Кристи Голдън
Повелителят на клановете (11)

Десет

Трал беше заварен неподготвен, но объркването му не продължи повече от миг. Рефлексите, придобити след дългите години тренировки, се включиха и макар че нямаше желание да се бие срещу собствената си кръв, скоро прие тримата като противници от арената и започна да се отнася с тях по съответния начин. Първият го атакува, Трал приклекна бързо, посегна нагоре и измъкна огромната бойна секира от ръцете на орка. С плавно движение замахна с оръжието. То се заби дълбоко, но бронята пое значителна част от силата на удара. Оркът изрева и се запрепъва назад, като се опитваше да достигне брадвата и да освободи гърба си от нея. Щеше да оцелее, но беше извън играта. Трал набързо беше смалил броя на нападателите си до двама.

Въртеше се като вихър и ръмжеше през зъби. Отново го беше изпълнила сладката и позната жажда за кръв. Ревейки предизвикателно, върху него налетя следващият му противник, размахал невероятно дълъг меч, който опасно удължаваше обхвата на ръката му. Трал се изви на една страна и избегна смъртоносния удар, но все пак усети изгаряща болка на мястото, където острието одраска тялото му.

Оркът го притисна още по-здраво, а същевременно третият се опита да го заобиколи в гръб. Но Трал вече имаше оръжие и умееше да си служи добре с него. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раната му и правеше каменния под коварно хлъзгав, той замахна с грамадната брадва първо към единия нападател, а след това и към другия, като умело използваше инерцията на тежкото острие.

Орките отбиха ударите му с огромните си щитове. Младежът нямаше броня, нито щит, но беше свикнал да се бие по този начин. Противниците, размахващи оръжия срещу него, определено бяха опитни, обаче такива бяха и повечето от съперниците му на арената. Орките бяха със здрава и мощна физика, но не бяха по-опасни от троловете, които той бе побеждавал винаги, когато се беше изправял срещу тях. Трал се движеше със спокойна увереност, приклякаше, отбиваше насочените към него удари и атакуваше на свой ред. Някога, преди да стане гладиатор, тези двамата щяха да представляват опасност за него, но сега, макар и сам, той изпитваше увереност, че ще надделее, стига само да не се поддава на сладостния призив на вродената си кръвожадност.

Ръката му се движеше сякаш по собствена воля и нанасяше удар след удар. Изведнъж краката му се подхлъзнаха и той полетя към земята, но успя да използва дори това в своя полза. Извъртя се, ритна единия си противник в коленете, а междувременно протегна ръката си в цялата й дължина и подсече краката на другия с огромната брадва. Нанесе удара с тъпия край на оръжието, а не с острието, защото не искаше да осакатява сериозно орките. Единственото му желание беше да спечели битката.

И двамата му противници се сринаха тежко. Удареният с брадвата се държеше за счупените крака и надаваше яростни ревове. Другият се изправи с олюляване и се опита да промуши Трал със своя меч.

Опитът, натрупан на арената, веднага му подсказа решението. Приготви се за болката от порязването, посегна нагоре с двете си ръце, стисна острието и го дръпна напред. Оркът изгуби равновесие и започна да пада върху него. Трал се извъртя и само след миг се озова възседнал своя противник, стиснал здраво неговото гърло.

„Стискай — настояваше инстинктът му. — Стискай здраво. Убий Блакмуър заради всичко, което ти е сторил“.

„Не! — сепна се той. — Това не е Блакмуър. Този е от твоя народ, един от онези, за откриването на които рискува живота си“.

Надигна се и протегна ръка към победения — искаше да му помогне да се изправи.

Оркът злобно изгледа ръката му.

— Ние убиваме победените — заяви Искар, а гласът му беше също толкова спокоен, колкото и преди. — Убий своя враг, Трал. Така би постъпил един истински орк.

Трал поклати бавно глава, наведе се надолу, хвана ръката на своя противник и го изтегли на крака.

— В истинска битка, да. Бих убил своя враг, за да не се изправи срещу мен по-късно. Но вие сте моето племе, независимо дали ме приемате като един от вас или не. Не искам да го убивам. И без това сме твърде малко.

Искар го изгледа продължително, сякаш очакваше, че Трал ще добави още нещо, а после рече:

— Разбирам за какво говориш. Ти надви тримата ни най-добри воини в честна битка. По този начин издържа първото си изпитание.

„Първото?“, помисли Трал, докато затискаше с ръка кървящата рана. В ума му се породи подозрението, че орките нямат намерение да му разрешат да се срещне с Хелскрийм, без значение колко „изпитания“ щеше да преодолее. Ами ако вождът не беше тук?

А може би Хелскрийм дори вече не беше между живите?

Каквато и да беше истината, Трал вече бе взел своето решение. Имаше намерение да остане тук. Ако се наложеше, щеше да умре, но никога повече нямаше да се върне към робския живот!

— И какво е следващото изпитание? — попита тихо той. Вече беше забелязал, че спокойното му държане впечатлява силно останалите орки.

— Проверка на волята — отвърна Искар. По твърдото му лице се плъзна леко подигравателна усмивка. Той даде знак и от една от околните пещери излезе нов орк, метнал на гърба си нещо, което на пръв поглед изглеждаше като тежка торба. Но когато воинът я захвърли небрежно на земята, Трал видя, че това беше човешко дете със завързани ръце и крака и запушена уста. Черната коса на момчето беше сплъстена и чорлава. То беше много мръсно, а там, където калта не покриваше тялото му, личаха мораво-зелени петна. Очите му имаха същия наситеносин цвят като тези на Трал и сякаш щяха да изхвръкнат от ужас.

— Позна ли какво е това? — попита Искар.

— Дете. Човешко дете — отвърна озадачено Трал. Едва ли очакваха от него да се бие с това момче.

— Мъжко дете. Момчетата порастват и се превръщат в убийци на орки. Те са нашите кръвни врагове. И ако са те разтривали с бича и пръчката толкова често, колкото твърдиш, ако наистина си опитвал твърдостта на ботушите им, сега можеш да си отмъстиш за униженията и за робското име, което са ти дали, за да покажат ниското ти положение. Убий това дете, преди то да е възмъжало и да е убило теб.

Очите на момчето без малко щяха да изхвръкнат съвсем, защото Искар говореше на човешкия език и то разбираше какво му готвят. Започна да се мята като обезумяло и да скимти уплашено. Оркът, който го бе донесъл, го срита в корема с безразличие. Детето се сви на кълбо и започна да хлипа под парцала, запушващ неговата уста.

Трал го изгледа със съжаление. Едва ли му говореха сериозно. Та какъв враг бе това сополиво момче. Вдигна очи към втренчения поглед на Искар, по чието твърдо лице не трепваше нито едно мускулче.

— Това дете не е воин — заяви Трал. — Убийството му няма да ми донесе никаква чест. Смятах, че орките ценят своята чест!

— Ценим я — съгласи се Искар, — но пред теб лежи просто една твар. При това е бъдеща заплаха за нас. Убий я и защити своя народ!

— Та това е само едно дете! — възкликна Трал. — То не е заплаха за нас нито сега, нито пък ще стане, когато порасне. По дрехите, които носи, разпознавам селото, от което сте го отвлекли. Хората там са земеделци и пастири. Бъхтят се от сутрин до вечер за своята прехрана. С оръжията си ходят на лов за зайци и сърни, а не за орки.

— Ако отново пламне война между нас, това дете, вече пораснало, може да се окаже в предните редици и с копие в ръка да пролива нашата кръв! — отвърна Искар. — Искаш ли да се срещнеш с Хелскрийм или не? Бъди напълно сигурен, че няма да напуснеш жив тази пещера, ако не убиеш детето. Един от двама ви трябва да умре: ти ли ще бъдеш или то, избирай!

Момчето вече плачеше по-тихо. Трал си припомни какво беше казала Тарита за сълзите. Образът й изпълни неговото съзнание. Той се замисли за нея и за сержанта. Спомни си как бе надзъртал през прозорците на селото и колко тъжно му беше станало, когато бе уплашил малкото момиченце.

И в този миг пред очите му изникна студеното, изпълнено с презрение лице на Блакмуър. Припомни си обидите и униженията. Как хората го бяха плюли, наричайки го „чудовище“ и „зеленокожо“. Тези мисли засенчиха всички останали и накараха пулса му да бие по-учестено.

Не! Дори всички тези видения от миналото не можеха да оправдаят едно хладнокръвно убийство. Трал взе своето решение и пусна окървавената брадва на земята.

— Ако това дете някога вдигне оръжие срещу мен — започна той, подбирайки думите си бавно и внимателно, — тогава ще го убия на бойното поле. И дори ще изпитам удоволствие, защото ще знам, че се бия за съществуването на своя народ. Но няма да съсека едно завързано дете, човешко или не, което лежи безпомощно пред мен. И ако това означава никога да не се срещна с Хелскрийм, така да бъде. Ако трябва да се бия срещу всички вас и да бъда повален, защото сте много, отново ще повторя, така да бъде. Предпочитам да загина, вместо да се покрия със срама от подобно безчестно зверство.

Той се стегна вътрешно в очакване на атаката, която мислеше, че ще последва. Искар въздъхна.

— Жалко — каза тихо той, — но ти сам избра своята съдба.

Оркът вдигна ръка да подаде знак.

Внезапно ужасяващ писък прониза спокойния, хладен въздух. Тунелите и пещерите го подеха, увеличавайки многократно неговата сила и звукът се стовари върху Трал като чук, смразявайки го за момент. Младият воин се присви, чудейки се каква ли нова опасност предвещава този ужасен вопъл.

Някой раздра животинската кожа пред входа на една от съседните пещерни зали и при тях връхлетя висок червеноок орк. Трал вече бе свикнал с външния вид на своите роднини, но този не приличаше на никого, когото беше срещал дотогава.

Дълга черна коса висеше в пълен безпорядък върху гърба му. Огромните му уши бяха прободени на няколко места, което неизбежно напомни на Трал за сержанта, а на светлината на огньовете се виждаха проблясъците на десетина халки. Кожените дрехи в червено и черно се открояваха рязко на фона на зелената му кожа, а няколко вериги, прикрепени към различни части на неговото тяло, се поклащаха и дрънчаха при всяко движение. Цялата му челюст сякаш беше боядисана в черно. Сега тя зяпаше отворена по-широко, отколкото беше възможно според Трал. Точно от нея се изтръгваше ужасяващият писък и Трал се досети откъде Гром Хелскрийм напълно заслужено бе получил своето име.

Воят затихна и Гром застърга с гневен глас:

— Никога не съм очаквал да видя такова нещо! — той отиде до Трал и впи поглед в него. Очите му бяха с цвят на пламъци, а в средата на всяко от тях, на мястото на зениците, танцуваше нещо мрачно и застрашително. Трал прие, че ядната забележка се отнася до него, но нямаше намерение да се оставя да го сплашат. Той се изпъна в целия си внушителен ръст, решен да посрещне смъртта си с изправена глава. Но тъкмо когато отвори уста да отвърне, вождът на орките продължи:

— Как така знаеш за милостта, Трал от Дърнхолд? Откъде знаеш на кого и кога да я предложиш и по какви причини?

Орките вече мърмореха объркани помежду си. Искар се поклони.

— Благородни Хелскрийм — започна той, — ние смятахме, че залавянето на детето ще ти се понрави. Ние се надявахме…

— Аз пък се надявам, че неговите родители няма да открият нашето скривалище по следите му, глупак такъв! — изрева Гром. — Ние сме воини, свирепи и горди, или поне някога бяхме такива — той потрепери като трескав и на Трал му се стори, че оркът изглежда пребледнял и уморен. Но това впечатление изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появило. — Ние не колим деца. Надявам се, че поне на този, който е отвлякъл детето, му е достигнал умът да му завърже очите?

— Разбира се, господарю — отвърна Рекшак с обиден глас.

— Тогава веднага го върнете по същия начин там, където сте го намерили — Хелскрийм отиде при детето и махна превръзката от неговата уста. Момчето беше толкова стреснато, че дори не извика. — Чуй ме, дребно човече. Кажи на твоите близки, че орките са те хванали, но не са ти сторили нищо лошо. Кажи им — и той погледна през рамо към Трал, — че те са проявили милост към теб. Освен това им предай да не тръгват да ни търсят, защото няма да ни намерят на същото място. Ние продължаваме по пътя си. Разбра ли ме?

Момчето едва помръдна с глава и отговори с тъничкия си гласец:

— Добре… господарю орк!

Гром се обърна към Рекшак:

— Върнете го обратно! Веднага! И следващия път, когато видите човешко дете, не го докосвайте!

Рекшак кимна. Подчертано грубо той сграбчи момчето за рамената и го изправи на крака.

— Рекшак — Хелскрийм повиши глас, а нотките му бяха стоманени. — Ако не ми се подчиниш и момчето пострада, ще разбера! Тогава не се надявай на прошка!

Рекшак се намръщи, вбесен от своето безсилие.

— Както заповяда моят господар — отвърна той дрезгаво и започна да се спуска по един от криволичещите каменни коридори, извеждащи от пещерата, като дърпаше детето грубо.

Искар изглеждаше объркан.

— Господарю мой — започна той, — това е домашният любимец на Блакмуър! От него вони на хора, той се гордее със страха си да убива…

— Аз не се страхувам да убивам тези, които заслужават смърт! — изръмжа Трал. — Но не посягам на невинни!

Хелскрийм протегна ръце и положи едната върху рамото на Искар, а другата върху това на Трал.

— Искар, мой стари приятелю — започна той, а грубият му глас звучеше неочаквано меко. — Ти си ме виждал, когато бях обладан от оркската кръвожадност. Виждал си ме да газя в кръв до коленете. До неотдавна убивах дори децата на човеците. Всички ние показвахме цялата си жестокост при воденето на войната и докъде ни доведе това? Какво ни се случи? Победени и унизени, много от нашите събратя се въргалят из лагерите и не се решават да помръднат, дори за да защитят своята лична свобода! Нима очакваш да се бият и за други? Дотук ни докара точно нашата кръвожадност и свирепият начин, по който воюваме!

Хелскрийм замълча за кратко, сякаш да избистри своите мисли, и след това продължи:

— От дълго време чакам духовете на нашите предци да ми дадат знак, с който да ми подскажат как да си върнем онова, което ни беше отнето. И знай, че само глупакът повтаря старите грешки, надявайки се на нов резултат! А мен, какъвто и да съм, поне глупак не можеш да ме наречеш! Нашият млад приятел Трал ни доказа, че е отличен воин, като надви най-добрите бойци, които можахме да изправим срещу него. Той е вкусил от нравите на човеците, не ги е одобрил, обърнал им е гръб и е предпочел да бъде свободен. Избягал е от лагера и е тръгнал да ни търси. Забележи, че успя да ни намери, въпреки че сме се скрили вдън земя. Някой ден, мой стари приятелю, ти също ще проумееш мъдростта, която се крие в неговото поведение.

Той стисна нежно рамото на Искар.

— А сега ни оставете сами. Излезте всички.

Бавно и неохотно, хвърляйки враждебни погледи към Трал, останалите орки се спуснаха надолу из различните нива на пещерната система. Трал стоеше неподвижно и очакваше какво ще стане оттук насетне.

— Вече сме сами — заяви Хелскрийм. — Гладен ли си, Трал от Дърнхолд?

— Умирам от глад — отвърна младият боец, — но бих желал да не ме наричаш Трал от Дърнхолд. Избягах от там и не искам да чувам повече за това място.

Хелскрийм отиде до една от страничните зали, дръпна кожата от входа и измъкна огромен къс сурово месо. Трал го пое с треперещи от нетърпение ръце, но не пропусна да кимне в знак на благодарност, после отхапа гладно. Първата му хапка честно спечелена като свободен орк. Никога досега еленското месо не му беше доставяло такава наслада.

— Другата част от името ти, Трал, означава „роб“. Тогава да сменим ли и него? — попита Хелскрийм, приклекна наблизо и се загледа в младежа с червения си поглед. — Блакмуър ти го е окачил като медал на срама.

Трал се замисли, докато дъвчеше и преглъщаше.

— Не. Той ми даде това име, за да не забравям, че му принадлежа и че съм негова собственост. — Той присви очи. — И аз никога няма да го забравя. Ще запазя името и някой ден, при първата ни среща, ще го накарам да си спомни за мен и това, което ми е причинявал. Възнамерявам да се погрижа Блакмуър да съжалява за това до дъното на душата си.

Хелскрийм го изгледа внимателно.

— Значи ще го убиеш?

Трал не отговори веднага. Спомни си случая, когато едва не беше убил сержанта, защото в неговото лице изведнъж му се бе привидял Блакмуър. Сети се колко често на арената си беше представял красивото, ехидно ухилено лице на генерал-лейтенанта, как това видение го беше докарвало до ярост и той бе осакатявал своите противници жестоко. Добре помнеше и пиянските брътвежи на Блакмуър и болката, която бе изпитал — не само с тялото си, но и душевно — от неговите ритници и юмруци. Накрая си припомни и прекрасното лице на Тарита, потъмняло от срам и мъка, когато му беше разказала за това, което й бе сторил господарят на Дърнхолд.

— Да — отвърна той убедено с дълбокия си глас. — Ще го убия. Ако някой заслужава да умре, това е Еделас Блакмуър.

Хелскрийм се изкиска със странен и див смях.

— Добре, че ти се иска да убиеш поне някого. Вече се чудех дали одеве съм те разбрал правилно.

Двамата помълчаха известно време, а после Гром посочи към опърпаното парче плат, което Трал бе мушнал под колана на своите панталони:

— Не изглежда като тъкано от хора.

Трал измъкна останките от бебешката си пелена.

— Защото не е. В това съм бил омотан като бебе, когато Блакмуър ме е намерил — младежът подаде оръфаното парче на Хелскрийм. — Това е всичко, което имам от неизвестното си минало.

— Познавам този знак — заяви Хелскрийм, след като разгърна пелената и видя втъкания символ, изобразяващ бяла вълча глава върху синьо поле. — Това е знакът на клана Фростулф. Къде те е намерил Блакмуър?

— Казвал ми е, че било близо до Дърнхолд — отвърна Трал.

— Тогава твоето семейство е било много далече от дома си. Чудя се защо ли.

У Трал отново се възроди надеждата да намери своя клан.

— Ти познаваше ли ги? Ще ми кажеш ли кои са били моите родители? Има толкова много неща, които искам да науча.

— Мога само да ти кажа, че това е символът на клана Фростулф и че те живеят някъде из алтеракските планини, на огромно разстояние оттук. Гул’дан ги е изпратил там в заточение. Така и не разбрах защо. Когато се срещах с тях, Дуротан и неговите орки ми изглеждаха напълно честни — Хелскрийм се замисли за момент и после допълни: — Носят се слухове, че те били сключили съюз с дивите бели вълци, но едва ли може да се вярва на всичко, което стига до ушите ни.

Трал изпита разочарование. Все пак това беше повече, отколкото знаеше преди. Погали малкото парче стар плат, удивен, че някога е бил толкова дребен, че да се събира в него.

— Имам още един въпрос, на който те моля да ми отговориш — каза той на Хелскрийм. — Когато бях съвсем млад, тренирах на открито и край нас мина една каруца с клетка, а в нея имаше няколко оковани… — той се спря. Коя беше най-правилната дума? Пленници? Роби? — Няколко орки, които откарваха към концентрационния лагер. Един от тях успя да се освободи и ме нападна. Крещеше едни и същи думи през цялото време. Тогава не разбрах какво означават, но се заклех да ги запомня и някой ден да науча. Моля те отново, обясни ми какво е искал да ми каже.

— Произнеси думите, както си ги запомнил.

— Каг! Бин мог г’тазаг ча! — отвърна Трал.

— Той не те е нападал, мой млади приятелю — усмихна се Хелскрийм. — Тези думи означават: „Бягай! Аз ще те пазя!“.

Трал остана безмълвен. През цялото това време си беше мислил, че оркът е тичал към него, за да го убие. А всъщност той бе искал…

— Другите бойци… — започна развълнувано и малко несвързано той — ние правехме тренировъчно упражнение. Аз нямах броня, нито щит и бях заобиколен от група хора… Оркът загина, Хелскрийм. Накълцаха го на парчета… Помислил си е, че войниците ме нападат, а те бяха повече от дузина. Загинал е, за да ме защити…

Беше ред на Хелскрийм да замълчи. Не каза нищо, а продължи да дъвче и да наблюдава внимателно Трал. Колкото и да беше прегладнял, младежът вече не изпитваше удоволствие от храната и остави кръвта от пресния бут да капе върху каменния под.

Някой бе дал живота си за един непознат млад орк…

Замислен, Трал отхапа нов къс от месото и започна да го дъвче бавно. Реши, че рано или късно трябваше да намери клана Фростулф, за да научи своя произход.