Кристи Голдън
Повелителят на клановете (2)

Едно

Дори на зверовете им е студено в такава нощ, помисли си Дуротан. Протегна разсеяно ръка към своя вълк и почеса Шарптут^[1] зад щръкналото бяло ухо. Животното изсумтя доволно и се сгуши по-близо. Двамата стояха заслонени от скалите, надвиснали над входа на пещерата, и наблюдаваха сипещия се тихо бял сняг.

Някога Дуротан, вожд на клана Фростулф^[2], беше усещал целувката на слънцето в земи с по-мек климат. Беше размахвал секирата, присвивайки малките си очи заради отблясъците върху метала и пръските червена кръв. Някога той беше близък с целия си народ, а не само с орките от своя клан. Бяха стояли рамо до рамо — зелена вълна от смърт, която се бе изсипвала от хълмовете и бе проливала реки от човешка кръв. Бяха пирували заедно и дълбокият им, гърлен смях беше отеквал край огньовете. Бяха си разказвали истории за кръвопролития и завоевания, а децата им бяха клечали край угасващата жар, попивайки жадно описваните от възрастните сцени на кланета.

Но сега шепата орки от клана Фростулф трепереха самотни в своето заточение из мразовитите алтеракски планини на този чуждоземен свят. Единствените им приятели тук бяха огромните бели вълци. Те бяха толкова различни от гигантските черни зверове, които народът на Дуротан някога бе яздил. Но вълкът си беше вълк и цветът на козината не беше от значение, а упоритата търпеливост на орките, в комбинация със силите на шамана Дрек’Тар, бяха спечелили зверовете на тяхна страна. Сега орките и вълците ловуваха заедно и се топлеха взаимно през безкрайните снежни нощи.

Тих носов звук от дъното на пещерата накара Дуротан да се обърне. Грубото му лице с изсечени черти, застинали в обтегната маска от годините на тревоги и гняв, омекна при този звук. Малкият му син, който щеше да получи своето име в Деня за назоваване през този цикъл, беше изплакал, докато се хранеше.

Дуротан се изправи и се заклатушка тромаво към вътрешната кухина на пещерата, оставяйки Шарптут да гледа падащите снежинки.

Драка беше оголила гърдата си, за да кърми детето. Току-що го беше откъснала от себе си и затова бебето беше изплакало. Дуротан видя как тя изпъна показалец и забоде черния си, наточен като бръснач, нокът дълбоко в зърното. Отново долепи главата на детето до гърдата. Нито сянка на болка не премина по красивото й лице. Сега малкият орк щеше да суче от питателното мляко на майка си, примесено с нейната кръв. Такава беше най-подходящата храна за сина на Дуротан — подрастващ млад воин и бъдещ вожд на клана Фростулф.

В сърцето на главатаря се надигна любов към неговата самка — воин, която не му отстъпваше по кураж и лукавост — и към красивия, идеален син, който двамата бяха създали.

В този момент той отново си припомни трудната задача, която го очакваше, и сякаш камък легна на неговите плещи. Приседна и въздъхна дълбоко.

Драка впери в него предания поглед на кафявите си очи. Тя го познаваше прекрасно и усещаше, че го измъчват тежки мисли. Не му се искаше да споделя с нея своето решение, макар да бе твърдо уверен, че то е правилно. Все пак той беше длъжен да проведе този разговор.

— Вече имаме дете — започна Дуротан, а дълбокият му глас излизаше гръмовито от широкия му гръден кош.

— Да — отвърна Драка с гордост в гласа. — Красив и силен син, който ще поведе клана Фростулф, след като баща му гордо срещне смъртта си в битка… След много, много години — добави тя.

— Длъжен съм да се погрижа за неговото бъдеще — продължи Дуротан.

Сега беше привлякъл цялото й внимание. Отново се възхити на необикновената й красота и се опита да запечата лика й в своето съзнание. Пламъците на огъня играеха върху зелената й кожа, откроявайки релефа на силните й мускули, и караха бивните й да искрят. Тя не каза нищо, очаквайки го да продължи.

— Ако не бях говорил срещу Гул’дан, нашият син щеше да има повече приятели, сред които да израсте — продължи Дуротан. — Ако не бях говорил срещу плановете на Гул’дан, ние все още щяхме да бъдем членове на Ордата.

Драка изсъска, разтвори масивните си челюсти и оголи неодобрително зъби към своя самец.

— Тогава нямаше да бъдеш мъжкарят, с когото се събрах — прогърмя гласът й. Стреснато, детето отдели глава от гърдата и погледна към лицето на майка си. Бяло мляко и червена кръв се стичаха по изпъкналата му брадичка. — Дуротан от клана Фростулф не би стоял спокойно и не би повел народа си на заколение, както правят хората с овцете си. След това, което научи, ти беше длъжен да говориш, съпруже мой. Ако не бе постъпил така, ти нямаше да си вождът, когото племето ти уважава.

Дуротан кимна, съгласен с думите й.

— Да, Гул’дан никога не е обичал нашия клан. За него прогонването ни беше начин да увеличи собствената си власт…

Той замълча, припомняйки си шока и ужаса, и гнева, които го бяха обзели, когато научи за съществуването на Съвета в сянка и за двуличието на Гул’дан. Беше длъжен да разкаже на останалите за надвисналата заплаха и да ги убеди да се противопоставят. Бяха ги използвали като пионки, за да унищожат цялата раса на Драенеите. А след това ги бяха изсипали през Тъмния портал върху този непознат за тях свят… и отново решението не беше взето от главатарите на клановете, а от Съвета в сянка. И всичко това заради Гул’дан и жаждата му за власт. Колко ли бяха орките, загинали заради неговото нелепо себелюбие?

Той потърси думите, с които да съобщи решението си на своята самка.

— Аз проговорих и бяхме изпратени в заточение. Всички, които ме подкрепиха, също бяха заточени. Това е голямо безчестие.

— Безчестие, но само за Гул’дан — отвърна тихо Драка. Детето тъкмо се беше успокоило и отново бе захапало гърдата. — Орките от твоя клан са живи и свободни, Дуротан. Наистина, мястото е сурово, но ние открихме ледените вълци и те станаха наши другари. Имаме прясно месо в изобилие, дори сред най-лютата зима. Запазихме старите си обичаи, доколкото можахме, а историите около огньовете са част от наследството, което ще предадем на децата си.

— Те заслужават много повече — каза Дуротан, после посочи със заострения си нокът към своя сучещ син. — Той заслужава по-добър живот. Нашите братя заслужават по-добра съдба. И аз ще ги поведа към нея!

Той се изправи и внушителната му фигура хвърли огромна сянка върху неговата самка и детето му. Унилото изражение на Драка издаваше, че тя бе очаквала тези думи. Изричането им на висок глас придаваше тежест и достоверност на словата… превръщаше ги в клетва, която не можеше да бъде нарушена.

— Имаше неколцина, които също изпитваха съмнения. Тогава те се вслушаха в моите думи. Ще се завърна и ще открия тези вождове. Ще ги убедя в моята истина и те ще съберат воините си. Повече няма да бъдем роби на Гул’дан, нито послушници, които мрат в безсмислени битки за неговата слава. В това се заклевам аз, Дуротан, вожд на клана Фростулф!

Грамадният орк отметна глава назад, отвори широко пълната си с остри зъби уста, вдигна очи нагоре и издаде дълбок, гневен рев. Бебето се разрева, а Драка потръпна, защото беше чула Клетвения вик. Тя бе сигурна, че звукът се беше плъзнал над натрупалия сняг, бе прокънтял над смълчания лагер и всички от клана го бяха чули в тихата вечер. Съвсем скоро щяха да се струпат пред тяхната пещера, надавайки гърлени ревове, и щяха да чакат Дуротан да им каже своето окончателно решение.

— Ти няма да тръгнеш сам, съпруже мой — заяви Драка с тих глас. — Аз ще дойда с теб.

— Забранявам ти!

Драка внезапно скочи на крака и стресна огромния воин. Хленчещото бебе се изтърколи от скута й, когато тя стисна юмруци и ги вдигна във въздуха, тресейки ги яростно. Миг по-късно Дуротан примигна, пронизан от силна болка в лявата си буза — тя го бе ударила с все сила, порязвайки плътта му с нокът. Кръв започна да се стича от дълбоката бразда на неговото лице.

— Аз съм Драка, дъщеря на Келгар и никой не може да ми забрани да последвам своя съпруг! Идвам с теб, ще стоя до теб и ако трябва, ще умра до теб! Пфу! — заплю го тя.

Докато триеше от лицето си слюнката и кръвта, сърцето му се изпълни с любов към неговата самка. С право я беше избрал за своя съпруга и майка на децата си. Едва ли в цялата история на орките бе имало по-щастлив мъжкар от него!

* * *

Ако Гул’дан научеше за тяхното тайно посещение, Оргрим Дуумхамър^[3] и неговият клан също щяха да бъдат заточени, но въпреки това великият боен вожд^[4] прие Дуротан и семейството му с добре дошли в своя стан. Все пак той погледна белия вълк с нескрито подозрение. Звярът, от своя страна, му отвърна по същия начин.

От грубата шатра, която служеше за подслон на Дуумхамър, бързо бяха разгонени по-низшите орки, преди Дуротан, Драка и безименният им син да бъдат въведени вътре.

Нощта бе хладна според бойния вожд на Ордата и той гледаше с почуда как почетните му гости свалят своите връхни дрехи, мърморейки нещо за жегата. „Ледени вълци — помисли си той, — сигурно са свикнали да живеят сред снегове и виелици“.

Личната му охрана беше на поста си отвън. Отметнатото покривало на входа на шатрата позволяваше на Дуумхамър да види как пазачите се бяха сгушили около огъня, протегнали огромните си зелени ръце към танцуващите пламъци. Мракът беше пълен, накъсван единствено от бледите светлинки на звездите. Дуротан беше избрал подходяща нощ за тайното си посещение. В тази тъмнина никой не би могъл да разпознае новодошлия орк, придружаван единствено от своята самка и тяхното дете.

— Съжалявам, че излагам теб и клана ти на опасност — бяха първите думи на Дуротан.

Дуумхамър отхвърли извинението с едно махване на ръката:

— Ако смъртта реши да дойде за нас, ние сме готови да я посрещнем с чест — той покани гостите си да седнат и със собствените си ръце поднесе на стария си приятел бут от току-що убита плячка, от който капеше прясна кръв. Месото беше съвсем топло. Дуротан кимна одобрително, впи зъби в сочната плът и отхапа огромен къс. Драка последва примера му, после протегна окървавените си пръсти към бебето. Детето охотно засмука сладката течност.

— Красиво и силно момче — каза Дуумхамър.

Дуротан кимна.

— Да, един ден той ще стане добър водач на моя клан. Но сега трябва да обсъдим нещо друго. Все пак не сме изминали целия този път, само за да се възхитиш на сина ми!

— Слушам те, вожде на клана Фростулф.

— Искам да поговорим за Гул’дан и неговото предателство спрямо нашия народ!

— Преди години ти изрече доста неясни думи — припомни Дуумхамър.

— Трябваше да защитя своя клан, пък и не бях сигурен дали подозренията ми са верни, докато Гул’дан не ни изпрати в заточение — отвърна Дуротан. — Неговото бързо и сурово наказание доказа, че това, което бях чул, е истина. Изслушай ме, стари приятелю, а после ще отсъдиш сам за себе си.

С приглушен глас, за да не го чува охраната, Дуротан започна да говори. Той разказа на Дуумхамър всичко, което знаеше — за сделката с повелителя на Пламтящия легион, за гнусния произход на силите на Гул’дан, за предателството на Съвета в сянка спрямо клановете, за безчестния край, очакващ всички орки, които щяха да бъдат използвани като стръв от демоничните сили. Дуумхамър слушаше и се опитваше лицето му да не издава завладялата го ярост. Но в широкия му гръден кош сърцето удряше ребрата като прословутия му чук върху човешка плът.

Възможно ли бе това? Звучеше като измишльотина, родена в ума на побъркан от многото битки ветеран. Демони, тъмни сделки… Но все пак думите излизаха от устата на самия Дуротан — един от най-мъдрите, свирепи и горди вождове. Ако ги беше чул от някой друг, щеше да ги нарече лъжи или глупости. Но Дуротан беше заточен заради тези свои изказвания и това придаваше достоверност на разказа му. Освен това Дуумхамър неведнъж беше доверявал живота си на този велик оркски главатар.

Имаше само един извод — словата на Дуротан бяха верни. Когато старият му приятел свърши да говори, Дуумхамър посегна към месото, откъсна нова хапка и я задъвка бавно, докато съзнанието му работеше трескаво, опитвайки се да осмисли всичко, което беше чул току-що. Накрая бойният вожд преглътна и заговори тихо:

— Вярвам ти, стари приятелю. Искам да те уверя, че няма да се примиря с плановете на Гул’дан за нашия народ. Ще се изправя срещу мрака заедно с теб.

Видимо развълнуван, Дуротан протегна своята десница. Дуумхамър я стисна здраво.

— За мен би било чест да те приютя, но и ти самият знаеш, че би било опасно да останеш в този стан — каза Дуумхамър, докато се изправяше. — Ще пратя с вас един доверен воин от личната ми охрана, който да ви заведе на сигурно място. Там тече бистър поток, а по това време на годината горите са пълни с дивеч и няма да останете гладни. Ще направя точно това, което поиска, и щом настъпи моментът, двамата с теб ще бъдем рамо до рамо, когато убиваме предателя Гул’дан.

* * *

Придружаващият ги воин не промълви нито дума, докато ги водеше от лагера към околните гори. Сечището, на което спряха, беше уединено и потънало в зеленина. Дуротан чуваше веселото бълбукане на близък ручей.

Той се обърна към Драка:

— Знаех си, че мога да имам доверие на стария си приятел. Не след дълго ще…

Думите замръзнаха на устата му. Беше дочул друг звук, отчасти заглушен от ромона на близкото поточе. Съчка беше изпукала под нечий крак…

Нададе бойния си вик и посегна към секирата. Но още преди да хване дръжката, убийците се нахвърлиха върху него. Някъде встрани Дуротан чу острия, гневен рев на Драка, но нямаше възможност да й се притече на помощ. Успя да зърне как Шарптут скочи върху един от нападателите и го повали на земята.

Враговете се бяха промъкнали крадешком, без да спазват изискванията на честта и законите на лова, които бяха задължителни за орките. Това бяха наемни убийци — най-долните и най-презрените, гнусни като червеи в пръстта. Те го бяха наобиколили отвсякъде и макар че мълчаха, оръжията им говореха красноречиво.

Една брадва се заби дълбоко в лявото бедро на Дуротан и той залитна на една страна. Топла кръв се стече по крака му, но той се извъртя и посегна да удуши своя нападател с голи ръце. Взря се в лицето му — нямаше и следа от добрия, честен оркски гняв. Всъщност липсваха всякакви емоции. Противникът му надигна отново брадвата. С последни сили Дуротан сключи ръце около гърлото на орка. Онзи изтърва брадвата и се опита да откопчи дебелите, здрави пръсти на вожда, които стискаха предателския му врат.

Разнесе се кратък, изпълнен с болка вой, последван от тишина. Шарптут бе паднал сразен. Не беше нужно Дуротан да поглежда към него, за да разбере, че старият му спътник е мъртъв. Някъде встрани Драка сипеше обиди върху орка, който се опитваше да я съсече. А след това се чу нов звук, който накара могъщия воин да потръпне от страх — това бе ужасеният писък на неговия син.

„Няма да позволя да убият сина ми!“.

Тази мисъл и дивият гняв вляха нови сили в тялото на Дуротан. Той скочи и успя да затисне омразния си враг под своето силно тяло. Наемният убиец започна да се гърчи от ужас. Вождът стисна още по-здраво с две ръце и с удовлетворение усети пропукването на счупения врат под дланите си.

— Не! — Гласът на продажния воин, орка, който ги беше завел до тази клопка, звучеше пискливо, почти като на човек, при това обзет от страх. — Не! Аз съм един от вас! Поръчаха ви да убиете само тях…

Дуротан погледна навреме, за да види как един огромен орк замахна със своя дълъг меч, голям почти колкото него, описвайки прецизна дъга. Воинът от личната охрана на Дуумхамър нямаше никакъв шанс да се спаси. Оръжието разсече плавно неговия врат и отрязаната му глава прелетя край Дуротан. По лицето на мъртвия предател се четеше изненада.

Вождът се хвърли да помогне на своята самка, но откри, че вече бе закъснял.

Изрева от гняв и първична тъга, когато видя своята Драка — съсечена на парчета, разхвърляни сред локви кръв върху горската шума. Убиецът й стърчеше край нейните останки и веднага насочи вниманието си към Дуротан, когато видя как той се препъва немощно към него.

В честна битка вождът би могъл да се справи с всеки от тримата си противници поотделно, а може би дори и заедно. Но със сегашните си тежки рани и без да разполага с друго оръжие, освен с голите си ръце, той знаеше, че го очаква неминуема гибел. Дори не направи опит да се защити.

Вместо това, някакъв дълбоко вкоренен инстинкт го накара да посегна към малкия вързоп, в който беше синът му.

Внезапно от дясното му рамо шурна фонтан от кръв. Замаян от шока, той зяпна невярващо към своята ръка, паднала на земята. Рефлексите му бяха забавени от загубата на кръв и преди още да реагира, лявата му ръка бе отсечена също тъй брутално и сега двата крайника потръпваха долу почти един до друг. Гнусните червеи дори нямаше да му позволят да подържи сина си за последен път…

Раненият крак престана да го държи. Дуротан се срути напред. Лицето му беше на сантиметри от неговия син. Сърцето на могъщия воин изтръпна, когато видя изражението на учудване и ужас върху бебешкото личице.

— Вземи… детето — прошепна дрезгаво той, удивен, че все още може да говори.

Наемният убиец се наведе, за да може да го види Дуротан, и се изплю в очите му. Дуротан изпита страх, че врагът ще прободе детето пред собствените му очи.

— Ще оставя твоето изчадие на горските зверове — изръмжа убиецът. — Може пък и да поживееш достатъчно дълго, за да видиш как го разкъсват и лапат на парчета.

Единственият оцелял враг изчезна също толкова мълчаливо, както се беше появил. Дуротан примигна зашеметен и объркан, а последната кръв изтичаше на ручеи от неговото тяло. Опита се да се раздвижи и отново не успя. Гледаше с размътен поглед към сина си. Бебето размахваше във въздуха своите дребни, свити юмручета, а гърдите му се повдигаха и спускаха в такт с отчаяните му писъци.

„Драка… любима моя… Мой невръстни сине… Толкова съжалявам…“

Погледът му помътня. Образът на детето започна да избледнява. Дуротан, вождът на клана Фростулф, умираше благодарен на съдбата, която поне му бе спестила ужасната гледка на хищните горски зверове, изяждащи сина му жив.

* * *

— В името на Светлината, какъв е този шум! — младият Тамис Фокстън^[5] сбърчи чело от звука, който отекваше из цялата гора. — Спокойно можем да обръщаме назад, лейтенант. Това пищене сигурно е изплашило всеки дивеч, който би си струвало да преследваме.

Лейтенант Еделас Блакмуър^[6] хвърли мързелив поглед към личния си прислужник.

— Нищо ли не си запомнил от това, на което се опитвам да те науча, Тамис? — провлечено каза той. — Целта е не толкова да осигурим вечеря, колкото да изчезнем за малко от проклетата крепост. Нека това нещо си вряка, колкото си иска — той посегна към дисагите зад себе си. Бутилката беше студена и сякаш прилепна в ръката му.

— Ловната ви чаша, сър? — Тамис, въпреки забележките на Блакмуър, беше отличен слуга. Той протегна малката чаша с формата на драконова глава, която висеше закачена на седлото му. Ловните чаши бяха създадени специално за използване в полеви условия и бяха без плоска основа. Блакмуър се поколеба, но не я пое:

— Ненужно усложняваме нещата — той издърпа тапата със зъби, хвана я с ръка и впи устни в гърлото.

Ах, това си го биваше. Алкохолът си проправи гореща пътека към стомаха. Блакмуър изтри устни, запуши бутилката и я върна в дисагите. Не обърна никакво внимание на загрижения поглед на Тамис. Какво му влизаше в работата на един слуга колко пие неговият господар?

Еделас Блакмуър се беше издигнал в обществото благодарение на невероятните си умения да разсича редиците орки на бойното поле, сякаш просто косеше сено. Началниците му смятаха, че това се дължи на неговата сръчност и големия му кураж. Блакмуър би могъл да им каже, че смелостта му донякъде беше от течно естество, но пък каква бе ползата да си признава.

Славата му на оркоубиец и неговият ослепителен външен вид го правеха любимец на жените. Висок и красив, с черна коса, дълга до раменете, със стоманеносини очи и къса, грижливо оформена козя брадичка, той беше от типа войник герой. Компаньонките му винаги напускаха неговото легло леко натъжени и доста помъдрели, а често и разкрасени с някоя и друга синина. Позволяваше си всякакви волности — за него винаги имаше жени в изобилие.

Острото пищене вече беше започнало да го дразни:

— Не си отива — изръмжа Блакмуър.

— Може да е някое ранено същество, сър, и да не може да се движи — предположи Тамис.

— Тогава да го намерим и да го избавим от неговите мъки — отвърна Блакмуър. Той срита по-силно Найтсонг^[7], своя скопен кон със загладен косъм, черен като името си, и пое в галоп към източника на неприятното цвърчене.

Найтсонг спря внезапно и Блакмуър, въпреки че беше отличен ездач, едва не прелетя над главата на животното. Мъжът изруга ядно и удари коня си по врата, но внезапно млъкна, когато видя какво бе накарало добичето да спре толкова бързо.

— Благословена да е Светлината! — прошепна уплашено Тамис, който яздеше зад господаря си на малко сиво пони. — Какво клане…

Четирима орки и един огромен бял вълк лежаха насечени по земята. Блакмуър разбра, че са били убити скоро — още не се усещаше вонята на разложено, но кръвта вече се беше съсирила. Телата бяха на трима мъжкари и една женска. Проклети орки — какви животни бяха само! Ако тези зверове се избиваха един друг по-често, щяха да спестят доста неприятности на войниците като него.

Нещо се размърда в тревата и Блакмуър най-сетне разбра откъде се разнасяха жалостивите писъци. Това беше най-грозното същество, което някога бе виждал… оркско бебе, повито в нещо, което сигурно минаваше за пелени при тези същества. Той слезе от коня и се приближи.

— Внимавайте, сър! — извика Тамис. — Може да ви ухапе!

— Не бях виждал малко оркско животинче досега — каза Блакмуър и го подритна с носа на ботуша си. Бебето се изтърколи от пелените, изкриви още повече гнусното си зелено личице и продължи да вие.

Блакмуър вече беше пресушил една пълна бутилка медовина и бе преполовил втората, но мозъкът му продължаваше да действа с обичайната си острота. Една идея започна да се оформя в главата му. Без да обръща внимание на вайкането на Тамис, Блакмуър се наведе, вдигна малкото чудовище и го уви отново плътно в пелените. Бебето орк веднага спря да плаче и го погледна със своите ясни, синьо-сиви очи.

— Интересно — учуди се Блакмуър. — Докато са малки, децата им имат сини очи, също като хората.

Обаче съвсем скоро те щяха да се превърнат в червени свински очички и щяха да гледат към всички хора с убийствена омраза.

Освен ако…

От години Блакмуър се трудеше два пъти по-упорито от всичките си останали другари, но получаваше едва половината от уважението, което заслужаваха равните нему по рождение и ранг. Спъван на всяка крачка от клеймото на бащиното си предателство, той беше направил всичко възможно, за да си спечели чин и власт. Мнозина все още се отнасяха скептично към него. „Отрок на предател“, мърмореха често, когато смятаха, че той не може да ги чуе. Но може би щеше да дойде денят, когато няма да му се налага да слуша тези хапливи забележки повече…

— Тамис — каза той замислено, продължавайки да се взира в нелепо сините очи на оркското бебе, — знаеш ли, че имаш честта да служиш на един изключително умен човек?

— Разбира се, че зная, сър — отвърна Тамис, точно както се очакваше от него. — Все пак разрешавате ли да попитам защо това е особено вярно точно сега?

Блакмуър вдигна поглед към своя слуга, който все още стърчеше нелепо, яхнал ниското си пони, и се усмихна.

— Защото лейтенант Еделас Блакмуър държи в ръцете си нещо, което ще му донесе слава, богатство и власт!