Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (2)

Глава 2

Октомври. 1779 година

 

„Останахме само пет“ — мислеше Кристиана. Бяха изминали три кратки месеца и от безброй многото жени, които бяха обграждали някога кралицата на Франция — камериерки, гардеробиерки, перачки и принцеси, гладачки и дукеси — бяха останали само пет.

— Твой ред е — Габриела хвърли раздразнен поглед над картите си към замислената Кристиана. — Ако все още играеш, хвърляй. Но ако предпочиташ, гледай през прозореца.

Кристиана си припомняше, че във Версай имаше хиляди градинки, алеи, салони и прекрасни малки кътчета с фонтани. Също и места за усамотение. Сега, когато ги бяха преместили в Париж, те всички живееха в един апартамент, а придворните дами на кралицата бяха настанени по две в стая.

Преди Габриела беше много по-мила.

— Омръзнаха ми картите — Кристиана отпусна ръка с дланта нагоре върху блестящата повърхност на масата и се загледа към прозореца. Онова, което можеше да се види от Париж, бяха покриви и сиво, прихлупено небе. На всички тях им беше забранено да напускат Тюйлери. Някога той е бил великолепен дворец. Сега беше просто хубав затвор.

— Май всичко ти е омръзнало — забеляза Габриела. — И това те прави досадна. — Тя също хвърли картите си и се облегна назад, като прибра с ръце дантелената пола към краката си. Роклята беше твърде лека за хладната есен.

В другия край на стаята, мадам Клери седеше в сянката до прозореца и бродираше. Тя вдигна глава и смрази двете млади жени с погледа си.

— Ако започнете отново безкрайните си заяждания, ще ме подлудите. Бъдете благодарни. Благодарете на Бога, че поне не сме арестувани.

— Арестувани — вдигна ръце Габриела и по пръстите й блеснаха диамантите. — О, мадам! За какво да ни арестуват? Не могат да ни арестуват за нищо! Какво всъщност сме направили?

— Не могат да ни арестуват за това, че спорим помежду си — подкрепи я и Кристиана като събра картите и ги разбърка.

— Какъв срам — промърмори мадам Клери, като ядно заби иглата в бродерията.

Габриела направи тъжна физиономия.

— Не могат, освен ако не изберат мадам Клери във Върховния съвет — поправи се Кристиана.

— Вече няма Върховен съвет — поправи я мадам с глас, издаващ раздразнението й от факта, че е принудена да споделя непрекъснато компанията на тези безотговорни хлапачки. — Сега има Конвент и могат да арестуват всеки, когото си поискат.

— Невъзможно — възрази Габриела.

На Кристиана много й се искаше да повярва, че е така.

— Не си ли забелязала, Габриела, че винаги, когато кажеш, че нещо е невъзможно, то със сигурност се случва. Невъзможно беше тълпите да завземат Париж, невъзможно беше да превземат Версай, невъзможно беше да ни докарат тук. Но ние сме тук! Бих искала да престанеш да употребяваш думата „невъзможно“.

Габриела се втренчи в приятелката си, а Кристиана тропна с крак. Мечтаеше си за самостоятелна стая, а мадам Клери изпусна драконова въздишка от раздразнение.

— Ако толкова ви се ще да прекарате, може би последните си дни на тази земя в заяждане, моля. Но мисля, че ще направите по-добре, ако кажете по някоя молитва. Днешната младеж е толкова безотговорна…

— Стар дракон — прошепна Габриела, като тръсна златистата си коса.

— Сигурно всяка сутрин се тъпче с лимони, за да може да поддържа киселата си физиономия — добави Кристиана и Габриела й се усмихна съучастнически.

— Май всички сме малко кисели — забеляза Габриела. — То е просто, защото сме непрекъснато заедно. О, как ми се иска да ни разрешат да се махнем от тук! Защо ни държат тук, Кристиана?

На Кристиана й се искаше да разбира повече от политика. Сега знаеше само, че светът се е преобърнал с главата надолу, а те, така или иначе, бяха станали затворнички.

— Може и да ни арестуват — предположи тя. — И без това вече са арестували почти всички останали. — Тя пресече малкия салон и взе цигулката си от позлатената масичка в стил „рококо“. Прекара леко лъка по струните и изтръгна от тях тъжен самотен звук.

— Колко тъжно е всичко — оплака се Габриела. — Теб трябва да те приберат в затвора, Кристиана, защото ме караш да унивам.

Кристиана се засмя и веднага премина към по-лек и весел тон:

— Това, приятелко моя, е невъзможно. Ако такова нещо се смяташе за престъпление, ние отдавна щяхме да сме се отървали от мадам Клери.

Смехът на Габриела рязко прекъсна при шума от смяната на стражата в коридора. Това беше тъжно напомняне, че те наистина бяха затворнички на новата френска република.

— Недей да мислиш за това — помоли я Кристиана, като отпусна лъка. — Ако започнем да се боим, ще полудеем, Габриела.

Габриела подпря челото си с пръсти и затвори за миг очи. После погледна към приятелката си и се насили да се усмихне.

— Не се боя! Единственото, от което се страхувам, е абсолютната скука. Революциите са досадни, Кристиана. По-лоши от скучен прием.

Кристиана се засмя само, защото знаеше, че на Габриела й се иска думите й да са прозвучали като шега.

 

 

Три дни по-късно арестуваха Габриела за „престъпления срещу държавата“, въпреки че Кристиана не можеше да си представи какви биха могли да бъдат тези „престъпления“.

Габриела де Ламбер гледаше към арестуващите я офицери с такова спокойствие, като че ли бяха дошли да я изведат на бал. Широкополата й шапка с пера бе шеговито накривена върху златистите къдрици.

— Това е глупост — каза тя на Кристиана. — Единственото престъпление, което сигурно ще извърша, е, че сега през октомври ще изляза на улицата в дъжда, облечена в лятна рокля и шапка. Сигурно ще измръзна.

Този път Кристиана не се засмя.

— Скоро ще се върна — продължи да бъбри Габриела, но сиво-зелените й очи бяха неспокойни. — Ако не си дойда, значи ще бъда в „Ла Консиерж“ с останалите. Чувах, че там организират изключително приятни игри на карти. — Тя като че ли не осъзнаваше, че говори за един от парижките затвори като за някакъв провинциален замък.

„Офицерите“, които бяха дошли да я арестуват и чакаха при вратата на изящния салон, изсумтяха нетърпеливо, като оглеждаха намръщено двете млади жени, облечени в коприна, които водеха глупав разговор за дрехи и игри.

Кристиана ги погледна изпод вежди. Тя като че ли познаваше по-ниския. Май че беше коняр или нещо такова във Версай. Груб човек, който си мислеше, че вече ръководи света… Но най-ужасното беше, че май наистина го правеше…

— Хайде, тръгвай вече — каза с грубиянски тон единият. Гласът му звучеше обидно и грубо. Той искаше да уплаши Габриела. Искаше да я обиди, като не спомена титлата й. Говореше й на „ти“, след като не много отдавна й се кланяше с „Ваше височество“.

Грубостта му обаче сполучи. Габриела наистина се изплаши. Тя сграбчи измачкания розов копринен ръкав на Кристиана, а очите й потъмняха и посивяха.

— Ще се върна — повтаряше безумно. Войниците пресякоха стаята, като изцапаха с кал красивия килим.

— Ако видиш там Артоа… — започна Кристиана, но и беше трудно да продължи. Знаеше, чувстваше физически, че повече никога няма да види Габриела, че повече никога няма да се смее на глупавите й шеги. Сърцето й се стегна. Усещаше го как се блъска в тясното пространство под корсажа, като че ли иска да изскочи навън.

Мъжете хванаха Габриела за китките, като че ли беше опасна престъпница, и на Кристиана й се поиска да им се подиграе или да ги заплюе. Може би щеше да го направи, ако не беше така силно уплашена.

Ужасена, Габриела впи поглед в очите на Кристиана, докато войниците я водеха към вратата. За ужас на Кристиана, тя се разплака.

„Тя знае — помисли Кристиана. — Знае, че няма да се върне. Всички ще умрем.“

Гледаше към приятелката си с мълчаливо отчаяние. И дори след като войниците бяха излезли от стаята и вече бе останала сама със звука на дъждовните капки, чукащи по стъклата, и с веселото прашене на огъня в камината, тя продължи да гледа към затворената врата, като се чудеше дали някога ще се отвори отново пред Габриела…

Кристиана се хвърли в креслото и скри лице в дланите си. Замоли се от сърце и поиска опрощение за всичките си дребни прегрешения. Молеше, призовавайки Бог, обещаваше да живее скромно и благоверно, обещаваше всичко, само да може да се махне от това място. „Няма Бог“ — бе казал Артоа с подигравателен блясък в очите.

„О, Артоа! — прошепна в празнотата на стаята. — Толкова се надявам да се лъжеш!“

Точно в този момент видя бележката.

Внимателно сгъната хартийка, лежаща близо до вратата, надписана внимателно само с „К“. Кристиана се опита да си спомни кой бе стоял там. Беше почти сигурна, че това е ниският, намръщен младеж — онзи от Версай. Тя бързо огледа стаята и доволна, че няма никой наоколо, се изправи бързо и притича до вратата. Сърцето й се блъскаше в гърдите, когато се наведе да вземе листчето. Облегна се на стената и го разтвори.

„Един човек иска да те изведе от тук. Утре вечер в десет иди в параклиса. Вземи само онова, което можеш да носиш сама в ръка.“

Почеркът беше непознат, груб, написан от непохватна ръка, но това не направи впечатление на Кристиана. Някой щеше да я изведе от тук. Някой се грижеше за нея. Филип или Артоа, или дори може би онзи ужасен дук Де Поату? Сега това не я занимаваше. Щеше да иде далеч от този позлатен затвор, при някой, който да се грижи за нея. Тя отметна черната къдрица, паднала върху лицето й, и заплака от радост и облекчение. Изгори листчето в огъня на камината и отиде в стаята си, за да опакова набързо малко багаж. Изобщо и не помисли да се изплаши от нещо…

 

 

Следващият ден се провлече дълго и Кристиана се опитваше да не мисли за това, че вечерта ще се измъкне. Трудно й беше да се държи по обикновения начин, след като непрекъснато я занимаваше мисълта кой ли е организирал бягството й. Чувстваше лека вина, че изоставя кралицата, която бе толкова мила към нея през последните три месеца и непрекъснато благодареше, че й е останала вярна, когато почти всички я бяха изоставили.

Кристиана бе коленичила до леглото си и се молеше горещо. Зърната на броеницата от розов кристал, обграден от сребърен филигран, се плъзгаха между пръстите й. На вратата се почука. Беше мадам Клери.

— Нейно величество желае компанията ви — каза тя на Кристиана. — И моли да вземете цигулката си. Това ще повдигне духа й. Толкова се бои за принцеса Де Ламбел!

Кристиана кимна и се изправи. Взе цигулката от масичката до леглото си и се насочи към вратата.

— Аз също се боя — каза разтреперана. — Горката Габриела! Мислите ли, че ще я затворят в „Ла Консиерж“?

Мадам Клери повдигна рамене, а устата й се сви с горчивина:

— Кой знае. Може всички ни да закарат там. Те са полудели. Горката ми кралица! Сърцето й се къса. Бедната Франция!

Кристиана пусна молитвената броеница в джоба на роклята си. Наличието на малките розови зърна я успокояваше — те й напомняха, че Господ не я е забравил, че тази нощ ще бъде спасена. Погледна през прозореца, където слънчев лъч най-после проби сивите облаци, захлупили Париж отдавна. Това й се стори добра поличба.

— Сега всички сме в божиите ръце — каза тя тихо, а мадам Клери изсумтя презрително:

— Отчаянието предизвиква благочестие у най-невероятни личности. Хайде, мадмоазел Сент Себастиен. Нейно величество чака.

 

 

Мария-Антоанета се бе състарила бързо по време на затворничеството си. Под очите имаше тъмни кръгове и около устата се бяха образували дълбоки бръчки. Но тя седеше тихо и спокойно върху красивия малък трон и се усмихваше, докато Кристиана свиреше.

Сладкият и плътен глас на малката цигулка изпълваше стаята с мелодии от Рамо, Марсело и Вивалди, а господарката не можеше да се досети, че тази музика е прощален поздрав на Кристиана към своята кралица.

Дори и сега можеха да чуят гласовете на тълпата, която ограждаше палата отвън. Гневните крясъци се засилиха, щом дъждът спря. Както винаги, наричаха кралицата „Мадам Капет“ или „Австрийката“ и искаха да им се покаже. Това беше шум, с който вече бяха свикнали, толкова познат звук, колкото по-рано им се струваше шумът на фонтаните и пеенето на птиците във Версай.

Най-после Кристиана се измори и свали цигулката си, а виковете навън се превърнаха в триумфални крясъци, изразяващи неземната радост на грозната тълпа.

— Какво искат? — попита нервно кралицата. Привидното й спокойствие бе нарушено от тревога. — Какво искат от мен? Отново ли ще трябва да се показвам като екзотично животно, за да ги забавлявам? Скъпи боже, докога? — Тя подаде трепереща ръка на мадам Клери, която й помогна да стане.

— Не им обръщайте внимание — посъветва я мадам Клери. — Все някога ще престанат.

— Може би е по-добре да удовлетворя желанието им — отвърна кралицата измъчено. — Отворете вратите, за да им се покажа още веднъж. Може би след това ще ни оставят за малко на мира.

Кристиана остави цигулката си върху блестящата масичка от лешниково дърво и последва кралицата към остъклените врати, водещи към балкона. Беше ритуал, който изпълняваха вече много дни наред и Кристиана го мразеше. Няколко минути кралицата щеше да остане мълчаливо изправена пред тълпите, пълнещи площада, с високо вдигната глава и скръстени на гърдите ръце. Те щяха да я обиждат и пустосват. Наричаха я „кучка“, „убийца“, „предателка“. Тези крещящи, разярени тълпи плашеха Кристиана, със свитите си юмруци, пълни с омраза викове и жесток смях.

Студеното октомврийско слънце освети стаята, когато вратите на балкона бяха отворени и кралицата пристъпи напред. И изведнъж тя падна назад със сподавен вик.

— Затворете вратите, затворете! — изхлипа мадам Клери и слугите в ливреи побързаха да се подчинят. Но в този момент Кристиана зърна онова, което накара Мария-Антоанета да припадне.

Навън, на площада, сред екзалтираната тълпа, група революционери размахваха дълга пика пред прозорците на апартамента на кралицата. На върха на тази пика не се вееше знаме. Там беше главата на Габриела де Ламбел, чиято златиста коса се развяваше и увиваше около шията. За момент, като че ли със слените си вече очи, тя зърна Кристиана.

Вратите на балкона бяха затворени с трясък, но шумът на окървавената тълпа пълнеше ушите на Кристиана с гневната, злобна симфония на тъмнината. Тя изпищя от страх и мъка и се строполи на пода, като скри лице в дланите си, за да се предпази от призрачното видение.

Знаеше, че никога няма да го забрави…

 

 

— Ще го преживея — прошепна Кристиана, като се опитваше да спре отново напиращите сълзи. — Ще го преживея!

Спалнята й беше осветена от пламъка на единствената свещ и нежните пасторални сцени, изрисувани по стените, почти не се виждаха в мрака. Тя внимателно стегна последните закопчалки на малката пътна чанта от дамаска. В бележката беше написано: „само каквото можеш да носиш сама“. Беше минало времето, когато щяха да й са необходими поне пет сандъка и десетина кутии за шапки за пътуването. Тя си взе само една рокля — проста памучна рокля на цветя, която бе носила на пикника в кралското селце във Версай, една риза, която щеше да й служи и за нощница, и един чифт бельо. Взе си четките за коса от слонова кост, ебонитовите фуркети и шишенцето с жасминов парфюм. Притежаваше малко бижута — един перлен гердан, останал от баба й, чифт обеци с перли и диаманти, които й бе подарил Артоа за рождения й ден, и една сапфирена брошка, която бе омръзнала на Габриела, и затова й я бе подарила. Внимателно прибра писмата, които бе получила от брат си през миналото лято, за да може да го намери, ако още е в Англия. Накрая прибра и миниатюрния портрет на майка си, поставен в рамчица от брилянти. За момент се вгледа в лицето — приличаше на нея — с широки скули и остра брадичка, осветени от големи сини очи. Замисли се за майка си, която й бе дала живот, но загубила своя малко след това. И тя бе Габриела — Габриела Сент Себастиен, която бе оставила на този свят две деца и един малък портрет, за да им напомня за нея. Кристиана внимателно уви портретчето в чифт дантелени ръкавици и го постави в чантата. Последно прибра броеницата си, като прошепна гореща молитва и докосна с устни кръстчето.

Сега вече й оставаше само да чака. Порцелановият часовник, който бе донесла със себе си от Версай бавно тиктакаше върху нощното шкафче. Беше красив часовник от фин китайски порцелан с изрисувани красиви овчарки и селянки. Беше го спечелила през лятото, когато се бе обзаложила с една от придворните дами и бе изтичала да се похвали с печалбата си на Артоа. Той бе вдигнал вежди и бе погледнал презрително множеството извивки и идиличните селски сценки, и бе произнесъл: „Ужас!“

Кристиана се усмихна на спомена и прекара пръсти по студеното стъкло на циферблата.

— О, Артоа, какъв сноб си ти! — прошепна, като че ли той би могъл да я чуе.

Може би, Артоа беше онзи, който е уредил бягството й, и утре те двамата вече ще ядат пасти и ще пият кафе, докато се закачат и се смеят… Или може да е Филип, красивият й брат, с ясното лице и блестящата черна коса? Той ще я нарича „прасчо“ и ще я вземе в Англия — далеч от Париж и от кошмара на тази революция.

За момент й се привидяха ослепените очи на Габриела, златната й коса, изцапана с кръв. Кристиана потръпна и си наложи да забрави. Десет без пет…

Тя взе пелерината от гардероба и я наметна върху раменете си. Усети тежестта на тъмнолилавото кадифе и нежното докосване на сатенената подплата.

Отвъд отворения прозорец, октомврийският въздух бе студен и влажен, изпълнен с мириса на пожари. На Кристиана й се искаше да вземе пелерината с хермелиновата кожа, но реши, че ще е глупаво. Такава скъпа дреха би издала, че е част от така мразената сега аристокрация. Взе в едната ръка чантата, а в другата — цигулката в малкия калъф. По-скоро по навик, хвърли поглед към огледалото, преди да напусне стаята и се изплаши от вида си. Лицето й бе слабо и заострено, очите огромни и изплашени, бузите горяха като от треска. Тя въздъхна дълбоко и на пресекулки. Май не трябваше да стяга толкова корсета си… После загаси свещта и тихо затвори вратата зад себе си.

 

 

Параклисът беше тих и тъмен. Пламъчетата на няколко свещи трепкаха пред олтара. Тафтените й фусти изшумяха силно в тишината.

— Мадмоазел Сент Себастиен?

Кристиана се извърна рязко към гласа. Пръстите й стиснаха цигулката и тя я прегърна здраво. Цялото й същество се изпълни със страх и надежда.

В тъмнината отзад се появи мъж и сърцето й бясно затуптя. Беше един от хората, които бяха отвели Габриела — ниският, онзи, който мислеше, че познава от Версай. Той й се усмихна, като показа начупени зъби:

— Помислих си, че може би ще дойдеш след онова, което се случи с приятелката ти. Голяма късметлийка си, знаеш? Утре щяха да издадат заповед за арестуването ти.

На Кристиана й прилоша при споменаването на Габриела. Опита се да каже нещо, да попита нещо, но гърлото й бе свито и пресъхнало.

— Ето — мъжът бръкна в джоба на ризата си и подаде смачкан лист хартия. Пръстите й трепереха, докато го взимаше от грубата му ръка. Но сърцето й подскочи от радост, щом позна почерка на брат си.

„Кристиана, аз съм тук, в Париж, и се опитвам да те измъкна. Не казвай нищо на никого. Бъди готова да тръгнеш. Вярвай, няма да напусна Париж без теб.“

 

 

На Кристиана й се искаше да изплаче от радост. Повдигна блестящи очи към спасителя си. Очите на мъжа също блеснаха към нея.

— Е, мадмоазел Аристократко, ти си късметлия момиче, нали? Голяма късметлийка. Но остава въпросът с плащането. Имаш ли някакви пари?

Кристиана поклати Глава:

— Никакви. Нито су.

Спасителят й изсумтя недоволно:

— Нищо ли? Мамка му! Нямаш ли бижута?

Кристиана пусна пътната чанта и се засуети, докато намери перлената огърлица. С треперещи пръсти я подаде! Идеалните зрънца заблестяха на слабата светлина. Постара се да не трепери, когато мъжът ги прибра с мръсната си ръка. Тъмните му очи блеснаха.

— Добре. А сега, мадмоазел Аристократко, ще ме следваш тихичко. Предстоят ни четири часа път. На брат ти му се наложи да напусне града и затова ще се срещнем с него по-късно. Ще пътуваш в селска каруца под купа сено. Няма да мърдаш, нито да гъкнеш, докато не ти позволя. Разбра ли ме?

Кристиана кимна, като мислеше, че би се подчинила и на самия Сатана, ако това означаваше, че ще живее.

— Добре. Боя се, че пътуването няма да прилича на екскурзийките, които си правила преди, но ако искаш да си спасиш синеокия задник, ще го преживееш.

Искаше да я изплаши. Този грозен мъник изпитваше удоволствие от нейния страх. Тя го усещаше от всяка гадна, груба дума, която той произнасяше. Но това не я засягаше. Нямаше да му бъде благодарна, че я спасява. Щеше да се радва, когато бъде далеч от тази свиня.

— Ясно — отвърна му със студено спокойствие. — Хайде да тръгваме.

Очите му потъмняха.

— Ще казваш „моля“, когато говориш с мен! — изсъска той. — Вече не си онази, която заповядва, госпожице. И не забравяй това!

Той я поведе към страничната врата на параклиса, като спря да сръбне шумно от светената вода пред олтара. Кристиана трепна ужасена от богохулството, но го последва в студената, ясна нощ.