Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (9)

Осем

Трите закачулени фигури наблюдаваха преценяващо усилията на коленичилия Заил, докато той внимателно чертаеше пентаграмата в меката земя. От време на време проехтяваха грубите крясъци на нощните обитатели на джунглата на Кеджистан — зловещи викове, които само подчертаваха странната задача на ратмианина.

Той начерта с кинжала си две дъги над кръг, през който преминаваше права линия. В мига, в който го завършеше, всеки образ запламтяваше в червено, а после избледняваше в зеленикаво. Дишането на младия заклинател стана накъсано, докато работата му напредваше.

— Почти е готов — обяви той на старейшините.

— Какво ни учи Ратма за подобно докосване до Баланса? — запита средният от тримата — мършава жена, облечена в сива роба и с две черни звезди, татуирани на всяка буза.

Заил отвърна без колебание:

— Че и най-малката тежест, в която и да е посока, може да причини огромна катастрофа.

Жената облиза тънките си устни.

— Това е стандартен отговор, който се казва на всички новаци в началото, за да не смятат уменията, които ще придобият, за нещо, с което могат да боравят, както им скимне. Ти си напреднал много повече от това, Заил, син на Икарион.

— Вгледай се дълбоко в себе си и в творението си — предложи плешив мъж, чието лице бе почти толкова лишено от плът, колкото и костите, с които некромантите вършеха тайнствената си работа.

— Концентрирай се — промърмори третият, чието изражение дори не можеше да се види под огромната качулка. Гласът му ехтеше по странен начин, сякаш идваше от дълбините на пещера. — Пречупи го през твоята гледна точка, защото именно оттам идва всяка магия, както и последствията от нея.

— Довърши рисунката — добави мъжът с изпитото лице.

Заил добави към изображението вълнообразна линия, представляваща водата. После се отдръпна назад, сядайки на петите си, за да огледа внимателно всеки детайл, и не откри никаква липса. В същото време друга част от ума му анализираше въпроса. Значи отговорът имаше нещо общо с рисунката, над която работеше. Въпросите на старейшините винаги бяха свързани с настоящия момент, защото той винаги бе най-важният аспект от времето. Моментът оформяше бъдещето, определяше посоката, в която трябваше да поемат ратмианите, за да опазят Баланса в сегашния му вид.

Той разгледа внимателно символите — пречупеното слънце, водата, арките, които представляваха живота, назъбените знаци на огъня. По някаква причина те докоснаха една струна дълбоко в душата на Заил и събудиха отдавна погребана емоция.

После видя не само значението на рисунката, но и отговора, който искаха от него.

— Не…

— Какво ни учи Ратма, Заил? — настоя жената.

— Не ме карайте да правя това…

— Ако искаш да заемеш мястото си сред нас, трябва да усвоиш този урок — разнесе се гласът на закачуления некромант. — Удари пентаграмата, младежо. Освободи магията.

Слабият като скелет инструктор вдигна кокалестата си ръка към ученика.

— Но първо… трябва да отговориш на въпроса.

Ръката му с кинжала потрепери. Заил едва се удържа да не посегне с другата и да не заличи скверното си творение. Но тогава обучението му надделя. Той се концентрира върху символите, опитвайки се да гледа аналитично, а не емоционално. Те и не очакваха друго от него.

— Ратма ни учи, че ако използваме по този начин Баланса… — Той неволно преглътна. — … това ще наруши нашата ясна визия и така ще изгубим душите си. А ако това стане, ще се превърнем в същата онази заплаха, която се мъчим да държим настрана.

— Достатъчно точен отговор — обяви жената. — Довърши магията, Заил.

Ученикът стисна зъби и заби кинжала в центъра. Свещеното острие потъна до дръжката в меката почва.

В джунглата настъпи пълна тишина… а после тя бе раздрана от нови крясъци и вой. Това не бяха крясъците на животни, а звуци, идващи от друго място — място, свързано със смъртния свят благодарение на пентаграмата на Заил.

Безплътни енергийни нишки избликнаха от центъра и се завъртяха като вихър около заклинателя. Косата и наметалото му се вдигнаха като наелектризирани. Дори дрехите на слабия мъж и татуираната жена се раздвижиха, макар че онези на закачуления им брат изобщо не помръднаха.

Заил гледаше как нишките се усукват около него. Лицето му запази непроницаемото си изражение, но очите му разкриха дълбоко стаен ужас.

Много от енергийните вълни се насочиха към гъстите корони на дърветата и се забиха в тях като стрели. Виковете се превърнаха в стенания, които накараха Заил да потрепери.

И после… две от нишките се върнаха при ученика и се извиха в спирала около него, преди да увиснат отново над пентаграмата.

— Погледни ги! — нареди качулатият.

Заил предпочиташе да гледа всичко друго, освен тях, но се подчини. Дори ако учителят не му бе наредил, собствената му вина щеше да го принуди.

Когато се концентрира върху нишките, те добиха мимолетни форми. Сенчести, едва различими…

Мъж. Жена. И двамата много приличаха на него.

Заил протегна ръка към тях и каза умолително:

— Не исках да стане така! Аз…

Закачуленият учител протегна един железен жезъл и изтри външната линия от едната страна на рисунката му.

Воят и стенанията секнаха. Нишките се стопиха в миг… като последни изчезнаха двете, висящи във въздуха срещу младия некромант.

Заил падна на колене и извика:

— Не! Върнете се! Моля ви…

— Моля ви!

Той подскочи в леглото, а видението все още пламтеше ярко в паметта му. Заил се огледа отчаяно за двамата си родители, треперейки неконтролируемо.

Но откри, че не се намира в джунглите на Кеджистан по времето, когато най-сетне бе получил изцяло даровете на Ратма, а тайното му желание бе завинаги унищожено от тогавашните му наставници.

Това бяха покоите, в които го бе настанила лейди Несардо. Намираше се на другия край на моретата-близнаци, в Уестмарч. Спомените се върнаха бързо… странноприемницата, крадците, излъчването на дома Несардо, битката срещу призрака в криптата.

Но… после в съзнанието му имаше бяло петно. От паметта му бе изтрито нещо. Заил се хвана за главата, докато се опитваше да се съсредоточи.

И веднага усети студения досег на дясната си длан.

— Не…

Некромантът зяпна ръката и прокълнатите й пръсти. В нея имаше нещо от ада и създаването й беше в разрез с ученията на Ратма, но в онзи момент Заил не го бе грижа за това, защото бе въпрос на необходимост.

Но Селин я беше видяла и това накара стомаха му да се свие по начин, който некромантът не бе усещал, откак… откак глупостта му бе убила двамата най-важни човека в живота му.

Той затвори уста и погледна през рамо. Черепът на Хъмбърт Уесъл стоеше мълчаливо на мястото си, но Заил не се лъжеше лесно.

— Ти не можеш да спиш, Хъмбърт. Да се преструваш е под достойнството ти.

— Нищо не е под достойнството ми или под мен, младежо, освен тази масичка!

Ратмианинът стана от леглото. Мускулите го боляха, но той не обърна внимание на неудобството.

— Спести ми духовитостта си. Какво стана в криптата?

— А какво не стана?

Черепът бързо му разказа подробностите, като ги доразкраси от себе си, което бе характерно за всички истории на немъртвия наемник. Заил си спести коментарите и само слушаше, а аналитичният му ум извличаше фактите измежду преувеличенията на Хъмбърт.

Вече знаеше за смъртта на Полт и макар от децата на Ратма да се очакваше да не тъжат за мъртвите — защото не беше ли смъртта просто ново състояние на духа. Заил съжаляваше за саможертвата на телохранителя. Сега Селин имаше с един защитник по-малко, а благородничката не можеше да си позволи това. Тя се бе оказала забъркана в нещо, което се простираше далеч отвъд света на смъртните и дори този на мъртвите. Във всичко това имаше някаква поквара, която тревожеше некроманта — поквара, която чувстваше, че е свързана с унищожаването на Световния камък.

„Тъмните сили ще се раздвижат — беше му казал духът на джунглата, когато го призова, преди да отплава. — Дори и изгубените…“

— Тя прие добре твоето… изделие — добави Хъмбърт със закъснение. — След първоначалния шок, разбира се. След като й казах как си изгубил…

— След като какво!

— Спокойно, младежо, спокойно! Момичето е силно, наистина! Спокойно може да принадлежи на твоя вид, поне що се отнася до волята! Веднага разбра какво си се опитал да направиш в Урех и защо си решил да поправиш крайника си по най-добрия възможен начин.

Думите му изобщо не успокоиха Заил.

— И си й казал какво съм…

Челото на черепа почти се набръчка.

— Разбира се, че не! Някои неща е по-добре да останат неизвестни или да бъдат забравени!

— Да… — Внезапно го заболя главата и той седна. Вдишваше и издишваше ритмично, за да се успокои. Болката утихна. — Случи ли се нещо тревожно, докато бях в безсъзнание?

— Господарката имаше посетител. Доколкото разбрах, бил е лорд Джитан.

Това привлече интереса на некроманта.

— Нима? Иска ми се да го бях срещнал.

Хъмбърт изсумтя.

— Той определено развали настроението й.

Заил щеше да говори със Селин за злокобния благородник, когато се появеше възможност. Засега обаче трябваше да възстанови силите си и да се опита да запълни празните места в паметта си.

— Между другото — вметна черепът — кой е тоя Карибдус?

— Карибдус? — Ратмианинът се обърна към немъртвия си спътник. — Какво имаш предвид?

— Ти се бореше дори и насън. Единственото, което най-накрая те върна при нас, беше господарката. Според мен тя има не по-малко сила от теб. Жалко, че не знае как да я използва.

В началото Селин се бе справила добре в криптата. Но инстинктът не можеше да компенсира липсата на знание. На благородничката й трябваше подходящо обучение от магьосник. Не Заил, разбира се, а някой, чиято област на познания е по-приемлива. Той се върна към по-важния въпрос:

— И тогава ли споменах… Карибдус?

— Някъде там, да. Е, кой е той?

Заил се намръщи.

— Нямам никаква представа.

— А имаш ли навика да произнасяш имена, които не знаеш? Не бях го забелязал досега, младежо.

— Не, нямам.

Некромантът отново се замисли за името, въртейки го в устата и ума си. Карибдус. Звучеше му познато, но не събуждаше никакви спомени.

Белите петна в паметта му…

— И не съм казал нищо повече?

— Иска ми се да можех да ти кажа друго.

Заил запомни името, за да го изследва по-късно. Вероятно Карибдус беше демон. Това със сигурност би обяснило много неща.

И все пак…

Той стана от леглото и се насочи към вратата.

— Къде смяташ да ходиш?

— Трябва да се върна в криптата на Несардо.

— Не и в този вид — отбеляза Хъмбърт. Некромантът спря и погледна надолу. Беше само по панталони — единствената дреха, която му бе оставила свенливата Селин. И те бяха скъсани. Ботушите му стояха до леглото, забравени в привързаността му. Това показа хаоса, който цареше в ума му — макар бос и почти гол, бе готов да влезе отново в коварния свят долу. Дори не се бе сетил да вземе кинжала си.

— Може би е добре да покротуваш още малко.

— Нямам вр… — На вратата се почука колебливо. Без да мисли, Заил каза: — Влез.

Бравата се завъртя и Селин влезе. Тя погледна към него и ахна.

Некромантът инстинктивно вдигна ръце и осъзна със закъснение, че така само предлага на домакинята по-добра гледка към дясната си длан.

Той я скри зад гърба си и промърмори:

— Извинете ме за вида ми, милейди.

Селин вече се бе обърнала.

— Стори ми се, че чух гласа ви, но очаквах да сте още в леглото. Колко съм невнимателна! Просто така се зарадвах, когато разбрах, че вече сте в съзнание!

Ратмианинът се огледа и намери останките от наметалото си. Той се загърна с него и въпреки че бе окъсана, дрехата му позволи да въведе ред в мислите си.

— Реагирах импулсивно. Вече можете да погледнете.

Тя се обърна и той забеляза, че се е изчервила. Некромантът не бе свикнал на такива реакции от страна на жените и веднага отмести очи към вързопа в ръцете й.

— Дрехи?

— Ръстът ви е подобен на този на Сардак и затова си позволих да наредя да донесат нещо. Простички са, но подобни на онова, което носехте преди. На наметалото му липсват символите на занаята ви, но…

Той пое дрехите от нея.

— Ще свършат прекрасна работа. Задължен съм ви.

Изражението й стана много сериозно.

— Нищо подобно. Не и след… всичко това.

— Съжалявам за Полт. Зная, че той означаваше много за вас, както и вие за него. Подобна лоялност не може да се купи с пари.

— Баща му служеше на моя баща. — Селин сведе глава. — Както и дядо му. Проклятието на Несардо, изглежда, се е прехвърлило и на неговото семейство, защото той бе последният от своя род.

Заил обмисли информацията.

— Ако искате, бих могъл…

Погледът й го накара да замълчи.

— Не. Стига толкова. Нека Полт почива в мир. Нека съпругът ми почива в мир. Усилието ни не само се оказа напразно, но и ни струва много.

— Обаче не е съвсем безполезно. Кажете ми, името Карибдус говори ли ви нещо?

— Не… но звучеше така, сякаш значи нещо за вас, лорд Заил. Мълвяхте го така, сякаш ви е познато.

Той кимна унило.

— Да, но явно това познанство ми убягва след събуждането.

Тя го погледна съчувствено.

— Може би ще се сетите, след като се възстановите.

— Може би…

— Хайде да поговорим за това след малко — настоя Селин. — Сигурно умирате от глад.

Всъщност непривичното усещане за глад наистина бе станало осезаемо, но Заил смяташе подобни земни нужди за най-малкия от проблемите си. Все пак задоволяването им щеше да му позволи да се облече и да даде на домакинята си малко почивка.

— Някаква супичка ще ми стигне.

— Ако аз имам думата, ще получите много повече. — Тя се обърна. — Ще се погрижа незабавно.

— Лейди Селин. — Когато благородничката се обърна, Заил продължи: — Чух, че ви е посетил лорд Джитан.

— Да. — Изражението й показваше силната неприязън, която изпитваше към мъжа.

— Ако отново се озовете в неговата компания, ще е най-добре да не му споменавате този Карибдус.

— Мислите, че може да го познава?

Некромантът се прокле наум, осъзнавайки, че току-що е внушил грешна представа на Селин.

— Моля ви, просто не споменавайте името.

Тя отново се обърна към вратата.

— Съмнявам се, че ще го видя скоро, особено ако мога да го избягна. Ей сега ще се върна с нещо за ядене.

После благородничката затвори вратата след себе си. Хъмбърт се изкикоти мрачно. Заил го изгледа ядосано.

— Какво те забавлява точно сега?

— Явно Ратма учи на много неща, но не и на това как да се държиш с жена… или може би просто ти не умееш.

— Ще ме послуша. Умна е.

Черепът не каза нищо.

Изпаднал в нетипично за него раздразнено настроение, Заил се концентрира върху обличането. Селин бе открила изненадващо близки до неговите дрехи, дори по отношение на наметалото. Липсваха му множеството джобове, които имаше предишното, но некромантът можеше да ги добави, когато има време.

Едно нещо обаче не можеше да чака. За разлика от предното му наметало, това не бе специално обработено.

Заил го простря върху леглото и отиде до една от кесиите си, от която извади алена свещ. Той внимателно я постави върху наметалото, после с помощта на огнивото си запали фитила й.

В мига, в който свещта се запали, светлината на газените лампи в стаята помръкна. Появиха се сенки. Пламъкът на свещта стана по-силен, но цветът му бе червен като кръв и само придаваше още по-злокобен вид на заклинанието.

Некромантът протегна дясната си ръка и докосна върха на пламъка.

От свещта се разнесе нещо като кратък яростен шепот. Малко облаче дим се издигна над леглото. То се завихри за няколко секунди, а после оформи уста.

— Заил… — изхриптя тя. Докато говореше, в нея се появиха дълги остри зъби, отново изградени от дим.

— Имам изискване към теб, Кс’и’Лак.

Димната паст се ухили:

— Може би молба. Желание.

— Казах „изискване“. Знаеш, че имам власт над теб.

Духът се изкикоти:

— Свещта става все по-къса. Скоро няма да може да се запали.

Заил сви рамене.

— Ще се тревожа за това, когато му дойде времето.

— Винаги трябва да се тревожиш за това, човеко…

Лявата ръка на ратмианина се появи сякаш от нищото и разкри бледия кинжал. Заил го приближи до фитила.

— Дотогава обаче помни какво мога да ти причиня чрез магията.

Арогантността изчезна от гласа на духа.

— Призова ме. Какво искаш?

— Същото, което направи за предишното ми наметало. Добави обаче и люспата на Траг’Оул, която удобно забрави миналия път.

Димната уста се снижи и се понесе на няколко сантиметра от плата.

— Ти не уточни тогава. Трябва да уточняваш. Такива са правилата…

Тъмнокосият заклинател махна с ръка.

— Знаеше какво искам, но… да, трябваше да бъда точен. Люспата на Траг’Оул тук. — Той посочи едно място на подгъва. — Останалото — всичко останало — го сложи точно където си беше на предишното наметало. Без отклонения и пропуснати знаци. Точно копие.

— Учиш се бързо, човеко Заил. Дано другите от твоя вид да не схващат така бързо. — Устата се разшири. — Аз винаги съм гладен.

— Изпълни нареждането ми. Веднага. Не искам да хабя повече фитил заради теб. — За да подчертае сериозността си, Заил докосна пламъка с върха на кинжала си.

От създанието се разнесе нещо, подобно на стон. Устата се приближи още повече до наметалото. За момент не се случи нищо, а после се чу рязко вдишване.

— Без грешки и пропуски — напомни некромантът.

Кс’и’Лак не отговори. Вместо това демоничната уста издиша. От нея изхвърчаха малки символи, образувани от дим, които се разпръснаха върху наметалото. Опитното око на Заил бързо оглеждаше всяка руна, за да е сигурен във формата и нюанса й. На друго ниво усещаше магията на всеки отделен символ.

Но броят не съвпадаше.

— Всичките, Кс’и’Лак!

— Просто исках да си поема дъх — увери го бързо устата. Тя издиша отново и от нея излязоха още два символа.

Заил ги огледа още веднъж и накрая кимна. В същия миг руните легнаха върху подгъва и другите предвидени за целта места на наметалото, дори и върху онези от долната страна.

Некромантът докосна плата и първата от руните се избистри. Тя проблесна ярко, придобивайки за миг сребрист цвят, а после изчезна от поглед. Един след друг и с останалите символи стана същото. Заил следеше внимателно, докато не се увери, че и последният се е слял с наметалото, а после отдръпна кинжала от фитила.

— Добра работа.

— Нима бих те разочаровал?

Някой почука.

— Селин — успя да изсъска Хъмбърт.

Устата се издигна във въздуха, като в същото време се обърна към вратата.

— Женска? Моля те, покани я. Искам да видя дали е мека и крехка…

Некромантът хвана фитила с двата пръста на дясната си ръка и загаси пламъка.

Димната паст на Кс’и’Лак изчезна с ръмжене.

— Момент, моля — извика ратмианинът. Той взе подплатената ръкавица от мястото, където я бе оставила Селин. Тя вече беше видяла зловещата му ръка, но по някаква необяснима причина Заил вярваше, че благородничката ще я забрави, ако отново я скрие. — Влезте.

Но новодошлият не бе Селин, а Сардак. Един много трезвен и недоверчив Сардак.

— Слугата ми каза, че си буден. С кого говореше? — Той погледна зад Заил.

— С мен, с мен! — извика черепът.

Сардак изобщо не го погледна. Също като сестра си, и той нямаше проблем да приема странното за нормално. В някои отношения братът бе дори по-спокоен по отношение на черепа, отколкото Селин. Пиянството можеше да роди и по-ужасяващи спътници.

— Не, гласът звучеше различно… завистлив и с неутолим апетит… за нещо повече от храна.

— Имате ли нужда от нещо? — попита некромантът.

Сардак затвори вратата.

— Просто кратък приятелски разговор, преди скъпата ми сестрица да се е върнала с храната ти. Не харесвам нито теб, нито себеподобните ти, лорд Заил. Вие се ровите в неща, в които никой не бива да си пъха носа. Миналото обикновено е по-добре да се остави на мира…

— Съгласен съм. Моят орден не прави нищо повече от необходимото за запазване на Баланса.

Сардак му се усмихна подигравателно.

— Нямам представа какво означава това и изобщо не ми пука. Онова, за което обаче ми пука много, е Селин. Затова исках да те видя, преди да се е върнала.

— Тогава няма ли да е най-добре да минете направо на въпроса?

— Да, направо на въпроса — отбеляза с привидно спокоен тон братът на Селин и се приближи до масичката на Хъмбърт. — Има и по-лоши неща от теб, които в момента се навъртат около сестра ми. Главата ми най-сетне се прочисти достатъчно, за да стигна до този извод… и щом вече можех да мисля ясно, едно от тези неща ми напомни за друго. Име, споменато от друг пияница. Селин ще потвърди, че имам ужасно добра памет, когато не се наливам с вино, бира или нещо друго от сорта. Всъщност това е и една от причините да пия. Паметта ми е твърде добра. Не мога да забравя нищо.

Заил бе срещал подобни хора и преди и добре разбираше какво могат да причинят някои спомени. Това обаче не го тревожеше в момента. Той подозираше, че знае името, което е чул Сардак.

— Този човек е споменал Карибдус, нали?

Братът на Селин се наведе, за да погледне в очните кухини на черепа. За негова чест, Хъмбърт си замълча.

— Именно! Наистина мимоходом, но с доста омраза. Спомням си името, защото звучеше толкова необичайно и злокобно. Като бездна, отваряща се под краката ти, готова да погълне всичко и всички.

Странно, но описанието наистина съвпадаше с чувствата на ратмианина.

— И какво друго каза той?

Сардак внезапно грабна Хъмбърт и го обърна към стената. Черепът нададе нечленоразделен протест, който накара мъжа да се разкикоти.

Но когато се обърна отново към Заил, изражението му пак стана сериозно.

— Нищо друго, мътните го взели. Това беше всичко. Приятелят ми, изглежда, се почувства виновен, че дори го е споменал. И никога повече не го чух. Всъщност, като се замисля, ние никога повече не пихме заедно.

И така Заил отново се озова в задънена улица. Или не съвсем. Щом приятел на Сардак беше споменал името, значи то принадлежеше на човек, а не на демон. И все пак опитът на некромант го бе научил, че това не правеше ситуацията по-малко опасна. Злото у хората често превишаваше злината дори на най-коварните демони. Именно затова адът толкова често използваше помощта им.

— Благодаря ви за тази информация.

— Не го казвам заради теб, а заради нея. Няма друга причина. — Сардак изглеждаше засегнат, макар че Заил не му беше дал повод за това.

— Вие много я обичате.

— Тя е моето семейство! Цялото ми семейство. Тя ми беше не само сестра, но и майка, и да, понякога дори баща! Бих умрял за нея и ще убия всеки, който се опита да й навреди!

Некромантът кимна.

— Вярвам ви.

Сардак отиде до вратата. Той издиша шумно, а после промърмори:

— Както и да е, реших, че като ти кажа, че съм чул името, може да ти помогна по някакъв начин. Не те харесвам, но сестра ми ти вярва, а тя е по-добра в преценката си за хората.

Бе дошъл също да излее гнева си върху Заил, а и го заплаши какво ще му се случи, ако предаде Селин. Въпреки това некромантът отвърна:

— Тя вярва и на вас.

За пръв път сякаш хвана Сардак неподготвен.

— Да… предполагам, че е така.

Заил обмисли чутото. Имаше една възможна, но малко вероятна надежда.

— Вашият приятел по чашка… Навярно бих могъл да го намеря и да науча повече от него. Знаете ли името му, или поне къде да го открия?

— О, определено знам къде можеш да го откриеш, но няма как да стигнеш дотам. Никога не биха пуснали такъв като теб вътре. Това би причинило наистина възхитителен хаос! — По-младият Несардо се изкикоти. — Може би дори си струва да се види… не че наистина ще се случи.

Заил внезапно си представи как се опитва самичък да влезе в църквата на Закарум. Приятелят на Сардак сигурно беше някакъв работник или свещеник с нисък сан, иначе братът на Селин не би реагирал така.

— Значи той е от духовенството?

— О, богове, не! Макар че това би било голям майтап! Не, лорд Заил, Едмън е в дори още по-недостъпно място! Той е личен съветник на новия ни обичан крал.