Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (3)

Две

Странноприемницата „Черният овен“ беше каменна сграда с плосък покрив в долния край на град Уестмарч, където си даваха среща подозрителни и неприятни типове. Но колкото и да бе парадоксално, заведението се посещаваше и от могъщите и богатите, както от онези, които искаха да използват уединението за някои не съвсем почтени сделки, така и от тези, които просто търсеха тръпката. Точно тази вечер там присъстваха по-малко представители от всеки вид, седяха на масите си и говореха над халби с пареща гърлото бира или полупрегорено овнешко.

Но каквато и да бе причината да изберат „Черният овен“ в тази мъглива вечер, всички без изключение се обърнаха без някаква разбираема за тях причина към скърцащата врата в мига, в който големите камбани на града отбелязаха късния час.

Той имаше бледа кожа, а тясното му лице прилягаше повече на прилежен чиновник, отколкото на мистериозна личност, обвита в черно наметало и роба. Най-впечатляващи бяха очите му, доста скосени и изненадващо сиви. Изпод качулката на наметалото се подаваха няколко кичура черна коса, които се спускаха над челото. Непознатият бе слаб, но стегнат като акробат.

Високите му кожени ботуши не издадоха звук по старите дъски, когато пристъпи към едно свободно сепаре. Наметалото му се диплеше, докато вървеше, и на мъждивата светлина на висящите от тавана медни лампи дребните сребристи символи, извезани по дрехата, проблясваха, изчезваха и отново се появяваха. Под наметалото се виждаха няколко малки кесии и една по-голяма, които висяха от колана на странника. В голямата бе скрит някакъв кръгъл предмет с размерите на малък пъпеш.

Той се настани на една от пейките в празното сепаре със същата безшумна лекота, с която бе влязъл в странноприемницата. Останалите посетители на „Черният овен“ го погледаха още известно време, но след като човекът не направи нищо интересно, а просто остана да седи в сенките, повечето се върнаха към собствените си занимания и напитки. Неколцина от по-покварените се престориха, че правят същото, но погледите им непрестанно прескачаха към кесията и мистериозното й съдържание.

А от отсрещния ъгъл една млада жена, чиято изящна красота се открояваше сред останалите посетители на „Черният овен“, наблюдаваше напрегнато новодошлия. До нея седяха двама мъже — единият беше гигант, който нямаше как да не е телохранител, а другият изглеждаше горе-долу на нейна възраст и имаше доста сходни черти, за да се разбере, че е роднина на жената. Той се мръщеше по посока на странника и очевидно не харесваше онова, което виждаше.

Русокосата сервитьорка с пищно тяло, която трябваше да се погрижи за нуждите на закачуления мъж, отказа да излезе иззад дървения тезгях, където от няколко бъчви наливаха бирата в халбите. Собственикът — оплешивяващ едър мъж на средна възраст — помисли малко, а след това си избърса ръцете и се зае със задачата.

Пъхнал ръце под колана на избелялата си престилка, той се приближи към сепарето. Огледа новодошлия изпод гъстите си вежди с много повече уважение, отколкото обикновено показваше към посетителите си, които не бяха със знатно потекло.

— Добре дошъл, милорд! Аз съм Хирам. Собственик на „Черният овен“. За нас е необичайна чест да имаме посетител като вас. Необичайна, но не и нечувана. През годините са минавали и други… един-двама.

Седналият мъж кимна.

— Да, предполагам, че не са мнозина. Ние не идваме често… в Уестмарч. — Гласът му бе мек и спокоен.

— Какво… какво мога да ви предложа?

— Яхнията, която надушвам, ще свърши работа. Бих помолил за вода… но подозирам, че ще е по-здравословно да пия бира.

Хирам изсумтя.

— Аха.

— Ами това е всичко… освен ако нямате и свободна стая.

Собственикът преглътна.

— Само за една нощ?

— Да. — Мъжът явно усети колебанието на Хирам, защото бръкна в една от кесиите на кръста си. Когато я вдигна, от нея се разнесе звън на едри монети.

Голяма част от безпокойството на собственика на странноприемницата изчезна.

— Да, за една нощ няма да е проблем, милорд…

— Заил. Просто Заил.

Сивите му очи се отместиха от Хирам.

— Незабавно ще ви донеса храната и пиенето, милорд Заил — обяви гостилничарят, без да обръща внимание на последните думи на другия. За него всеки, който имаше пари да си плати добре, заслужаваше титла, дори и да беше като този мъж.

Когато отново остана сам, Заил скришом огледа помещението. Никога не бе стигал толкова далеч от дома си и въпреки външното си държание, се чувстваше напрегнат. Той нямаше желание да напуска джунглите на Кеджистан и да ходи към Западните кралства, но сили, много по-могъщи от него, го привлякоха тук.

„Защо ли не мога да съм като тях? — мислеше си той. — Напълно в неведение за проблемите, които ни чакат“.

Пътешествието му го отведе до кралството Уестмарч и столицата му, която носеше същото име. Предпазливият разпит на местните — предпазлив, защото човек с неговото призвание винаги рискуваше да си навлече нежеланото внимание на властите — му донесе само непотвърдени слухове. Достатъчни, за да го заинтересуват, но не и да му обяснят защо е бил привлечен точно към този регион.

Той забеляза, че жената в другия край на помещението все още го гледа във всеки миг, в който мисли, че не я вижда. От погледите и шепота между нея и по-дребния мъж, когото Заил сметна за неин брат, стана ясно, че тя е разпознала в него последователя на Ратма и запазването на Баланса.

Човек, който черпи сили от света на мъртвите.

Мнозина отбягваха некромантите — често не без основание, — но онези като Заил, които се бяха отдали на ученията на Ратма, не желаеха да вредят на хората. Неговият вид се бореше с Мрака, срещу Първичните злини, защото победата на ада щеше да разруши Баланса завинаги. Методите на ратмианите може би невинаги се харесваха на необразованите маси, но не друго, а резултатите имаха значение. Една-едничка загуба можеше да означава край за всички.

Всеки некромант бе обучен да следва собствения си път в тази битка и сам да избира начина, по който да я води, според това, което му диктуваха чувствата. За Заил непреодолимото усещане, че трябва да предприеме пътешествие през моретата-близнаци, бе голям шок, но той не се опита да избегне дълга си. Балансът се намираше в твърде крехко състояние, за да се преструва, че не забелязва онова, което трябва да направи.

В края на краищата Световният камък бе унищожен…

Мрачните му размисли бяха прекъснати от връщането на Хирам с храната му. Яхнията представляваше зеленикавокафява маса с парченца стари зеленчуци и жилаво месо, но имаше приемлив аромат и вкус, а и бирата изглеждаше достатъчно добра. Заил очакваше нещо по-лошо, затова кимна одобрително. Бе толкова гладен, че можеше да изяде масата, макар че никога не би издал подобна слабост дори пред себе си. Последователите на Ратма се научаваха да гладуват продължителни периоди от време, за да прочистват телата си, но Заил бе гладувал повече от обичайното. Даже тази не особено качествена гозба щеше да му върне голяма част от енергията.

Некромантът плати на собственика и свали лявата си ръкавица. Взе желязната лъжица, оставена до паницата, и започна да се храни. Дясната му ръка остана с ръкавица въпреки нарастващата горещина в помещението.

Когато посегна към питието си, откъм голямата кесия се разнесе приглушен звук. Облечената в ръкавица длан на Заил незабавно я цапна леко. Звукът спря.

Той се огледа с крайчеца на окото си, за да види дали някой е забелязал. Само жената, изглежда, бе видяла нещо необичайно, но вместо да се притесни, само заговори още по-оживено с младия мъж. Той от своя страна сви рамене и каза нещо очевидно пренебрежително по адрес на Заил.

Некромантът насочи вниманието си обратно към храната и мислите си. В действителност той нямаше как да е сигурен, че Световният камък е бил унищожен, но доказателствата определено бяха налице. Планина Ареат, където според легендата бе скрит камъкът, се бе взривила и целият й връх бе унищожен. Дори тук, в далечния Уестмарч, бяха чули тътена. Слуховете изобилстваха сред онези, които знаеха за какво да гледат. Говореше се, че една от самите Първични злини — Баал, Повелителя на разрухата — е причинил унищожението на Световния камък, и ако това бе така, света на смъртните го очакваха много по-големи беди. Камъкът съществуваше от зората на времето, създаден, според ученията на Ратма, за да предпазва смъртните. Сега и силите на Светлината, и тези на Мрака можеха да се опитат да покорят човечеството, а със своите титанични битки двете космически сили заплашваха да унищожат онова, което копнееха да притежават. И по някакъв начин всичко това бе свързано с порива на Заил да дойде в Уестмарч. Някъде в огромното кралство скоро щеше да се прояви отзвукът от ужасното дело на Баал.

Единственият проблем бе, че той нямаше представа какво да направи след това. Усещането му за спешност му нашепна само да дойде тук. И в момента се чувстваше объркан и дезориентиран.

„Ако не можеш да намериш пътя, изчакай и пътят ще те намери.“ Предполагаше се, че самият Ратма е казал това, и от предишния си опит Заил знаеше, че твърдението е съвсем вярно. Но въпреки дългогодишното си обучение, вече ставаше нетърпелив. Ако Балансът — и съответно, всичко останало — бе застрашен, пътят трябваше да го открие бързо.

Той подуши мъжа, озовал се внезапно до сепарето му, преди да го види. Човекът, с дълги бакенбарди и шапка, изглеждаше така, сякаш е прекарал целия си живот в морето. Съдейки по белезите и липсващия пръст, голяма част от това време бе прекарал като пират. Морякът се наведе над масата, закривайки от погледа на Заил всичко останало в странноприемницата, и огледа ратмианина от горе до долу.

— Едно приятелче казва, че си некромант…

— Приятелят ти е прав — отвърна Заил с надеждата, че така бързо ще приключи разговора.

Уви, случаят не беше такъв. Западнякът се наведе толкова близо, че дъхът му едва не задуши заклинателя, и продължи:

— Значи тези знаци по наметалото ти… — Той сграбчи част от плата близо до рамото на Заил и го придърпа между двамата. Отблизо символите почти танцуваха. — Значи те всичките са за смъртта.

— Отнасят се до аспектите на тленността на живота и онова, което следва.

— Смърт.

— Наред с други неща. — Некромантът не искаше да привлича повече внимание към себе си, но виждаше, че този разговор не отива на добре. Какво намерение имаше този мъж…

— Махни гадните си пръсти от окото ми! — изрева един твърде познат глас.

Някъде иззад гърба му някой ахна, а после изруга. Веднага след тях се чу трополене и същият глас извика:

— Мътните ме взели! Не мога да се въздържа! Заил! Заил, друже!

Мъжът, който бе говорил с некроманта допреди малко, внезапно посегна към гърлото му.

Заил обаче беше по-бърз. С ръба на дланта си удари челюстта на злодея, запращайки го назад. В същото време некромантът прошепна няколко думи под нос.

Белязаният моряк се огледа панически из стаята. Посочи към един празен ъгъл и изпелтечи:

— В името на моретата-близнаци! Какъв е този звяр? — Погледът му се измести наляво. — И още един! Демони! Навсякъде демони!

Той изкрещя и се затича, подминавайки приятеля си — едър брадат мъж, който държеше кинжал в едната си ръка. Другата му бе все още наполовина свита. Заил бързо погледна към кръста си. Докато първият моряк го разсейваше, спътникът му бе отрязал връзките на голямата кесия, без некромантът да го усети.

Разбира се, това бе най-голямата грешка, която двамата можеха да допуснат.

Вторият крадец със закъснение видя, че Заил се изправя. Опита се да го намушка, но заклинателят промълви друга дума.

Острието изобщо не стигна до него. Нападателят му залитна, а после се ококори. Започна ужасено да размахва ръце.

— Очите ми! Не виждам! Очите ми!

Ефектът бе само временен, също като магията, накарала другия крадец да си мисли, че е заобиколен от демони. Заил посегна към ослепения моряк…

— Внимавайте! — извика женски глас.

Той се изви назад точно навреме, за да избегне острието на меч, насочен към корема му. Жилестият мъж, който очевидно бе в съюз с другите двама, се ухили и замахна отново.

Некромантът посегна към кръста си и измъкна малък кинжал. Съперникът му се засмя, защото макар и оръжието на заклинателя да бе странно — със змиевидни гънки и издялано от някаква кост, — то не можеше да се мери с дължината на меча.

Но когато главорезът замахна към Заил, кинжалът се озова помежду им и парира по-голямото острие с лекота. Нападателят направи още два опита, но и двата пъти трябваше да отстъпи.

Тогава Заил започна да го притиска. Той с лекота преодоля защитата на другия и поряза разбойника по ръката и гърдите. Противникът му започна да отстъпва… но се спъна в откраднатата кесия.

— Внимавай къде стъпваш! — оплака се глас, който явно идваше отвътре.

Крадецът се стовари на пода. В отчаянието си, той запрати меча си към Заил, а после скочи и хукна да бяга. Пътем сграбчи за ръката все още слепия си другар и двамата мъже изхвърчаха през вратата.

Заил нямаше намерение да ги гони. Той втъкна кинжала в колана си, а после бързо си прибра кесията. Гласът отвътре започна да кълне, но некромантът бързо цапна нещото и то млъкна.

Повечето от останалите посетители бяха избягали в един или друг момент от битката. Малцината останали вътре го гледаха с напрежение, омраза и не малко страх. Заил с интерес забеляза, че жената и телохранителят й стояха в такава поза, сякаш са били готови да му помогнат. В действителност те бяха единствените, които не изглеждаха смутени. Ратмианинът си спомни предупредителния вик и разбра, че именно благородничката го е спасила. Той сведе леко глава в нейна посока, забелязвайки как тя дори в момента го преценяваше.

Заил се върна в сепарето си и Хирам притеснено се приближи до него. Некромантът с лекота разчете изражението на лицето му, защото го бе виждал твърде често.

— Ще си тръгна — информира го некромантът, преди съдържателят да събере кураж да го помоли. — И няма да ми трябва стая.

Хирам не можа да прикрие облекчението си.

— С мен нямате проблем, милорд, но другите, те не разбират…

Заил му махна с ръка, за да спре да се обяснява, а после прибра ръкавицата си от масата. Сложи си я и хвърли няколко монети на Хирам.

— Мисля, че това ще стигне.

Едрият мъж погледна съдържанието на дланта си.

— Повече от достатъчни са, милорд! Не мога с чиста съвест да…

— Не се притеснявай.

Некромантът не беше богат, никак даже, но тъй като това бе първата му спирка в столицата, искаше да напусне с някаква форма на достойнство, дори и след подобен хаос. Това вероятно беше изгубена кауза, но той чувстваше, че трябва поне да опита.

Заил се насочи към изхода на „Черният овен“ със същата тиха и спокойна походка, с която бе влязъл. Той нямаше представа къде ще прекара нощта, но ако беше нужно, щеше да спи на открито. Бе свикнал с това в джунглите на Кеджистан и сега нямаше да е особено различно, освен че беше по-хладно. Благодарение на обучението си можеше да игнорира повечето промени в температурата и за щастие времето тук така или иначе не беше много студено.

Мъглата бе станала по-гъста от влизането му насам. Заил се концентрира в опит да оцени ситуацията не само с очите си.

— Проклети бандити… — изръмжа един глас на кръста му.

— Замълчи, Хъмбърт.

— Да де, не ти се търкаляше безпомощно на пода… и то без дори да си пийнал преди това!

Заил потупа кесията.

— Не, аз трябваше само да се сражавам с меч.

— Да, и няма нужда да ми благодариш за помощта, младежо! Какво щеше да правиш без мен?

Бледата фигура си позволи кратка усмивка, но не отвърна нищо.

После усети нечие друго присъствие, което се приближаваше.

— Тихо! — нареди той шепнешком.

— Да не би пак… — Обаче ново потупване от страна на некроманта най-сетне накара невидимия му спътник да замълчи.

С изострените си сетива Заил откри местоположението на идващия зад гърба му човек. Той продължи напред сякаш в неведение, с една ръка на дръжката на кинжала.

Тежко трополене издаде приближаващите стъпки на другия. Очевидно потайността не беше сред силните страни на преследвача му.

Когато усети, че човекът е достатъчно близо, Заил се извъртя рязко, стиснал в готовност бледото острие.

Погледът му съзря тъмната фигура на гигант. Нещо в нея се стори познато на заклинателя и когато погледна по-отблизо, разпозна мъжа. Това беше телохранителят на благородничката, която го бе предупредила в странноприемницата.

Косата на великана беше късо подстригана. Кръглото му лице и широкият нос с големи ноздри напомняха на ратмианина за някои от приматите, населяващи дърветата в джунглата. При все това обаче в тъмнокожия мъж пред Заил нямаше нищо глупаво. Позата му издаваше, че е добре обучен боец, по начин, напомнящ на некроманта за капитан Кентрил Дюмон — наемник, когото уважаваше много.

Телохранителят бе облечен в тъмносиня ливрея и панталон, с алени ивици на ръкавите и на крачолите. На униформата, точно над сърцето, имаше избродирана емблема — червен кръг с глава на син ястреб в него. Една от онези злощастни традиции, които често даваха на враговете чудесна мишена, в която да се прицелват. Ботушите на човека се сториха прекалено лъскави на некроманта, но никога нямаше да прояви глупостта да го сподели с тази ходеща планина.

— Идвам по молба на моята господарка — изтътна телохранителят и показа, че и двете му ръце са празни. Акцентът му издаваше, че идва нейде от Лут Голейн, на западния край на моретата-близнаци — място, през което Заил бе минал на път към Западните кралства. — Тя иска съвета ви, ратмианино, по един въпрос за душата.

— Някой свещеник на Закарум няма ли да бъде по-подходящ?

Гигантът се ухили и дори в мъгливия мрак Заил видя белите му зъби… многото му бели зъби.

— Никой от Закарум не би харесал намеренията на господарката.

Фактът, че тя искаше некромантът да отиде при нея, бе достатъчно показателен за това, но Заил не беше готов просто да се съгласи.

— И какво би желала тя от някой като мен?

— Трябва да говори със съпруга си, и то спешно.

Щом жената имаше нужда от него, значи мъжът й беше мъртъв. Въпрос за наследство, без съмнение. Някои хора мислеха, че ратмианите не са по-различни от шарлатаните, които предсказваха бъдещето или правеха сеанси по панаирите или по пътищата. Платени изпълнители, дори ако неколцина от тях имаха дарбата.

Той понечи да се извърне, но телохранителят беше на друго мнение. Той посегна към ръката на Заил, без да осъзнава каква опасност криеше това.

— Тя няма към кого да се обърне. Каза, че нещо я е привлякло към странноприемницата и когато ви видя, беше сигурна, че вие сте причината.

Некромантът се поколеба. Последното вероятно бе лъжа, но твърдението, че е била привлечена към това място също като него, го накара отново да си спомни думите на Ратма. Дали сега не му се разкриваше пътят?

Той бързо премисли различните за и против на това да се съгласи… и откри, че против натежават. При все това, когато отвори уста, за да отговори, каза:

— Добре. Ще се видя с нея.

— Благодаря ви… — Тонът на телохранителя издаваше огромно облекчение — нещо, което Заил не очакваше от наемен воин към работодателя му. Повечето просто щяха да приемат отговора. Некромантът разбра, че този мъж е невероятно лоялен.

Едрият му спътник го поведе през забулените в мъгла улици. Въпреки съгласието си да види благородничката, Заил оставаше предпазлив. Това можеше да е капан, подготвен от крадци или дори от жреци на Закарум.

Но ако беше капан, трябваше да е много сложен. Когато се намираха на няколко пресечки от „Черният овен“, некромантът и все така безименният му спътник стигнаха до елегантна карета, теглена от четири мускулести бели коня. Намусеният кочияш, носещ същите дрехи като телохранителя, кимна на заклинателя. Заил забеляза, че гербът на дома изобщо не бе прикрит, което бе в контраст с дългогодишната практика на аристократите, захванали се с подобни начинания. Тази благородничка или не желаеше да крие действията си, или просто бе много наивна.

Телохранителят пристъпи да отвори вратата на каретата. Когато го направи, от вътрешността се показа една фигура. Заил се отдръпна леко.

Беше младата жена. Кожата й бе една отсянка по-тъмна от неговата, а пълните й устни имаха наситен цвят, който некромантът ясно виждаше, че не е резултат от червило. Косата й се спускаше на вълни по раменете и гърдите й. Той не се съмняваше, че лицето и тялото й привличаха много мъже, но тя очевидно не използваше даденостите си, за да влияе на другите. Или поне не го правеше с противен некромант.

Благородничката огледа внимателно Заил, а после се обърна към телохранителя си:

— Благодаря ти, Полт.

Гигантът се поклони.

— Господарке…

Тя протегна тънката си ръка към ратмианина.

— Моля, влезте.

— Първо, бих желал да чуя име, милейди. Истинско име.

Преди тя да успее да отговори, един мъжки глас от вътрешността на каретата изръмжа:

— В името на звездите, Селин! Казах ти, че това отива твърде далеч. Не му казвай нищо и да се махаме от това вонящо място! Зная много по-добри места да се напием от бълхарника, който току-що напуснахме.

Заил си спомни мъжа от „Черният овен“, когото бе сметнал за неин брат. Засега в личностите на двамата се долавяха твърде малко прилики. Това, че бе издал малкото й име, докато настояваше да не му казва нищо, говореше много.

— Мълчи, Сардак — отвърна жената тихо и се усмихна на некроманта така, сякаш добре разбираше какво си мисли за необуздания й спътник. — Молбата му е основателна, ако искаме да ми помогне.

— Не можеш да вярваш на такъв като него! Църквата на Закарум казва, че той е осквернител на гробове, крадец на трупове…

Усмивката на Селин изчезна, а погледът, който хвърли на невидимия Сардак, го накара незабавно да млъкне. Когато тя отново се обърна към Заил, в очите й се четеше искрено извинение.

— Брат ми ме защитава, както и аз него, милорд…

Тя очевидно трябваше да защитава невъздържания Сардак доста повече, отколкото той нея, но Заил не го отбеляза на глас. Вместо това само кимна, а после се приближи.

— Просто Заил, милейди.

— Нищо повече?

— В моя орден най-често изоставяме другите си имена, защото сме само слуги на Баланса и нямаме връзки с род или клан.

— Е, „просто Заил“, аз съм лейди Селин Несардо и ако това е достатъчно представяне, бих предпочела да напуснем това място. Онова, за което искам да говоря с вас, е по-подходящо да се обсъди другаде.

Тя се прибра в каретата и поканата й да седне до нея бе очевидна. Заил повдигна вежди — малко бяха жените, които доброволно биха му предложили това, дори и за да призове духа на богатия им съпруг. Той очакваше да го помолят да седне до чаровния Сардак.

Откъм кесията се разнесе приглушено сумтене. Полт се намръщи, но тъй като шумът не се повтори, телохранителят се успокои. Все още държейки вратата, той каза:

— Господарю Заил?

Некромантът му кимна леко и се вмъкна в каретата с тихата лекота на сянка. Селин ахна леко, когато видя скоростта и грацията му, а от другата седалка Сардак измърмори проклятие.

Зрението му бе по-добре пригодено към мрака от това на повечето хора, затова той веднага видя киселото изражение на лицето на брата. Въпреки заплашителното отношение на Сардак обаче, заклинателят прецени, че мъжът не представлява опасност за него. Пиенето явно бе единственото оръжие на Сардак, а той го използваше само срещу себе си.

За краткото време, през което брат й бе привлякъл вниманието на некроманта, лейди Несардо напълно възстанови самообладанието си. Тя погледна към голямата кесия.

— Каретата е малка. Мога да кажа на Полт да сложи товара ви в багажното отделение отзад, ако искате. Така може би ще ви бъде по-удобно.

Заил бързо постави ръка върху торбата и отвърна:

— Тя остава с мен.

Жената очевидно видя движението на ръката му, но не го показа.

— Да, видях как онези крадци научиха това за собствен ужас.

Лейди Несардо не каза нищо повече за кесията. Дори не прояви интерес към съдържанието й, въпреки че без съмнение бе чула гласа в странноприемницата. Ако Заил се съгласеше да й помогне, така или иначе щеше да разбере истината съвсем скоро.

Сардак запази мрачно мълчание през целия път, зяпайки некроманта така, сякаш са му поникнали глиги и чифт рога. Заил очакваше домакинята му да започне да обяснява нуждите си, но когато заговори, тя само му задаваше обикновени въпроси, като това как е протекло пътуването му през моретата-близнаци и как изглежда Лут Голейн. Селин обаче не го попита защо е предприел това пътуване. Благородничката правеше всичко възможно да му окаже вниманието, дължимо на някой с нейното обществено положение. Тъй като бе свикнал да го гледат с презрение, недоверие или страх — чувства, които ясно усещаше у брат й в момента, — това подейства ободряващо на Заил.

Тогава, без предупреждение, го заля черна вълна, която погълна сетивата му.

Дори за неговото обучение това бе твърде много. Заил изстена и внезапно се отпусна на облегалката на седалка.

Вътрешността на каретата изчезна. Некромантът се озова в безкраен черен вихър. Кокалести пръсти се впиха в плътта му и той чу воя на хиляди изгубени души. Пръстите го разкъсваха неумолимо, съживявайки в ума му друг един ужасен миг от миналото, което накара дясната ръка на ратмианина да се свие в юмрук.

Внезапно Заил се оказа в плен на лепкава субстанция, която не виждаше. Тя бе навсякъде и дори най-лекото движение го потапяше още по-надълбоко в нея. Воят стана по-отчаян. Той чу звуците на битка и викове на смърт. Магически сили започнаха да бушуват около него.

И тогава… се приближи нещо друго. То се пресегна отвъд смъртта, от далеч по-лошо място. Макар и да бе много далеч, той усещаше ужасяващото зло, което се излъчваше от тази сила…

Но в този миг във вихъра на мислите му се появи друго присъствие. Заил не можеше да каже кой или какво е това, но разбираше, че то се опитва да го измъкне от обсадата, под която се намираше. Той сграбчи тази нишка към живота и накрая успя да фокусира волята си.

Умът на некроманта се отскубна от лепкавата субстанция. Сграбчващите го ръце и жалните гласове изчезнаха, а с тях — и болката. Изгубила плячката си, тъмната сила потъна обратно в гнусното място, от което се бе появила.

А светът на смъртните отново започна да идва на фокус.

Първото, което Заил видя, бе помръкналото лице на лейди Селин Несардо, надвесено над него. Изражението й бе изпълнено единствено с тревога. Усети хладната й длан на челото си.

И в същия миг осъзна, че тя е била източникът на нишката.

Благородничката притежаваше магическа дарба.

— Очите му пак се фокусираха! — промърмори тя. Другата й ръка се насочи към брат й. — Дай ми шишенцето си!

— Селин…

— Шишенцето!

Миг по-късно тя поднесе малка сребърна бутилка до устните на Заил. Законите на ратмианите не забраняваха пиенето, но течността в гърлото му го изгори като огън.

Некромантът се закашля силно. Докато се давеше, чу кикота на Сардак.

— Може да се оправи с мъртвите, но не и с пиенето…

Селин го изгледа ядно.

— Имайки предвид какво изливаш в тялото си, бъди благодарен, че не ми се налага да го моля да призовава твоя дух.

— Моят дух поне ще бъде пълен с алкохол!

Заил не обърна внимание на спора им, който очевидно бе стар и незначителен в сравнение с тази изненадваща атака върху съзнанието му. Той се надигна и седна изправено. Лицето му не издаваше нищо от мислите му. Но колкото и спокоен да изглеждаше, дълбоко в себе си некромантът все още усещаше ефекта на по-ранното напрежение. Случилото се го бе заварило напълно неподготвен, точно когато повечето му защити бяха свалени.

Откъде ли се бе появило? Той не беше усетил нищо при пристигането си в Уестмарч, дори и в „Черният овен“. Как бе възможно толкова могъща сила да е до такава степен концентрирана в едно място?

— По-добре ли сте? — попита Селин.

— Да, всичко е наред.

— Какво се случи?

Вместо да отвърне, Заил я изгледа и попита:

— Тук се крие нещо повече от обикновен разговор с духа на някой близък, нали?

Каретата рязко спря. Лейди Несардо бързо подаде глава през прозореца.

— Пристигнахме — обяви благородничката, напълно игнорирайки въпроса му.

— Няма по-добро място от дома — добави с известна ирония Сардак.

Полт се появи до вратата на господарката си. Той я отвори, а после предложи ръката си на лейди Несардо. Сардак, който се движеше с изненадваща грациозност за човек в неговото пияно състояние, слезе веднага след нея, без дори да погледне некроманта.

Когато излезе от каретата, Селин нареди:

— Помогни на приятеля ни, Полт. Пътуването не беше леко за него.

Без да му мигне окото, телохранителят протегна огромната си ръка към ратмианина.

— Господарю Заил?

— Благодаря ти, но вече съм достатъчно добре.

Той слезе, държейки голямата кесия близо до себе си. Докато бе възстановявал силите си, каретата очевидно не само беше достигнала портите на местоназначението им, но и бе влязла вътре. Около добре поддържаната морава се издигаше висока тухлена стена с шипове. Заил видя, че каретата е минала по каменна пътека, която стигаше от желязната порта до предните стъпала на къщата.

— Добре дошъл в скромното ни убежище — пошегува се братът на Селин, протягайки ръка към дома си.

Заил погледна нататък… и после още по-нататък.

Сред множеството високи сгради със стърчащи кули и гаргойли по назъбените парапети на покривите, домът на Несардо се открояваше със своята уникалност. Издигаше се по-високо от всичките си съседи, но за разлика от техните кули, чиито покриви бяха полегати и покрити с потъмнели от времето керемиди, покривът на неговата бе закръглен като луна и изглеждаше толкова чист и светъл дори в мрака на нощта, че в началото Заил го сметна за нова добавка. По-внимателният оглед на постройката обаче незабавно показа, че това не е така. Между отделните части не се виждаха пролуките, които неизменно присъстваха дори и при най-внимателното преустройство. Тази къща изглеждаше така, както е била проектирана от архитектите си.

Некромантът продължи да оглежда. Под странния сферичен покрив гладките стени на кулата преминаваха в по-типичната правоъгълна форма и бяха почти двойно по-широки от най-големия съседен дом. Покривът на главната част се издигаше толкова рязко, че придаваше на жилището на Селин усещането за катедрала или църква — в пълен разрез с върха на кулата.

На всеки етаж имаше по осем прозореца, всеки с формата на осмоъгълник. Осем колони с канелюри се издигаха от двете страни на входа, който се състоеше от две масивни железни порти, всяка от които бе украсена с осем дъговидни ивици. За да достигнат до тях, посетителите трябваше първо да се изкачат по същия брой мраморни стъпала, достатъчно широки, за да могат половин дузина хора да стъпят на тях едновременно.

В почти всеки друг момент подобно вманиачаване в определено число би привлякло интереса на Заил, защото ученията на Ратма включваха разбиране за влиянието на числата върху Баланса. Имаше такива, чиято употреба с лекота накланяше везните в една или друга посока, ако ги прилагаше някой достатъчно запознат с материята.

Но сега некромантът не обърна никакво внимание на този факт, защото изведнъж осъзна нещо много по-важно и притеснително.

Сградата пред него приютяваше не само семейство Несардо, но и източника на онова, което почти го бе повалило в каретата.