Кристи Голдън
Повелителят на клановете (4)

Три

Съвсем скоро беше установена дневната програма, която Трал щеше да изпълнява през следващите няколко години. Даваха му храна призори, заключваха ръцете му с белезници, а на краката му поставяха окови, с които той се тътреше едва-едва, и го извеждаха във вътрешния двор на крепостта Дърнхолд, където го оставяха да тренира.

Отначало го обучаваше самият Блакмуър, който му показваше основните хватки и често го обсипваше с възторжени похвали. Но понякога лейтенантът изпадаше в лошо настроение и каквото и да правеше Трал, все не можеше да му угоди. В такива моменти думите на благородника ставаха неразбираеми, той ходеше неуверено и често хокаше Трал без никаква видима причина. Накрая оркът просто се примири с факта, че е недостоен. Щом Блакмуър му се караше, значи си го бе заслужил, а похвалите бяха израз единствено на добротата на неговия господар.

След няколко месеца обучението му бе поето от друг човек и Трал започна да вижда Блакмуър по-рядко. Новият му наставник, известен на подрастващия орк единствено под името „сержанта“, беше висок над метър и осемдесет и стърчеше сред останалите хора. Имаше гръден кош като буре, целият покрит с къдрави червени косми. Разчорлената му прическа и стърчащата му брада бяха в същия цвят. Носеше черен шал, завързан около врата, а на едното му ухо се поклащаше златна обеца.

Още първия ден сержантът се изправи пред Трал и останалите млади войници, които щяха да се обучават заедно с него, огледа ги един по един с твърд поглед и им подхвърли следното странно предизвикателство:

— Виждате ли това? — посочи той с набития си показалец към искрящата халка на лявото му ухо. — Не съм я свалял от тринадесет години. През моите ръце са минали хиляди новобранци, също такива паленца като вас. На всички тях предлагах следното забавление: ако някой успее да откъсне обецата от моето ухо, ще го оставя да ме спука от бой — той им се ухили, разкривайки нащърбените си зъби. Все пак кой ли беше успял да разкраси така неговата усмивка? — Може би сега не ви стиска да опитате, но когато приключа с вас, ще сте готови да размените и най-скъпото си, само и само да се докопате до мен. И ако аз наистина съм по-бавен от вас, госпожички такива, и не мога да отбия вашите нескопосани атаки, тогава действително заслужавам да ми бъде откъснато ухото и да ми бъде натикано право в гърлото, заедно с всичките зъби, които са ми останали.

Той тръгна бавно пред редицата мъже и изведнъж рязко спря пред Трал.

— Това важи два пъти по-силно за теб, пораснал гоблин такъв — изръмжа сержантът.

Трал го погледна объркано и сведе глава. Той беше обучаван никога да не вдига ръка срещу човек. А сега изглеждаше, че ще трябва да се бие с тях. Все пак оркът реши, че никога няма да се опитва да откъсне обецата от ухото на сержанта.

Една голяма ръка хвана брадичката на Трал и я повдигна.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря, ясно?

Трал кимна съвсем объркан. Блакмуър не му позволяваше да го поглежда в очите. Този човек пък му нареждаше точно обратното. Какво трябваше да направи?

Сержантът ги раздели по двойки. Броят им беше нечетен и затова Трал остана сам. Грамадният мъж се приближи до него и му подхвърли един дървен меч, който оркът хвана инстинктивно. Инструкторът изръмжа одобрително.

— Имаш добри рефлекси.

Сержантът, както и всички останали бойци, носеше щит и беше облечен в тежка, дебело подплатена броня, която предпазваше тялото и главата.

Трал не носеше нищо. Но така или иначе, той едва усещаше ударите през дебелата си кожа. Освен това растеше твърде бързо и всяка дреха или броня, изработена за него, скоро щеше да му отеснее.

— Дай сега да ти видя защитата! — и без да изчаква, сержантът се нахвърли срещу него.

За част от секундата Трал се огъна пред атаката. След това нещо в него си дойде на мястото. Страхът и объркването изчезнаха и той усети, че го обзема мощна увереност. Изправи се в цял ръст и разбра, че всъщност беше по-висок от инструктора. Вдигна лявата си ръка напред, за да запази равновесие — знаеше, че някой ден тя щеше да държи щит, по-тежък от човек, — а десницата му описа плавна дъга с неговото собствено тренировъчно оръжие. Ако сержантът не беше реагирал светкавично, мечът щеше да се стовари върху неговия шлем. Силата на удара беше толкова голяма, че мъжът неминуемо щеше да бъде убит на място, независимо от защитата на бронята.

Но инструкторът наистина беше много бърз и блокира с щит удара, който можеше да бъде фатален. Трал изсумтя изненадано, когато сержантът го намушка в оголения корем. Оркът се олюля, изваден от равновесие за кратко.

Едрият мъж се възползва от ситуацията и му нанесе три последователни удара, които биха убили всеки човек без броня. Трал успя да възстанови своето равновесие и почувства как го завладява странно, изгарящо чувство. Изведнъж светът наоколо изчезна, обвит от червеникава мъгла — сякаш беше останал насаме със своя противник. Цялото му огорчение и безпомощност изчезнаха, заменени от една смъртоносна заповед: убий врага!

Оркът нададе оглушителен рев, като силата на собствения му глас изненада дори него, и се втурна в яростна атака. Вдигаше оръжието и замахваше, вдигаше и замахваше — порой от удари се стовари върху грамадния човек. Сержантът се опита да отстъпи назад, но кракът му се подхлъзна на един камък и той падна по гръб. Трал изрева отново, а силното желание да размаже главата на инструктора продължи да го облива с нажежени вълни. Сержантът успя да вдигне меча пред себе си и да отбие повечето от ударите, но сега Трал го беше приковал между мощните си крака. Оркът захвърли меча встрани и посегна с огромните си ръце. Изведнъж си представи лицето на Блакмуър. Само ако успееше да стисне здраво врата му…

Отвратен от картината, която се разиграваше в съзнанието му, той замръзна, а пръстите му бяха само на сантиметри от гърлото на сержанта. То беше защитено от яката на бронята, но пръстите на Трал бяха силни. Ако го беше стиснал…

Няколко души притичаха и се нахвърлиха едновременно върху орка. Крещяха и го дърпаха, опитвайки се да го откъснат от проснатото тяло на бойния инструктор. Събориха го по гръб на земята и започнаха да го налагат с тренировъчните си мечове. Трал вдигна ръце пред главата си, опитвайки се да я предпази от сипещите се върху него удари. Изведнъж чу изстъргването на метал и видя как слънчевите лъчи се отразиха от нещо стоманено.

— Спрете! — изрева сержантът с висок, заповеднически глас, сякаш това, че току-що бе на сантиметри от смъртта, изобщо не му беше направило впечатление. — По дяволите, спрете или ще ви отрежа проклетите ръце! Веднага прибери меча, Маридан!

Отново се разнесе звукът от плъзгането на меч в ножницата. След това две силни ръце сграбчиха Трал и го изправиха на крака. Очите му срещнаха погледа на сержанта.

Изненадващо, инструкторът се разсмя и потупа орка по рамото.

— Браво на теб, момко. Никой не беше стигал толкова близко до обецата ми, при това още в първия двубой. Ти си роден воин, но забрави за какво се биеше, нали? — той посочи към златната халка. — Това трябваше да е целта ти, а не да ми строшиш врата!

Трал изломоти с мъка:

— Съжалявам, сержанте. Не знам какво се случи. Вие ме нападнахте, а после… — не искаше да разказва за кратката сцена с Блакмуър, която си беше представил. Бе достатъчно лошо, че беше загубил самообладание.

— Това е добра тактика понякога, особено когато искаш да размажеш противника си — изненада го сержантът. — Но ти ще излизаш и срещу хора. Тях трябва само да ги поваляш на земята и толкова. Трябва да спираш дотам. Твоята кръвожадност може да ти спаси кожата в истинско сражение, но за гладиаторските битки ще имаш нужда повече от това — той чукна по главата си, — отколкото от това — и посочи към сърцето си. — Искам да прочетеш някои книги по стратегия. Ти умееш да четеш, нали?

— Малко — успя да отвърне Трал.

— Трябва да изучиш историята на военното изкуство. Всички тези паленца я знаят — той махна с ръка към останалите млади войници — и те превъзхождат заради това.

Сержантът се извърна към останалите и добави:

— Но това е само за момента, момчета. Този тук притежава истински кураж и сила, макар да е още дете.

Мъжете изгледаха Трал враждебно.

Оркът усети как го изпълват внезапна топлота и задоволство — чувства, които му бяха непознати досега. Едва не беше убил този човек, но въпреки това не го бяха наказали. Вместо това, инструкторът му беше предложил да продължи да се учи, за да стане по-добър в боя и да знае кога да нанесе смъртоносен удар и кога да прояви… какво? Как се наричаше това, когато пощадиш някой противник?

— Сержант — попита той със страх, че ще бъде наказан, задето се осмелява да задава въпроси, — понякога… вие казахте, че понякога не трябва да убиваме. Защо не?

Сержантът го изгледа спокойно.

— Нарича се „милост“, Трал — отвърна тихо той. — И на това ще се научиш.

* * *

— И ти му позволи да направи това с теб? — резкият глас на Блакмуър кънтеше зад вратата. Тамис не би трябвало да чува този разговор между своя господар и човека, нает да обучава Трал. За момент спря да почиства калта от ботушите на Блакмуър и наостри уши. Не смяташе, че това е подслушване. Приемаше го като начин да защити живота и благополучието на своето семейство.

— Той се би отлично — отвърна инструкторът, без да се оправдава — и аз го похвалих, както бих постъпил с всеки човек.

— Но Трал не е човек, а орк! Или не си забелязал?

— Да, забелязал съм — каза сержантът. Тамис се премести, за да може да надникне през процепа на вратата. Грамадният мъжага не изглеждаше на място в богато украсената приемна на Блакмуър. — И не ми влиза в работата да питам защо го искате толкова добре подготвен.

— Дяволски прав си, наистина не ти влиза в работата.

— Обаче наистина искате да го обуча добре — продължи инструкторът — и аз правя точно това.

— Като едва не го оставяш да те убие!?

— Като го хваля за доброто му представяне и го уча кога е полезно да използва своята кръвожадност и кога трябва да запазва хладнокръвие! — отряза го сержантът.

Тамис едва се сдържа да не се изсмее.

— Но не съм дошъл да говорим за това. Разбрах, че сте го научили да чете. Искам да му дадете някои книги, за да може той да им хвърли един поглед.

Тамис зяпна.

— Какво? — изрева Блакмуър.

Тамис беше забравил напълно за своята задача. Стоеше залепен до пролуката на вратата, с четка в едната ръка и окалян ботуш в другата, и слушаше напрегнато. Едва не подскочи до тавана, когато усети леко докосване по рамото.

Обърна се с разтуптяно сърце и видя Тарита. Тя му се усмихваше дяволито. Синият й поглед скачаше от очите на баща й към вратата и обратно. Явно се досещаше какво прави той.

Тамис беше смутен, но в него бързо надделя страстното желание да разбере какво ще се случи по-нататък. Той вдигна пръст пред устните си и Тарита кимна разбиращо.

— Защо сте научили орка да чете, щом не искате да го прави?

Блакмуър промърмори нещо неразбираемо.

— Трал има развит ум, каквото и да си мислите за него, и ако наистина го искате толкова добре обучен, колкото ми заръчахте, той трябва да отбира от бойна тактика, карти, стратегии, обсадни техники… — сержантът спокойно отмяташе един по един пръстите си.

— Добре! — избухна Блакмуър. — Но съм сигурен, че някой ден ще съжалявам за това… — приближи се до лавицата с книги и избра няколко тома. — Тарита! — изрева той.

Бащата и дъщерята Фокстън подскочиха. Тарита приглади бързо косата си, надяна любезна физиономия, както я бяха учили, и влезе в стаята.

— Да, сър? — направи реверанс тя.

— Дръж — тикна й книгите Блакмуър. Бяха дебели и тежки и запълваха и двете й ръце. Само главата й се подаваше над купчината. — Занеси ги на пазача в тъмницата и му кажи да ги даде на Трал.

— Да, сър — отвърна Тарита, без да издава изненадата си, сякаш изпълняваше такива заповеди всеки ден. — Те са доста тежки, сър… може ли да отида да взема някоя кърпа, за да направя вързоп? Така ще се носят по-лесно.

Тя изглеждаше като обикновено послушно слугинче. Само Тамис и Кланиа знаеха какъв пъргав ум и остър език са скрити зад това измамно сладко личице. Блакмуър се усмихна мило и потупа русата й главица.

— Разбира се, дете. Но веднага след това ги занасяш, ясно?

— Разбира се, сър. Благодаря ви, сър — тя понечи да направи реверанс, но усети, че всеки момент може да изтърве книгите и бързо излезе от стаята.

Тамис затвори вратата след нея. Тарита го погледна, а огромните й очи сияеха.

— О, татко — прошепна тя с тих глас, за да не бъде чута. — Аз ще го видя!

Сърцето на Тамис трепна. Той се надяваше, че дъщеря му вече е забравила интереса си към орка.

— Не, Тарита. Само ще дадеш книгите на пазача, нищо повече.

Лицето й помръкна и тя се извърна натъжено:

— Просто… откакто Фаралин умря… той е единственото ми братче.

— Той не е твое братче, той е орк. Животно, чието място е в лагерите или на гладиаторската арена. Не го забравяй — Тамис не искаше да натъжава дъщеря си, но това беше за нейно добро. Никой не трябваше да научава за нейния интерес към Трал. Ако Блакмуър разбереше…

* * *

Трал спеше дълбоко, изтощен от усилията на тренировката през деня, когато вратата на килията му се отвори с трясък. Той примигна сънливо и се изправи, докато един пазач влизаше вътре, понесъл голям вързоп.

— Лейтенантът каза, че тези неща са за теб. Иска да ги прегледаш бързо и да бъдеш готов да разговаряш с него — каза пазачът. Говореше с презрение, но Трал вече беше престанал да му обръща внимание. Пазачите винаги говореха така с него.

Вратата отново се захлопна и той чу прещракването на ключалката. Погледна към вързопа. С неочаквана за огромните му ръце деликатност, той развърза възела и погледна вътре. Пръстите му напипаха нещо четвъртито и твърдо.

Не беше възможно! Обаче той все още си спомняше усещането…

Извади предмета и го огледа на сумрачната светлина в килията. Не бе посмял да се надява, но това наистина беше книга. Той засрича заглавието на глас:

— История на съюза на Лор… Лордерон — Трал нетърпеливо грабна следващата, после друга. Всичките томове бяха посветени на военната история. Докато разгръщаше един от тях, върху сламата на пода изпадна още нещо — малък, прилежно сгънат на две лист пергамент.

Разгъна го внимателно с дебелите си пръсти. Беше бележка. Устните му се движеха, но той беше престанал да чете на глас:

Скъпи Трал,

Господарят Б. нареди да ти донеса тези книги, и аз много се радвам за теб, защото нямах представа, че те е научил да четеш. Той позволи и на мен да се науча и аз обожавам да чета. Липсваш ми и се надявам, че си добре, защото изглежда, че това, което те карат да правиш в двора, боли и затова се надявам да си добре. Искам да продължим да си говорим, а ти искаш ли? Ако искаш, напиши ми бележка на гърба на тази и я сгъни обратно в книгата, в която я бях сложила. Ще се опитам да дойда и да те видя, но ако не успея, продължавай да се оглеждаш за мен. Знаеш ме, аз съм момичето, дето ти помаха онзи ден на двора. Надявам се, че ще ми пишеш!!!!

С обич, Тарита

 

П.П. Не казвай на никого за бележката, ще си имаме ОГРОМНИ НЕПРИЯТНОСТИ!!!

Трал се стовари върху своята постеля. Не можеше да повярва на очите си. Спомни си русокосото момиче и как се беше чудил, защо ли му маха то. Значи тя го познаваше… и мислеше за него с добро. Как ли бе възможно това? Коя беше тя?

Той изпъна показалец и се вгледа в своя притъпен, ниско подрязан нокът. Трябваше да свърши работа. На лявата му ръка заздравяваше една драскотина. Трал натисна силно и успя да отвори отново малката раничка. Потече тънка струйка кръв. Използвайки нокътя си като писец, той надраска внимателно една-единствена дума на гърба на бележката:

ДА