Кристи Голдън
Повелителят на клановете (17)

Шестнадесет

Трал бе успял да се промъкне в три от лагерите и беше освободил орките от тях. Разбира се, след първото нападение охраната навсякъде беше засилена, но все още си оставаше трогателно небрежна. Войниците, които „залавяха“ Трал, сякаш никога не очакваха от него да причини каквито и да било неприятности.

Обаче по време на битката за третия лагер, един човек го беше разпознал. Орките вече не можеха да разчитат на изненадата, както досега, и тримата с Дуумхамър и Хелскрийм бяха решили, че ще бъде прекалено рисковано за Трал да продължава да се преструва на обикновен затворник.

— Твоят дух, приятелю мой, успя да ни пробуди. Не бива повече да се излагаш на такива опасности — заяви Хелскрийм. Очите му пламтяха, но Трал вече знаеше какъв бе произходът на този адски огън.

— Не мога да оставя другите да се изправят срещу опасностите, докато аз се крия на сигурно място зад предните редици — отвърна Трал.

— Не ти предлагаме такова нещо — каза Дуумхамър. — Но тактиката, която използвахме досега, стана прекалено рискована и се налага да я обмислим отново или да я променим.

Тримата се смълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

— Хората обичат да приказват помежду си — каза Трал след малко, припомняйки си слуховете и историите, които беше слушал, докато живееше в Дърнхолд. Младите новобранци бяха разговаряли свободно в негово присъствие, тъй като бяха смятали, че той е прекалено глупав, за да ги разбере. Все още го болеше от този спомен, но все пак по този начин той беше научил много неща за тях.

— Затворниците няма как да не са разбрали — продължи той, — че някои от другите лагери са били освободени. Дори да не са подслушвали специално, все някой от тях е дочул, че нещо се е случило. Според мен, посланието ни вече е достигнало до тях, независимо от това, че аз не съм бил там, за да им говоря за древните традиции на народа ни. А щом пътят вече е прокаран, остава ни надеждата, че те сами ще успеят да открият собствената си пътека към свободата.

Точно така и се оказа.

В четвъртия лагер гъмжеше от въоръжени пазачи, но природните стихии продължаваха да се отзовават на призивите на Трал. Това му даваше основание да вярва, че каузата му е добра и справедлива — в противен случай духовете щяха да му откажат своята помощ.

Този път се оказа значително по-трудно да сломят съпротивата на охраната и мнозина от най-добрите воини на Дуумхамър изгубиха живота си. Но затворените зад дебелите стени орки отвърнаха спонтанно на призива да се освободят от своите окови и се изсипаха през пролуката, включвайки се в битката в решителния момент.

Новата Орда нарастваше почти ежедневно. По това време на годината уловът на дивеч беше богат и последователите на Дуумхамър не оставаха гладни.

Един ден до Трал достигна новината, че няколко орки самоволно бяха решили да нападнат едно отдалечено човешко градче и бяха избили много от невъоръжените му жители. Това го разгневи безмерно. Той бързо научи кой е бил водачът на това клане и още същата нощ отиде в лагера на неговата група. Сграбчи изумения орк за врата и го тръшна по гръб на земята.

— Ние не сме касапи! — викна Трал. — Ние се борим, за да освободим нашите поробени братя! Наши противници са въоръжените войници, а не децата и доячките на кози!

Оркът започна да се оправдава и Трал го цапардоса свирепо с опакото на ръката си. Главата на онзи се отметна встрани и от устата му потече кръв.

— Горите гъмжат от зайци и елени! От всеки лагер, който освобождаваме, си набавяме храна в изобилие! Затова нямате никакво оправдание да тормозите мирните хорица, които не са ви направили нищо лошо! От днес насетне ще се биете само където ви изпратя и само срещу когото ви кажа! И ако някой отново причини злина или смърт на невъоръжен човек, просто за да се позабавлява, това няма да му се размине безнаказано! Разбрахте ли ме?

Оркът кимна. Всички останали, които бяха насядали около лагерния огън и с опулени очи гледаха раздаваното правосъдие, също заклатиха глави в съгласие.

Трал омекна малко.

— Подобно поведение повече подхождаше на старата Орда, когато я предвождаха черните магьосници. И точно то ни докара до концентрационните лагери и едва не унищожи целия ни народ. Ние ще бъдем свободни — никога не се съмнявайте в това, но не трябва да се превръщаме отново в сбирщина от главорези, които съществуват единствено за да сеят смърт. Нека оставим в миналото старите обичаи и да започнем да се бием като горди воини, защото в избиването на деца няма никаква чест.

Изпратен от слисано мълчание, той се обърна, за да си ходи.

Изведнъж в мрака се дочу боботещ смях. Трал се обърна и видя стоящия недалече Дуумхамър, когото първоначално не беше забелязал.

— Тръгнал си по трудна пътека — заяви великият боен вожд. — Жаждата за кръв е дълбоко вкоренена в техните сърца.

— Не мисля така — отвърна Трал. — Според мен, някога орките са били благородни воини. По-късно сме били покварени и превърнати в кръвожадни убийци. В марионетки, танцуващи по заповедите на демони и предатели сред нашия народ.

— Това… това беше ужасяващ танц — прозвуча от мрака гласът на Гром Хелскрийм, толкова глухо и безжизнено, че Трал едва го разпозна — Мощта, която те ни дадоха… тя беше като най-сладкия мед, като най-ароматния плод. Ти имаш късмет, че никога не си пил от този отровен кладенец, Трал. Сега, когато тази сила ни е отнета, жаждата е просто… просто непоносима — при тези думи Гром потрепери.

Трал положи ръка върху рамото на Хелскрийм.

— И все пак ти си устоял, смели вожде — каза той. — Моят кураж бледнее в сравнение с теб.

Червените очи на Хелскрийм горяха в мрака и на тяхната светлина Трал видя усмивката, която се разля по устните на вожда на клана Уорсонг.

* * *

В най-мрачните часове на нощта новата Орда, предвождана от Дуумхамър, Хелскрийм и Трал, обгради петия лагер.

Съгледвачите се завърнаха от своя обход.

— Пазачите са нащрек — съобщиха те на Дуумхамър. — По стените са разположени двойно повече войници, отколкото е обичайно. Запалени са и много огньове, така че те могат да виждат не по-зле от нас.

— Освен това имат и пълната подкрепа на луните — отбеляза Дуумхамър, поглеждайки към облещените сфери, едната в сребърно, а другата в синьо-зелено. — Бялата дама и синьото й чедо не са на наша страна тази нощ.

— Не можем да чакаме още две седмици — вметна Хелскрийм. — Ордата изгаря от нетърпение за справедлива битка и ние сме длъжни да нанесем своя удар, докато бойците все още са достатъчно въодушевени и имат сили да устояват на апатията.

Дуумхамър кимна, макар че продължаваше да изглежда загрижен. Той се обърна към съгледвачите и попита:

— Има ли някакви признаци, че хората очакват нападение?

Това беше малко вероятно, защото орките се стараеха да не избират лагерите в някакъв определен ред. По този начин хората нямаше да могат да се досетят къде ще бъде следващото нападение, за да им устроят засада. Но бившият гладиатор добре познаваше Блакмуър и беше наясно, че рано или късно сблъсъкът с него беше неизбежен.

„Някой ден — помисли си Трал — късметът ще ни изневери“.

Въпреки че го привличаше мисълта най-после да се срещне в честна битка с бившия си господар, той осъзнаваше какво щеше да означава това за бойците от Дърнхолд. За тяхно добро Трал се надяваше решителната битка да не се състои точно тази вечер.

Съгледвачите поклатиха отрицателно глави.

— Тогава да тръгваме — каза Дуумхамър.

В пълна тишина зелената вълна се спусна по хълма към лагера.

Почти бяха стигнали до стената, когато вратите се разтвориха широко и през тях се изсипаха десетки въоръжени рицари на коне. Трал видя черния сокол върху знамената в червено и златно и разбра, че все пак сблъсъкът, от който се беше опасявал, щеше да се състои именно днес.

Бойният писък на Хелскрийм разцепи въздуха и почти успя да заглуши виковете на хората и чаткането от копитата на техните коне. Вместо да се почувстват обезкуражени от мощта на своите врагове, бойците на Ордата изглеждаха съживени и готови да отвърнат на предизвикателството.

Трал отметна глава назад и нададе собствения си боен вик. Въпреки почти непреодолимото желание да се втурне напред и да влезе в битката, младият шаман се удържа. Щеше да има достатъчно време за това, но първо трябваше да направи всичко по силите си, за да наклони везните в полза на орките.

Двете войски бяха прекалено близо една до друга, затова той не посмя да призове страховитите сили на мълниите и земетресението, защото можеха да пострадат и неговите бойци, но имаше и други природни елементи, които също можеше да помоли за помощ.

Стъпил здраво върху земята, той затвори очи и потърси Духа на живота. Видя в съзнанието си един грамаден бял жребец — Духът на всички коне — и отправи своята молба към него:

„Хората избиват моя народ с помощта на твоите деца. Но конете също са застрашени. Ако ги помолиш да хвърлят ездачите си на земята, те ще бъдат свободни да отидат на безопасно място“.

Грамадният кон се замисли.

„Тези мои деца са обучени да се бият. Те не се страхуват от мечовете и копията“.

„Но няма никаква причина да умират точно днес. Ние се опитваме да освободим своите братя. Това е справедлива кауза, а смъртта на децата ти не е необходима“.

Грамадният кон отново се замисли върху думите на Трал и накрая кимна с огромната си бяла глава в знак на съгласие.

На бойното поле внезапно настъпи истински хаос, когато конете започнаха да се изправят на задните си крака, мъчейки се да хвърлят своите ездачи. Войниците се опитваха да ги усмирят, но това се оказа невъзможно. Някои от жребците започнаха да се търкалят по земята, а други се впуснаха в бесен галоп, отнасяйки разярените, но безпомощни рицари заедно със себе си.

Сега беше време да помоли за помощ и Духа на земята:

„Дървета, които ни осигурявате подслон… ще помогнете ли на справедливата ни кауза?“.

„Да“, появи се отговор в мислите му. Трал отвори очи и се загледа напрегнато. Дори с неговото великолепно нощно зрение му беше трудно да се ориентира, но все пак успя да различи какво се случваше.

Корените на горските дървета, наобиколили лагера, започнаха да се изстрелват от земята и да улавят падналите от конете си мъже. Горските гиганти увиваха дългите си жилести пипала около хората също толкова плътно, колкото се стягаха мрежите капани на човешките магьосници. За облекчение на Трал, орките не се втурнаха да колят падналите рицари, които лежаха безпомощно, притиснати отвсякъде. Вместо това зелената вълна се нахвърли върху войниците, които все още бяха свободни и започна да ги притиска навътре към лагера.

Вратите избълваха поредните нови противници, но тези бяха пешаци. Дърветата не изпратиха корените си в атака за втори път — те вече бяха помогнали с всичко, с което бяха решили. Въпреки огорчението си, Трал им благодари и започна да си блъска главата какво ново да измисли.

Накрая реши, че е направил всичко, което беше по силите му като шаман. Време беше да вземе лично участие в битката. Стисна огромния си меч, подарък от Хелскрийм, и се втурна надолу по хълма в помощ на своите братя.

Лорд Карамин Лангстън никога не беше изпитвал по-голям ужас през живота си. Прекалено млад, за да е влизал в бой при последния сблъсък между човечеството и орките, той жадно бе поглъщал разказите на своя идол лорд Блакмуър. Генералът му беше представял войната лесна като ловен излет в безопасните лесове около Дърнхолд, само че далеч по-вълнуваща. Неговият покровител не беше споменавал нищичко за писъците и стенанията, които сега пронизваха ушите на младия благородник, нито за вонята на кръв и мръсотия, нито за това колко страшни изглеждаха враговете им. Не, битките винаги биваха описвани като главозамайваща веселба, която подбуждаше слушателите да изпитват желание за баня, вино и компанията на любвеобилни жени.

Елементът на изненада беше на страната на хората. Те бяха готови да посрещнат зелените чудовища. Как така всичко се беше объркало? Защо конете — всичките отлично обучени да участват в бой — бяха избягали или хвърлили ездачите от гърбовете си? Каква зла магия бе накарала земята да изстреля тези бледи ръце, които пленяваха хората му? Откъде се бяха взели тези грамадни бели вълци и как знаеха кого да нападат?

Лангстън нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Официално той все още командваше отряда, но беше загубил всякакъв контрол, когато от земята бяха изникнали онези страховити пипала. Сега наоколо цареше единствено паника. Разнасяха се звуците от удари на меч, посрещан от щит или плът, и стоновете на умиращите.

Самият Лангстън не знаеше с кого се бие. Беше прекалено тъмно, за да вижда, и той размахваше сабята си насам-натам, плачейки и хълцайки при всеки див удар. Понякога усещаше, че оръжието му се забива в плът, но с повечето от ударите си просто разсичаше въздуха. Сили му даваше само чистият ужас, а някаква далечна частица от съзнанието му се удивляваше на това, че все още не беше загинал.

Силен удар върху неговия щит разтърси ръката му и чак зъбите му изтракаха. Лангстън с мъка успя да се задържи прав след атаката на едно същество, което беше изключително високо и неимоверно силно. За кратък миг неговият поглед срещна този на противника и устата му зяпна от изненада.

— Трал! — извика той.

Очите на орка се разшириха от почуда, когато го разпозна, а след това се присвиха от гняв. Лангстън видя един грамаден зелен юмрук да се издига във въздуха и светът около него спря да съществува.

* * *

Трал не даваше и пукната пара за живота на хората на Лангстън. Те стояха между него и затворените му събратя. Войниците бяха влезли доброволно в битката и ако загинеха, значи такава е била съдбата им. Но той желаеше да запази командира им жив, защото имаше специални планове за него.

Бившият гладиатор добре помнеше дребната сянка, която постоянно се беше навъртала около Блакмуър. Лангстън никога не бе говорил много, само беше гледал към генерала с раболепно изражение, а спрямо Трал не беше проявявал нищо друго, освен ненавист и презрение. Оркът знаеше, че никой не стои по-близо до неговия враг от този жалък слабохарактерен плужек, и макар Лангстън да не го заслужаваше, воинът щеше да се погрижи той да оцелее в битката.

Вдигна на рамо изпадналия в безсъзнание капитан и тръгна да си пробива път обратно през налитащите един към друг орки и хора. Втурна се бързо към гората и хвърли Лангстън на земята до дънера на един древен дъб, сякаш човекът не беше нищо повече от чувал с картофи. „Пази го добре, докато се върна“, помоли той старото дърво. В отговор гигантските корени се надигнаха и обгърнаха изпънатото тяло на човека без никаква нежност.

Трал се затича обратно към битката. Обикновено освобождаването на затворниците приключваше удивително бързо, но този път нещата се бяха закучили. Когато шаманът се върна сред другарите си, боят продължаваше и сякаш нямаше да свърши никога. Въпреки това повечето от пленниците вече бяха успели да избягат.

Воинът си проби път през редиците на хората и започна да претърсва лагера. Там откри няколко орки, които все още клечаха присвити по ъглите. Отначало те се отдръпваха боязливо от него, а на Трал му беше трудно да им говори ласкаво и нежно, докато кръвта му кипеше от битката. Въпреки това, един по един, той успяваше да ги придума да тръгват и те се втурваха към свободата покрай биещите се воини.

Когато се убеди, че всички обитатели на лагера са излезли, Трал отново се хвърли в кипящата битка. Той се огледа. Хелскрийм беше тук и се биеше с цялата сила и страст на един истински демон. Но къде беше Дуумхамър? Великият боен вожд обикновено обявяваше отстъпление по това време, така че орките да могат да се прегрупират, да се погрижат за ранените си и да се подготвят за своето оттегляне.

Битката беше кървава и твърде много от неговите братя по оръжие вече лежаха мъртви или умираха от раните си. Трал, като заместник на Дуумхамър, пое върху себе си задължението да извика:

— Отстъпвайте! Отстъпвайте!

Обзети от кръвожадност, мнозина не го чуха. Трал притичваше от воин на воин, отбиваше атаки и викаше думата, която орките никога не обичаха да чуват, но която беше необходима, дори жизненоважна за тяхното оцеляване:

— Отстъпвайте! Отстъпвайте!

Виковете му най-после пробиха през мъглата на бойната страст и след няколко довършващи удара орките се обърнаха и тръгнаха да напускат вкупом пределите на лагера. Трал чакаше извън стените и подканваше своите бойци да побързат. Мнозина от рицарите се втурнаха да ги преследват, но орките бяха по-големи, по-силни и по-бързи. Когато и последният от тях вече тичаше нагоре по хълма, Трал се завъртя, заби крака в зловонната кал, примесена с кръв, и отново призова Духа на земята.

Земята се отзова. Почвата под лагера се разлюля и в нея започнаха да се образуват процепи. Пред очите на Трал, оградилата затвора здрава каменна стена се срути и разпадна на съставляващите я камъни. Писъци проглушиха ушите на шамана, но това вече не бяха бойни призиви, а истински викове на ужас. Той бързо прогони обзелото го съжаление. Тези рицари бяха дошли тук по заповед на Блакмуър. Повече от сигурно бе, че на тях им е било наредено да избият колкото могат повече орки, да затворят оцелелите отново в лагери и да пленят Трал, за да го върнат отново към робството. Сами бяха избрали да изпълняват тези заповеди и заслужаваха да платят за това с живота си.

Земята се нагъна и разкриви. Писъците бяха заглушени от ужасяващия грохот на срутващи се постройки и дробящи се камъни. А след това звуците спряха точно толкова бързо, колкото бяха започнали.

Настъпи тишина.

Трал стоеше и гледаше към натрупаните отломки, които някога бяха представлявали концентрационен лагер за неговия народ. Изпод развалините се чуваха тихи стенания, но той беше превърнал сърцето си в камък. Неговите воини също бяха ранени, те също стенеха — дългът му беше преди всичко към тях.

Той затвори очи за миг, за да изрази своята благодарност към Земята, после се обърна и забърза към мястото, където се бяха събрали орките.

След подобна битка винаги цареше невероятен хаос, но на Трал му се струваше, че сега всичко изглежда още по-объркано от обичайното. Той още не беше стигнал до върха на хълма, когато го пресрещна тичащият срещу него Хелскрийм.

— Дуумхамър… — изстърга гласът на Гром. — По-добре побързай.

Сърцето на Трал подскочи тревожно. Не и Дуумхамър. Не бе възможно той да е в опасност… Заместникът на бойния вожд последва Хелскрийм, пробивайки си път през гъсто скупчените орки до мястото, където Оргрим Дуумхамър, обърнат на една страна, лежеше в основата на дебело вековно дърво.

Трал извика от ужас. От широкия гръб на Дуумхамър стърчеше счупената дръжка на копие. Докато младежът гледаше вцепенен, двамата лични ординарци на вожда свалиха овалния му нагръдник. Чак тогава се видя, че през черния вълнен плат, който служеше за подплата под тежката броня, се подаваше блестящият в червено връх на копието. То бе проболо Дуумхамър с такава сила, че беше минало през задната плоча, изхвръкнало бе от другата страна на тялото му и беше нащърбило нагръдника отвътре.

До вожда беше коленичил Дрек’Тар, който усети присъствието на Трал и вдигна слепите си очи към него. Поклати леко глава, а след това се изправи и отстъпи назад.

Могъщият воин го повика по име. Потресен, Трал се запрепъва, приближи се до Дуумхамър и приклекна край него.

— Ударът беше подъл — изстърга гласът на вожда. От устата му бликаше кръв. — Аз бях прободен в гръб.

— Господарю мой — промълви нещастно Трал. Дуумхамър му махна с ръка да замълчи.

— Имам две заръки към теб, Трал. Трябва да продължиш това, което започнахме заедно. Аз водех Ордата досега, но не ми е било писано да продължа — той се намръщи, потръпна от болка и продължи: — Сега титлата на боен вожд е твоя, Трал, сине на Дуротан. Искам ти да облечеш моята броня и да носиш моя боен чук.

Дуумхамър посегна към Трал и хвана неговата окървавена ръка.

— Знаеш какво да правиш — продължи Дуумхамър. — Не бих могъл… да се надявам на по-добър наследник. Твоят баща би бил толкова горд… Помогни ми…

С треперещи ръце Трал започна да помага на двамата млади орки да свалят парче по парче бронята, с която Дуумхамър беше известен на всички. Но копието, което все още се подаваше от гърба на вожда, беше приковало задната й част към него и тя не можеше да бъде махната изцяло.

— Това е втората ми молба — изръмжа Дуумхамър. Около поваления герой вече имаше тълпа и постоянно прииждаха още орки. — Голямо безчестие ще бъде да умра от толкова страхлив удар — заяви той. — Няма да приключа живота си с това парче човешка подлост в тялото ми — едната му ръка се премести към върха на копието. Пръстите му потрепериха немощно, след което ръката се отпусна. — Опитвах се да го издърпам сам, но не ми достигнаха силите… Побързай, Трал. Направи го заради мен.

Трал имаше чувството, че невидими ръце стискат и смазват гръдния му кош. Той кимна. Сви пръстите си около дръжката на копието, в близост до тялото на Дуумхамър, като се опитваше да не мисли за болката, която знаеше, че ще причини на своя приятел и наставник.

Дуумхамър извика колкото от болка, толкова и от гняв.

— Дърпай! — изрева той.

Трал затвори очи и дръпна. Окървавената дръжка мръдна няколко сантиметра навън. Ревът, който нададе Дуумхамър, разби сърцето на младежа.

— Още веднъж! — извика вождът. Трал си пое дълбоко въздух и дръпна с все сила, надявайки се този път да изтегли цялото копие. То се измъкна толкова внезапно, че воинът залитна и падна.

Черно-червена кръв започна да струи обилно от смъртоносната дупка в гърдите на Дуумхамър. Хелскрийм, който стоеше до Трал, прошепна:

— Видях как стана това. Случи се, преди да накараш конете да изхвърлят ездачите. Той се биеше сам срещу осмина конници. Беше най-голямата проява на смелост, която съм виждал.

Трал кимна като в унес, а след това застана на колене до Дуумхамър.

— Велики вожде — прошепна тихо Трал, така че да го чуе единствено Оргрим. — Страхувам се. Не съм достоен да нося твоята броня и да размахвам твоето оръжие.

— Не съществува друг жив орк, по-достоен за моя боен чук — отвърна Дуумхамър с вял глас. — Ти ще ги отведеш… до победата… Ще ги отведеш… до свободата…

Очите му се затвориха и Дуумхамър се наклони напред към Трал. Младият шаман го улови и го задържа дълго в прегръдката си.

Усети ръка върху рамото си. Беше Дрек’Тар, който му помогна да се изправи.

— Всички те гледат — каза му Дрек’Тар с приглушен глас. — Не ги оставяй да паднат духом. Длъжен си веднага да облечеш бронята и да им покажеш, че имат нов вожд.

— Трал — заяви един от ординарците на покойния, който бе дочул думите на Дрек’Тар, — бронята… — Той преглътна с мъка. — Плочата, която беше пронизана… тя ще трябва да бъде заменена.

— Не — отвърна твърдо Трал. — До следващата битка ти ще я поправиш. Няма да я заменя, а ще я запазя в чест на Оргрим Дуумхамър, който отдаде живота си за свободата на нашия народ.

Дълбоко в себе си той тъгуваше, но запази изражението на лицето си непоколебимо. Изправи се и остави на ординарците да го облекат в легендарната броня. Събралата се тълпа гледаше смълчано и с благоговение. Съветът на Дрек’Тар беше разумен — това беше най-правилното решение. Трал се наведе, вдигна грамадния чук и го размаха над главата си.

— Оргрим Дуумхамър ме провъзгласи за следващия боен вожд — извика той. — Това е титла, която не съм искал, но ще приема, подчинявайки се на неговата последна воля. Кой ще тръгне с мен, когато поведа нашия народ към свободата?

Надигна се мощен рев, изпълнен с тъга по смъртта на техния водач, но в него се долавяше и огромна надежда. Докато Трал стоеше, вдигнал прочутото оръжие на Дуумхамър, за първи път изпита увереност, че въпреки всички трудности, победата щеше да бъде тяхна.