Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moon of the Spider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Луната на паяка

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2007

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-0540-9

Американска, първо издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Пет

С наближаването на вечерта над града се разрази свирепа буря, която накрая се концентрира над дома Несардо. Там стихията се спря, сякаш за да пусне корени. Бушуваше и бушуваше, без дори следа от утихване.

„Изглежда, винаги има бури — помисли Заил, докато поредната гръмотевица разтърсваше сградата. — А всъщност дъждът с нищо не е по-зъл от слънцето и луната. Просто онези, които вършат тъмни дела, искат да прикрият злодейството си с него“.

Той размишляваше над това, докато се подготвяше за магията. Заил разполагаше с кръвта, взета от Селин, и уредите, които му трябваха, за да начертае символите. Тя, от своя страна, обеща да донесе три предмета, които са били много ценни за починалия Риордан.

Сега оставаше само да слязат в криптата.

Ратмианинът прибра Хъмбърт в торбата и слезе в главния коридор на долния етаж. Селин вече го чакаше там. Полт стоеше зад нея, със запалена лампа в ръка и загрижено изражение. Лейди Несардо бе облечена разумно за слизането под земята — зелени панталони за езда и кожени ботуши, памучна блуза в подобен цвят и черна кожена жилетка без ръкави. На кръста си носеше колан в същия цвят с малък кинжал, закачен на него.

Когато високият слаб мъж се приближи, благородничката му се усмихна нетърпеливо.

— Донесох всичко, което поискахте. — Тя вдигна една торба и дрънченето подсказа, че поне два от предметите вътре са метални.

— Тогава водете…

Селин взе в ръка друга лампа от стената и тръгна напред. Полт я остави да води. Това решение на телохранителя беше ясен знак, че едрият мъж смята Заил за единствената опасност в криптата на Несардо.

Некромантът не смяташе за странен факта, че семейството е разположило криптата под дома си, защото тази практика не бе непозната в Лут Голейн или източната част на света. Могъщите и богатите, изглежда, бяха особено големи скъперници по отношение на собствените си мъртъвци, сякаш смъртните им черупки имаха по-голяма стойност от онези на най-низшите просяци по улиците.

Но в криптата на дома Несардо имаше нещо повече и некромантът нямаше търпение да го види. Докато Селш ги водеше през къщата, той отново почувства множеството души под краката си и неразгадаемите енергии, които се струпваха около тях или може би бяха самата причина за съществуването им.

Тримата се спуснаха по каменно стълбище, което ги отведе под нивото на земята. Подминаха празни и покрити с прах стаи, чиято брутална история Заил можеше да почувства от силните емоции, които все още ги изпълваха.

Селин внезапно се поколеба. Тя се обърна към некроманта и каза:

— И в моето семейство има черни дела, лорд Заил.

Той кимна — единственият отговор, от който се нуждаеше домакинята му. Тъй като притежаваше дарбата Селин вероятно бе усещала излъчването на тези стаи през целия си живот и подозираше, че сега и той ги усеща.

В края на коридора слязоха по още едно стълбище. Ратмианинът се напрегна, усещайки, че вече се намира съвсем близо до целта си.

Скоро след това се озоваха пред дебела желязна врата. Селин приближи лампата си и разкри осмоъгълна звезда, разположена в центъра. Полт пристъпи напред и след като подаде лампата си на Заил, хвана кръглата дръжка.

Телохранителят дръпна и отвори древната врата. В тишината се разнесе скърцане и стържене на метал.

Порой от шептящи гласове заля Заил. Те не говореха на него, нито на някой друг сред живите. Това бяха гласовете на онези мъртъвци, които бе срещнал по-рано, гласовете от миналото на Несардо, изживяващи отново и отново живота си.

Когато Полт взе обратно лампата си, Заил забеляза, че Селин го гледа напрегнато.

— Понякога — промърмори тя. — Понякога, когато слизам тук, си мисля, че чувам прадедите си.

После лейди Несардо му обърна гръб и влезе. Следван плътно от телохранителя, некромантът я последва.

И когато за пръв път пристъпи в криптата, Заил осъзна, че разходката му сред мъртвите по-рано му е дала съвсем нищожна представа за тяхната последна обител.

Макар и сенките да скриваха огромните й размери, залата очевидно обхващаше не само цялата дължина на къщата, но продължаваше и отвъд. Заклинателят бързо изчисли, че трябва да покрива цялата територия на имението. Таванът бе висок като на катедрала. Тримата се намираха на върха на ново стълбище, което водеше към пода, покрит с безупречна мозайка. От всяка страна имаше десет реда ниши, в които почиваха останките на роднините на Селин. Бяла каменна плоча покриваше всеки гроб и върху нея бяха гравирани имената и датите на раждане и смърт на съответния човек. Нишите продължаваха в мрака, докъдето поглед стигаше, и нито една от тях, поне доколкото можеше да види Заил, не бе празна.

— Ще трябва да повървим малко — прошепна Селин и тръгна надолу. — Гробът на Риордан е към средата на тази зала.

— Има ли и други нива?

— Три. Едното е за телата на верните слуги. А най-дълбокото всъщност не е за моето семейство, а е по-ранна крипта, върху която Несардо са построили своята.

Ратмианинът се намръщи.

— И откъде може…

Тя поклати глава.

— Не може да се слезе там. Входът се е срутил преди няколко века по време на земетресение. Зная за него само защото Риордан се ровеше из семейната ни история и научи за старата крипта по време на изследванията си.

Сега Заил искаше повече от всякога да говори с починалия лорд Несардо. Риордан можеше да обясни много повече от сегашния проблем на Селин.

По пода се стелеше сивкав прах. По пътя им се виждаха смътни отпечатъци. Един чифт съвпадаше по размер с краката на Селин. Толкова дълбоко под земята прахта се спускаше бавно. Съдейки по броя на отпечатъците и начина, по който се движеха, некромантът разбра, че са били оставени от погребалната процесия на Риордан преди години. Заил погледна към домакинята си и видя, че тя несъзнателно следва стъпките си от онова време. Запита се дали Селин преживяваше отново онзи трагичен момент.

Може и да се намираха дълбоко под повърхността, но това не означаваше, че в криптата нямаше живот. Големи бръмбари се разбягваха при появяването на светлината на лампите. Някои от тях бяха с размера на дланта на Заил. Няколко стоножки се скриха в пукнатини в нишите. Най-впечатляващи обаче бяха подобните на воали паяжини, спускащи се на много места в криптата. Няколко от тях бяха достатъчни, за да покрият човек, а в тях се виждаха различен вид гробници: обвитите в нишки изсушени тела на жертвите на паяците. Повечето бяха насекоми, но имаше и няколко малки плъха, които трябваше да са били болни, за да станат жертва на доста по-малките арахниди.

— Когато Риордан умря, изпратих цяла армия от работници да почистят криптата от подобни твари — каза Селин, докато гледаше паяжините с отвращение. — Не мога да повярвам, че отново е станало толкова зле. Откъде извират?

Заил не отговори, защото се бе заслушал в постоянно засилващия се хор от гласове. Обитателите на всяка от нишите съществуваха във все същото подобно на сън състояние. Духовете им бяха будни, а трябваше или да почиват, или отдавна да ги няма. Шепотът стана толкова силен, че некромантът се изкуши да запуши ушите си.

Изминаха още няколко крачки, когато благородничката внезапно спря. На Заил му трябваше само да погледне в очите й, за да получи нужната му информация, но когато видя мраморната плоча точно над главата й, се увери, че наистина са стигнали до тленните останки на Риордан Несардо.

— Ако искате да останете за момент сама, милейди…

— Не. След смъртта му имах достатъчно такива моменти. Аз уважавах съпруга си, лорд Заил, дори го обичах по свой си начин и вероятно винаги ще го обичам. Но мисля, че сега е най-добре да направим необходимото и да го оставим да почива в мир.

Обаче закачуленият заклинател не бе сигурен, че ще бъде толкова лесно, колкото Селин очакваше. Заил внезапно осъзна, че не усеща нищо от нишата на Риордан.

Единствено тук нямаше жив дух. Защо, след като никой от другите не можеше да заспи вечен сън?

Той се надяваше тези въпроси скоро да получат отговор.

— Тогава ще работя тук. — Некромантът бръкна в една кесия и извади парче бял тебешир. — Бихте ли ми направили малко място, моля…

Селин и Полт отстъпиха и Заил коленичи на пода. Той постави лампата си наблизо и започна да чертае пентаграма. Във всеки ъгъл изрисува петте елемента, описани от Ратма — земя, въздух, огън, вода и време. В центъра очерта змиевидна форма, а под нея — арка. Това бе опростена версия на символа на Траг’Оул, която често се използваше при заклинания. Като център на Баланса, драконът бе свързан с всички елементи, както и те с него. Макар и символът да бе лишен от детайли, моделът бе много по-сложен от онези, които Заил използваше най-често. Скоро по всяка от страните му имаше множество символи. Некромантът подозираше, че всички те ще бъдат необходими, ако се надява да постигне някакви резултати.

Когато пентаграмата бе завършена, той бръкна в голямата кесия и извади Хъмбърт.

— Колко депресиращо място! — изръмжа черепът. — Не бих искал да бъда мъртъв тук… ако имах някакъв избор, разбира се.

Селин се изкикоти, а Полт само изсумтя. Той, изглежда, очакваше духа на Риордан Несардо и говорещият череп не му се стори особено впечатляващ.

— Замълчи, Хъмбърт — измърмори некромантът. Той постави черепа в центъра на пентаграмата, над символа на Траг’Оул. Понякога намираше полезни приложения за странния си спътник и сега случаят бе точно такъв.

Тъй като бе по средата на пътя между света на смъртните и отвъдното, душата на Хъмбърт Уесъл можеше да създаде уникална връзка. Това бе още една предпазна мярка, която Заил използваше, за да подобри шансовете си да достигне покойния съпруг на Селин.

— Не зная защо правя това — продължи да мърмори Хъмбърт. — Тези души са толкова вятърничави и заети със собствената си загуба и мъка. Ако имах стомах, щях да го изпразня при цялото това мрънкане… — След тези думи духът най-накрая млъкна.

Ратмианинът взе малката стъкленица с кръв, дарена от Селин, а после отново прехвърли съдържанието й върху острието на кинжала. Начерта с него кръг около черепа и символа.

Накрая Заил вдигна поглед към благородничката и каза:

— Предметите, моля.

Селин му подаде торбата. Некромантът бръкна вътре и извади предметите един по един. Първият представляваше церемониален кинжал със символа на Несардо, гравиран върху дръжка, която изглеждаше направена от чисто злато. Острието му бе затъпено. Очевидно оръжието се използваше за красота, а не по предназначение.

Вторият предмет бе син копринен шал, подобен на онези, които ратмианинът беше видял у една аристократична двойка, завръщаща се у дома с неговия кораб. Внесен от другия край на моретата-близнаци, платът показваше високото обществено положение на Риордан в Уестмарч.

Заил постави шала и кинжала извън кръга от кръв, а после извади последния предмет от торбата: медальон със златна верижка. Некромантът се вгледа в него и се намръщи. Верижката бе нова, но висулката изглеждаше много по-древна. Всъщност по-древна дори от дома Несардо.

Металният медальон бе загладен от времето, но Заил различи една фигура — глава с осем крайника, излизащи от нея. Той се опита да си спомни нещо от ученията, което да отговаря на подобно изображение. Когато не можа, постави последния предмет с нежелание на подходящото място извън кръга.

— Сега ще започна призоваването — обърна се към Селин. — Добре ще е да застанете до мен, за да може близостта ви да увеличи шансовете ни за успех.

Тя се подчини без колебание. Внезапната й близост разсея за миг Заил, който не бе свикнал да извършва призовавания с публика до себе си. Почувства как силата й пулсира с всеки дъх, който поемаше. Дарбата бе толкова естествена част от жената, че тя вероятно изобщо не осъзнаваше какъв потенциал има.

Внезапно Полт се раздвижи. Заил предположи, че по някакъв начин е станал причина за реакцията на телохранителя, но гигантът се бе загледал в мрака с ръка на оръжието си.

— Какво има, Полт? — попита Селин.

— Нищо, господарке. Вероятно някоя гадинка.

Некромантът вдигна кинжала си над центъра на пентаграмата и започна да шепти словата. Усети как различни енергии се вихрят около него, събирайки се за магията. Шепотът на призраците утихна, когато усетиха повторно нахлуване в света си.

„Риордан — повика го безмълвно Заил. — Риордан Несардо, съпруг на Селин… Риордан, господар на дома Несардо…“

Няколко от предишните господари на имението реагираха на повика му, а после се върнаха към съня си, когато осъзнаха, че той не търси тях. След предишния инцидент Заил се бе научил да се концентрира повече, за да не предизвика отново опустошението, който бе нанесъл на душите.

Криптата и преди беше хладна, но сега я изпълни вкочаняващ студ. Селин потрепери, а Полт изруга тихо. За ратмианина обаче внезапната промяна на температурата бе обещаващ знак. Тя означаваше, че магията наистина е достигнала света на духовете.

„Риордан… Риордан Несардо… ела при нас… ела сега, когато твоята съпруга се нуждае от теб…“

Душа, която не желаеше да се появи, можеше да бъде привлечена по-лесно, ако е замесен някой, когото е обичала.

Заил усети внезапно раздвижване. Той придвижи кинжала над пентаграмата, промърмори думи, предадени от Ратма на последователите му, на език, известен само на правоверните.

Но не се случи нищо. Некромантът усети, че нещо иска да дойде, но някакви други сили му пречеха.

Без да погледне към Селин, той каза:

— Милейди, искам да ви помоля да поставите ръка на дръжката на кинжала и да извикате тихо името на съпруга си.

Тя се подчини, без да задава въпроси. Очевидно имаше доверие на знанието и уменията му. Заил премести дланта си, за да може тя да положи своята, а после концентрира магията си в нейния зов.

— Риордан? — прошепна благородничката в тихата крипта. — Риордан… чуваш ли ме? Аз съм Селин. Моля те, Риордан… Трябва да говоря с теб…

Сега присъствието отново се раздвижи и се опита да се приближи, но нещо все още го задържаше. Некромантът получи смътно впечатление за нещо крилато…

Той сграбчи Селин.

— Залегнете!

— Нещо идва! — изрева Хъмбърт. — Мисля, че може да е…

Внезапно в криптата проехтя вой. Той изпълни помещението, блъскайки се в стените, и сякаш щеше да отдели кожата от костите им. Плъхове, насекоми и паяци се разбягаха в първичен ужас.

От паяжините и праха се оформи нещо чудовищно с широки криле, които едновременно пламтяха и изглеждаха изсушени и разложени. Тялото представляваше зловещ труп, чиято плът не стигаше дори за да покрие костите. Имаше някакво подобие на мъжко лице с остатъци от коса и дори малко брада. Но очите липсваха, а вместо тях създанието гледаше през черни дупки. И никое живо същество не можеше да нададе воя, който излизаше от голите челюсти.

Ръцете също бяха твърде дълги за човек и също като при прилепите изглеждаха слети с крилете в палеца. Останалите пръсти бяха извити нокти, които очевидно можеха да разполовят човек.

Още докато се оформяше, гнусният призрак се спусна към тях. Заил едва успя да блъсне Селин на пода, преди демоничната сянка да мине точно над тях. Ако още клечаха, изчадието щеше да мине през телата им.

— Какво става? — изпелтечи благородничката. — Това… това Риордан ли е?

— Не… това е призрак — прокълната душа! — И Заил особено силно искаше да разбере какво прави тя тук. За съжаление, преди да има време да размишлява над това, трябваше първо да преживее сблъсъка. — Полт! Изведи я!

Нямаше нужда изобщо да проговаря. Телохранителят вече се бе навел да помогне на господарката си. Той я изправи, сякаш беше лека като перце. После я обгърна покровителствено с едната си ръка, докато с другата размаха оръжието си.

Но мечът не можеше да се справи с един призрак. Некромантът се претърколи на крака и вдигна кинжала. Изобщо не се изненада, когато чудовищният дух се насочи към него. Призраците постоянно жадуваха за онова, което вече не притежаваха, а заклинателите им предлагаха двойна плячка. Жизнената сила на Заил и магията в добавка бяха твърде примамливи. Те нямаше да утолят жаждата на изчадието, защото нищо в смъртния свят не бе способно да го направи, но това нямаше да попречи на призрака да изсмуче от него всичко, което може.

И после щеше да се нахвърли върху Селин, която също имаше дарбата.

Без да сваля очи от пищящото чудовище, Заил нареди:

— Отведи я горе! То няма да излезе от криптата! Бързо!

— Не! Няма да ви оставя сам!

Лейди Несардо се опита да се пребори с мечешката хватка на Полт.

— Господарке, трябва да вървим! — Гигантът започна да я влачи към далечните стълби.

Призракът изпищя пронизително и полетя към Заил. Макар и произходът му да бе човешки, долната част на тялото му вече я нямаше. Вместо това от кръста му се спускаше дълга кокалена опашка, която шибаше въздуха като камшик… или жило на скорпион. Зловещият призрак не беше материален, но ако дори най-нищожна частица от тялото му се докоснеше до ратмианина, усещането щеше да бъде като от сто остриета, забити в сърцето му.

А тази агония бледнееше пред онова, което щеше да му се случи, когато призракът започнеше да изсмуква живота му.

Заил замърмори бързо и вдигна кинжала. От най-близките ниши избликна порой от кости. Те се издигнаха пред некроманта и оформиха стена, която светеше с ярката светлина на оръжието му. На некроманта не му се нравеше да се отнася така с останките на рода на Селин, но нямаше друг избор.

Призракът се отклони точно преди да докосне кокалената преграда. Той изпищя яростно и затърси начин да заобиколи магията на Заил.

Което пък нямаше да му отнеме много време. Всъщност тази защита не можеше да удържи чудовището, но некромантът искаше само да го забави, за да успее да подготви по-добра защита. Докато призракът преследваше него, Селин беше в безопасност.

Но после почувства сред сенките още движения.

Той рискува да погледне към тъмните стъпала.

— Изведи я оттук, Полт! Бързо! Има…

Призракът, установил, че стената не е заплаха за него, избра този момент да се спусне надолу. Когато премина през костите, те потрепериха… а после цялата стена се превърна в безформена купчина.

Заил вдигна отново кинжала, но твърде късно. Успя да отблъсне зловещото създание, но едното крило на призрака премина през гърдите му.

Сякаш някой бе откъснал парче от душата му. Ратмианинът извика и падна на едно коляно. Едва успя да не изпусне кинжала си.

— Заил! Върху нишите има някакво чудовище! Голямо космато копеле. Прилича на паяк с огромни нокти и зъби! В името на изгубената ми душа, още един!

От всички страни се чуваше съскане, дори отгоре. Звукът изпълни цялата крипта.

От гъстите паяжини по тавана се спуснаха няколко чудовищни фигури.

Селин изкрещя.

Заил видя силуета й, както и този на Полт, в сенките, заобиколени от поне четири гърбави създания, които щяха да са високи почти колкото телохранителя, ако се изправеха. Изглеждаха като някаква адска кръстоска между човек и гигантски черен паяк. Полт ги държеше на разстояние с меча си, но чудовищата, движещи се на задните си четири крайника, бяха наобиколили двете си жертви в очевидна подготовка за групова атака. Едното отвори широко лишената си от устни паст, изсъска и разкри два огромни зъба, каквито некромантът бе виждал само при най-отровните паяци в джунглите.

Но тревогата му за Селин и Полт се стопи, когато усети, че призракът се връща за него. Той се претърколи точно когато изчадието се спусна върху мястото, където бе коленичил допреди миг.

— Ела и се опитай да го направиш с мен! — извика Хъмбърт. — Ще те смажа дори без ръце, които да вържа зад гърба си!

Призракът нададе вой срещу черепа и с няколко свирепи маха на нематериалните си криле успя по някакъв начин да запрати Хъмбърт в мрака. Търкалящият се череп изруга и се блъсна в една от стените.

Но това разсейване свърши необходимата работа. Заил бе получил нужното време да се възстанови и сега направи нова магия.

Във въздуха пред ратмианина се оформи копие от кости. С една нова дума той го запрати срещу призрака.

Нокътят на Траг’Оул бе едновременно физическо и мистично оръжие. Това, че призракът не принадлежеше към света на смъртните, нямаше значение.

Целта на нокътя се обърна точно когато копието я достигна. Изчадието се опита да се дръпне, но не успя.

Копието на Заил разкъса рамото му.

Призракът нададе още по-ужасяващ писък отпреди и все така крещейки, се обърна и изчезна в дълбините на криптата.

Задъхан от усилието, некромантът погледна към Селин и Полт. Техните гротескни нападатели най-накрая бяха измислили стратегия. Единият скочи върху нишите, а после на тавана, откъдето се спусна върху телохранителя. Полт инстинктивно се обърна, за да го посрещне. В същия миг други двама, лазещи по срещуположните стени, се хвърлиха върху Селин.

Но тя очевидно не беше безпомощната жертва, за която я мислеха. Аленокосата благородничка замахна към онзи, скачащ от стената вдясно, и в гърдите на адския паяк се заби ледено копие. Запратено към стената, изчадието се удари в нея с трясък и се свлече в безформена купчина на пода. Цялото му тяло се покри със скреж.

Селин зяпна, когато осъзна какво е направила.

Второто ужасяващо същество се опита да използва шока й. Разперило нокти и с капеща от зъбите му отрова, то се хвърли към гърлото й.

Проблесна ярка синя светлина и краткотрайното зарево разкри някакъв щит, който се озова между Селин и зъбите.

Чудовището нададе вой и издърпа назад крайника си, който изглеждаше напълно замразен. Благородничката отново беше втрещена от собственото си постижение.

Полт бе успял да избегне скока на първото изчадие. Той майсторски го отблъсна с меча си, а след това използва подходящия момент и прониза онова със замразения крайник.

Но после от сенките скочи ново чудовище, което събори гиганта изотзад. Още два демонични паяка се присъединиха в нападението над телохранителя. Заил хвърли кинжала си без колебание. Блестящото острие уцели безпогрешно целта си, потъвайки в гърба на едно от изчадията. Човекът-паяк изсъска и започна да се върти в кръг, като неспирно се опитваше да махне потъналото надълбоко оръжие.

Фактът, че то все още стоеше забито, удиви ратмианина. Кинжалът трябваше да се върне в ръката му веднага щом зловещата му задача е изпълнена. Той бе свързан с волята му преди години чрез кръв и жертви. Ако Заил поискаше оръжието да се върне в ръката му, то трябваше да го стори… но не и сега.

Чак тогава некромантът осъзна, че е попаднал право в нечий капан.

Шестият звяр падна от тъмните паяжини над него и изсъска жадно, докато се приземяваше върху заклинателя. Тежестта на чудовището прикова Заил към пода и той почти изгуби съзнание. Усети как ноктестите ръце дращят по гърба му, разкъсвайки дрехите с лекота и оставяйки кървави прорези в плътта му. По врата му покапа изгаряща отрова.

Но Заил нямаше да се даде толкова лесно. Той заби лакът в средната част на тялото на нападателя си и чу задоволителен болезнен стон. Част от тежестта изчезна — достатъчно, за да може ратмианинът да се обърне по гръб и да застане лице в лице с врага.

Чудовището щракна с жълтите си зъби, дълги колкото пръстите на Заил. Дъхът му миришеше на гроб. Но очите бяха най-странната и плашеща част от тялото му, защото некромантът можеше да се закълне, че в тях има нещо човешко.

После погледът на ратмианина се премести нагоре и той видя странна подутина върху тялото на демона. След миг разбра, че това е отделно създание… по-малък паяк, но все пак по-широк от дланта му. Той го гледаше със злобните си червени очички, а зъбите му се движеха зловещо.

Разкритието почти уби Заил, защото удивлението му даде на демона време да засили хватката си. Зъбите се приближиха до гърлото на некроманта и…

Внезапно един тежък юмрук удари чудовището по слепоочието. Звярът отхвърча назад. Полт изпълни полезрението на Заил. Униформата на телохранителя бе разкъсана на парчета и по цялото му тяло имаше белези, но на лицето му цъфтеше триумфална усмивка.

— Благодарности, господарю Заил — каза той. — Онзи, когото вие убихте, беше достатъчен. Другите двама избягаха, когато разбраха колко са сбъркали!

И наистина, като се изключеше врагът на ратмианина, всички останали създания, които още се намираха тук, бяха мъртви. А докато Полт помагаше на Заил да стане, последното изчадие се скри в сенките.

Некромантът се намръщи. Беше принуден да признае, че не е могъл да засече създанията с магия. Те бяха напълно невидими за уменията му. Нищо чудно, че онова, което се спусна отгоре, го хвана неподготвен.

После се появи нова тревога. Заил се опита да види зад гърба на едрия телохранител.

— Селин! Тя…

— Недокосната е… но дали не е пострадала… не мога да кажа.

Некромантът видя защо. Селин Несардо стоеше на същото място, както преди, обвила раменете си с ръце. Гледаше звяра, когото бе убила, и Заил веднага разбра, че това е първият път, в който домакинята му отнемаше живот. Това, че жертвата беше чудовище, опитало се да я убие, нямаше значение.

— Трябва да я изведем горе и да я сложим да си легне — предложи заклинателят. — Обстановката ще й помогне да се успокои. Ти иди при нея. Аз ще дойда след малко.

— Добре.

Хъмбърт лежеше с очите нагоре. Откъм главата на покойния наемник се разнасяше тихо мърморене, голяма част от което се отнасяше до липсата на добра ръка, в която да държи меч, и чифт крака. Заил знаеше, че щом спътникът му може да мрънка, значи не е наранен, така че отиде да вземе кинжала си, все още здраво забит в гърба на жертвата му. Докато вървеше към него, пресече останките от пентаграмата.

Чакай, моля те, чакай, моля те, чуй ме, моля те, чуй ме, моля те!

Ужасеният глас нахлу внезапно в ума на Заил и го накара да се хване за главата от подновената болка. Той се концентрира и издигна умствените си щитове, които превърнаха писъка в нещо по-поносимо.

Той иска луната, иска луната, търси луната, има я, но това не е луната, но е луната и ако луната бъде поднесена на луната, паякът ще дойде пак…

Некромантът се опита да разбере смисъла на бръщолевенето. Незабавно разпозна източника. Риордан Несардо най-накрая бе отговорил, макар и нито по очаквания начин, нито по темата, за която бе извикан. Но ужасеният тон показваше, че това е предупреждение, което не може да не бъде изказано, и че в този миг нищо не е по-важно.

„Какво искаш да кажеш? — попита мислено Заил. — Какво за паяка? Какво за луната?“

Близо до нишата, където бе погребан съпругът на Селин, се появи неясна форма. Паяк, луна, паяк, луна, паяк, луна, луна, паяк, луна, паяк, луната на паяка, луната на паяка, времето идва, паякът идва, Астрога идва…

— Астрога? — извика Заил. Това име събуди нещо в него. — Луната на Паяка?

— Заил!

Присъствието на Риордан изчезна от главата му, както и сянката до нишата. Заил чу ругаещия Полт и осъзна, че не друг, а Селин бе извикала името му.

— Внимавай, младежо! — добави Хъмбърт. — Връща се…

Две силни ръце сграбчиха ратмианина и го отхвърлиха настрани. Заил се приземи върху звяра, към който се бе насочил преди малко. Лицето му се блъсна в дръжката на кинжала. Той инстинктивно сграбчи магическото оръжие и го изтръгна, обръщайки се в същото време, за да види какво става.

Писъкът, който изпълни криптата, бе достатъчен отговор, още преди Заил да е видял източника му. Призракът се бе върнал, за да се нахрани с разсеяния заклинател.

Но Полт беше отхвърлил некроманта встрани от пътя му. Телохранителят стоеше предизвикателно, вдигнал меча пред себе си. В същия миг призракът се спусна върху него.

Ала докато ратмианинът имаше някаква защита, боецът не притежаваше никаква. Създанието премина през него, без дори да се забави, а ноктестите му криле сякаш грабнаха нещо от гърдите на Полт.

Гигантът изкрещя. Тялото му се разтърси, а кожата му се сбръчка. Мечът падна от безсилните му пръсти. Изсъхналата плът се превърна на прах и още преди телохранителят да падне, от него бе останал само скелетът.

Призракът продължи напред, без да е задоволил глада си. Седин се намираше точно пред него. Благородничката бе толкова ужасена от смъртта на лоялния си слуга, че стоеше като замръзнала.

Заил вдигна кинжала пред себе си с върха надолу. Той извика думите на магията колкото можеше по-бързо. Полт бе умрял заради него. Нямаше да допусне същото да се случи и със Селин.

Бледата светлина, излъчваща се от кинжала, се насочи към призрака, обгръщайки крилатото чудовище като паяжина. То изкрещя, все така опитвайки се да достигне Селин, която се намираше едва на няколко крачки от смъртоносния му досег.

Некромантът се изправи и извика:

— Улт и Ратма син!

Светлината се върна обратно в острието… а с нея и гърчещият се призрак. Създанието нададе вой и замаха колкото можеше по-силно с криле, но нямаше как да избяга от притеглянето. Заил потрепери от усилието, защото използваната магия черпеше сила от собствената му душа. Обаче добре знаеше, ако отпусне хватката дори мъничко, призракът ще убие и благородничката, и него.

Заклинанието представляваше вариация на онова, което некромантите използваха, за да възстановят силите си, отслабвайки тези на враговете си. Това бе опасна магия, защото да взимаш от живота на друг криеше риска да попиеш и част от качествата му. Имаше легенди за ратмиани, които буквално се бяха превърнали в убитите си врагове. Некроманти, които после заставаха на страната на ада, преди да бъдат заловени и убити от братята си.

Но това, което Заил се опитваше да направи сега, криеше още по-голям риск. Той бе комбинирал оригиналната магия със заклинанието за контрол, което обикновено се използваше за току-що умрели. Насочено срещу обикновен дух, то не представляваше трудност, но тук Заил се опитваше да контролира едно от най-опасните и свирепи създания сред немъртвите. И нещо по-лошо — макар и магията му да отслабваше врага му, тя също така го разболяваше, защото в момента той не поемаше в себе си живот, а не смъртта, която бе същността на призрака. Студът, който изпълваше човека, бе толкова жесток, че дори слуга на Баланса не можеше да го търпи дълго и да остане жив.

Пищящото изчадие сега се намираше над трупа на Полт и се приближаваше до острието. Заил оголи зъби. Имаше една последна магия наум, но искаше призракът да е възможно най-обездвижен, преди да я опита, защото иначе некромантът щеше да убие благородничката и себе си.

По-близо… по-близо… Сега!

Той се концентрира върху останките на телохранителя.

Трупът на Полт се взриви под напора на могъщата сила на болката, съпътствала смъртта му. Заил насочи тази сила към призрака.

Усилена от магията на некроманта, смъртната енергия погълна изчадието и го изпепели. Призракът успя да нададе един последен яростен писък… и изчезна без следа.

Заил направи всичко възможно да се отдръпне от смъртта на чудовището, но усилието му не бе изцяло успешно. Фаталните енергии на смъртта го погълнаха…

Последното, което чу, бе викът на Селин.