бяха протягали в продължение на години главичките си към слънцето и бяха оживели…

„Като мен“ — помисли си тя и разбра, че иска да направи така, че цветята да оживеят. Не за да покаже на Гарет или Ричард, или на който и да е от другите, колко „полезна“ и умна е тя. Искаше да ги оживи просто, защото бяха красиви такива, каквито са.

В края на деня Кристиана вече беше изтощена. Тя седна върху студената пътечка и опря гръб на едно дърво, неспособна да се помръдне повече. Раменете я боляха, ръцете й туптяха от болки, гърба си чувстваше като прекършен. Лицето й бе изгоряло. Дори и без да се погледне, усещаше, че е силно зачервена под слоя мръсотия и пот. Разпраната й пола беше цялата изцапана и се нуждаеше от поправка, защото и дантелите се бяха отпрали и поразкъсали из тръните. Цялото й тяло бе потънало в пот. Беше гладна, но нищо на света не можеше да я накара да стане. Тя затвори очи и си представи градината след няколко седмици. Опита се да види ярките цветове и красотата на цветята, когато се съвземат. Но и това изискваше да положи усилие.

— Умряла ли си?

Тя отвори очи с доста голямо усилие и видя Гарет, застанал пред нея с весела усмивка. Ръцете му бяха удобно пъхнати в джобовете на брича, а ризата бе широко отворена на врата му. Залязващото слънце оцветяваше косата му в яркочервено.

— Я се махай — гласът й звучеше по-скоро уморено, отколкото ядосано, и тя отново затвори очи. Стъпките му се отдалечиха, но после се върнаха и Кристиана любопитно поотвори едното си око. Беше донесъл дървено ведро, пълно с вода и й предлагаше чаша. Тя я прие с благодарност и изпи водата на един дъх. Струята премина през гърлото й студена, освежаваща като лед.

— Свършила си добра работа — каза той с леко учудване. — Не мислех, че за един ден ще свършиш толкова много.

Кристиана се засмя.

— Утре ще ти изпратя Джефри и Стюарт — продължи той. — Ще ги накарам да подрежат клоните. Тук трябва да има повече слънце.

— Мразя слънцето — измърмори тя.

Гарет се засмя и показа здравите си бели зъби.

— Лицето ти е червено. Там, където не е мръсно, е силно зачервено.

Кристиана затвори очи, а когато заговори, гласът й бе далечен и замечтан:

— Във Версай си имах собствена вана. Беше покрита с порцелан, с изрисувани рози и лилии. И когато и да поисках, слугинята пълнеше ваната и изливаше половин шишенце жасминова есенция във водата. Никога не ми се е налагало да се мия с ведро или да нося кофи с вода.

— Но слугинята го е правила — възрази Гарет.

Кристиана се замисли над думите му.

— Горката Тереза. А пък аз толкова често забравях да й плащам!

— Чудно, че не те е напуснала — каза Гарет без съчувствие.

— А след банята — продължи замечтано Кристиана — тя подреждаше косата ми и ми помагаше да облека роклята си. Тогава аз ходех на опера, на балет или танци. Или просто отивах да видя Артоа. Ние вечеряхме заедно и понякога аз свирех на цигулка — тя изтананика една лека, приятна мелодия, като си спомняше златното време, когато музиката запълваше целия й живот. — Албиони — обясни. — Толкова е хубаво. Колко много ми липсва музиката! И Артоа. Чудя се дали е жив.

Гарет не каза нищо и след няколко минути се отдалечи.

Кристиана остави лицето си на полъха на лекия вечерен бриз, загледана в златните цветове на пролетния залез.

Гарет се върна.

— Ето — каза той мило, взе ръката й и постави в нея парче сапун. — Най-хубавият сапун на госпожа Хатън. С лавандулово и игликово масло.

Кристиана го поднесе към носа си и вдъхна мекия, чист аромат. Тя погледна към Гарет и видя, че той носи и пешкир в ръката си.

— Ако можеш да ходиш — каза той, — ще те заведа до езерото да се изкъпеш. Това е най-хубавата баня между дърветата след усилената работа през деня. — Той се засмя на глас при вида на смесеното със съмнение желание, което се изписа на лицето й. — Ще стоя с гръб и ще те пазя. Не бъди такова бебе. Езерото е студено и чисто, а ти миришеш на прасенце.

— Мръсник — промърмори тя, но му подаде ръка, да й помогне да стане. Тръгна подире му през ливадите и нивите към зелената гора, а тялото я болеше и не можеше да устои пред изкушението да се потопи в студена, бистра вода.

Тревата на пасищата вече изсъхваше под яркото слънце през деня и сега миришеше сладко и свежо. Овцете изглеждаха като претоварени в тежките си зимни руна. Кристиана се засмя от удоволствие, като видя агнетата, които тичаха около по-възрастните овце.

— Как могат да скачат така в тази жега?

— Както децата — отвърна Гарет и се усмихна широко. — Те винаги играят, независимо дали грее слънце, или е паднал дълбок сняг. Така им е весело…

Той с лекота прескочи ниския зид, който обграждаше ливадата и подаде ръка на Кристиана. Тя го последва, но тежките фусти и широката пола на роклята й пречеха да прескача тъй леко препятствията.

— Глупави дрехи — отбеляза Гарет. — Когато нашата Вики живееше у дома, тя почти половината от времето носеше панталоните на Джеймс.

На Кристиана вече й бе ясно защо. Тежкият, стегнат корсет на роклята се впиваше в ребрата й. А многократните пластове на фустите тежаха и се заплитаха в краката й. Гърбът й бе мокър от пот. Тя последва Гарет в гората и се зарадва, че най-после бяха на сянка.

— Това е пътеката на кравите — обясни той, като я поведе по една криволичеща пътека. Кристиана беше твърде изморена, за да отговори. — Не е далеч — продължи Гарет. — А когато се изкъпеш, ще се чувстваш прекрасно.

— Предпочитам да съм си легнала в леглото и да имам слугиня, която да ми напълни ваната — измърмори Кристиана. — Ето, на това му викам аз прекрасно.

Гарет й хвърли раздразнен поглед:

— Съжалявам Ваше височество. Но си мисля, че трябва да сте доволна от това, което имате в момента.

Кристиана го загледа.

— И какво имам? — запита го тя.

— Освен лошия си характер и арогантно държание ли?

Тя не каза нищо.

— Имаш живота си. Имаш здрав покрив над главата си и храна. Имаш брат, който те обича и един глупав роднина, който те води да се изкъпеш и да поплуваш в най-приятното местенце, а би могъл сега да си пие бирата в „Счупеното гърне“. И защо го правя? Сам не мога да си обясня. Ти си най-неблагодарната малка вещица, която съм имал нещастието да срещна някога.

Те стояха на пътеката сред гъстата зелена гора и се гледаха, докато Гарет най-после й обърна гръб и продължи напред. Кристиана подхвана мръсните поли на роклята си и го последва бързо.

— Ти не ме харесваш, нали? — попита тя след малко.

Гарет я погледна през рамо с учудени очи.

— Ами не си много приятна, нали? — отвърна й той. Обърна се напред и продължи да върви.

Кристиана се замисли. Приятна ли? Интересувала ли се е изобщо някога дали е приятна на някого, или не? Кой знае поради каква необяснима причина, сега се почувства засегната.

— Прасе такова — прошепна тя, като внимаваше да не я чуе. И това я накара да се почувства по-добре. Тя вирна гордо нос и веднага се спъна в един камък. Тънкото извито токче на обувката й се счупи.

— Л… л…! — изруга тя.

Пред нея Гарет се изсмя.

— Да не си настъпила някое — попита той. — Нали ти казах, че това е пътеката на кравите.

— Я стига! — изсъска Кристиана и закуцука подире му на счупен ток.