Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (12)

Единадесет

Заил пропадаше сред вихър от влудяващи звуци. Писъци, викове, смях — всичко това атакуваше слуха му, докато мислено не започна да се моли да оглушее.

Той продължаваше да стиска здраво кинжала, съзнавайки, че оръжието е единственото, което стои между него и съдба, по-лоша от всяка друга, която можеше да си представи. Ритуалното острие блестеше ярко, но в този чудовищен свят носеше слаба утеха.

После паяжината изчезна без предупреждение и некромантът залитна…

За да се сблъска само миг по-късно с някаква твърда повърхност.

Заил остана да лежи известно време, зашеметен и неспособен да стори нищо, за да се защити. С всеки изминал миг очакваше да бъде разкъсан на парчета, но нищо не се случи.

Най-накрая ратмианинът успя с огромно усилие да се изправи на крака.

Чак тогава видя, че дрехите му са се променили. Сега носеше одежди като на мъжете и жените от видението си, жреците с емблемата на паяка, избродирана на гърдите им, и плашещите накити на главите.

— Благословени, трябва да побързаш… — изсъска глас, дошъл сякаш от гроба. Силни ръце сграбчиха китките на изненадания некромант и го поведоха към павирана алея, която едва сега видя. — Луната се издига. Жертвоприношението трябва да бъде направено скоро и само ти имаш позволението му.

— Какво? — Заил погледна към говорещия и едва се удържа да не извика, когато го видя.

Лицето на мъжа представляваше разлагащ се кошмар, в който гнездяха безброй малки паячета. Там, където паяжините не покриваха гниещата зеленикава плът, други паяци се хранеха с останките от мускули и сухожилия с глада на вампири. Едното око се бе обърнало навътре в орбитата си и изглеждаше напълно изсушено, а другото отдавна беше станало храна на създанията.

По задната страна на черепа се спускаха дълги нишки рехава коса, гъмжаща от червейчета. Робата на съществото бе разкъсана и изцапана, а през плата се виждаха изпъкнали ребра. Ръката, която държеше тази на Заил, не бе в по-добро състояние. И по цялото тяло на мъртвия свещеник малките арахниди не спираха да пъплят…

А на главата му некромантът видя онова, което преди смяташе за накит. Гледаше го с изпълнените си с омраза нечовешки очи.

Паяк-паразит.

Заил инстинктивно се отдръпна, но се блъсна в друг жрец. Този не бе в по-добро състояние. Всъщност долната му челюст висеше на една страна, задържана само от левия мускул. Двете му очи все още си бяха на мястото, но бяха пожълтели и изсушени.

— Те всички са подготвени за теб — каза вторият и гласът му звучеше по същия начин като на първия. — Нямат търпение да бъдат пратени в ръцете на Астрога!

Астрога? Духът на Риордан Несардо бе споменал това име. А дали тогава нямаше и нещо за луна? Заил се опита да си спомни, но напевът се върна и изпълни ума му, прогонвайки мислите му. Некромантът стисна кинжала още по-здраво, с надеждата да попречи на гласовете около него да го подлудят.

Първият жрец внезапно посегна към оръжието.

— Това не ти е нужно, благословени. Токарик носи правилното острие. Нека те освободя от товара ти.

— Не! — Заил внезапно осъзна, че не може да си спомни защо иска да задържи кинжала, но все пак отказа да го пусне.

— Както желаеш, благословени. Засега.

Зловещата фигура направи гротескно подобие на успокоителна усмивка.

— Почти стигнахме, благословени — добави вторият, а челюстта му се люлееше при всяка дума.

Некромантът погледна напред… и видя безкрайна редица каменни олтари, които продължаваха сякаш в безкрая. Всеки имаше осмоъгълна форма и върху тях бяха завързани крещящи и гърчещи се тела.

Заил осъзна, че всички те са били одрани живи.

— Те викат от нетърпение — промълви първият.

— Слава на Астрога! — промърмори вторият с благоговение.

Но ратмианинът поклати глава.

— Това е погрешно. Дисбаланс във всемира!

Те, изглежда, не чуха протеста му. Жреците го завлякоха до първия олтар със сила, която мъртвешкото им състояние изобщо не издаваше. Там ги посрещнаха още две разлагащи се фигури с паяци на робите. Те се поклониха ниско.

— Луната е почти при нас — каза по-високата фигура, която бе толкова разложена, че единствено гласът й издаваше, че някога е била жена.

— Астрога се възнася — прибави спътникът й, чийто по-закръглен стомах се гърчеше под прогнилите му дрехи. Няколко паяка с различни размери и свиреп вид пъплеха навън-навътре през дупките в робата му.

Първата жертва изкрещя безсловесно. Жената-труп нежно погали одрания череп на бедния човек.

— Нека не го караме да чака повече, благословени. Той копнее да стане част от величието на Астрога.

— Да… разбира се…

Заил бавно вдигна костния кинжал.

— Не с това острие! — спря го незабавно тя и сграбчи китката му. В другата си ръка държеше различен кинжал. Той бе напълно черен и с гравирана на дръжката осмокрака фигура.

През това време първият жрец отново се опита да откъсне пръстите на Заил от бялото оръжие. Усилията му обаче бяха напразни и накрая труповете трябваше да се задоволят с това, че дезориентираният некромант пое черния кинжал в другата си ръка.

— Над сърцето — подкани го дебелият жрец. — Два бързи разреза и органът излиза още биещ…

— Сърцето — промърмори Заил. Той огледа агонизиращата фигура. Горният слой на кожата очевидно бе одран с невероятно майсторство, позволявайки на жертвата да оживее. Ратмианинът подозираше, че на мъжа е била дадена някаква отвара, преди да започне мъчението, за да не го убие и шокът от болката.

Разлагащите се жреци насочиха ръката му и Заил се приготви да среже гърдите на жертвата. Два бързи разреза. Трябваше да са дълбоки, ако искаше да може да бръкне и веднага да извади сърцето.

Той погледна към собственото си оръжие. Наистина щеше да е най-добре да се отърве от другия кинжал. Той нямаше нищо общо с жертвите на Астрога и само щеше да създаде проблеми при изваждането на важния орган.

Но преди да го подаде на някой от спътниците си, жрецът с полуразпадналата се челюст погледна нагоре и обяви:

— Луната на Паяка изгря! Астрога е сред нас!

Заил вдигна очи.

Луната представляваше съвършена сфера, кръгла и блестяща. В началото беше бледа, но после по горния й край пробягаха сенки. Те се спуснаха надолу, докато не образуваха осем линии. След това, когато първата от тях достигна средата, ги последва по-голяма кръгла сянка.

И само след секунди огромна фигура на паяк покри луната. Заил се вгледа в нея, удивен, колко реална изглеждаше.

— Трябва да удариш сега! — настоя жената, шептяща в ухото му.

— Удари сега! — подкани го първият жрец.

— Удари сега!

— Удари сега!

Закачулените фигури, намиращи се около другите олтари, поеха новия напев:

— Удари сега… удари сега…

— Удари сега и ще получиш благословията на Астрога! — обяви внезапно одраната жертва, а лишените й от клепки очи се взряха в тези на некроманта и в тях заблестяха пламъци. — Ти ще си съдът за величавото ми възраждане! Бог сред смъртните!

Ръката на Заил потрепери. Той поклати глава и когато един от разложените жреци се опита да му помогне, заклинателят внезапно се отскубна от тях.

— Не! В името на Ратма, Одисиан и Терони… заповядвам ти да ме оставиш!

Труповете тръгнаха към него.

— Стига, благословени — започна първият. — Имаш дълг. Съдба. Дай ми белия кинжал и веднага ще разбереш и приемеш всичко.

— Със сигурност ще ти дам кинжал.

Заил хвана черното оръжие за острието и го хвърли към демоничния жрец.

Зловещият кинжал не полетя към гърдите на трупа — защото какво сърце би оцеляло толкова дълго, — а към главата, където некромантът знаеше, че се намира силата, държаща тялото живо.

Кинжалът се заби в черепа. Ръцете на жреца се стрелнаха към мястото и безпомощно задърпаха дръжката.

После трупът се свлече в гнусна купчина от гниещо месо, кости и продран плат.

Жената се спусна към Заил, а другите я следваха плътно.

— Трябва да завършиш жертвоприношенията!

Некромантът вдигна собствения си кинжал пред тях и повтори имената, които бе казал преди малко, добавяйки и нови:

— В името на Ратма, Одисиан, Терони, Джалк, Крилатия Мумрит и Траг’Оул, аз ви отхвърлям! Отричам това място, този чудовищен свят!

Останалите немъртви жреци също се втурнаха към Заил — рояк, чиято форма ставаше все по-зловеща с приближаването им. Протегнаха към него дълги нокти, разтвориха гладни усти. За некроманта това бе като отново да преживее кошмара на Урех… но този път те щяха да откъснат повече от ръката му.

Заил започна да мърмори под нос, призовавайки Ден’Траг, Зъба на Траг’Оул. Въздухът пред него се изпълни с блестящи стрели, които незабавно се понесоха към чудовищните му нападатели. Първите в редиците им, включително жреците, с които бе говорил, паднаха, надупчени от могъщите остриета. Телата се заизвиваха и загърчиха, а после се разтопиха и от тях останаха само малки червени локви.

Но към него продължаваха да напират цели легиони. Макар и да знаеше, че е безполезно, той се обърна назад, търсейки някакъв изход.

И там, само на няколко стъпки от него, видя приканваща бяла дупка.

Некромантът знаеше, че може да е капан, но въпреки това се затича към отвора. Не можеше да остане тук и да се бие още дълго. Измъкването му от хипнотичната магия бе щастлив обрат, но срещу подобен брой нападатели със сигурност нямаше да издържи.

Когато заклинателят се приближи към нея, дупката заблестя. Заил заслони очи и вдигна кинжала си, сигурен, че е попаднал в нова беда.

Но вместо това чу зад себе си силни стонове. Ратмианинът рискува да погледне назад и видя как първите редици демонични жреци взеха да се разпадат на прах.

Заил прошепна молитва към Траг’Оул и се хвърли в дупката. Зад гърба си чу яростното съскане на нещо много по-зло от тълпата немъртви. То го удари в гърба и почти спря устремния му бяг.

Но в този миг дупката се затвори…

А в следващия върху втрещения некромант започна да се излива дъжд. Той падна тежко на земята и костите му изпукаха.

Изтътна гръмотевица и го оглуши. Със схванато тяло и останал без сили, Заил остана да лежи неподвижен няколко минути. Ако немъртвата орда го бе настигнала в този момент, той нямаше да е способен да ги спре да го разкъсат на парчета.

Малко по малко обаче дишането му се успокои и агонията, обхванала тялото му, утихна до нещо поносимо. Некромантът примигна, за да избистри погледа си, и най-накрая се огледа наоколо.

Пред очите му се разкри гъста гора от борове и дъбове. Отгоре му се лееше неотслабващ дъжд. Въпреки невероятното си зрение, Заил не виждаше почти нищо. Все още беше нощ, което го караше да подозира, че едва ли е бил дълго извън килията си, а гората изглеждаше типична за Уестмарч.

Но къде бе градът? Накъдето и да се обърнеше, ратмианинът виждаше само сенчести дървета.

Малко по малко осъзна, че все още стиска кинжала в лявата си ръка. Заил вдигна мистичното оръжие и промълви думите на една кратка магия.

Острието заблестя за миг, а после светлината изчезна.

Некромантът се завъртя в кръг, като през цялото време мълвеше заклинанието. На една трета от обиколката кинжалът изведнъж проблесна отново.

Значи се намираше в околностите на града. Нямаше как обаче да разбере на какво разстояние. Подозираше, че го чака дълга разходка.

Дъждът продължаваше да се излива. Започна да се спуска мъгла, която само направи горския мрак още по-плътен. Заил придърпа качулката на главата си и потегли на път.

Кошмарът, който току-що бе преживял, бе като жигосан в ума и тялото му. За малко не бе станал жертва на гнусното изчадие, нахлуло в килията. И по-лошо, Заил започваше да вярва, че то е търсело не само душата, но и тялото му.

Но защо? Кой — или какво — беше Астрога? Символът му беше паякът. Заил знаеше, че трябва да разпознае или името, или знака, но и това знание, също както идентичността на мистериозния Карибдус, вероятно бяха блокирани в съзнанието му.

Другият заклинател и този Астрога явно бяха свързани. Дали Карибдус не беше визджереец, който търсеше древното наследство на мистериозния господар на жреците? Събитията от това видение явно бяха изкривена версия на нещо, което се е случило отдавна. Жреците някога са били живи и дишащи мъже и жени, изцяло отдадени на злия си господар. Това нямаше да е първият път, в който някой алчен визджереец бродеше из изгубени и забранени места, копнеейки за сила.

Земята започна да се снижава, докато той вървеше към Уестмарч. Заил си спомни всичко, което знаеше за тези територии, и прецени, че не се намира далеч от планините, които бе видял при пристигането си в града. Вероятно ако не беше толкова тъмно и мъгливо, щеше да ги зърне над дървесните върхари. Ако беше така, значи изтощеният заклинател бе предположил правилно, че връщането ще му отнеме доста време.

А после какво? Щяха да открият, че го няма, а стражът е бил брутално убит. За никой нямаше да има съмнение, че той е отговорен за касапницата. Дори за Селин. Всички мъже и жени в града щяха да се опитат да го заловят.

Селин. Заил откри, че мисълта тя да повярва, че той е отговорен за убийството, го тревожи повече от всичко друго. Съмняваше се обаче, че ще успее да я накара да види истината. Той самият не би повярвал.

Може би щеше да е най-добре да изостави всичко, свързано с Уестмарч, но некромантът не можеше да го стори. Дори и да не беше толкова лично замесен, вече бе станало ясно, че над тази земя е надвиснала сянката на нещо зло. Ако той просто се откажеше, това щеше да означава да подпомогне нарушаването на Баланса и да запрати света в ръцете на Първичните злини.

Ботушите на Заил затъваха в подгизналата почва. Това го забавяше, но решителността му се засилваше. Беше дал клетва на духовете на Ратма и Траг’Оул. Бе отдал живота си на своето призвание, изоставяйки всичко друго. Пътят на Ратма му позволяваше повече или по-малко да изкупи собствените си грехове…

Така му се искаше наоколо да има и друг от неговия вид, и по-специално някой от старейшините, които го обучаваха някога. Но Фалая, слабият Хорус и безликият Нил се намираха от другата страна на моретата-близнаци, ако вечната битка не ги бе унищожила от последната им среща насам. Възможно беше неколцина по-млади ратмиани да бродят разпръснати из Западните кралства, но ако наблизо имаше такива, Заил със сигурност щеше да ги усети, както и те него.

„Само от теб зависи — укори се той. — Не е ли това, което винаги си искал? Да си сам… съвсем сам?“

Внезапно през шума на дъжда и гръмотевиците проехтя свиреп животински рев. Нещо голямо тичаше през мъгливата гора.

Заил вдигна кинжала си и призова още светлина. За миг успя да мерне висока фигура с червени очи и бяло-кафява козина. Движеше се като човек, но и като звяр.

После тя отново изчезна в гората.

Но некромантът не се подлъга от това. Завъртя се, използвайки кинжала и развитите си сетива, за да намери създанието.

Какво беше? Не и мечка, изглеждаше твърде човекоподобно. За краткото време, в което го бе видял, Заил разпозна някои черти, които му напомняха за нещо друго, за нещо от ученията му…

Листата зад гърба му изшумоляха почти недоловимо.

Некромантът се претърколи и гигантското създание скочи върху мястото, където бе седял допреди миг. Заил се опита да го пореже с кинжала, докато профучаваше край него, но създанието се оказа доста ловко за размерите си и се измъкна от обсега му.

Звярът не се поколеба, а отново скочи в гората и изчезна, сякаш не е съществувал.

Ратмианинът зачака, дишайки тежко. Когато изминаха няколко секунди, а чудовището не се появи, той се надигна внимателно. Но по никакъв начин не си въобразяваше, че е в безопасност. С тези две атаки звярът само го преценяваше. Следващия път, когато се появеше, нещата щяха да бъдат съвсем сериозни.

Заил начерта три символа във въздуха и насочи острието към мястото, където за последно бе видял потайния си нападател. За съжаление блясъкът на кинжала, концентриран, както се предполагаше, върху звяра, не разкри нищо.

Той зачака. Напразно. Накрая некромантът се видя принуден да продължи. Знаеше, че дъждът и гръмотевиците ще му попречат да чуе каквото и да било, преди нападателят да скочи право върху него, а тогава щеше да е твърде късно. Всяка стъпка му отнемаше цяла вечност, а напрегнатото очакване растеше.

„То е само животно — каза си той. — Ти си човек. Можеш да го надхитриш.“

Но Ратма учеше, че в природата всичко се бори да запази Баланса. Затова, докато хората имаха предимство по отношение на интелигентността и сечивата, горските зверове пък бяха станали по-тихи и бързи.

По-смъртоносни.

Той знаеше няколко магии, които можеше да използва срещу звяра, но само ако го видеше, преди той да го повали. В много отношения този враг бе по-опасен от визджереец или немъртвите жреци.

Ярка светкавица освети местността. Некромантът се възползва от мимолетния проблясък и огледа всичко, което можа. Но все така не откри и следа от нападателя.

Дали съществото не го бе оставило заради по-лесна плячка? Заил се съмняваше в това, но ако чудовището още го преследваше, защо не го бе нападнало повторно?

Той продължи да върви още няколко минути, наблюдавайки внимателно всяка сянка и движение. Наклонът се увеличи и стана по-хлъзгаво, така че подгизналият некромант трябваше да се хваща с дясната ръка за храстите, докато се спускаше към по-равния терен.

Внезапно чу ромолене на вода. Той присви очи и различи поточе, което пресичаше пътя му. Заил внимателно нагази с единия крак във водата, а после и с другия…

Един огромен юмрук се появи сякаш от нищото и го удари в лицето.

Некромантът падна във водата, изпускайки кинжала си. Отново чу смразяващия кръвта рев и силен плясък във водата. Все още проснат по гръб в потока, Заил погледна нагоре.

Пред очите му се очерта тъмният силует на свирепия гигант.

Лявата ръка на Заил инстинктивно се стрелна встрани. Кинжалът полетя от мястото, където бе паднал, и се приземи в дланта му.

Той го вдигна и вложи цялата си воля в светлината.

Местността се озари от бяло сияние, сякаш дузина мълнии бяха ударили земята едновременно. Звярът изрева изненадано и инстинктивно прикри очите си.

И чак тогава Заил за пръв път видя вендигото.

Фигурата му наистина приличаше на човешката, но изглеждаше непропорционална, защото макар и краката му да бяха като дебели космати дънери, а тазът — два пъти по-широк от този на Заил, не можеха да се сравняват с огромните гърди и колосалните му рамене, които сигурно достигаха два метра на широчина. Ръцете съответно можеха идеално да свършат работа като чифт тарани на коя да е армия. Всеки юмрук бе достатъчно широк, за да обхване главата на Заил, и очевидно имаше силата да смачка черепа му като презрял плод. Цяло чудо бе, че ратмианинът още беше жив, при това в съзнание. Руните, поставени от Кс’и’Лак върху наметалото, явно вършеха работа.

Що се отнася до главата на вендигото, тя бе голяма и плоска. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш е паднала от мястото си, защото не беше на края на врат, който да се издига от раменете, както при хората, а се намираше насред гърдите. Поради тази причина съществото имаше вид на изгърбено. Челото на вендигото бе ниско, а носът — плосък, като на приматите в Кеджистан, но във формата на главата имаше нещо човекоподобно, а очите също щяха да напомнят човешките, ако в тях не пламтеше дива ярост.

Гигантът отново изрева, разкривайки острите зъби на хищник, който си пада по човешката плът. От легендите, които бе чел, Заил знаеше, че някога вендиго не били такива. Дивите хора — както ги наричаха ратмианите — били тихи и затворени, но това се променило през последните няколко поколения. Покварата на Първичните злини докоснала дори техните чисти души и ги превърнала в чудовищата, които бяха сега. Макар и да будеха ужас у хората, истинският проблем идваше от факта, че вендиго и другите подобни примитивни раси неизбежно ставаха първата жертва в битката за Баланса. Хората бяха започнали да ги ловят, а кожите им се превръщаха в скъпи палта, търсени от богатите.

Заил съжаляваше за падението на тази раса, но не достатъчно, за да жертва живота си, нахранвайки звяра. Докато гигантът се възстановяваше от шока, некромантът насочи кинжала надолу и каза заклинанието.

Около съществото се появи бледо синьо сияние, което наелектризира козината му. То изсумтя, но след като видя, че не се случва нищо повече, посегна към Заил.

И в този миг мълнията порази чудовището.

Силата на заряда отхвърли ревящия вендиго като играчка. Гигантът се блъсна в едно дърво, което се пречупи от удара и короната му падна на няколко крачки вдясно от Заил.

Некромантът се изправи на треперещите си крака и погледна тъмната сянка, лежаща насред останките от ствола. До ноздрите му достигна миризмата на опърлена козина.

Вендигото не помръдна.

— Слава на Ратма — измърмори Заил. Силите и концентрацията му отслабваха все повече и повече и той се съмняваше, че би успял да стори нещо, ако тази последна магия се провалеше. Бе превърнал вендигото в жив магнит за природните сили и елементи с надеждата, че бурята ще реагира незабавно. И извади късмет.

Некромантът се подпря на един близък дънер и отвърна поглед от неподвижното тяло. Не знаеше колко още може да издържи, но трябваше да продължи да върви. По един или друг начин щеше да стигне Уестмарч. Нямаше избор.

Зад гърба си чу гърлено ръмжене и пращене на клони.

Ратмианинът погледна през рамо и видя как вендигото се надига като феникс от пепелищата. Звярът разтърси глава и въпреки че Заил не виждаше очите му, знаеше, че са вперени в него.

Той стисна зъби и се облегна на дървото. Вдигна кинжала си, но умът му бе твърде разконцентриран, за да направи магия.

Косматият гигант се олюля несигурно. Заил се удиви, че съществото още е живо и че изобщо може да стои на краката си. Ако мълнията не можеше да спре такъв звяр, каква сила би могла?

Вендигото се препъна и падна на коляно. Остана на едно място, дишайки тежко, и некромантът разбра, че електричеството наистина му е причинило сериозни поражения. Заил се успокои. Сега в ума му се появиха дузина магии, които биха го избавили от чудовищния му враг.

Вендигото обаче направи нещо странно — действие, толкова невероятно различно от всичко, което заклинателят очакваше, че той свали кинжала и зяпна.

Горският обитател го погледна… и протегна двете си ръце в очевидно умоляващ жест.

Вендигото — страховитото създание, което току-що се бе опитало да се нахрани с него — сега го молеше за помощ.