Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (11)

Глава 11

Тя седеше до неугледната малка масичка пред прозореца на къщичката и пишеше. Розовата светлина на утрото осветяваше тъмната коса.

Когато Гарет отвори очи, първото нещо, което видя, беше нейната фигура. Веднага изпита съжаление за стореното.

Какво беше направил, дявол да го вземе! „Грижи се за сестра ми“ — беше му заръчал Филип. Гарет беше почти сигурен, че начинът, по който се беше „погрижил“ за нея, нямаше да се хареса на зет му. Винаги го бяха уважавали като мъж, който държи на думата си. Когато казваше нещо на съседите или братята си, те го слушаха с уважение и му вярваха. Помисли си за Даниел и за начина, по който блестяха очите му, когато говореше за Кристиана. А тя само бе протегнала бялата си ръка и бе казала „остани“ и той бе останал, забравил за всичко друго на света, щом бе усетил коприненото докосване на тежките черни къдри по кожата си, нейната сладка прегръдка, топлината и сладостта, по-силни от тези на която и да е било жена, която бе имал преди… И сега естествено се чувстваше виновен…

Той тихо гледаше как тя пише, без да усети, че я наблюдават. Перото скърцаше върху хартията, долната й устна бе прехапана между зъбите. Тя се усмихваше на това, което пишеше. Усмивката й беше мека и нежна. После отмести тежката коса, паднала над лицето й.

Беше облечена със същата розова копринена рокля, която бе носила в деня на пристигането си и тесният корсаж държеше гърба й изправен с гордата и красива осанка на дамите от висшето общество.

— На любовника си ли пишеш?

Тя стреснато вдигна глава. Очевидно не очакваше подобен поздрав.

— Не знаех, че си буден — каза най-после и лицето й се изчерви силно.

— Събуждам се преди изгрев обикновено.

Тя като че ли бе загубила дар слово и ръцете й се движеха бързо, без да могат да си намерят място, като крила на пеперуда. Бузите й блестяха, а очите й бяха сведени надолу.

„Притеснена е — помисли Гарет. — Засрамена от онова, което е направила… Да приеме обикновен фермер в ложето си.“

— За какво мислиш, миличко? — попита я с лековат тон. — Че си се омърсила ли? Че не е бивало да го искаш ли?

Тя го погледна с блеснали очи и ръцете й се свиха. За момент му се стори, че ще заплаче, но тя се стегна и върху лицето й се появи студената, високомерна маска. Тя вдигна рамене, като че ли й беше безразлично.

— Говориш така, като че ли съжаляваш. Не биваше ли да го искам?

— Да, не биваше. И да, съжалявам.

Гърбът й се стегна. Сините й очи бяха ледени късчета. Тя отново привдигна безразлично рамене.

— Всъщност, това не ме засяга, господине. Пък и никой няма да узнае. Ние и без това не се движим в едно и също общество, нали? Аз просто ще замина за Ню Орлеан, там брат ми ще ми намери добър съпруг и всичко ще бъде така, както си е било. — Тя рязко се извърна и развя косата си. Така спусната, косата й изглеждаше твърде тежка за тънкото й нежно вратле.

Гарет се наруга за неочакваното съжаление, което изпита, когато тя толкова сигурно говореше за своя бъдещ съпруг.

— Разбира се — съгласи се той. — Как иначе би могло да бъде? Ти получи своето удоволствие, своето малко приключение. Я ми кажи, височество, как се прояви фермерът в сравнение с модния ти френски любовник?

Тя се изправи, но само скръстените й ръце издаваха яростта.

— Наистина не бих могла да знам и намирам този разговор за особено неприятен. Извинете ме господине, но ми се струва, че сме много в тази стая. — Тя се наклони грациозно, взе от пода ботушите му и ги хвърли към леглото. — Ще бъда благодарна, ако не ви намеря тук, когато се върна.

Гарет се изсмя на леденото й високомерие, докато тя излизаше навън.

— Горе главата! — извика той подире й. — Сигурно брат ти скоро ще ти изпрати билет и ти ще се отървеш от нас, за да се насочиш към по-възвишен живот.

Върху стъпалата на колибата Доги все още спеше и препречваше пътя на Кристиана с едрото си тяло. Когато младата дама я бутна не особено нежно, тя вдигна глава и я загледа обидено.

— Върви по дяволите, мосю Ларкин — каза през рамо Кристиана. Не успя да отмести Доги, затова я прескочи и се запъти бързо по пътеката към къщата. Гарет забеляза, че мъничките копченца на гърба на роклята не бяха закопчани добре. Даже по средата две бяха разкопчани. Кой знае защо, това го трогна.

Доги хвърли обвинителен поглед към Гарет. Той се почеса по челото. „По дяволите, Кристиана! — каза си. — Сама си го поиска и си го получи!“ Щом й харесва да се прави на обидена, нека си се прави.

Ако не беше пил толкова много, сигурно никога не би се съгласил да остане. Беше дошъл с намерението да й помогне, а беше се намерил в леглото й, изкушен от нежната красота.

„Няма нищо страшно — беше казала тя. — Всички си имат любовници.“

„Аха, сигурно — помисли си Гарет. — Но тя бе най-сладкото и нежно същество, което някога съм държал в ръцете си, проклет да е нахалният й задник!“

— Забрави я — каза си на глас, докато измъкваше крака от кревата и се пресягаше към панталона. Обу се бързо, като се надяваше, че никой в къщи не е забелязал отсъствието му. Извърна се към леглото, за да вземе ботушите, които Кристиана бе захвърлила отгоре, и се смръзна. По чаршафите се виждаха капки кръв…

„Кръв на девственица — помисли той, а главата му затуптя… — Не можеше да бъде, и все пак…“ Сега се сети за невероятната й стегнатост, за вика й, когато проникна грубо в тялото й…

„Не съм сигурна, че знам…“ — беше прошепнала тя, когато й бе казал да го прелъсти. Изобщо не беше му минало през ума, че може да е невинно момиченце…

— О, по дяволите — прошепна той. — Какво направи ти бе, говедо такова!

Най-добре да я намери и да й се моли за прошка… И да се надява, че брат й няма да го прободе на дуел.

Новото чувство, което го обхвана, беше чувство за дълбока вина. И това никак не му хареса. Ама никак, проклето да е!

 

 

Бързият оглед на хамбарите му каза, че братята му вече са станали и той отново почувства вина за това, че е отсъствал от сутрешното събиране. Запъти се към къщата, като само спря до кладенеца да хвърли две шепи вода върху лицето си и да измие зъбите си. Чу смях, който го накара да погледне към градината, където Кристиана вече работеше.

Постоя, загледан натам.

Джеф и Стюарт бяха изпълнили обещанието си, бяха подрязали клоните на старата праскова и слънчевите лъчи вече достигаха до онзи ъгъл на градината. Някой бе издърпал там една стара дървена пейка и Кристиана се бе настанила удобно между Даниел и Джефри, бе покрила роклята си с една от престилките на госпожа Хатън и бе положила кожените ръкавици в скута си.

Стюарт, Ричард и Доги се бяха облегнали на обляната от слънце тухлена стена. Всички пиеха чай от дебели чаши и се смееха на нещо, което бе казал Стюарт. Ричард бръкна в гърнето пред себе си и предложи на Кристиана шепа ранни ягоди, които тя прие с усмивка.

— Във Версай — започна тя, но Ричард я прекъсна:

— Нека да позная аз! Във Версай си яла ягоди, поднесени само в големи златни чинии и те са били доста по-големи от нашите бедни английски плодове.

Тя го плесна по ръката и направи физиономия:

— Какво грубо същество си ти! Щях да кажа, че във Версай ягодите никога не са били толкова вкусни. Как мислиш, защо?

— Фабас индулсент фамес — отвърна Даниел. — Гладът кара всичко да ти се услажда. А ние всички вече „гладуваме“ за пресните ягоди, защото отдавна чакаме да узреят.

— Трябва да ти направим една решетка тук — каза Стюарт, като сочеше към пътеката, — за да се увива по нея бръшлянът и да не пълзи из градината. Там и по-рано имаше решетка, нали?

Даниел кимна:

— Преди години имаше. Имаше също и люлка на дървото там, на прасковата.

— Аха, вярно — възкликна Джефри. — Нали с нея Стюарт си счупи носа? Някой го беше бутнал и той падна по очи.

— Вик беше — каза Ричард и цялата група избухна в дружен смях.

— Тя ми напомня за майка ви.

Гарет не беше чул приближаването на баща си. Той погледна изненадано през рамо към него и после пак се обърна към групата в градината. Кристиана галеше Доги.

— Шегуваш се — отвърна Гарет на баща си, като все пак се опитваше да открие някаква прилика между Кристиана и майка си, която помнеше като висока червенокоса жена.

— Никак даже — каза Матю, като свали очилата от носа си и натъпка в джоба си една книга. — Не прилича на външен вид, но ми напомня за нея. По начина, по който се движи между цветята и начина, по който се грижи за тях — като за деца. Тя има дарба да отглежда цветя.

— Изобщо няма нищо общо с мама — кратко възрази Гарет.

— Позволи ми да ти противореча. Когато дойде тук, майка ти, която също беше от висшето общество, изглеждаше също като загубено агне. И първото нещо, което научи, бе да се грижи за цветята. Това по някакъв начин изпълваше душата й. Както и на нашата малка гостенка от Франция. Ще ми бъде мъчно за нея, когато си отиде.

— Но тя не е за тук! — рязко отвърна Гарет. — Тя няма да устои на този начин на живот.

— Майка ти… — започна Матю.

— Да, казват, че мама е могла — прекъсна го Гарет. — Но ако тя би била някоя силна селска жена, сигурно щеше да е с нас, вместо да лежи на два метра под земята в гробището на църквата на отец Финкли.

Матю изглеждаше възмутен и Гарет съжали за горчивите думи.

— Извинявай, татко — тихо каза той.

— О, скъпи — прошепна Матю. Той избърса внимателно стъклата на очилата си. — Тя почина от пневмония — продължи след мъничко той. — Тази болест не се съобразява с ранга, който заемат хората, нито с техния произход, момчето ми.

Гарет замълча.

— А иначе ми се струва, че ти се отнасяш малко грубо към нашата гостенка. Просто се чудя защо. Аз мисля, че тя е прекрасна. И сърцето ми се радва, когато виждам, че някой отново се грижи за градината на моята Бет. Понякога се чудя дали не съм постъпил неправилно, като я откъснах от живота, с който бе свикнала.

На Гарет му стана неприятно от тихата мъка, която издаваше гласът на баща му.

— Но, ако не бях го направил, щях да изпитвам мъка по нея през всеки изминал ден от живота си — продължи Матю. — А така, преди да я изгубя, ние все пак преживяхме двадесет щастливи години. А това, момчето ми, е по-добро от всичко друго на този свят.

До тях долетя сребърния смях на Кристиана, която се забавляваше от боричкането на Джефри и Стюарт за последната ягода.

— Не ми окървавявайте шибоите! — викаше тя с шеговит ужас и те бързо се изправиха със засмени лица.

— Не е така — пак се обърна Гарет към баща си със сърдит глас. — Тя не прилича на мама. Няма смисъл да продължаваме този досаден разговор.

Матю се усмихна и погледна с насмешливо разбиране към Гарет:

— Както казва поетът, любовта е сляпа…

— Майната му на поета!

Матю повдигна вежди и се обърна към къщата. Тръгна си, като извади книгата от джоба си и както винаги, започна безуспешно да търси очилата си.

— На челото ти са — автоматично му припомни Гарет и се усмихна най-после на баща си.

Той си сложи очилата и се отдалечи, вече зачетен в книгата си.

 

— Трябва да посадиш някои от тези цветя пред колибата — каза Даниел на Кристиана. — Ще ти бъде приятно да гледаш красотата им.

— А може ли? Няма ли да загинат?

— Не, разбира се. Ако искаш, ще ти помогна.

— Лавандулата ще ти омръзне — намеси се в разговора Джефри. — Вонящо растение. По-добре е да насадиш повече от онези малките, розовите!

— Аконитум — каза Кристиана, като проследи посоката, в която той сочеше. — Самакитка. Не, аз си обичам лавандулата.

— Вонящо растение — повтори Джеф, като отметна дългата си коса от челото.

— Свикнахме ли вече да не работим и по цял ден да си пием чая и да си приказваме глупости?

При звука от гласа на Гарет, Кристиана пламна и се наведе уж да погали кучето, за да не срещне погледа му.

— О, проклетият диктатор се появи! — поздрави Ричард брат си. — Не те видях тази сутрин при кладенеца, господарю.

Гарет се направи, че не чува.

— Трябва да се преброят и да се балират руната, конете ще се застоят, а и сметките трябва да се прегледат.

— Тоя остарява вече — прошепна Джефри на Кристиана. — Вманиачава се, нали?

Тя се опита да се усмихне на шегата, но безуспешно.

— Сметките ще поема аз — съобщи Даниел, като се изправи. — Градината ти е красива, Кристиана. Благодаря ти, че се зае с нея.

— Джеф и аз ще изведем конете — обади се Стюарт. — Ти яздиш ли, Кристиана?

— Много добре, ако съм в карета — отвърна тя и малката шега, която направи за своя сметка, бе посрещната с шумен добродушен смях.

— Това не е проблем. Ще те наумим.

Тя кимна и сложи на ръцете си големите ръкавици. После се наведе и взе малката мотика, която бе оставила на пътеката.

— Аз ще преброя руната — каза Ричард. — Ако вие, мързеливци, ми помогнете да ги балирам.

Джефри и Стюарт се съгласиха и всички излязоха от градината, като разговаряха добродушно. Даниел леко я докосна по рамото, преди да си тръгне и тя му се усмихна, а после се обърна към клонките и цветята.

По-скоро усети, отколкото чу, че Гарет застана зад нея. Опита се да не мисли за него. Най-после той коленичи до нея и сложи ръка върху нейните.

— Кристиана…

— Махай се.

— Трябва да говоря с теб.

— Я стига! Махай се! Майната ти!

Той въздъхна, взе мотичката от ръцете й и я хвърли надалеч.

— Бих искал да не ме ругаеш.

Червенината заля лицето й чак до врата, когато видя нежния поглед върху красивото му лице.

— Ти ругаеш. Братята ти ругаят. На мен също ми се ругае. И ругая. Глей си работата. Майната ти. Цуни ме по задника.

— Направих го — каза просто Гарет. — И беше толкова сладък и кадифен, като праскова.

Тя, беше шокирана, не успя да измисли отговор. Лицето й пламтеше и тя най-после каза:

— Няма значение.

Опита се да се изправи. Гарет я хвана за ръката.

— Не, няма да се махна. Седни, искам да поговорим.

Тя седна и се загледа в купчинката мъх, която бе поникнала между тухлите на пътеката. Взе една пръчка и започна да я разравя.

— Ти беше девствена, нали?

Тя помисли да излъже, но се отказа и кимна.

— Проклятие! Защо не ми каза?

— А ако бях ти казала, щеше ли да останеш?

— Знаеш много добре, че нямаше.

Тя го погледна в очите и се зачуди на сдържания яд и тъга в тях.

— Щеше ли да има някакво значение за теб?

Той изглеждаше вбесен:

— Огромно. За разлика от онова, което си мислиш за мен, аз съм честен човек и никога не бих направил онова, което направих, ако бях знаел.

— И сега съжаляваш и се боиш, че ще ида да се оплача на баща ти или на Даниел и ти ще бъдеш принуден да постъпиш „честно“ и да спасиш репутацията ми, като се ожениш за мен. Повярвай ми, Гарет Ларкин, аз нямам намерение даже да позволя подобно нещо. Да не мислиш, че ще се обвържа да живея на място като това тук?

Думите й звучаха остро и с горчивина. Всъщност тя мечтаеше точно за това. Когато сутринта отвори очи и се намери в леглото до Гарет, и неговото здраво и топло тяло се бе увило около нея, тя бе помислила точно така. Беше си представила как той отваря очи и се усмихва сънливо, като й казва „Остани“.

„Луда“ — каза си на ум. Издърпа една трева почти с ярост и отбягна погледа на Гарет.

— Разбирам — отговори той тихо.

— А сега, след като успокоих съвестта ти, ще ти бъда благодарна, ако си идеш. Отивай да нагледаш овцете си или където си искаш другаде.

Той постоя мълчаливо още малко, а после се изправи. Сянката му падна върху все още увитите с бръшлян рози.

— Както искаш — каза той, а Кристиана остана неподвижна, докато не чу как той се отдалечава.

— Не ми пука — прошепна тя и се опита да мисли за Ню Орлеан, за нови рокли и за красивите и богати мъже, с които ще я запознае там брат й. След няколко минути заплака, а глупавото куче се завъртя около нея, пъхна тъжната си муцуна в лицето й и облиза солените сълзи.

— Ох, идиотско животно такова! — каза Кристиана, но обгърна масивното му тяло с ръце. Така се почувства малко по-добре.

 

 

През следващите три седмици те поддържаха едно доста трудно примирие. Гарет избягваше да говори с Кристиана, а тя се занимаваше усилено с градината.

Будеше се всяка сутрин от песента на птиците, обличаше една от старите рокли на Виктория и притичваше през слънчевото пасище към кухнята, където закусваше заедно с Матю и синовете му. Забеляза, че Гарет винаги гледаше да отсъства от тези събирания. Установи, че с всеки изминат ден все повече се привързва към Матю, че много й харесва начинът, по който той я посреща — с някой стих или мъдрост, и й казва колко е хубава и колко се възхищава от работата й в градината.

Беше й станало навик да чука на вратата му и да му напомня, че трябва да обядва, защото иначе, той оставаше в стаята си, заровен между книгите на римските и гръцки философи, и се появяваше чак вечер, доста изморен от работата си.

Стюарт и Гарет сковаха решетка за бръшляна, а Даниел й показа как да привърже розите, за да растат нависоко. Първоначално й се искаше да махне бръшляна изобщо, но й харесваше начинът, по който тъмната му зеленина се съчетаваше с цветовете на розите и обгради пътечките с решетки, по които той да се увива.

През изминалата година се бе научила внимателно да избягва мислите за неприятностите си. Сега се бе съсредоточила в мисли само за градината и това й доставяше радост. Наторени и поливани, розите цъфнаха и надвесиха над тухлената ограда своите розови и червени благоуханни цветове в близост до яркосиньото на петуниите. Те бяха така тъмносини, както бяха тъмносини летните нощи и кадифената пелерина, която тя някога имаше… Май това беше само преди година… във Версай.

Тя подреждаше и подрязваше цветята, почистваше увехналите цветове и внимаваше Доги да не се търкаля из градината, за да не стъпче виолетките, които толкова обичаше. Вече бе престанала да се опитва да подрежда косата си в сложни прически и я носеше на стегната плитка, която падаше до кръста й. За свое учудване установи, че очаква с удоволствие вечерите, когато всички се събираха и намираха повод да се поразходят в градината й. Джефри и Стюарт, Ричард и Даниел бяха възхитени от богатството на цъфналите цветя и техните похвали стопляха сърцето й. Сега намираше закачките им за приятни и също им отвръщаше шеговито. Смееше се много по-често и за пръв път след революцията, тук се чувстваше между свои. Всяка вечер, след вечеря тя си отиваше в каменната къщурка в края на гората, а Доги я следваше, провесила дългите си уши. Тя влизаше, спускаше резето на вратата и изтощена заспиваше.

— Тя иска да иде на църква — каза изплашено Джефри на Стюарт. Двамата бяха в плевнята. Лъчите на слънцето проникваха през отворената врата и в светлината им танцуваха прашинки.

— По дяволите — отвърна Стюарт. — Само че това изобщо не е смешно. Ти не я ли попита дали не предпочита да дойде за риба?

— Аха, ама тя ми се изсмя. Каза, че не иска. Било й дошло време да ходи на църква.

Гарет, който точеше една коса с бруса, се опита да не обръща внимание на братята си.

— Каза, че трябва да се изповяда. Това не е ли нещо католическо, Стю? Може ли викария да го прави?

— За какво да се изповяда? Че какво е направила?

— Кой знае? Може да е настъпила някоя виолетка.

Джеф и Стюарт се засмяха лудо, а Гарет ги погледна сърдито и напръска с вода бруса, за да не загрява от точенето на косата.

— Само, че аз няма да ходя на църква — съобщи Стюарт. — Ти я заведи.

— Какво, и да те оставя сам да ходиш на риба ли?

— Аз ще я заведа — обади се Гарет като опитваше острието на косата на ръката си.

— Тя ще предпочете да иде с някой от нас. Даже с Ричард. Не че имам нещо против теб, Гарет, но тя наистина не може да те понася.

— Така ли? — повдигна вежди Гарет.

— Не го е казала — побърза да го успокои Джефри. — Но винаги, когато си наблизо, тя млъква, побледнява и започва да гледа намусено. Както когато пристигна тук, в началото.

— А иначе въобще не е такава — отбеляза Стюарт с удоволствие. — Сега цялата е порозовяла от слънцето. Повече не прилича на проклетата принцеса. Вече заприлича на човек.

— Даже вече си е намерила работа срещу заплащане — добави Джефри. Стюарт го погледна накриво.

— Така ли? Къде? — попита Гарет. Гласът му прозвуча по-сърдито, отколкото му се искаше и Джеф се притесни.

— Кое къде? — попита Джефри, като се опитваше да се направи, че не разбира въпроса на брат си.

— Къде си е намерил работа, идиот такъв!

— Нищо не знам — излъга Джефри лекомислено.

— Нее, той нищичко не знае, проклетникът. Не бой се за нея, Гарет. Ако иска да ходи на църква, сигурно Даниел ще я заведе. Тя много го харесва. Те винаги ходят някъде заедно и си бъбрят непрекъснато.

На Гарет като че ли му прилоша:

— Така ли?

— Аха, крият се даже, като крадци. Госпожа Хатън казва, че може би Даниел ще се ожени за нея. Тогава тя ще остане тук.

— Ще се ожени за дявола! — избухна Гарет. Думите отекнаха в тихата плевня. Братята му се изплашиха.

— Не се ядосвай бе, Гарет. Ако толкова иска, аз ще я заведа на църква.

— И аз ще ида с тях — каза Стюарт. — Къде ли пък да ходя на риба?

— Ами… не знам — отвърна Джеф, леко притеснен.

— И двамата отивате на риба — каза Гарет с тон, който не допускаше възражение. — Аз ще заведа Кристиана на църква, щом иска.

Той излезе от плевнята, а Джеф и Стюарт размениха изплашени погледи.

— Ама че луд — каза Джефри. — Как мислиш, какво ли ще излезе от всичко това?

— Ми той наль йе пруклети краль — отвърна Стюарт, като на шега имитира произношението на Кристиана.

Двамата се засмяха и решиха все пак да отидат за риба.