Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (5)

Глава 5

Когато Филип и Виктория заминаха за Ню Орлеан, Кристиана се почувства истински самотна — всички останали бяха заети по цял ден с овцете, кравите, пилетата, изкласяващите ниви и узряващите зеленчуци.

Госпожа Хатън даде ясно да се разбере, че не иска в кухнята „никой, който да й се мотае в краката“ и заяви на Кристиана да не очаква никакво по-специално внимание. Веднага след нейните думи Кристиана се оттегли в стаята си. Поиска от Даниел, който май беше най-любезния от всички в семейство Ларкин, хартия и писалка и написа шест еднакви писма до Артоа, като ги адресира до посолствата на Франция в Рим, Венеция, Виена, Лондон и „където би могъл да се намира“. Още докато пишеше се досети, че може би в тези градове вече няма посолства на Франция и че Артоа изобщо не е успял да се спаси жив от страната, но все пак написа писмата. Ако би могла да знае, че Артоа е жив, сигурно би се чувствала по-малко самотна и сигурна за мястото си в света.

 

Гарет Ларкин наблюдаваше плодородните поля с доволство, изписано на красивото му лице. Той стоеше в хладната майска утрин с блестящи ясни очи и в тях се отразяваше зеленината на младите листа и напъпилите жита.

Беше може би най-топлата пролет от петнадесет години насам. Овцете се обагниха рано, ягодите вече бяха цъфнали и навели белите си цветчета над лехите. С печалбата от миналогодишната реколта беше купил и няколко нови крави за фермата — чудесна млекодайна порода от остров Джърси.

„Годината ще бъде добра“ — каза си той, като се разхождаше между почистените и добре подредени хамбари. От дясната му страна се точеха стройните редици на зеленчуковата градина. Имаше и ягоди, и марули, боб и грах, и цели два акра с хмел.

Пчелите се бяха събудили и бръмчаха усилено пред кошерите си под клоните на старите дъбове. Всички стопански сгради бяха добре потегнати. Гарет бе доволен — фермата вървеше много добре.

Огледът го изпълни с радост и гордост и той вдигна лице към сутрешното слънце, чувствайки се силен и пълен с живот, като яките дъбове в гората. Неговата земя, неговата ферма бяха най-добрите в страната. Нека другите да имаха своите градове и села. Нямаше по-красива гледка от избуялите нивя и градини върху тази богата, плодородна земя. От радост се изсмя на глас и като се обърна към къщата, зърна Даниел сред зеленината на дърветата. Брат му яздеше по пътя и отиваше да преподава на сина на земевладелеца Торили. Гарет го повика с ясен глас в тишината на утринта:

— Даниел! Почакай за момент.

Даниел леко спря кестенявата си кобила и изчака Гарет да пресече ливадата.

Братята бяха почти еднакви. Слънцето хвърляше червеникави отблясъци в косите им и в чистите линии на мъжествените им лица.

— Даниел, поискай от земевладелеца да те освободи от работа за седмица. Трябва да острижем овцете, защото търговците на влакно ще дойдат след около три седмици.

Даниел кимна и бутна очилата нагоре по носа си.

— Звучи ми чудесно, Гарет. Много по-лесно ще ми бъде, отколкото да набивам латински език в главите на децата — идиоти на „господина“. Бих предпочел да преподавам латински на Стюарт и Джефри — каза Даниел, като междувременно успокояваше кобилата, която потропваше неспокойно.

Гарет се усмихна на брат си и потупа красивата млада кобилка по кадифения хълбок:

— Значи още не си се отказал от тях?

— Ами, почти съм се отказал. Ричард беше много ученолюбив. Също Виктория и Джеймс. Но си мисля, че Стюарт и Джеф са безнадеждни. Те си живеят щастливо и не се интересуват от науки. Боже, колко удобно си се облякъл, дявол да те вземе! — възкликна със завист Даниел, докато оглеждаше свободно падащата бяла риза на Гарет и избелелия брич, пъхнат в удобни кожени ботуши. — В ден като този се чувствам като окован в това сако. Иска ми се да ги обеся с вратовръзката си онези малки, глупави копеленца, които трябва да обучавам.

— Ама пък имаш вид на учен — отвърна му Гарет със самодоволна подигравателна усмивка.

— Стига бе, диване такова!

— Бих ви помолил, учени човече, като се върнете, да погледнете картофите. Появило се е нещо гадно между листата. Виж ги наистина — нещо зеленикаво е…

— Добре де, нямаш проблем — съгласи се Даниел. Погледът му се отмести встрани и той се усмихна. — „Карие дием“ — радвай се на настоящето! — извика на латински и се засмя весело.

Гарет се извърна и вида Кристиана, която тичаше по пътеката откъм къщата. Изглеждаше като овчарката от приказките с корсажа си от снежнобяла дантела и в светлосинята си феерична рокля на цветя с бели ръкави, под която се развяваха дантелените й фусти. Черните й къдри се развяваха над раменете, докато тичаше към тях през зелената трева.

— Добро утро — поздрави отдалеч тя Даниел. — Само това си спомням от латинския, уважаеми учителю. — Тя отвори дървената портичка и се забърза към тях с ритмично полюшващи се поли. — Хубава утрин, нали?

Даниел се огледа и се усмихна:

— Дивина натура дедит агрос, арс хумана едификавит урбес.

Кристиана се замисли за момент и после вдигна ръце:

— Печелиш! Не разбирам.

— Господ създава природата, а човек градовете — преведе Даниел.

— Подранила си — намеси се Гарет. — По какъв случай?

Тя не му обърна внимание, а посегна и хвана приятелски Даниел за ръка, което кой знае защо, раздразни Гарет.

— Ще минеш ли през селото? Можеш ли да ми пуснеш писмата?

Гарет погледна купчинката внимателно запечатани пликове, докато Даниел ги вземаше и прибираше с внимание. „За Артоа де Вал чрез сър Карло Франчези, Венеция, за Артоа де Вал чрез Негово превъзходителство маркиз Де Рамбуйе, Виена, Австрия, за Артоа де Вал, в Рим, Женева, Лондон и Флоренция“.

— Май няма да ми стигнат джобните пари, за да ги изпратя — каза Даниел. — Гарет, ти имаш ли да ми дадеш?

— Ами ти, знаеш ли колко ще струва изпращането на всичките тези неща, дявол да го вземе! — възкликна Гарет.

— Не — отвърна Кристиана, чийто блестящи и весели очи се замъглиха от отчаяние. — Не знам. Много ли? За мен е много важно да открия Артоа.

Тя изглеждаше толкова красива и разстроена от това, че не знае цената, че Гарет беше готов да предложи сам да отиде да ги изпрати, но Даниел го изпревари.

— Няма значение цената. Днес и без това ще ми платят за уроците и като се прибирам, ще ги изпратя.

Красивото лице на Даниел порозовя и на Гарет му се дощя, да се присмее, че така леко се предава. Разглезеното дребосъче сигурно никога през живота си не е работило. Затова не знаеше стойността на парите. Знаеше само как да излага на показ къдриците си, как да използва чара си и всички си изпочупваха краката да й услужват.

— Най-добре е да тръгвам — каза Даниел, като постави писмата в учебника по латински. — Ще прегледам и картофите като се върна, Гарет — добави той и поведе кобилата към пътя.

— Ще видим какво ще направиш — отвърна кисело Гарет.

— Довиждане, Даниел! — извика Кристина на френски, а Гарет си помисли колко красиво все пак звучи ясният й звънлив глас.

Тя, се обърна, за да се върне вкъщи, като прибра внимателно полите си и Гарет зърна съблазнителните дантели на бельото й и тънкия й красив глезен.

— А ти какво мислиш да правиш днес? — попита я той. — Пак ли ще се скриеш в стаята си и ще си седиш цял ден на задника?

Тя пламна.

— А какво да правя? — вирна гордо брадичка тя. — Както любезно забеляза госпожа Хатън, аз не мога да върша нищо полезно. Май аз наистина съм… как беше го казал? Безполезна, май. Да, точно така.

От цъфналата ябълка хвръкна едно розово цветче и кацна върху гъстите й къдрици. Гарет едва сдържа ръката си, да не посегне да го пипне. Проклета да е с нейните къдрици, тънка талия и прекрасен малък бюст, извиращ изпод стегнатия корсаж!

— О, мога да измисля едно-две неща, които ти би свършила добре — каза той. — Но сигурно ще ми залепиш някой шамар, ако ти предложа.

Тя се изправи и вирна нос по възможно най-обидния начин.

— Не ставай грубиян! — нареди му твърдо.

— Е, нали и без тона съм такъв. Груб селяндур. Ставам единствено да ти осигурявам храна и да изпращам писмата до любовника ти, нали?

Не биваше да я тормози толкова, знаеше си го. Но тя наистина го ядоса, като флиртуваше с Даниел и използваше неговите чувства.

— Теб, Артоа не те засяга — изсъска тя, като отметна къдриците си назад. — И не ти изпращаш писмата ми, за което съм благодарна. Даниел го прави.

— Аха, и това ще му струва половината заплата — информира я Гарет. — Това не те ли засяга? Или си мислиш, че той се е развълнувал от това, че си го докоснала по ръката и си му трепкала с клепачи!

— Ех, какво си прасе! — изчерви се силно тя. — Нищо подобно не съм се опитвала да направя. Аз просто го помолих, а той се съгласи като истински джентълмен.

Гарет изсумтя намръщен:

— Ти флиртуваше с него. Въртеше очи и му се усмихваше и сложи красивата си ръка върху неговата. Какво друго можеше да каже той, освен „да“?

Кристиана се извърна и го погледна с изненада.

— Ама ти ревнуваш! — възкликна тя. Изглеждаше доволна от себе си.

Гарет трепна засегнат, но успя да се изсмее рязко:

— Колко си празноглава, малката! Ти си наистина хубава и знаеш как да използваш красотата си. Даниел се впечатлява от тези неща, но се боя, че на мен не ми действат. Аз обичам зрелите жени, с малко месце върху кокалите и с малко по-големи задници. А ти ще литнеш при първия полъх на вятъра.

Говореше й грубо. Знаеше това. Негодуваше против това дребно същество с вълшебни очи и лице. Негодуваше от факта, че тя го омайва с такава лекота, както и Даниел, който се изчервяваше като ученик, щом тя му се усмихнеше, макар че беше навършил вече двадесет и седем години и си беше истински мъж. Учуди се, че тя нито се нахвърли отгоре му, нито побягна, въпреки преднамерената му грубост.

— Ако беше така, както твърдиш — отвърна тя с изморен глас, — аз трябваше да умра по време на революцията.

Тя отново се обърна и тръгна към къщи. Косите, които по-рано подреждаше толкова внимателно, сега се спускаха по гърба й и той почувства мъка и съжаление от това, че беше я наранил с думите си.

— Кристиана! — извика подире й.

Тя се обърна.

— Извинявай. Искаш ли да пояздим заедно, преди да се заема със стригането на овцете?

Тя остана полуизвърната, но му хвърли смразяващ поглед през рамо.

— За твое сведение — каза тя гордо, — аз отивам да се преборя с онзи дракон в кухнята и да ставам „полезна“. Иначе ще подлудея от скука тук.

Гарет се засмя при мисълта как това прекрасно мъниче, ще дели кухнята с величествената госпожа Хатън и очите му блеснаха весело, докато я наблюдаваше как върви по пътеката с развени от решителната походка поли.

Госпожа Хатън възприе предложението на Кристиана да й помага с обикновения си недоволен израз.

— Много готвачи — изгорял хляб — каза тя намусено, като избърса зачервените си мокри ръце в престилката.

Кристиана не разбра баналната английска поговорка.

— Аз не искам да пека хляб. Но искам да правя нещо. Не бих могла да прекарам следващите два месеца затворена в стаята си.

— Можеш ли да използваш нож? — след дълга пауза попита госпожа Хатън.

Кристиана сухо се усмихна:

— Когато ми се налага, да.

Отговорът не направи голямо впечатление на госпожа Хатън и тя въздъхна тежко:

— Долу под стълбите има кошница с пресни моркови. Като начало можеш да я донесеш и да започнеш да ги режеш. На не много малки парчета, иначе ще станат на пюре. — Тя обърна широкия си гръб и се зае с прекрасно миришещите хлебчета, които се печаха във фурната.

Кристиана отиде да вземе морковите и се чудеше, защо ли все пак се подлага на това непочтително отношение. „Защото иначе ще полудееш от скука“ — отговори си сама. Но истината беше, че тя искаше да натрие носа на Гарет Ларкин. Забележките относно нейната „безполезност“ и „седенето на задника си по цял ден“ бяха обидни. Той не я харесваше. Поне това беше очевидно. А тя също не го харесва — настоя пред себе си. Той бе просто един дебелоглав, груб фермер, надарен с красиво лице и невероятно красиво тяло.

Тя намери кошницата и я занесе в слънчевата кухня, като продължи да се чуди, защо ли пък се интересува изобщо от мнението на Гарет. Очевидният отговор бе онзи, за който не й се искаше да се досеща — въпреки факта, че с нея бяха флиртували, бяха я ухажвали и целували графове и принцове, както и най-прекрасните младежи на френското висше общество, Гарет Ларкин имаше нещо, което караше кръвта й да кипи, коленете й да омекват, а сърцето й да подскача.

Тя стовари морковите върху почистената дървена маса, взе един голям нож и се зае с очевидно усърдие с работата си. Докато да нареже морковите — много на дребно според госпожа Хатън, докато нареже лука и ряпата — много на едро според същия източник, докато донесе пет ведра вода от кладенеца — естествено недостатъчно пълни и докато напълни каната с яйчен крем за вечеря, Кристиана вече дълбоко съжаляваше за решението си да става „полезна“. Красивата й рокля беше на лекета, косата се бе измъкнала изпод фуркетите, а кухнята вече беше непоносимо горещо място.

Госпожа Хатън я поздравяваше за всяко ново усилие с повдигната вежда и „Хмм“, което можеше да означава всичко — от „я виж ти колко си умна“, до „що не се хвърлиш в кладенеца“.

Кристиана вече не се сещаше за добрите намерения, с които бе започнала работа сутринта. „Боже как би се смял Артоа — помисли си тя, — ако можеше да ме зърне отнякъде!“ Тя повдигна мокрите къдрици над врата си и почти се подигра на себе си — Кристиана Сент Себастиен, бивша придворна дама във Версай, внучка и сестра на маркизи, сега се потеше с някакви репи в селска кухня! Облегна лакти на масата, за да си починат ръцете и гърба й за малко.

— За днес свърши, нали? — отбеляза госпожа Хатън. За пръв път днес настроението й като че ли се повиши. Тупна се с ръце по ханша и продължи. — Тогава да считаме, че за днес помощта ти е приключила.

Тя бе казала „помощ“, като че ли Кристиана почти нищо не е правила!

— Не съвсем — отвърна бързо Кристиана като погледна право в очите на госпожа Хатън. — Тъкмо щях да попитам с какво друго да се заема.

— Хмм — беше очакваният отговор от страна на госпожа Хатън.

Тежката врата на кухнята се отвори с трясък и Джефри и Стюарт влетяха с блестящи от слънцето лица. Те се засмяха при вида на измореното лице и изцапаната рокля на Кристиана.

— Гарет каза, че си играеш на слугиня в кухнята — заяви Джефри с усмивка. — Ама ние не му повярвахме.

Стюарт отметна тежката си червена коса от челото и се захили като идиот.

— Така прическата по ти отива — забеляза той. — По-хубаво, отколкото вдигната нагоре като някоя проклета планина.

— Я стига — изсъска Кристиана. Това й беше станала любимата фраза на английски и май се оказа доста полезна. Когато й обръщаха внимание, разбира се.

— Донесли сме вечерята — съобщи Стюарт и за ужас на Кристиана хвърли на масата пред нея две обезглавени пилета. Горещи капки кръв пръснаха по корсажа й. Тя впери поглед надолу и усети как й се завива свят.

Ножът в ръката й…

Блестящите капки кръв по роклята…

— Не! — извика тя силно, без да иска. Стисна очи, за да предотврати видението, но в ума си виждаше Раул, който я бута на пода, смехът му, дразнещ слуха й, ръцете върху тялото й…

— Лошо ли ти е? — чу някакъв далечен глас да се промъква през заглъхналия й слух и се насили да отвори очи. Бавно, с трепереща ръка, тя бутна ужасния нож далеч от себе си. Пред очите й се завъртяха черни и червени кръгове и тя с благодарност се отдаде на обхваналата я тъма.

 

 

Някъде далеч дочуваше гласове и шум, но чак след няколко минути до съзнанието й достигна смисъла на английските думи. Току-що се бе случило нещо ужасно, но тя не помнеше какво.

— … само сложих пилетата на масата, а тя — туп, и припадна.

— Честно, Гарет, така беше. А тя само каза „не“ и припадна.

Кучето лаеше силно и някой го изпъди навън.

После се чу гласът на госпожа Хатън:

— … и понеже не е свикнала на кухненска работа, припадна от вида на малко кръв.

— Господи, Гарет, наистина, без да искам! Не ме гледай така, като че ли съм…

— Ох, тези глупави магарета — това последното беше промърморено до ухото й и Кристиана усети, че едни силни ръце я обхванаха и изнесоха от кухнята, далеч от глухите гласове и шума. Дори със затворени очи, тя знаеше, че е в прегръдката на Гарет. До ухото си чуваше силните удари на сърцето му, усещаше аромата на прясно окосена трева, вятър и слънце, които излъчваше тялото му и си позволи да се наслади на изненадващото чувство на сигурност, топлина и увереност, което я изпълни.

Сега вече си спомни — беше припаднала в кухнята при вида на кръвта, плиснала върху роклята й. Сигурно при този спомен бе въздъхнала, защото усети как ръцете на Гарет я притиснаха леко и той издаде с устни успокояващия звук, както го бе чула да прави на изплашените жребчета. После я постави нежно върху познатата мекота на пухеното легло с нежен аромат на чистота и лавандула. Усети как ръката му я погали по бузата и се зачуди на нежността на загрубелите от работа пръсти. Той тихо изрече името й и тя със съжаление разтвори очи, защото не й се искаше да напуска меката тъмнина, която я заобикаляше като пашкул. Очите му бяха ясни и бляскави, светлозелени със златни и сиви точици върху ирисите. И в тях нямаше никаква подигравка. Само тревога. Косата бе паднала върху челото му, разрошена от работа навън. Той бавно отдръпна ръка от лицето й, а на нея й се искаше да я задържи там…

— Лошо ли ти е? — попита тихо.

Тя поклати глава и едва успя да се усмихне:

— Не, не. Просто глупост. Съжалявам за безпокойството.

— Какво стана?

— Не знам — излъга тя, като избягваше да го погледне. Силна болка премина през главата й и тя повдигна ръка да се пипне.

— Удари си главата — обясни без нужда Гарет, защото тя и без това усещаше надигащата се цицина. — А пък Джеф и Стюарт стояха и гледаха като глупаци — добави той. — Госпожа Хатън пък помисли, че те е убила от работа и сега се чувства виновна и твърди, че ще й се скъса сърцето от мъка. Татко пък заля с чая си, томовете на Шекспир — толкова се уплаши, като разбра какво се е случило.

Като си представи цялата суматоха, Кристиана тихо се засмя и едва сега Гарет се успокои и я погледна доволен. Червенината на загорелите му бузи се сгъсти.

— Трябваше да изгоним навън Доги. Чуваш ли как вие? А пък Ричард твърди, че аристократите са си по природа слабовати — понеже се женят само помежду си и с нищо не може да им се помогне.

Кристиана отново се засмя и се изчерви при мисълта за паниката, която бе предизвикала. Гарет също се засмя, като клатеше глава. Тя се облегна на възглавницата, като разтриваше болезнената цицина на главата си.

— Хич не ме интересува какво мисли Ричард — каза тя с усмивка. — Неговата риза пък е вечно лекьосана.

Гарет гледаше към нея с блестящи и добри очи и Кристиана изведнъж се изплаши от близостта му. И макар че роклята беше достатъчна преграда за погледа му, на нея й се стори, че не е. Очите на Гарет като че ли я галеха с топлия си блясък.

Погледите им се срещнаха и той посегна да я погали по главата. Пръстите му леко докоснаха тъмната коприна на косата й.

— Бая буца се надигна — каза той след дълга пауза.

Сърцето на Кристиана трепна по особен начин, а пръстите на Гарет се задържаха малко повече върху тила й.

— Знаеш ли какво си мисля — най-после проговори той, като не отделяше очи от лицето й.

Омагьосана от нежното му докосване и тихия, плътен глас, Кристиана поклати глава.

— Мисля — продължи той, като прекара нежно пръст през устните й и я накара да трепне от удоволствие, — мисля, че Кристиана Сент Себастиен излъга, когато ми каза, че не знае защо е припаднала. Ти какво ще кажеш?

Кристиана се смрази, но после се усмихна и наклони закачливо глава, като му хвърли поглед през спуснатите мигли.

— Ще кажа това, което съм чувала да казваш ти, когато не искаш да отговориш направо: Аре бе, педераст!

Финият акцент направи грубите думи да прозвучат толкова смешно от меките й устни, че Гарет отметна глава и се заля в силен смях.

— А знаеш ли какво значи това? — най-после успя да я попита той. Очите му още блестяха от изненада.

— Също като „стига бе!“, пък и никой тук не ти обръща внимание, като го кажеш. А сега би ли ме оставил сама. Нека бедната ми глава си почине малко.

— Както пожелаеш — отвърна Гарет с дразнещо красивата си усмивка с трапчинка. За съжаление на Кристиана, отдръпна топлата си длан от косата й и се насочи към вратата. Погледът, който й отправи над рамото си, докато затваряше, беше мил, а зад усмивката му се криеше топлота, която я накара да задиша по-бързо.

Когато вратата се затвори подире му, пръстите й докоснаха бузата, по която я бе погалил. Чудеше се дали на него му бе доставило удоволствие докосването до кожата й. Още повече се чудеше на себе си, че бе така изкушена да отдаде тялото си на Гарет, след като бе убила онзи, другия мъж, само за това, че се опитваше да я докосне. Опита се да се помоли, но чувстваше молитвата безсмислена без малката броеница и колкото по-усилено търсеше думи за тази молитва, толкова по-безсмислена й се струваше тя. Почувства се по-самотна от всякога.

 

 

— Май да бяхме наели слугиня, да й носи храната горе, а?

Кристиана, която се канеше да влезе в трапезарията, замръзна с ръка върху дръжката на вратата.

— Боже, Гарет, мислиш ли, че бихме могли да си го позволим? — това беше гласът на Матю Ларкин, леко разтревожен, както винаги.

— Ричард само се шегува, татко.

— Стига бе, Гарет. Да си виждал, по дяволите, някой друг, толкова несръчен? Защо тя не тръгна с брат си за Щатите?

— Опитах се да му предложа пари на заем, но той отказа. Не можеш да обвиняваш човек за това, че е горд.

Кристиана знаеше, че би трябвало да влезе, за да прекъсне разговора, преди да е чула нещо, което наистина ще я засегне, но остана тихо в коридора с ръка, допряна до леко открехнатата врата.

— Аз мисля, че тя е много сладка. Хубаво е да виждаш красиви лица наоколо си. — Това отново бе казано от Матю.

— Аз пък мисля, че е смешна. Благородниците са безполезни. А пък френските са още по-зле и от английските — отново се намеси Ричард и Кристиана си представи ядното му лице, с рошави червеникави къдрици наоколо. Като че ли говореше с пълна уста, което никак не я изненада.

Джефри и Стюарт започнаха да се смеят и единият от тях каза:

— Кривта на пилитата е просташку. Аз мисли те припадни.

— Дръпни си проклетата глава от чинията ми, магаре такова!

— Мили Боже! Пилитата съ на масътъ! Гарет, помогни ми!

Бузите на Кристиана пламнаха и на нея й се прииска да не бе напускала стаята си. Откъм трапезарията се чу дружен смях, а после се чу спокойният, нисък глас на Гарет.

— Махай се от скута ми, глупачко! — чу се тупване по пода и звук от отместващ се стол. — Сега слушайте, приятелчета. Знам, че тя е малко обидчива и че е полезна колкото трикрак кон. Но тя не е виновна за това. Никога в живота си не е правила друго, освен собствената си прическа. Но не бива да й се сърдим. Тя все пак е хубаво женче.

Кристиана тихо се обърна и тръгна към стаята си, но следващият глас, който чу, я накара да се спре.

— Не вярвам на ушите си! Ти май си й хвърлил око, Гарет, нали?

— Бог да ме пази, Джеф, нали се шегуваш? Не, на мен ми дай добро, работливо английско момиче — като Меги или Джени. Кристиана е много хубавичка, но това е всичко. Тя би могла да се позакача с някой селянин за развлечение, но никога няма да стане добра съпруга. Тя не може и пръста си да помръдне, за да направи нещо, без да припадне. Безполезна е.

„Не ми пука — каза си тя. — Не ме интересува, какво мисли тази сбирщина идиоти, особено пък Гарет. А пък днес за малко не си помислих, че той би могъл поне мъничко да се интересува от мен, особено когато ме погали.“

Тя продължи към стълбите и едва не се блъсна в Даниел. Той бе застанал тихо, с пръст между страниците на книгата си и съчувственият му поглед й показа, че също бе чул разговора. Тя го бутна и без да каже дума, слепешком се вмъкна в стаята си. За нейно неудоволствие, кучето се бе настанило удобно върху кревата й и щастливо си играеше с бельото й. Глупавото животно отвори едното си око, после бързо го затвори, като се правеше, че не е забелязало Кристиана.

— И теб не те харесвам! — избухна Кристиана и бутна тежкото животно на пода. Кучето й хвърли неодобрителен поглед с тъжните си кафяви очи и се измъкна от стаята.

 

 

Беше тъмно и Кристиана седеше до островърхия прозорец, заслушана в тихите нощни звуци на полето. В обора зацвили кон, някъде в далечината залая куче, хладният вятър шумеше в листата. Когато чу почукването на вратата, й се искаше да извика на онзи, който бе отвън, да се маха, но все пак го покани да влезе. Беше Даниел. Очилата се бяха смъкнали на носа, а тъмната коса лежеше стегната с панделка на гърба му.

— Виж какво съм ти донесъл — каза той и й подаде една книга и папка с картини.

Заглавието на старата, разкъсана книга бе „Изучаване на английска ботаника, цветя и билки в градината“, а в тежката папка имаше акварелни рисунки на множество растения и цветя с написани под тях с нежен почерк обяснения:

„Мелиса Официналис или маточина — пишеше под първата. — Миризмата й привлича пчелите и е много полезна в меда“.

„Асперула Одората — пишеше под друга рисунка на растение с широки листа и цветове с формата на звезди — или лазаркиня. Използва се за венци. Почиства въздуха. Нарязана ситно и поставена върху рани, спира кръвта.“

Кристиана погледна учудено към Даниел.

— Гарет ми каза какво се е случило днес. И ми каза, че си се опитвала да работиш. Помислих си, че сигурно ще ти бъде приятно, ако успееш да подредиш цветята и билките в градината. Майка ми го правеше преди, а също много от благородничките се занимават с това.

Кристиана заразглежда подробните илюстрации — пълните надиплени божури, стеблата на лавандулата и бледожълтите нарциси с разперени листа и наведени надолу цветчета.

— Можеш да работиш много или малко — както на теб ти се иска и няма да чуваш тежкото дишане на госпожа Хатън зад врата си. А пък свежият въздух и слънцето ще ти подействат добре.

„Бораго — прочете Кристиана. — Бораго Официналис, със зеленикаво сини листчета на цвета, разтворен като звезда. Служи за понижаване на температурата. Много е здравословно да се пие отвара от листата му, накиснати във вино.“

— Не е хубаво да стоиш цял ден затворена вкъщи — настоя Даниел. — И затова не е чудно, че припадна в горещата кухня.

— О, не беше от това — с прегракнал глас го осведоми Кристиана и вдигна поглед от книгата. — Аз всъщност не съм толкова слабовата и не обръщам внимание на онова, което те говорят за мен. Аз просто… просто видях нещо, което ми напомни за революцията.

Даниел не каза нищо. Внимателно я гледаше със светлите си, ясни очи. „Той много прилича на Гарет — помисли си Кристиана. — И все пак е много различен“. Лицето му беше по-фино, а очите му по-сиви. Спокойният, мил вид на лицето му кой знае защо й напомняше някого… Да, на Брат Жозеф, който я бе учил да свири на цигулка, преди толкова много време в стария замък в планините Оверн.

— Беше заради кръвта. Знаеш ли — думите се изтръгнаха от нея изведнъж, като че ли някой рязко отвори претъпкан шкаф и всичко от него се изсипа навън, — приятелката ми Габриела беше толкова глупава, но тя толкова ми липсва! Мъчно ми е за нея, защото е мъртва. Те отрязаха главата й и я развяваха, набучена на пика, пред очите ни като знаме. А в косата й имаше кръв… И аз трябваше да бягам. И после, когато аз също го направих, беше страшно, защото и аз трябваше да… убия един човек и тогава също имаше много кръв. И тя се лееше върху мен. А после се изгубих… Понякога, все още се чувствам изгубена. А сега, когато Филип си отиде, и не знам къде е Артоа… може би него също са го убили… Толкова ми е мъчно за него. Имал ли си някога истински приятел? Такъв, който наистина да те обича и винаги да те кара да се смееш? Това е причината да припадна, а не работата в кухнята. — Тя пое дъх на пресекулки и повдигна трепереща ръка към устата си, като че ли да върне думите си назад. Беше болезнено да ги произнася. Те направиха случилото се реалност.

Даниел я гледаше изплашен и напълно объркан.

— Извинявай — каза бързо Кристиана. — Извинявай. Моля те, не ми обръщай внимание. Моля те, не казвай на другите. Не искам никога повече да говоря за това.

Даниел кимна и неочаквано заговори на латински:

— Курае левес лонгитур ингентес ступент — каза той тихо.

Кристиана се замисли изненадана.

— Малката мъка се изрича… — преведе със страх тя.

— А голямата ни оставя безмълвни — довърши Даниел. — Много е трудно да говорим за нещата, които действително ни измъчват.

— Точно така — съгласи се тя, благодарна за разбирането му. — И аз наистина не искам да ги споделям с никой друг. Ужасявам се от мисълта, че някой може да ме съжали или още по-лошо — да ме осъди. Само Господ и аз знаем истината. — Тя го докосна по ръкава и прегърна книгата до сърцето си. — Благодаря ти за книгата, Даниел. Много си мил. Ще я прочета и ще видя доколко ще успея да приложа наученото.

Даниел въздъхна силно.

— Както желаеш — каза той с мек глас, като използва същата фраза, която каза и Гарет по-рано. Кристиана разбра, че той ще запази тайната й. — Ако имаш въпроси или ти е нужна помощ, аз съм готов да ти я дам. За цветята или за каквото и да било.

— Лека нощ, Даниел. И… мерси.

Тя бързо затвори вратата, като все още стискаше здраво в ръка книгата с рисунките. Излегна се върху миришещите на лавандула чаршафи на пухеното легло и разтвори твърдите страници на старата книга. Чете за маточината и за божурите, за виолетките и ралицата, докато илюстрациите се замъглиха пред очите й и заспа дълбоко, необезпокоявана от сънища.

На другата сутрин се събуди на зазоряване при вече познатия звук на кукуригащите петли. Бързо се облече, прекара гребена през косите си, плисна лицето си със студена вода и слезе с мокро лице по стълбите. Излезе навън с новата си книга в ръка.

Само глупавото куче беше будно. То махаше с опашка и тупаше по пода на кухнята като по барабан, но очите му бяха полузатворени. То се изправи и последва Кристиана навън в студената утрин.

Кристиана постоя малко и се огледа. Прорасналите лехи с цветя бяха покрити с треви, буренясали. Гората от плевели закриваше дори стеблата на дърветата, посадени в градината, и пълзеше по тухлените оградки на лехите.

Без да помисли за роклята си, Кристиана коленичи и се загледа по-отблизо в цветята. Доги се намести до нея, но тя я изпъди. Разтвори книгата и започна да сравнява растенията с подробните рисунки.

— Лайка — зашепна тя и усети как се изпълва с удоволствие от това, че позна подобните на маргаритка цветчета. — Матрикария. — Тя изучаваше избледнелите записки, написани с ръката на Елизабет Ларкин преди много години с красив момичешки почерк „Има силно успокояващо действие във вид на чай. Преварява се и се прецежда и с отварата се изплакват руси коси. Ако обаче се остави, без да се ограничава, може да заеме цялата градина.“ — И я е завзела — съгласи се Кристиана.

Тя се придвижи по пътеката. Клонките и листата се заплитаха в полата й. Намери кервела и димитровчетата, и мащерката, и копъра и се чувстваше безкрайно горда, когато ги разпознаваше. По същия начин се чувстваше, когато за пръв път разбра, че може да чете ноти, когато черните точки и чертички по страниците й бяха заговорили на своя музикален език.

Това растение изисква повече слънце, а онова повече вода. Това пък там боледува… Тук тя ще махне лупината и божурите ще се извисят. А там ще махне бурените, за да могат да израстат карамфилите. Ще махне къпиновите клони от розите и ще натори всички цветя.

Тя стоеше под топлите слънчеви лъчи и слушаше утринния поздрав на птичките. Те се приветстваха с чисти, ясни чуруликания. Дишаше чистия, хладен мирис на растенията.

„Ще направя нещо прекрасно“ — реши тя. Ще изуми всички с новото си умение.

Тя се наведе и бързо издърпа един повет, дразнещ обонянието й с неприятния си мирис.

— Хайде, махайте се! — обяви тя. — Нещо, което мирише като теб, няма място тук. Независимо дали е полезно или не. Това сега е моята градина!

Тя се засмя на себе си, защото говореше на цветята, но веднага забеляза някакви високо избуяли пъпки, които сигурно бяха на ружи, и се нахвърли да почиства наоколо им. Започна да поправя и редицата на лавандулата, растяща до пътечката.

Зад нея Доги махаше с опашка и наблюдаваше с огромен интерес заниманията й.