Кристи Голдън
Повелителят на клановете (8)

Седем

Трал се бе досетил, че Тарита нарочно му беше показала местата на концентрационните лагери, за да може той да ги избягва. Беше му предложила да се опита да открие свободните орки. Но Трал изобщо не беше сигурен, че наистина са останали живи „свободни орки“. Може би изпълнените с копнеж за битки войници просто си ги бяха измислили.

Джарамин го беше научил да разчита карти и сега за него не представляваше проблем да се ориентира по пергамента, който му бе дала Тарита.

Насочи се право към един от лагерите.

Не избра най-близкия до Дърнхолд, тъй като съобрази, че Блакмуър щеше да изпрати преследвачи около крепостта, веднага щом откриеше, че го няма. Вместо това Трал се спря на един лагер, който се намираше малко по-далече, на около десет левги от мястото, където бе израсъл.

Младият орк знаеше съвсем малко за лагерите и при това го беше научил от хора, които ненавиждаха неговия народ. Докато тичаше леко и неуморно през трънаците, мислите му препускаха бясно. Как ли щеше да се чувства заобиколен от толкова много орки, струпани на едно място? Щяха ли те да разберат езика му? Дали нямаше да му се наложи да общува с тях на най-примитивно ниво заради човешкия си акцент? Щяха ли да го предизвикат? Той нямаше желание да се бие с никого, но от всичко, което знаеше за орките, най-добре беше запомнил, че те са свирепи, горди и неудържими бойци. Трал също беше отличен воин, но дали това щеше да бъде достатъчно срещу тези легендарни същества? И дали щеше да издържи достатъчно дълго в една битка, за да ги убеди, че не е техен враг?

А може би щеше да се натъкне на клана, чийто символ беше бялата вълча глава върху синьо поле… Нали Блакмуър му беше казал, че са го намерили близо до Дърнхолд.

Заля го въодушевление. Толкова хубаво щеше да бъде, ако срещнеше някой от своето семейство!

Левгите оставаха зад гърба му една по една. От време на време поглеждаше към звездите, за да определя правилната посока. Не го бяха учили да се ориентира по този начин, но в една от книгите, които тайно му бе изпращала Тарита, се говореше за небесните светила и тяхното разположение. Трал ги беше изучил из основи по същия начин, по който бе погълнал всяко друго късче знание, което му беше попадало.

Тича неуморно през цялата нощ и спря, за да почине, едва когато слънцето изгря. Отдавна познаваше нрава на Блакмуър — генералът несъмнено щеше да изпрати войниците си да го търсят. Вероятно щеше да вдигне и някоя от прословутите летящи машини на хората. Трал не ги беше виждал никога и малко се съмняваше, че съществуват, но ако наистина ги имаше, Блакмуър непременно щеше да използва и тях, за да подгони избягалия си шампион.

Отново се замисли за Тарита, надявайки се отчаяно, че никой няма да разбере за нейното участие в среднощното му бягство.

* * *

През целия си живот досега Блакмуър никога не е бил толкова разярен. Това говореше само по себе си, имайки предвид неговия характер.

Ударите на камбаната го бяха изстреляли от меката постеля — тази нощ бе спал сам, защото Тарита беше споменала, че е неразположена — и за свой ужас, той бе видял през прозореца издигащите се от вътрешния двор оранжеви пламъци. Навличайки първите попаднали му дрехи, той беше изхвърчал светкавично навън, присъединявайки се към хората от Дърнхолд, които трескаво се опитваха да потушат пожара. Отне им няколко часа, но когато тънката розова ивица на зората разкъса нощния мрак, от огнения ад беше останала само купчина тлеещи въглени.

— Цяло чудо е, че няма пострадали — каза Лангстън и обърса челото си. Бледото му лице беше почерняло от сажди. Блакмуър предположи, че и той самият едва ли изглежда по-чист. Всички наоколо бяха изтощени и опушени. Слугите ги чакаше сериозно чистене и пране през идващия ден.

— Дори животните са невредими — отбеляза Тамис, приближавайки се към тях. — Няма начин да са се измъкнали сами. Не можем да бъдем сигурни, милорд, но ми прилича на умишлен палеж.

— В името на Светлината! — ахна Лангстън. — Наистина ли смяташ така? Кой би пожелал да причини такова нещо?

— Ако започна да изброявам всичките си врагове, няма да ми стигнат пръстите на ръцете и краката — изръмжа Блакмуър. Има достатъчно нехранимайковци, които ми завиждат за моя ранг и за моя… В името на Лотар! — внезапно го прониза лошо предчувствие. Лицето му пребледня под слоя от сажди. Лангстън и Тамис го зяпнаха учудено.

Без да губи време да обяснява своите подозрения, той скочи от каменните стъпала, върху които беше седял, и хукна към крепостта. Неговият приятел и слугата му го последваха с викове: „Блакмуър, чакай!“ и „Милорд, какво става?“.

Генералът нямаше време за тях. Тичаше надолу по коридорите, после изкатери на бегом стълбищата и се спря едва когато стигна пред натрошените дървени отломки — единственото, което бе останало от вратата към килията на Трал. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали!

— Проклети да са всички! — изрева той. — Някой е откраднал моя орк! Тамис! Искам хора, искам коне, искам летящи машини… искам Трал да ми бъде върнат незабавно!

* * *

Трал се пробуди с падането на нощта. Беше изненадан от това колко дълбоко беше спал и колко живи бяха всичките му сънища.

Остана още малко да се излежава върху меката трева, наслаждавайки се на нежния ветрец, който галеше неговото лице. Ах, свободата беше толкова сладка! Направо скъпоценна! Сега разбираше онези, които предпочитаха да умрат, вместо да живеят като затворници.

Едно копие бодна врата му и над него се надвесиха лицата на шестима мъже.

— Ти! — каза единият от тях. — Ставай!

* * *

Докато двамата пазачи го влачеха обратно към останалата част от групата, Трал не спираше да ругае собствената си глупост. Как бе могъл да допусне това?! Да, наистина искаше да види лагерите, но от безопасно място извън оградата. Искаше да бъде само наблюдател, а не да споделя съдбата на затворниците!

Беше се опитал да избяга, но четирима от войниците бяха на коне и го бяха настигнали почти веднага. Бяха използвали мрежи, с които го бяха омотали и повалили на земята. Трал остана засрамен от това колко бързо и ефикасно бяха успели да го обезвредят. Сега беше твърде късно да се съпротивлява, пък и не хранеше никакви илюзии, че тези мъже щяха да платят на лечител, ако той бъдеше наранен по време на схватката.

От друга страна, едва ли имаше по-добър начин да се срещне с останалите орки от това да бъде в един лагер с тях. Беше слушал толкова много разкази за свирепата им, войнствена природа! Сигурно ги изпълваше желание да избягат от своя плен. А той беше научил много неща от книгите и несъмнено можеше да им помогне!

Затова прецени, че засега е най-добре да се престори, че приема своето поражение.

Започна да съжалява за това свое решение почти незабавно, когато мъжете започнаха да ровят из неговите вещи.

— Доста храна има тук — зарадва се единият от тях, — и то хубава. Добре ще си похапнем тази вечер, момчета!

— Само майор Ремка ще си хапне хубаво — отвърна друг печално.

— А защо трябва да й казваме? — попита трети, награби една от баниците с месо, които Тарита беше приготвила за орка, и започна да ръфа нетърпеливо.

— Я вижте тук — възкликна първият. — Кама.

Той се изправи и отиде при Трал, който седеше безпомощен, обвит в магическата мрежа.

— Откраднал си всичко това, признай! — мъжът вдигна камата и я размаха пред лицето му. Оркът дори не мигна.

— Зарежи го, Хълт — каза най-дребният от шестимата, който изглеждаше разтревожен от нещо. Останалите бяха завързали конете си за близките дървета и бяха заети с разпределянето на плячката. Явно наистина нямаха намерение да докладват за нея на майор Ремка, която и да беше тя.

— Това оръжие ще го задържа — заяви Хълт.

— Можеш да задържиш храната, но трябва да докладваме за всичко друго, което сме намерили — отвърна дребният, твърдо решен да изпълнява своите заповеди, макар да беше видимо притеснен от това, че се противопоставя на огромния мъжага.

— И какво, ако не го направя? — попита Хълт. Трал не го хареса от пръв поглед. Войникът изглеждаше гаден и постоянно гневен, досущ като Блакмуър. — Ти какво смяташ да сториш?

— По-скоро трябва да се безпокоиш от това, което ще направя аз, Хълт — обади се един нов глас. Мъжът беше висок и строен. Не беше твърде мускулест, но Трал се бе изправял срещу достатъчно много бойци на арената, за да знае, че в боя победата се решава не само от силата, а и от уменията. По реакцията на Хълт оркът прецени, че мъжът се ползва с голямо уважение. — Правилата съществуват, за да бъдат държани орките под око. Този е първият от години насам, когото виждаме да носи човешко оръжие. Това трябва да бъде докладвано. Що се отнася до тези…

Ужасен, Трал видя как човекът започна да прелиства писмата на Тарита. Високият мъж присви сините си очи и се извърна към орка:

— Не мисля, че можеш да четеш, нали?

Останалите избухнаха в смях и от устата им се разхвърчаха трохи от баница, но човекът, задал въпроса, изглеждаше напълно сериозен. Трал се накани да отговори, но се отказа. Помисли си, че е най-добре да се преструва, че не разбира човешкия език.

Високият мъж се приближи. Трал се стегна в очакване на удар, но човекът просто приклекна и го погледна в очите. Трал отмести поглед.

— Ти. Четеш? — Мъжът посочи с пръст към него, после размаха писмата. Пленникът погледна към тях и реши, че дори орк, който не говори човешкия език, би се досетил какво го питат и поклати отрицателно с глава. Мъжът го изгледа преценяващо и се изправи. Трал не беше сигурен, че го е убедил.

— Този орк ми изглежда някак познат — каза човекът. Трал се смрази.

— На мене всичките ми изглеждат еднакви — обяви Хълт. — Големи, зелени и грозни.

— Жалко, че никой от нас не може да чете — заяви мъжът. — Обзалагам се, че тези хартийки щяха да ни кажат много.

— Непрекъснато летиш в облаците, Уарик, и затова винаги падаш от високо — отбеляза Хълт с нескрито презрение.

Уарик натика писмата обратно в торбата, издърпа камата от ръцете на Хълт и преметна празния вързоп на своето седло.

— Вземайте храната, преди да съм решил нещо друго. Хайде, да го отведем в лагера.

* * *

Трал беше очаквал да го натикат в някоя клетка и да го натоварят на каруца, както бе виждал да правят с орките едно време. Явно не му се полагаше такъв лукс. Просто завързаха въже за мрежата, която бе стегнала здраво неговите крайници, и го повлякоха зад единия от конете. Но след толкова много години на гладиаторската арена, трудно би се намерило мъчение, което да сломи орка.

Онова, което го измъчваше по-силно, беше загубата на писмата от Тарита. Имаше късмет, че никой от войниците не знаеше да чете, и два пъти по-голям, че те така и не бяха успели да открият сребърната верижка. Трал я беше държал в ръка по време на съня си и в суматохата бе успял да я пусне незабелязано в черните си гащи. Беше му останал поне този безценен подарък, който да му напомня, че някой го обича по човешки.

Пътуването се проточи цяла вечност. Най-накрая стигнаха до висока каменна стена. Уарик се провикна да ги пуснат, а после се чу скърцането на тежките порти. Войниците продължаваха да влачат Трал по гръб, така че той имаше идеалната възможност да види дебелината на стената, докато влизаха вътре. Двойка безучастни пазачи хвърлиха по един бегъл поглед към новодошлия и се върнаха към своите задължения.

Първото нещо, което направи впечатление на Трал, беше вонята. Тя му напомняше за конюшните на Дърнхолд, но беше значително по-силна. Той сбърчи нос. Хълт, който го наблюдаваше, се изсмя.

— Личи си, че дълго време си бил далеч от своите, зеленушко — присмя се той. — Май си забравил родната миризма? — Войникът стисна носа си с пръсти и извъртя очи подигравателно.

— Хълт, престани — наруга го Уарик. Той докосна мрежата и изрече нещо. Трал веднага усети отпускането на примките и се изправи на крака.

Огледа се наоколо, смаян от видяното. Навсякъде се бяха сгушили орки — десетки, може би стотици, но в тях нямаше и помен от свирепост, жестокост и кръвожадност, с каквито бяха пълни всички легенди. Някои клечаха в локви от собствените си нечистотии, погледите им бяха размътени, а челюстите им с остри бивни стояха отпуснато. Други се разхождаха напред-назад и си мърмореха нещо несвързано. Трети спяха свити на кълбо върху земята, като явно не им правеше впечатление, дори когато ги настъпваха. Чуваха се единични разправии, но те очевидно изискваха твърде много енергия, затова затихваха толкова бързо, колкото и възникваха.

Какво ставаше тук? Нима хората упояваха народа му? Това беше единственият възможен отговор. Трал беше чел какво представляват орките, колко са страшни и неудържими. Беше очаквал… не знаеше какво точно бе очаквал, но определено не и тази странна, неестествена летаргия.

— Върви — Уарик побутна Трал към най-близката група. — Храна се дава веднъж на ден. Вода има в поилките.

Трал се изпъна и закрачи към петимата орки, наклякали около поилките с вода, като пътьом наложи най-смелото изражение върху лицето си. Усещаше как погледът на Уарик шари по ожуления му, насинен гръб. Чу мъжа да си мърмори:

— Кълна се, виждал съм го някъде.

После хората се отдалечиха.

Само един от орките вдигна поглед, когато Трал се приближи. Сърцето му биеше лудо, не знаеше дали от страх или радост. Никога не беше заставал в такава близост до някой от своя народ, а сега пред него имаше петима.

— Поздравявам ви — рече той на оркски.

Те го изгледаха продължително. Единият от тях свали поглед и продължи да чопли с нокът около едно малко камъче в пръстта.

Трал опита още веднъж.

— Поздравявам ви — повтори той и разпери ръце в жест, който, според книгите, означаваше, че един воин приветства друг.

— Къде те уловиха? — попита най-накрая един от групата, използвайки езика на хората. Той видя изумения поглед на Трал и добави: — Ти не си израснал с говора на орките. Ухото ми го усеща.

— Прав си. Аз бях отгледан от хора. От тях знам малко оркски. Надявах се, че вие ще ми помогнете да науча повече.

Оркът огледа останалите и избухна в смях.

— Отгледан от хората, а? Ей, Кракис… ела насам! Този, новият, е добър разказвач на приказки! Добре, шамане, разкажи ни още някоя!

Трал разбра, че трудно ще се сближи с тези орки, нищо че бяха от една кръв. Хората ги бяха наплашили и те не вярваха на никой чужд.

— Моля ви, не исках да ви обидя. Аз съм затворник, също като вас. Никога не съм срещал други орки. Просто исках…

Онзи, за когото камъчето беше по-интересно от Трал, внезапно се обърна към него. Очите му бяха яркочервени и излъчваха някаква вътрешна светлина.

— Значи искаше да се срещнеш със своя народ? Е, видя ни. Сега ни остави на мира — наведе се и продължи да си чопли.

— Очите ти… — промълви Трал, толкова изумен от странното червено сияние, че дори забрави да се обиди.

Оркът се сви, вдигна ръце, за да скрие лицето си, и се отдръпна назад.

Трал искаше да зададе още много въпроси, но когато се обърна, откри, че беше останал съвсем сам. Всички останали се бяха изнизали надалече и хвърляха прикрити погледи към него.

През целия ден сиви облаци бяха изпълвали небесата и постепенно бе ставало все по-студено и по-студено. Сега, докато Трал стоеше самотен в средата на двора, а останалите от неговия народ се бяха отдръпнали недоверчиво и стояха скупчени край оградата, мрачното небе се продъни и започна да вали леден дъжд, примесен със сняг.

Младият орк не обърна никакво внимание на отвратителното време — толкова голямо беше собственото му нещастие. Заради това ли бе разкъсал всички връзки със своя предишен живот? За да преживява като пленник сред група малодушни, бездейни същества, които някога си бе мечтал да поведе срещу тиранията на хората? Кое бе по-достойният живот, замисли се той, да се бие на арената за чужда слава, да спи на сухо и да чете писмата на Тарита или да стои тук самотен, отхвърлен дори от собствения си народ, с крака, потънали в калта?

Не му харесаха и двете възможности. Отново започна да крои планове за бягство. Огледа стените, стремейки се да не го прави прекалено очевидно. Вече имаше опит, беше специалист по изчезването — това би трябвало да е проста задача за него. Имаше само неколцина пазачи, пръснати тук и там, пък и те виждаха трудно в тъмнината, за разлика от Трал. Хората изглеждаха отегчени и безучастни — явно никой от тях не очакваше, че задрямалата сбирщина орки може да се опита да изкатери каменните стени.

Вече беше мокър от дъжда и панталоните му бяха прогизнали и натежали.

Сив, мрачен урок, научен през един сив, мрачен ден! Орките не бяха жестоките и свирепи воини, с които бяха пълни приказките, плашещи човешките деца. Чудно защо хората бяха намерили за необходимо да изпращат най-елитните си легиони срещу тези оклюмали същества? Трал не можеше да си представи, че те бяха оказвали дори съвсем минимална съпротива.

— Невинаги сме били такива, каквито ни виждаш сега — чу той тих, гърлен глас зад гърба си.

Трал се извърна изненадано и срещна необикновения поглед на две червени зеници.

— Невинаги сме били бездушни, уплашени и засрамени. Но ни причиниха това — продължи старият орк, посочвайки към своите очи. — Само ако успеем да се отървем от това, сърцата и душите ни ще се завърнат отново.

Трал приседна в калта до него.

— Продължавай — настоя Трал, — разкажи ми всичко!