Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moon of the Spider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Луната на паяка

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2007

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-0540-9

Американска, първо издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Тринадесет

Заил стоеше предпазливо пред вендигото, опитвайки се да разбере какво си мисли създанието. Некромантът и звярът не бяха помръднали, откакто вторият бе протегнал ръка в молба за помощ.

Практичното начало в Заил, което обикновено бе водещо във взимането на решения, настояваше да остави вендигото на произвола на съдбата. Все пак то бе прокълнато чудовище, което се хранеше с човешка плът, творение на Първичните злини и нищо повече.

Но другото начало — емоционалното, което бе почти непознато за ратмианина и което съвсем наскоро се бе разбудило в душата му, настояваше, че този звяр изобщо не се държи както би трябвало. Той напомняше на Заил за времената, описани в древните легенди, когато вендиго и себеподобните им били кротки създания, живеещи уединено в горите и планините.

Накрая, след като гледа в очите своя доскорошен преследвач повече от час, некромантът се изправи и се приближи към ранения гигант.

Огромните лапи, които можеха да го разкъсат на парчета, не помръднаха. Заил се наведе и докосна едната от тях, а после внимателно я обърна с дланта нагоре и промълви няколко думи.

В отговор вендигото изръмжа глухо няколко пъти. Некромантът не разбираше какво се опитва да каже звярът, но тонът предполагаше миролюбивост и доверие.

„В мрака има светлина така, както и в светлината има мрак“. Така проповядваше Ратма. Заил се надяваше, че древният водач е бил прав.

Той се насочи към крака на вендигото — причината за страданието на създанието. Силата на експлозията наистина го бе счупила. Само чудовищната мощ на звяра му бе позволила да се изправи отново.

Но това не бе достатъчно, за да обясни промяната в поведението на гиганта. По някакъв начин силите, призовани от Заил, бяха засегнали нещо дълбоко в сърцето и душата на вендигото и го бяха извадили от зловещата поквара на Първичните злини. Това беше единственото смислено обяснение.

Некромантът посегна към строшения крак на звяра, като хвърли още един поглед към очите му. Изуми се. Дори в мрака виждаше невероятната промяна в тях. Те вече не бяха кървясали и изпълнени с безумна ярост. Сега се оглеждаше в две езера, които го трогнаха с почти човешката си тъга.

Тези очи го накараха да се реши. Ратмианинът докосна с кинжала счупеното място, а със свободната си ръка начерта няколко символа във въздуха над крака.

Вендигото отново изръмжа глухо. Лапата му се насочи към крака. Заил погледна към огромната ръка, но не отстъпи. Само магията му имаше значение.

Вендигото отдръпна лапата си и остави некроманта да работи.

По счупения крак премина бледожълто сияние. Костта се изправи и разкъсаната кожа зарасна. Белегът избледня, а после напълно изчезна. Накрая мястото дори се покри с козина.

Когато приключи, Заил въздъхна уморено. Не му бе отнело много време, но усилието беше огромно. И все пак резултатът го задоволи.

Внезапно звярът изръмжа току до ухото му и двете му огромни лапи го вдигнаха във въздуха.

Гигантът притисна два пъти влажния си нос към този на некроманта. Вендигото изсумтя гърлено и накрая върна много по-малкия си спътник на земята.

— За нищо — каза Заил, защото не знаеше как иначе да отговори.

Вендигото изръмжа глухо. Очевидно разбираше човека по-добре, отколкото той него.

Ратмианинът очакваше то да се втурне към гората, но вместо това създанието отново започна да ръмжи на своя език, като през цялото време сочеше зад гърба на Заил. В началото некромантът помисли, че там може би има някаква опасност, но малко по малко осъзна, че гигантът сочи към Уестмарч.

— Да, трябва да отида там.

Дъждът бе намалял — поне малко — и въпреки че уменията на Заил не можеха да премахнат изцяло изтощението му, той трябваше да продължи. Когато потегли обаче, вендигото тръгна с него.

Ратмианинът подхвърли:

— Няма нужда да идваш с мен.

Създанието му отговори с комбинация от ръмжащи и грухтящи звуци, някои от които звучаха доста мило, въпреки че си оставаха неразбираеми. Значението беше ясно. Огромният звяр нямаше да остави Заил да се оправя сам.

— Нищо не ми дължиш. Можеш да се върнеш в гората.

Гигантският му спътник не се впечатли от тези думи.

Заил се намръщи, но се примири с неизбежното и тръгна към Уестмарч. В сравнение с крачките на вендигото, неговите направо ехтяха като гръмотевици.

Пътуването изцеди и последните сили на некроманта, но с едрото създание, следващо го по петите, усети как увереността му се възвръща. Когато най-сетне съзря в далечината стените на града, той въздъхна облекчено, без да го е грижа в момента, че обитателите на Уестмарч вероятно искаха да му вземат главата не по-малко от демоните в Урех.

— Хвала на Траг’Оул. — Заил погледна през рамо към косматия си спътник. — Но…

Ала вендигото бе изчезнало без предупреждение.

Некромантът предпазливо огледа тъмната гора. Нищо не подсказваше, че легендарният звяр изобщо е бил с него. Заил не спираше да се диви на хитростта на създанието, както и на умението му да се движи толкова безшумно. Имаше огромен късмет, че бе оцелял след първоначалната му атака.

При вида на столицата, вендигото с право бе решило, че задълженията му приключват. Заил направи знака на Баланса и пожела на горския обитател да се върне без проблеми в леговището си. Ратмианинът бе превърнал това създание в отцепник от собствения си вид, защото останалите все още бяха омърсени от Първичните злини. Всъщност некромантът не бе направил никакво добро на досегашния си враг — самотният вендиго винаги щеше да бъде чужд сред своите.

Но звярът бе благодарен, че се отърва от злото в себе си, и ратмианинът се успокои, че при подобни обстоятелства и той би пожелал същото за себе си.

Единственият знак, че нощта преминава в ден, бе лекото изсветляване на облаците. Времето оставаше все така лошо и заклинателят чувстваше, че причината за това са силите, струпали се около града. Сили, които може би бяха манипулирани от лорд Джитан и… и…

И тогава, гледайки Уестмарч, името Карибдус изведнъж изникна в съзнанието му.

Но… този път Заил си спомни…

Спомни си… и зяпна от ужас пред знанието, което сега безпрепятствено изпълваше ума му.

 

 

Селин се изправи несигурно на крака. Беше паднала от много високо и сега се намираше далеч по-надълбоко от третото ниво, към което си мислеше, че се спуска. Според собствената й преценка, която на този етап не можеше да не подложи на съмнение, бе паднала на дълбочина, равняваща се на три или четири допълнителни нива.

Ако не бяха непредсказуемите й умения, със сигурност щеше да е мъртва. Скалите, върху които лежеше, бяха назъбени и остри. Цяло чудо бе, че по тялото си имаше само няколко драскотини.

Наоколо се виждаха само камъни и пръст. Синьото сияние все така се носеше край нея, но обхватът му бе ограничен и затова първият й оглед на заобикалящата я обстановка не й разкри нищо.

Колкото и да се взираше, Селин не видя и следа от Полт. Въпреки случилото се, тя бе сигурна, че не е имало предателство от негова страна. Духът му бе очаквал рефлексите, опазили я от чудовищата в криптата, да я спасят и сега.

Искаше й се и тя да е толкова уверена.

Запрепъва се напред, все така придружена от светлината. За първи път се подразни от нейното слабо сияние. Ако беше по-ярка, може би щеше да види, че подът, върху който стъпва, е нестабилен. Това със сигурност щеше да й спести доста проблеми.

Благородничката впи очи в магическата светлина и се концентрира. Искаше повече. Искаше сияние, способно да озари всичко, намиращо се напред, за да не се изложи отново на някаква опасност.

Светлината се подчини и се усили неколкократно. Тя стана толкова ярка, че в началото лейди Несардо трябваше да закрие очите си, за да не ослепее.

А когато посмя да погледне отново, гледката пред нея я накара да отстъпи назад от ужас.

Късият коридор, в който се намираше, свършваше само след два метра. Ако бе направила още няколко крачки, Селин щеше да открие колко точно може да й навреди ограничената магия за светлина.

Но дори и тогава нямаше да види и една десета от онова, което се намираше отвъд.

Помещението се спускаше надолу и се разширяваше, образувайки нещо подобно на голяма купа. Но по-впечатляващото бе, че в нея имаше огромен амфитеатър с каменни пейки, в който без проблем можеха да се съберат стотици зрители. Въпреки очевидната й древност, цялата конструкция бе непокътната. Като се изключи прахта, единствените белези за пораженията на времето бяха пукнатините по някои от пейките и един участък, където покривът се бе срутил, смазвайки два реда отдясно.

Но макар и впечатляваща, гледката бледнееше пред онова, което Селин видя в отсрещния край на древния амфитеатър.

Паякът висеше на златна паяжина, която покриваше стената на пещерата. Огромното му тяло бе изградено от черен нефрит, който проблясваше злокобно срещу светлината. Членестите му крака бяха извити надолу и завършваха с рубинени нокти.

Главата бе голяма поне колкото самата Селин и върху нея имаше осем огромни диаманта вместо очи. Благородничката отклони поглед от кристалните орбити, защото във фасетките им имаше нещо, което даваше усещането, че паякът е… гладен.

Чифт златни зъби, по които имаше пръснати малки кървави рубини, завършваха образа.

Това събуди у нея много ярки спомени за създанията в криптата. Селин бързо се огледа, но въпреки че нямаше следа от изчадията, тя копнееше да се върне у дома. По-добре да се изправи пред добрия капитан Матюс, отколкото да остане тук.

Но вместо да постъпи точно така, лейди Несардо тръгна към амфитеатъра. Не можеше да обясни действията си дори на самата себе си. Умът й крещеше да се обърне и да бяга, но по някаква причина огромният паяк я привличаше въпреки отвращението и страха й.

Кракът й докосна първия камък.

От всички страни я обгърна шепот, но Селин не можеше да види източника му. Благородничката направи още една крачка и гласовете станаха малко по-силни. В тях се усещаше някакъв ритъм, почти като пеене или ритуален напев.

Привлечена от паяка, сякаш хваната в мрежата му, младата жена продължи да слиза. Напевът се усили и започна да ехти из амфитеатъра. Сега тя видя — или може би си въобразяваше? — закачулени фигури на мъже и жени, седнали на пейките около нея с екзалтирани лица и немигащи очи, впити в огромния паяк. Призрачната публика пляскаше с ръце в такт с напева.

На половината път по стълбите най-сетне стана ясно какво казват. Това не бяха отделни думи, както първоначално бе предположила Селин, а само едно име.

— Астрога… — напяваха те. — Астрога… Астрога…

— Астрога — прошепна и тя. Имаше нещо много познато в това име, сякаш го е знаела не по-зле от своето собствено, а после по някакъв начин го е забравила.

— Астрога… — повтаряха духовете, които сякаш я подканяха да продължи напред. — Астрога…

Селин приближи дъното и сега огромният паяк-бог се намираше почти над нея. Пред него имаше олтар, по чиято повърхност пълзяха като вени избледнели алени ивици.

Внезапно видя върху него да лежи призрачната фигура на млада жена с широко отворени упоени очи. Зад нея стоеше слаб жрец, върху чиято роба бе избродиран символът на паяка-бог.

— Астрога… Астрога — извика той. — Приеми този дар, за да се отвори пътят за твоето завръщане…

После жрецът извади от широките си одежди зловещ кинжал. Напевът на тълпата се усили…

Силен вик изпълни амфитеатъра.

Хваната между миналото и настоящето, Селин Несардо се обърна при звука.

Сред публиката се появиха мъже в брони, също толкова призрачни, колкото и облечените в роби фигури, върху които се нахвърлиха. С мечове и стрели те поваляха онези, които се изпречиха на пътя им. Но никой не отстъпваше.

— Синовете на Ракис ни нападат! — изкрещя някой. — Синовете на Ракис ни нападат!

— Довърши церемонията! — извика друг, от посоката на жреца. Когато погледна натам, Селин видя, че сега до него стоят още двама души — жена и едър мъж. Именно мъжът говореше. — Довърши церемонията, преди да се появят проклетите им визджерейци!

Но жрецът поклати глава.

— Не! Луната вече залязва! Пропуснахме мига! — Той подаде нещо на жената, но Селин не можа да го види добре. Беше нещо кръгло. — Отнеси я! Трябва да се предава от поколение на поколение, докато времето му отново настъпи…

— Но къде? — попита жрицата.

— Където и да е! Накрая на света, ако е нужно! — изръмжа онзи с кинжала. Зад гърба им в амфитеатъра воините, умрели преди столетия, отново избиваха хора, чиито кости вече бяха станали на прах. — Стига онези, които дойдат след нас, да помнят кога трябва да бъде върната… и къде!

— Ами кръвта? — запита другият мъж, сочейки завързаната пред тях млада жена. — Къде ще намерим друг с нейната кръв? Тя е също толкова важна, колкото и изгревът на луната!

Главният жрец се усмихна мрачно.

— Самият Ракис, в нетърпението си да създаде династия, ни даде безкрайни възможности! — Той също посочи упоената жена. — Дори след столетия ще има хора с нужната кръв! Сега вървете! Бързо! Визджерейците ще са тук всеки миг!

Жената кимна. Двамата с едрия мъж се обърнаха… и изчезнаха в миналото.

С чудовищно изражение на лицето жрецът с кинжала се надвеси над жертвата си. Мигът за жертвоприношението на жената бе отминал и тя не можеше да послужи на неговия бог, но това нямаше да го спре да я убие заради собствените си тъмни страсти.

Обаче стрелата, която ненадейно прониза гърлото му, го спря.

Кинжалът падна на пода. Жрецът изхриптя и се свлече върху девойката, която най-накрая се разбуди. Тя изстена, а после очите й се фокусираха за пръв път… и погледнаха директно към Селин.

Това бяха очите на самата лейди Несардо.

Амфитеатърът утихна.

Със силен стон Селин падна на едно коляно. Виковете на умиращите заглъхнаха.

Отне й повече от минута да осмисли напълно обкръжението си. Тя бавно се изправи и се огледа. Всичко изглеждаше така, както го бе видяла за пръв път. Прах, напукани пейки и нищо повече. Телата на избитите поклонници ги нямаше, нито пък през затрупания с камъни вход нахлуваха въоръжени мъже. Всичко това бе останало в далечното минало, където му беше мястото.

Погледът й се върна върху олтара. Жената с нейните очи вече я нямаше — също спомен от миналото, както и всички останали. Все още шокирана, Селин все пак събра смелост да докосне една от избледнелите червени ивици. Вече знаеше, че това е засъхнала кръв от някоя предишна жертва.

— Ужасно… — прошепна благородничката. — Ужасно.

— Понякога ужасът е нужен, за да се постигне нещо добро.

Тя се извърна рязко и се озова лице в лице със закачулен и облечен в броня мъж. Черните му одежди и бледото слабо лице й напомниха за Заил.

— Виждате мъртвите почти толкова добре, колкото и ние — отбеляза спокойно новодошлият. — Може би заради онова, което носите в себе си, ги виждате дори по-добре.

— Кой… кой сте вие? Приличате на… на… — Селин се поколеба.

— На Заил? — Устните му потрепнаха в едва доловима усмивка. — Това е защото и аз съм като него — последовател на благословения Ратма… некромант, ако предпочитате. — Облеченият в черно мъж се поклони леко. — Можете да ме наричате Карибдус.

Селин пребледня. Тя се извърна и едва не се сблъска лице в лице с чудовищно създание, увиснало от гигантския кристален арахнид.

Паяк. Жив паяк, голям колкото невръстно дете. Той изсъска срещу нея, а челюстите му се раздвижиха, сякаш създанието се изкушаваше да си отхапе парче от лицето й. Противното му дебело тяло бе покрито с твърда черна козина. Осемте зелени и изпълнени със злоба очи се намираха точно над устата и всички бяха насочени към вцепенената благородничка.

Селин отстъпи… и се сблъска с облечения в броня некромант.

Карибдус я хвана за китките и я задържа притисната към тялото си. Късата побеляла коса и интелигентното му лице й напомниха на някои от учителите, които й бяха преподавали в младостта й. Това придаваше на всяка негова дума, изговорена съвсем спокойно, още по-зловещо значение.

— Стига, лейди Несардо, не бива да се боите от малкия ми любимец. Скаро прави само каквото му кажа, а и знае, че не бива да пострадате… засега.

— Пуснете ме!

— Ратма е прав, като казва, че Балансът ще ни открие пътя, ако сме търпеливи. Дойдох да взема малък, но важен за задачата ни предмет — един кинжал, а откривам вас, чакаща тук, сякаш нямате търпение да легнете на олтара.

Селин стисна зъби и се опита да призове силата си. Ако имаше момент, в който наистина да се нуждае от нея, това беше сега.

Светлинката, която още се рееше край нея, се усили и се превърна в ярък изблик на заслепяващо сияние. Карибдус изръмжа и вдигна ръка, за да заслони очи.

Благородничката се изтръгна от разхлабената му хватка и се затича към единствената възможна посока. Така се отдалечаваше от входа, през който бе дошла, но това нямаше значение. Важното беше да избяга от некроманта.

Зад нея Карибдус промърмори нещо.

Земята под краката й изтътна. От устата й се изтръгна вик на изненада, когато около нея зейнаха пукнатини. От тях изригнаха стари кокали: бедрени кости, черепи, ребра, лопатки. Костите се завихриха около нея, сякаш беше попаднала в центъра на торнадо.

Селин се опита да си пробие път през тях, но вихърът се движеше заедно с нея. Всеки път, когато удареше нещо, то се връщаше обратно.

После няколко парчета паднаха на земята. Върху тях се спуснаха други и костите бързо образуваха квадратни плоскости.

Пред благородничката се издигна стена от човешки кости. Селин се извърна, но преградата отново се оформи насреща й. Погледна зад гърба си и видя, че и там няма път за бягство.

Само след миг се озова в клетка от кости, която се издигаше високо над главата й. Последните няколко парчета оформиха таван и Селин вече не можеше да избяга дори с катерене.

Тя удари клетката с юмрук и въпреки че при сблъсъка проблесна синя светлина, не се случи нищо друго, освен че я заболя ръката.

Спокойни и отмерени стъпки я предупредиха за приближаването на Карибдус. Лейди Несардо се обърна към него. Той изобщо не изглеждаше раздразнен от опита й да избяга. Всъщност по лицето му се четеше дори задоволство.

— Във вените ви наистина тече силна кръв. Почувствах го от самото начало. Тя ще отвори пътя.

— За какво говорите? Защо правите това?

Той й направи знак да замълчи, сякаш беше някое малко дете.

— Държа да разберете, че всичко, което върша, е за доброто на Баланса, а съответно и на света.

Иззад рамото му се появи чудовищният паяк. Гнусното създание пролази по ръката на Карибдус и се сви в сгъвката на лакътя му.

Некромантът погледна към паяка и на лицето му най-сетне се появи някаква емоция. Той замърмори на звяра като на бебе, галейки го по гърба.

Когато вниманието му се насочи отново към Селин, емоцията изчезна.

— Трябва да ви помоля за прошка за онова, което ще направя. Това е разновидност на нещо, което наричаме изсмукване на живота. Необходимо е, за да не се опитате да сторите нещо глупаво.

Преди затворничката да успее да реагира, свободната му ръка се стрелна през една пролука в стената на клетката. Покритите с ръкавица пръсти я докоснаха в основата на шията.

Изведнъж я обзе слабост. Чувстваше се така, сякаш цялата й сила се е оттекла от нея… и е преминала в некроманта. Благородничката се дръпна, но вече бе твърде късно. Тя загуби съзнание.

И докато Селин Несардо се свличаше на пода, Карибдус, в чийто глас не се долавяше и следа от чувства, каза:

— Наистина ужасно съжалявам.