Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (19)

Глава 19

— Иде краят на света — съобщи госпожа Хатън, която притискаше сърцето си с пълната си ръка. — Няма да помръдна старите си кокали този път!

— Вече сте ги помръднала — безсърдечно възрази Джефри. — И освен това не е настъпил никакъв край на света. Просто Даниел се ожени.

Госпожа Хатън изглеждаше изцяло обхваната от мъка.

— И сега сигурно оная през цялото време ще ми се мотае в краката из кухнята.

„Онази“ беше Поли, но госпожа Хатън бе доста ядосана, за да споменава и името й.

— Може и да се мотае — радостно се обади Стюарт. — А вие какво, мислехте си, че сте се отървали напълно, щом като накарахте Кристиана да се оттегли?

Кристиана, която седеше до излъсканата дъбова маса с чаша чай в ръка, направи физиономия към Стюарт.

— И то посред жътва — продължи да се оплаква възрастната жена. — А пък и нашият Гарет също ще се жени другата седмица, а трябва да се приготвят надениците за зимата, да се приберат ябълките и картофите, ох…, сърцето ми се къса, като си помисля.

— Може би — намеси се Кристиана с меден глас — няма да е зле да постоите при сестра си, докато ви се оправи сърцето.

Госпожа Хатън се възмути, като че ли Кристиана беше предложила нещо неприлично.

— Не е твоя работа — накрая каза тя строго. — Защо не идеш до градината да ми донесеш по-добре малко лайка. Това ще ми помогне.

Кристиана се засмя и стана от стола, като почти се спъна в Доги.

— Ах, ти глупаво животно! С всеки изминат ден ставаш все по-голяма и безполезна.

Доги се претърколи на гръб, благодарна от оказаното й внимание и опашката й затупа ритмично по дървения под.

— Аз също излизам — каза Джефри. — Със Стю трябва да вземем някои неща от града.

— Ние ли? О, да, вярно. Нещица.

Докато излизаше от стаята, Кристиана ги погледна иронично. После отиде в градината да набере лайка за госпожа Хатън. Сега вечерите бяха по-хладни, а залезите станаха мъгливи. Къпините висяха узрели и нежни по трънливите си ластари, а тревата в ливадите бе станала почти златна. Розите и виолетките в градината бяха отстъпили място на по-късно цъфтящите невени и маргарити. Прасковите вече бяха узрели и пчелите жужаха около падналите на земята презрели плодове, които Кристиана не беше успяла да почисти още.

Ябълките бяха родили толкова много плод, че като че ли никога нямаше да свърши. Всеки ден тя помагаше при брането и носеше пълни кошници, а на следващия ден имаше още повече. Трябваше да се прави ябълково вино и ябълкова каша, да се сушат ябълки за кексовете през зимата. Тя не преставаше да се учудва на количеството и разнообразието на храните, които се произвеждаха във фермата. Изглеждаше, че работата никога няма да свърши, но никой не се оплакваше.

— Всяка работа, свършена с обич, доставя радост — обясняваше й Гарет. Тя го разбираше, защото също бе заобичала земята, и когато се съгласяваше с него, той я гледаше с топло одобрение.

А само след седмица тя щеше да бъде негова съпруга. Когато отиваше до селото, тя се вълнуваше от завистта на розовобузите селски момичета и мяташе гордо плитката и муселинената си пола. Много по-гордо, отколкото някога развяваше кадифената и диамантените обеци.

— Не заминавам, защото кой знае колко искам да видя Виена — беше й казал Артоа през един слънчев ден, когато бе дошъл да се сбогува преди тръгване. — Заминавам, защо ти си станала непоносимо самодоволна.

Те се смяха заедно, а когато Кристиана го целуна по бузата за добър път, тя си спомни за миналия път, когато му бе пожелала „довиждане“ в нощта, когато революционерите бяха превзели Париж.

— Обичам те, приятелю! — каза му тя, повтаряйки думите от онази нощ, като че ли те бяха заклинание за късмет, което щеше сигурно да го доведе отново жив и здрав.

— Наистина ли? — попита той и очите му блеснаха недоверчиво. — Тогава може би ще дойдеш с мен. Може би все пак няма да страдаш чак толкова много от липсата на Гарет, а?

Тя се засмя, когато си спомни как ужасено реагира на неговите думи и все още се смееше на спомена, когато донесе лайката за госпожа Хатън в кухнята. Да не тъгува за Гарет?! Сигурно по-малко би тъгувала, ако изведнъж изгубеше зрението си.

Тя влезе в къщата с пеещо сърце. Всичко си имаше своя смисъл и си заслужаваше мъките. И самотното детство, и празните, повърхностни години, прекарани във Версай, и студените самотни месеци след революцията. Заслужаваше си да ги изстрада, щом я доведоха тук.

Тя беше най-щастливата жена на света. Щеше да се омъжи за най-красивия мъж на земята и беше сигурна, че никой никога не е бил толкова щастлив, колкото бе тя.

 

 

— Казах, че трябва да вземем нещичко от града, и ето — каза Джефри, като се настани на любимата си маса в „Счупеното гърне“ и надигна чашата с бира.

— Най-добре е и аз да си взема своето — съгласи се Стюарт и вдигна чаша срещу брат си.

— Я виж ти, два плъха — възкликна Поли. — Измъкнали сте се и сте оставили братята си да довършват вечерната работа.

— Това е последната ти вечер в „Счупеното гърне“, Поли. Не бихме могли да позволим да приключиш работата си без нас. А пък после може да те изпратим до вкъщи — усмихна й се Стюарт. — Да те пазим от вълци.

— Я стига! — изсмя се Поли и разтърси златната си плитка. — Единствените вълци по тези места са седнали пред мен. Освен това по-късно ще дойде Даниел да ме вземе. Няма да ни трябват придружители по пътя към къщи, ако разбирате намека ми.

Джеф и Стюарт възхитени се наслаждаваха на движението на Поли из кръчмата, на умението, с което вземаше празните чаши и ги заменяше с пълни, на бързината, с която подреждаше столовете и чистеше масите. Някой каза нещо и тя се засмя. Плътният й смях изпълни помещението, а гърдите й заподскачаха под стегнатото елече.

— Дявол го взел — каза възхитено Стюарт.

— Кой би помислил, че Даниел може да хване такова момиче. Голям потайник се оказа той.

Джефри пък изглеждаше леко притеснен:

— Не знам, Стю. Нещата се променят. Гарет ще се жени, Даниел вече е почти женен. Пък междувременно Поли успя и да забременее, това не е тайна. Къщата ни вече няма да е същата.

— Какво си се разциврил? Аз пък предпочитам да гледам Поли и Кристиана вместо теб, глупав малък плъх.

— Майната ти! — възкликна сърдито Джефри.

— Хей! — извика Поли откъм другия край на тъмното помещение. — Френският и приятел, намери ли Кристиана? Почти бях забравила да ви кажа. Той беше тук преди малко. Грозен малък мърльо.

— Какво, Артоа ли? — попита Джеф. — Той замина за Виена преди седмица.

Поли вдигна очи нагоре и сложи ръце на кръста си:

— Не, не Артоа, глупаци такива. Как можаха братята ви да са толкова умни, а вие да сте толкоз прости. Аз познавам Артоа, а той няма и да пита къде да намери Кристиана, нали? Нали ви казах грозен, дребен мърльо. Артоа не е грозен.

Стюарт й помаха заплашително с пръст.

— Не знам… ама той не е мой тип.

— Стига за това — каза недоволно Поли. — Е, намери ли оня Кристиана?

— Преди няколко месеца — отговори Джеф. — На панаира. Не помниш ли?

— Не Артоа, бе, тъпако! Грозният, малък французин!

Джеф и Стюарт едновременно свиха рамене.

— Добре де, обаче той на мен никак не ми се понрави — продължи Поли. — Поисках да ми каже къде е отседнал, пък аз да съобщя на Кристиана. На него това май не му хареса, казвам ви. А пък после излезе с Джил Торили. Странна двойка, мисля аз.

— Толкова ли странна — като теб и Даниел? — попита Стюарт, като се озъби.

— О, престани! — извика Поли и вдигна отчаяно ръце. — Пийте си бирата и си отивайте в къщи, вместо да висите тук и да ме ядосвате.

— Бъди добричка, Поли. Дай ни по още една — помоли Джеф с очарователна усмивка. Поли, която имаше слабост към кестенявите мъже, побърза да изпълни молбата му.

— Какво четеш, Матю — попита Кристиана бъдещия си свекър. Те бяха седнали в тишината на кухнята. Госпожа Хатън бе свършила да мие съдовете от вечерята и се беше оттеглила в къщичката си. Даниел, Ричард и Гарет вече привършваха с вечерната шетня в хамбара, а Джефри и Стюарт още не бяха се прибрали от селото.

Матю вдигна поглед от книгата и кръглото му розово лице светна в усмивка. Той винаги изглеждаше леко изненадан, когато тя му заговореше, като че ли забравяше, че тя е там.

— Шекспир — отговори с радост. — „Дванайста нощ“. — Той се облегна на масата и бутна очилата на челото си. — Какво ще кажеш за тези думи: „Хубаво е да търсиш любовта, но да я дадеш неочаквано е още по-добре“.

— Мисля, че е божествено — отвърна Кристиана. Тя взе цигулката си и изсвири кратка мелодия. Възхити се на звуците — леки, звънки и възвишени — твърде величествени за малкото, удобно помещение.

— Хендел, нали? — попита Матю, като отново вдигна поглед от книгата си.

— Точно — каза Кристиана й изпя един стих от „Знам къде живее моят спасител“.

Когато Гарет и Даниел влязоха през кухненската врата, тя млъкна и бузите й се изчервиха от нежната усмивка на Гарет.

— Всичко е прибрано за през нощта — съобщи Гарет и седна до Кристиана. Под масата ръката му се плъзна по бедрото й и леко го стисна. Доги, която спеше върху топлите тухли пред огнището се надигна, скочи и се настани до крака му, а опашката й се замята бързо.

— Здрасти, глупаче — промърмори Гарет и почеса дългите й уши с нежност. — С всеки изминат ден ти ставаш все по-дебела и безполезна, нали?

— Не е така — възрази Кристиана. — Тя е много гладка и красива.

Гарет се засмя и се облегна назад. Даниел се скри в килера и се върна с две халби бира. Предложи едната на брат си.

— Боя се от Кристиана — каза той на Гарет. — Става дума за „ки ме амат, амат ет канем меам“.

— Който ме обича, обича и кучето ми — преведе засмяно Кристиана. — Ти обичаш ли кучето ми, Гарет?

Той посегна и дръпна една от блестящите й черни къдрици. В краищата на очите му се появиха бръчици от усмивката.

— Щом трябва. Ще правя всичко, което ти доставя удоволствие. Само че ако кучето ти стане много голямо, съседите ще го помислят за прасе и ще го вземат да си го направят на наденици. Помисли си по този въпрос — добави той. — Тя наистина вече е заприличала на наденица.

Кристиана повдигна вежда към Гарет, стараейки се да изобрази възмущение. Щеше да каже нещо, но вниманието й беше привлечено от звука на приближаващи към входната врата коне.

— Странно — каза Даниел леко учуден. — Кой ли може да бъде?

Доги заръмжа, когато външната врата се отвори и се чуха гласове.

— О, млъкни, безполезнице! — Гарет се изправи и леко потупа Кристиана по рамото.

— Надявам се, че не е някоя неприятност с Джеф или Стюарт — каза Матю, като прекара ръка по гъстата си сива коса. Изглеждаше разтревожен.

— С Джеф и Стюарт винаги се случват неприятности — каза Гарет на баща си. — Но никой няма да дойде чак до тук да ги решава.

Кристиана стана, свали престилката и оправи полата си, а Даниел последва Гарет към предната част на къщата.

Доги заръмжа силно, когато се почука на вратата. Кристиана разбра, че кучето няма да се успокои и затова го заведе до килера, пъхна го в голямото помещение и здраво затвори вратата.

— Глупаво животно — промърмори тя, като се върна в кухнята. Беше готова да последва Даниел в коридора, но Матю я спря с рязко вдигната ръка и с разтревожено изражение.

Кристиана стреснато застина и се заслуша в гласовете.

— Ти си луд, Торили — гласът на Гарет звучеше заплашително, но спокойно както винаги.

— Казвам ти, че не съм. И щом баща ми го няма, аз съм натоварен да действам като полицай. Не можете да приютявате известна убийца в моето селище.

Сърцето на Кристиана се преобърна. За миг й се стори, че ще спре. Чуваше всички звуци в къщата — скимтенето на Доги до вратата, тиктакането на стария часовник в коридора, прашенето на огъня в огнището. В кухнята се чу смехът на Гарет.

— Много весело, дявол да го вземе. Ама ти наистина откачаш, Джил.

— Имам свидетел, да знаеш.

— Така ли? — попита съвсем незаинтересовано Гарет.

Сърцето на Кристиана започна да тупти с все по-бърз ритъм. Тя сведе поглед и видя, че Матю потупва лекичко ръката й със своите изкривени и изцапани с мастило пръсти. Тя продължи да гледа надолу безсмислено. Като че ли ръката не беше нейна.

После тихичко се запромъква към вратата. Въздъхна дълбоко и болезнено и се облегна на стената, загледана към входната врата в края на коридора.

Гарет стоеше и я държеше полуотворена, като че ли да не допусне тъмнината на нощта да проникне в къщата.

Пред него се беше изправил Джил Торили и бялото му лице блестеше под светлината на лампата, а очите му излъчваха злоба. До него стоеше мелничарят, с когото Кристиана бе разговаряла стотици пъти, когато бе ходила с поръчки до селото. Лий ли се казваше? Май нещо такова. Имаше и още един мъж от града, когото тя не познаваше.

А зад тях — Жан-Клод. Той гледаше към Гарет със студени, тъмни, змийски очи, а мургавото му лице беше изпънато и злобно. Той носеше някакви документи в ръката си и беше облечен в кораво палто, което не му седеше добре.

Кристиана се бореше със страха и гаденето и вдигна ръка към устата си, за да потисне вика, който се надигаше в нея. Даниел забеляза движението й, отдели се от стената и застана зад Гарет, като се опитваше да закрие с гърба си каменните стъпала.

— … мога да си представя подобна глупост от страна на Джил — казваше Гарет. — Но не и от вас. Сигурно имате по-належаща и сериозна работа като членове на градския съвет. Сигурен съм, че и вие не вярвате на това.

— Не бихме искали да се съмняваме в думите ти, Гарет — каза мелничарят с извинителен тон. — Но има страшно убедителни доказателства.

— Сигурно ще има — каза нетърпеливо Гарет и стисна челюсти. — Но аз нямам време за тези глупости.

— Пардон, мосю — Кристиана потрепери при звука от гласа на Жан-Клод. Беше отзвук от кошмарите, които вече бяха престанали да я навестяват. — Но това е истина. Имам доказателства. Аз бях в стаята. Тя преряза гърлото на брат ми, като на куче.

— Сбъркал си. Припознал си се.

Джил грабна документите от ръцете на Жан-Клод и ги пъхна в ръцете на Гарет.

— Прочети тогава това, Ларкин! Заповед за ареста й!

— Това е на френски — любезно отговори Гарет. — Може да пише всичко.

Джил грабна документа и го пъхна в ръцете на Даниел.

— Тогава ти, господин учен, който си толкова запознат с езиците. Прочети го на брат си!

Даниел мълчеше със смачкания документ в ръка.

— Чети! — настоя Джил с висок глас.

Гарет скръсти ръце и кимна на Даниел с насмешлива усмивка.

Даниел прочисти гласа си, извади очилата от джоба си и ги сложи на носа.

— „Търсена за държавно престъпление срещу Франция, за предателство спрямо републиката.“ — Той въздъхна тихо и погледна бързо към брат си. — „… и за убийството на Раул Жерар, лоялен гражданин, Кристиана, сестрата на маркиз Сент Себастиен. Би могла да бъде придружавана от Артоа де Вал. На около осемнадесет години, невисока и слаба, с черна коса и сини очи. Може да се опита да избяга в Англия…“

Даниел подаде документа на Джил.

— И какво доказва това? Може да е фалшив!

— Ама не е — избухна яростно Жан-Клод. — Вижте, когато тя избяга от къщата ми, остави ето това на пода. — Той показа миниатюрния портрет на Габриела Сент Себастиен, майката на Кристиана. Стъклото, което предпазваше фината рисунка, беше изчезнало, а бледият портрет в пастелни цветове бе потъмнял от мръсотия.

Кристиана прехапа пръсти, за да не извика.

Гарет взе портрета от Жан-Клод и го погледна.

— Може да сте го откраднали.

— Но защо, Ларкин? — попита Джил Торили. — За какво са му на човека тези неприятности, фалшиви документи и пътувания надалеч? Тя е убила брат му, за да не я разпитват властите.

Гарет не се помръдна.

— Топки — отвърна той простичко. — Кристиана не може да нарани и муха. Не знам каква игра играеш, Джил, но аз няма да ти играя по свирката. Хайде, марш оттук и си вземи и приятелите!

— Ние имаме заповед — започна Джил.

— Англия изобщо признава ли законността на революционното правителство? — попита сърдито Даниел.

Джил се поколеба малко, но после отново заспори:

— Няма значение. Вие сте приели под покрива си убийца, Ларкин и никой в селото не е защитен.

Гарет нетърпеливо отметна глава и видя Кристиана, прилепена до стената с широко отворени очи и явен страх, изписан на лицето й. Той протегна ръка и гласът му прозвуча нежно:

— Ела тук, мила моя.

Като се молеше да се задържи на краката си, Кристиана бавно се приближи. Тя гледаше само Гарет и се опитваше да не мисли, че Жан-Клод е пред вратата, само на няколко стъпки от нея. Усети изплашения поглед на Даниел, скрит зад очилата му.

— Не се бой — Гарет я хвана за ръка и я притисна здраво до себе си. Даниел също се приближи до нея и тя усети хладната му длан върху рамото си.

— Хайде сега да решим този въпрос веднъж завинаги — каза Гарет и гласът му беше тих и властен. Той сложи миниатюрата на маркиза Сент Себастиен в ръката на Кристиана. Пръстите й се свиха около портретчето.

— Твое ли е това миличка?

Тя кимна и се опита да каже нещо. Не можеше да вдигне очи, не смееше да погледне Жан-Клод, застанал само на три крачки от нея.

— Това е майка ми.

Ръката на Гарет топлеше гърба й.

— А как, мислиш, е попаднало това в ръцете на този човек?

Кристиана вдигна очи и срещна изпълнения с омраза поглед на Жан-Клод. Една дълга минута тя мълча, като мислеше, че ще припадне. Детайлите от това, което виждаше пред очите си, се замъглиха — виждаше лицата на мъжете под трепкащата светлина на фенера, усещаше здраво обхваналата я ръка на Гарет около кръста си и хладното докосване от дланта на Даниел върху рамото си, чуваше скимтенето на Доги иззад вратата на килера.

Жан-Клод започна да се усмихва и счупените му зъби триумфално заблестяха. Кристиана сведе поглед към портрета в ръката си, загледа нежната белота и розовина на лицето на майка си.

— Беше ми откраднато — каза тя с ясен и студен глас. — Когато бягах от революцията, ми откраднаха това, бижутата и цигулката — тя вдигна глава и без да мигне, срещна погледа на Жан-Клод. На устата й се изписа студена, бездушна усмивка. — А този човек не съм го виждала никога през живота си. — Чу облекчената въздишка на Даниел зад гърба си.

— Това е — каза Гарет и вече си позволи да покаже гнева си. — Чухте я. Някой смее ли да оспорва думите й? — Той пристъпи напред и като че ли тялото му излъчваше ярост. Мускулите на ръцете му изпъкнаха, челюстите му бяха стиснати. — Ако някой смее да оспори, нека говори и ще решим въпроса веднага, щом откъсна проклетата му глава от шията. Господин Лий? Торили? Друг?

Отвърна му мъртво мълчание.

— Добре. Хайде, махайте се от земите ми! Специално ти, Джил! Да ти помага Господ, ако те видя още веднъж. А ти… — той погледна към Жан-Клод, — за тебе е най-добре да занесеш миризливия си задник обратно във Франция. Чуваш ли?

Очите на Жан-Клод блестяха от безпомощна ярост. Непотребните документи изшумоляха в ръката му, когато бързо отстъпи по-далеч от обсега на червенокосия гигант, който напредваше към него.

— Марш! — изръмжа яростно Гарет и изплаши дори конете, завързани отвън оградата, и така тресна дъбовата врата, че разтърси цялата къща. — Исусе Христе — той изруга и се обърна към Кристиана и Даниел. — Какви тълпа от… боже, да не ти е лошо?

Краката на Кристиана се подгънаха и тя се тресеше така силно, че Даниел, който я бе хванал под мишниците, едва я задържаше.

— Миличка — Гарет я повдигна и тя се притисна в него. — Глупава работа. Няма от какво да се боиш. Никога няма да повярвам на банда мръсници. Само като си помисля за обвинението, че си заклала човек…

Той млъкна, защото Даниел го погледна строго.

— Какво? Какво има?

Кристиана зарови лице във врата на Гарет и думите излязоха от устата й горчиви и страшни:

— Истина е. Всяка дума. Направих го, Гарет.

Той изпусна дълга, тежка въздишка:

— Защо не си ми казала?

— Тя искаше — каза Даниел, като се мъчеше да помогне. — И още иска, но все не се намира подходящ момент…

— И ти си знаел?

Кристиана се боеше да го погледне. В гласа на Гарет имаше такава студенина, че тя се ужаси.

— Ти си знаел, Дан? Знаел си и си криел от мен?

Кристиана стисна портретчето на майка си в ръка, като се надяваше то да й даде сила.

— Казала си на Дан? — попита Гарет. — Казала си на него, а не на мен? Защо?

Кристиана се опита да обясни, но думите бяха слаби и неподходящи.

— Ти си толкова добър… Нямаше да понеса, ако бе помислил лошо за мен… и исках да забравя всичко.

Гарет я пусна грубо в поизхабеното кресло в студената, тъмна дневна.

— Направила си го, така ли? Добре… Я сега помислете малко, Ваше височество. Ами че тези неща не се забравят! Те изскачат на повърхността, когато най-малко ги очакваш. Наистина ли си мислила, че такова нещо може да се отмине? — Гласът му беше жесток и студен и всяка дума пронизваше сърцето на Кристиана.

Тя гледаше здраво свитите си в юмруци ръце. Беше се случило онова, от което толкова се боеше. Той бе разбрал най-лошото за нея и сега я презираше. Изведнъж се почувства изоставена. Обхвана я усещане за самота, което проникна до сърцето й е го заля като със студен дъжд.

— Ако ми беше казала — каза Гарет с мъка. — Само да беше ми казала…

Кристиана зарови лице в ръцете си, когато чу, че той излиза от стаята. Даниел остана мълчалив свидетел на страданието й, а от своя затвор Доги започна тъжно да вие.