Кристи Голдън
Повелителят на клановете (3)

Две

Тамис Фокстън се чувстваше неспокоен, защото неговият господар беше постоянно недоволен и ядосан. Преди няколко дни, когато бяха довели малкото оркче у дома, Блакмуър бе изглеждал така, както неговият ординарец бе свикнал да го вижда на бойното поле — нащрек, съсредоточен и заинтересован. Причината за неговия ентусиазъм беше проста.

Сега, когато орките ставаха все по-малко и бяха значително по-предпазливи, хората, свикнали на ежедневни схватки, бяха започнали да се отегчават. Затова гладиаторските битки изведнъж бяха станали изключително популярни. Те позволяваха на мъжете да изразходват насъбраната енергия, а съпътстващите ги залагания даваха възможност известни суми да сменят своите притежатели.

Еделас Блакмуър предвиждаше този малък орк, когото остроумно беше нарекъл Трал^[1], да израсне под неговия строг контрол. С бързината и силата, присъщи на неговата раса, допълнени от знанията по стратегия и тактика, които щеше да му даде неговият господар, той можеше да стане непобедим в битките на гладиаторската арена. Това щеше да донесе купища пари на лейтенанта.

Само дето грозното, дребно същество изобщо не искаше да яде и беше станало бледо и тихо през последните няколко дни. Никой не го изричаше на глас, но всички го знаеха — зверчето умираше.

Това вбесяваше Блакмуър. Веднъж той дори беше сграбчил малкото чудовище и се бе опитал собственоръчно да натика парченца сурово месо в кресливото му гърло, но в резултат едва не го беше задушил. Когато оркчето бе изплюло месото, лейтенантът го беше пуснал направо върху сламата и ругаейки, бе излязъл от обора, където временно беше настанено съществото.

Затова сега Тамис стъпваше на пръсти и подбираше своите думи по-внимателно от всякога. Беше станало правило да си тръгва от работа, изскачайки от стаята на своя господар, сподирян от някоя бутилка, летяща към гърба му — понякога празна, а понякога не.

Тази вечер не правеше изключение.

Когато се прибра в стаята си, той бе посрещнат от своята съпруга Кланиа — русокоса жена с румени бузи. Тя работеше в кухнята. В сравнение с Блакмуър, нейният началник — дебелият и гласовит главен готвач — беше истински светец.

Тя сложи паницата със студена храна на масата пред Тамис и започна да разтрива схванатия му врат.

— Нещо ново? — попита загрижено Кланиа. Седна сковано на грубата дървена пейка срещу него. Беше родила само преди няколко седмици и все още се движеше неуверено. Двете с по-голямата им дъщеря Тарита бяха вечеряли отдавна. Момиченцето спеше заедно с бебето в малко креватче до огнището.

Родителите не усетиха, че детето се беше събудило. Сега то се бе изправило и любопитно слушаше разговора между възрастните. Русите му къдрици бяха покрити от нощното боне.

— Всичко върви от зле към по-зле — отвърна тъжно Тамис, докато гълташе лъжица след лъжица от студената картофена супа. — Оркът умира. Не приема нищо от храната, с която го тъпче Блакмуър.

Кланиа въздъхна и взе дрехата, която шиеше. Иглата проблясваше напред-назад и забождаше бод след бод в новата рокличка на Тарита.

— Така и трябваше да стане — каза тя меко. — Блакмуър не трябваше да докарва това чудовище в Дърнхолд. Възрастните орки достатъчно ни надуват главите по цял ден. Кога ли ще ги довършат тези лагери… Да ги затварят там, че да си отдъхнем — при тези думи тя потрепери.

Тарита гледаше смълчано, а очите й бяха широко ококорени. Тя беше слушала недомлъвките за някакво оркско бебе, но за първи път нейните родители говореха за това открито.

Малкото й мозъче заработи трескаво.

Орките бяха големи и грозни, с остри зъби, зелена кожа и дълбоки, гърлени гласове. Беше ги виждала само за кратко, но бе чувала да разказват за тях какви ли не истории. Обаче едно бебе едва ли беше чак толкова страшно.

Тя погледна към малкото телце на своето братче. Фаралин се размърда, отвори розовите си устнички и с пронизителен вик обяви, че е гладен.

Кланиа се надигна бавно, остави рокличката и прегърна своя син. Отново седна, оголи гръдта си и започна да го кърми.

— Тарита — смъмри я тя. — Защо не спиш?

— Спях. Събудих се, когато чух татко да влиза — отвърна Тарита и изтича към баща си.

Тамис се усмихна уморено и прегърна дъщеря си.

— Тя няма да си легне без Фаралин. Нека я подържа малко. Толкова рядко я виждам, а расте по-бързо от плевел — щипна я по розовата бузка и тя се засмя.

— Ако оркчето умре, лошо ни се пише на всички — продължи Тамис прекъснатия си разговор.

Тарита се намръщи.

— Татко — каза тя, — щом е бебе, защо го храните с месо?

И двамата възрастни я зяпнаха слисано.

— Какво имаш предвид, мъниче? — попита напрегнато Тамис.

Тарита посочи към сучещия си брат.

— Бебетата пият мляко, точно като Фаралин. Щом майката на оркското бебе е мъртва, то не може да суче от млякото й.

Тамис я погледна учуден. Усмивка изгря на умореното му лице.

— От устата на децата често… — прошепна той и толкова силно притисна дъщеря си, че тя изохка недоволно.

— Тамис… — гласът на Кланиа беше пълен с напрежение.

— Скъпа моя — каза той. С една ръка прегърна Тарита, а с другата се протегна през масата към жена си. — Тари е права. Орките са варвари, но доколкото знам, те също кърмят малките си. Бебето изглежда само на няколко месеца. Нищо чудно, че не иска да яде месо. То още няма зъби — той се поколеба, но лицето на Кланиа пребледня, защото тя се досети какво се кани да каже нейният съпруг.

— Нали нямаш предвид… Не би могъл да го искаш от мен!

— Само помисли какво ще означава това за нашето семейство! — възкликна Тамис. — Служа на Блакмуър от десет години. Никога досега не съм го виждал толкова ядосан. Ако този орк оцелее благодарение на нас, той ще ни бъде благодарен и ще ни се отплати. Вече нищо няма да ни липсва!

— Не… Не мога — заекна Кланиа.

— Какво не можеш? — попита Тарита, но никой от двамата не й обърна внимание.

— Моля те — примоли се Тамис. — Само за кратко.

— Те са чудовища, Тамис — изплака Кланиа. — Чудовища, а ти… ти искаш от мен да… — тя закри лице с едната си длан и започна да хлипа. Бебето продължи да суче спокойно.

— Татко, защо плаче мама? — попита обезпокоена Тарита.

— Не плача — отвърна пресипнало Кланиа. Избърса сълзите и се насили да се усмихне. — Виждаш ли, скъпа? Вече всичко е наред — отново погледна към Тамис и преглътна. — Твоят татко има една работа за мен, нищо повече…

* * *

Семейство Фокстън беше отрупано с подаръци, когато Блакмуър научи, че съпругата на личния му прислужник се беше съгласила да кърми умиращото оркско бебе. Скъпи платове, свежи плодове и подбрани меса, свещи от най-фин пчелен восък — всичко това бе започнало да пристига редовно пред вратата на малката стаичка, която семейството бе имало за свой дом. Скоро стаичката беше сменена с нова, по-просторна, а след това дори се преместиха в скромна самостоятелна къщичка.

На Тамис Фокстън подариха кон — прекрасна дореста кобила, която той нарече Лейди Файър^[2].

Към Кланиа се обръщаха с „господарке Фокстън“ и тя вече не работеше в кухнята. Прекарваше цялото си време с децата и се грижеше за това, което Блакмуър наричаше „своя специален проект“.

Тарита се обличаше в хубави дрешки. Дори си имаше учител — суетен, но мил човек на име Джарамин Скисон, чиято задача беше да я научи да чете и пише като истинска дама.

Не й позволяваха да говори за дребното същество, което остана да живее при тях през цялата следваща година. За зла беда Фаралин скоро умря от треска и оркчето остана единственото бебе в семейство Фокстън. Когато Трал започна да поглъща сам противната смес от кръв, краве мляко и овесена каша, дойдоха трима въоръжени пазачи и го измъкнаха със сила от обятията на Тарита. Тя плака и протестира, но единственият отговор на молбите й беше един свиреп шамар по лицето.

Баща й я прегърна да я утеши, целувайки червеното петно, което бе избило върху нейната буза. Тя се умълча и като послушно дете се съгласи никога повече да не говори за Трал като за член на тяхното семейство.

Но вътре в себе си тя се закле никога да не забрави странното същество, което бе обикнала като свой по-малък брат.

Никога!

* * *

— Не, не. Ето така — Джарамин Скисон застана до своя ученик. — Дръж го по този начин, пръстите ето тук… и тук. Да, така е по-добре. Сега изпиши буквата… като змия.

— Какво е змия? — попита Трал. Той беше само на шест години, но беше висок почти колкото учителя. Огромните му, непохватни ръце не успяваха да държат правилно тънкия писец, а глинената плочка непрекъснато се изплъзваше от грубите му пръсти. Но беше упорит и твърдо решен да напише буквата, която Джарамин наричаше „8“.

Учителят примигна иззад дебелите си очила.

— Змията е влечуго без крака. Прилича малко на тази буква.

Трал просия, щом го разбра.

— Като червей — каза той. Често си похапваше от тези малки, шаващи деликатеси, които намираше заровени в пода на килията, в която живееше.

— Да, наистина прилича на червей. Опитай отново, този път самичък — Трал провеси език, за да се съсредоточи по-добре. Треперещата му ръка изви накъдрена форма върху глинената плочка и той разпозна в нея буквата „8“. Гордо я подаде на Джарамин.

— Много добре, Трал! А сега е време да започнем да учим числата — каза учителят.

— Не, време е да го научим да се бие! Нали, Трал? — назованият вдигна поглед и видя своя господар, лейтенант Блакмуър, застанал в рамката на вратата. Новодошлият пристъпи в стаята и Трал чу как ключалката прещрака, когато вратата бе заключена отвън. Никога не се беше опитвал да избяга, но пазачите винаги бяха изключително предпазливи.

Трал се просна по очи, както го беше научил Блакмуър. Лекото потупване по главата му подсказа, че му се разрешава да стане. Изправи се с олюляване и изведнъж усети тялото си голямо и тромаво. Заби поглед в ботушите на Блакмуър, очаквайки какво ще му заповяда неговият господар.

— Как се справя с уроците? — Блакмуър се обърна към Джарамин, сякаш Трал не беше в стаята.

— Много добре. Нямах представа, че орките са толкова интелигентни, но…

— Той е интелигентен, но не защото е орк — прекъсна го Блакмуър с остър глас, който накара Трал да се приведе. — Интелигентен е, защото го обучават хора. Никога не го забравяй, Джарамин! И ти — ботушите се обърнаха към Трал. — Ти също не го забравяй!

Трал поклати усърдно глава.

— Погледни ме, Трал.

Трал се поколеба, но вдигна синеокия си поглед. Очите на Блакмуър пронизаха неговите.

— Знаеш ли какво означава името ти?

— Не, сър — в сравнение с мелодичните човешки гласове, неговият звучеше прекалено грубо дори за собствените му уши.

— Означава „роб“. Означава, че ти си моя собственост — Блакмуър пристъпи напред и забоде показалец в гърдите на орка. — Означава, че те притежавам. Разбираш ли?

Трал беше толкова изненадан, че забрави да отговори. Значи името му означавало „роб“… А звучеше толкова приятно, когато го изговаряха хората и досега той го беше смятал за хубаво и достойно…

Блакмуър повдигна нагоре своята облечена в ръкавица ръка и здраво фрасна Трал по лицето. Лейтенантът беше замахнал доста силно, но през дебелата си и корава кожа оркът не усети почти нищо. Все пак ударът го засегна дълбоко. Неговият господар го беше ударил! Докосна бузата с голямата си длан с подрязани черни нокти.

— Отговаряй, когато те питам! — излая Блакмуър. — Разбра ли какво ти казах?

— Да, господарю Блакмуър — едва прошепна Трал, като се бореше с треперенето на гърления си глас.

— Отлично — разгневеното лице на Блакмуър се отпусна в доволна усмивка. Зъбите му се бялнаха сред заобикалящата ги черна брада.

Този път всичко се беше разминало. Облекчение заля Трал. Устните му се опитаха да повторят усмивката на Блакмуър.

— Не прави такива гримаси, Трал — каза Блакмуър. — Така изглеждаш още по-грозен.

Усмивката се скри веднага.

— Лейтенант — каза меко Джарамин, — той просто се опитва да ви имитира, нищо повече.

— А не трябва. Само хората се усмихват, не и орките. Ти каза, че той се справя добре с уроците, нали? Значи може да чете и пише?

— С четенето е напреднал доста. При писането… разбира как да го прави, но дебелите пръсти му пречат да изписва буквите.

— Отлично — повтори Блакмуър. — Тогава вече нямаме нужда от твоите услуги.

Трал пое дълбоко въздух и погледна объркано към Джарамин. Старецът също изглеждаше изненадан от тези думи.

— Има толкова много неща, които той не знае, сър — запелтечи Джарамин. — Не познава числата, историята, изкуствата…

— Няма нужда да става специалист по история, а на числата мога да го науча и сам. Освен това, за какво му е на един роб да разбира от изкуство, а? Това би било чиста загуба на време. Нали, Трал?

Трал си спомни за малката статуетка, която Джарамин веднъж бе донесъл, за да му обясни как е била издялана. Друг път бяха разглеждали синьо-бялата му пелена и бяха обсъждали как е била изтъкана. Джарамин бе нарекъл това „изкуство“ и Трал изпитваше желание да научи повече за създаването на такива прекрасни предмети.

— Както заповяда господарят — каза послушно той, без да издава истинските си чувства.

— Точно така. Не ти трябва да разбираш от изкуство, Трал. Трябва да се научиш как да се биеш — неочаквано проявявайки чувства, Блакмуър протегна ръка и я постави върху огромното рамо на Трал. Той се сниши и погледна към своя господар.

— Исках да си грамотен, за да имаш преимущество над своите противници някой ден. А сега аз ще се погрижа да овладееш всяко оръжие, което някога съм виждал. Ще те обуча на стратегия, Трал, и на хитрост. Ти ще се прочуеш на гладиаторската арена. Хиляди ще скандират името ти при всяка твоя поява. Как ти се струва това, а?

Трал видя как Джарамин се обърна и започна да събира своите вещи. Изпита странна болка, когато видя как острието за писане и глинената плочка изчезнаха завинаги в торбата на учителя. Старецът погледна през рамо към него, приближи вратата и почука. Отвориха му, той се промъкна навън и отново се чу изщракването на ключалката.

Блакмуър чакаше Трал да отговори. Оркът се учеше бързо и за да изпревари някой нов удар, предизвикан от неговото мълчание, бързо отговори на господаря си:

— Звучи ми много вълнуващо. Радвам се, че моят господар желае да поема по тази пътека.

За първи път, откакто се помнеше, оркът излезе от своята килия. Погледът му се рееше любопитно, докато го водеха през криволичещите проходи. Придружаваха го четирима пазачи — двама отпред и двама отзад. Блакмуър беше до него. Изкачиха се по някакво стълбище, което беше толкова тясно, че стените сякаш притискаха Трал, и продължиха да вървят по широк каменен коридор.

Силна светлина накара орка да замижи. Групата вървеше право към нейния източник и Трал започна да се страхува все по-силно от непознатия ярък блясък. Когато пазачите пристъпиха в осветената област, той замръзна на място. Земята там беше жълто-кафява, а не сива като камъните в подземието. Странни черни неща пълзяха по нея в краката на пазачите и имитираха всяко тяхно движение.

— Какво правиш? — излая Блакмуър. — Излизай. Другите, които държим тук, биха дали дори дясната си ръка, за да се разходят под слънцето.

Трал се досети за какво говори неговият господар. Източникът на ярката светлина бяха слънчевите лъчи — същите онези тесни снопчета, които влизаха през отдушниците на неговата килия, но тук те бяха в много по-големи количества. Обаче така и не можа да си обясни черните неща. Какво ли бяха те?

Трал посочи към тъмните човекоподобни форми, проснати на земята. За негов срам, пазачите започнаха да се смеят. Единият от тях дори започна да бърше сълзи от лицето си. Блакмуър почервеня.

— Идиот такъв — кресна той, — това са само… В името на Светлината, да не съм си намерил единствения орк, който се страхува от собствената си сянка? — той махна с ръка и един от пазачите смушка гърба на Трал с върха на своето копие. Въпреки защитата на дебелата му кожа, пробождането ужили орка и той залитна напред, пристъпвайки в осветеното място.

Очите му сякаш щяха да пламнат и той вдигна ръка, за да ги прикрие. Внезапната топлина на… слънчевите лъчи… върху главата и гърба му беше много приятна. Той свали бавно дланта си, но продължи да примигва, докато зениците му не се адаптираха напълно към ярката светлина.

Нещо огромно и зелено се извисяваше пред него. Инстинктивно, той се изправи в цял ръст и изрева. Последва нов смях на пазачите, но този път Блакмуър кимна с одобрение на реакцията на Трал.

— Това е чучело за тренировки — каза той. — Направено е от зебло, натъпкано със слама и представлява трол.

Срамът отново заля Трал. При по-внимателно вглеждане веднага се виждаше, че пред него не стои живо същество. Вместо коса, на главата на чучелото имаше слама, освен това ясно си личаха шевовете по зеблото.

— Така ли… изглеждат троловете? — заекна той.

Блакмуър се изкикоти.

— Само приблизително — отвърна той. — Този не е създаден да изглежда като истински. Направен е само за тренировки. Гледай.

Той протегна своята облечена в ръкавица ръка и един от пазачите му подаде нещо.

— Това е дървен меч — обясни Блакмуър. — Истинските оръжия са метални, но за тренировка се използват дървени. Когато станеш достатъчно умел с този, ще минеш и на истински.

Блакмуър хвана меча с двете си ръце. Центрира го пред себе си, след което хукна към тренировъчния трол. Без да нарушава своя ритъм, той успя да го удари три пъти — веднъж в главата, веднъж в тялото и веднъж по сламената ръка, която държеше имитация на оръжие. Съвсем леко задъхан, той се завъртя и се върна на бегом.

— Сега опитай ти — каза той.

Трал протегна ръка към оръжието. Дебелите му пръсти се сключиха около дръжката. Тя прилягаше в дланта му далеч по-удобно, отколкото тънкия писец. И усещането беше приятно, някак познато. Нагласи оръжието, опитвайки се да наподоби действията на Блакмуър.

— Много добре — каза Блакмуър. После се обърна към един от пазачите. — Виж го само. Той е роден талант. Точно това и очаквах. А сега, Трал… атака!

Оркът се извъртя. За първи път в живота му тялото му охотно изпълняваше онова, което се искаше от него. Той вдигна меча и за негова изненада силен вик се изтръгна от собственото му гърло. Краката му се раздвижиха сякаш по собствена воля и плавно и бързо го понесоха към чучелото. Вдигна оръжието — о, колко лесно било — и го стовари върху тялото на трола.

Чу се страхотно пукане и тролът излетя във въздуха. Трал се уплаши, че е направил нещо погрешно, затътри се тромаво назад и се оплете в собствените си крака. Стовари се тежко на земята и усети как дървеният меч се строши под него.

Изправи се с мъка и се просна по очи, сигурен, че го чака жестоко наказание. Беше потрошил чучелото и тренировъчния меч. Усещаше се толкова голям и несръчен…

Силни викове огласиха въздуха.

С изключение на срещите си с Джарамин, безмълвните пазачи и рядко навестяващия го Блакмуър, досега Трал не бе имал някакви контакти с хората. Не се беше научил да разпознава тънките нюанси в звуците, които те издаваха, без да изричат думи, но му се стори, че в тези викове няма гняв. Той погледна предпазливо нагоре.

На лицето на Блакмуър беше цъфнала широка усмивка. Пазачите също се радваха. Един от тях удряше дланите си една в друга и издаваше някакъв шумен, плющящ звук. Когато срещна погледа на Трал, усмивката на Блакмуър стана още по-широка.

— Не ви ли казах, че той ще надмине всички ваши очаквания? — извика Блакмуър. — Браво, Трал! Браво!

Трал примигна неуверено.

— Аз… това не беше ли лошо? — попита той. — Трола и меча… аз ги счупих…

— Напълно вярно! За първи път размахваш меч, а ето че тролът полетя из двора! — веселието на Блакмуър поутихна и той положи приятелски ръка върху рамото на младия орк.

Отначало Трал не разбра жеста и се стегна, подготвяйки се за удар, но последвалите думи на лейтенанта го успокоиха.

— Представи си, че това се случва на гладиаторската арена — каза Блакмуър. — Представи си, че този трол е истински, че мечът е истински. Представи си, че още при първата си атака ти го удряш толкова силно, че той отхвръква надалече. Не разбираш ли, че това е много добре, Трал?

Оркът предположи, че най-вероятно е именно така. Големите му устни се отвориха, за да оголят зъбите му в усмивка, но съвсем навреме се досети, че само хората се смеят. За първи път Блакмуър беше толкова доволен от него и се държеше толкова дружелюбно, затова той не искаше да го ядосва.

Блакмуър потупа рамото на Трал и се обърна към своите хора.

— Ти! — извика той на единия от пазачите. — Върни трола на поставката и се погрижи да бъде закрепен достатъчно надеждно, за да издържи на здравите удари на моя Трал! — после посочи друг от своите подчинени: — А ти тичай да донесеш нов тренировъчен меч. Проклятие, донеси пет меча. Трал ще ги счупи всичките!

С периферното си зрение Трал забеляза някакво движение встрани от себе си. Обърна се и видя висок, строен мъж с къдрава коса, облечен с ливрея в червено, черно и златно. Такива дрехи носеха слугите на Блакмуър. До него стоеше дребно човешко същество с яркожълта коса. То не приличаше на пазачите, които Трал познаваше. Зачуди се дали това не е човешко дете. Изглеждаше по-хубаво и някак по-различно. Не беше облечено с панталони и туника като останалите, а в дълга и широка дреха, която докосваше прашната земя. Нима това дете беше малка жена?

Погледът му потъна в сините й очи. Те не изглеждаха никак уплашени от грозния му външен вид. Напротив, тя се усмихна ведро и му махна, сякаш се радваше да го види.

Развълнуван, Трал продължи да я гледа право в очите, мъчейки се да измисли как да отговори на нейния поздрав. Изведнъж мъжът, който стоеше до нея, я хвана за ръката и я отведе.

На Трал му стана мъчно, че момичето си бе отишло.

В този миг мъжете на Блакмуър го повикаха. Той се обърна отново към тях и сключи огромната си зелена ръка около следващия тренировъчен меч.