Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 204 гласа)

Информация

Превръщане от PDF в чист текст: Уфтак Музгашки
uftak (25.08.2006)
Сканиране и разпознаване
cantona
Корекция
e-bookBG (14.04.2006)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Източник: http://e-bookbg.com

Издание:

Джеръм Дейвид Селинджър. Спасителят в ръжта

Преводач: Надя Сотирова

Редактор: Иван Петров

Художник: Трифон Калфов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Екатерина Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна корекция от Еми

Глава III

Аз съм най-страшният лъжец, който някога сте срещали. Това е ужасно. Ако съм тръгнал за будката да купя някое списание и ме попитат къде отивам, в състояние съм да кажа, че отивам на опера. Това е просто страшно. Та като казах на стария Спенсър, че трябва да отида в гимнастическия салон да си взема екипировката и прочие, това си беше чиста лъжа. Та аз дори не си държа екипировката в гимнастическия салон.

В Пенси живеех в новото крило на името на Осенбъргър. То беше за ученици от горните класове. Аз бях в предпоследния клас. Моят другар по стая беше абитуриент. Крилото беше на името на онзи Осенбъргър, който се учил в Пенси. Той натрупал куп пари от погребални бюра, след като напуснал Пенси. Отворил такива погребални бюра из цялата страна, чрез които можеш да погребеш някой от домашните си за пет долара. Само да го видите стария Осенбъргър! Той сигурно просто натиква мъртвите в чувал и ги пуска в реката. Така или иначе, дал на Пенси куп пари и те нарекли крилото ни на негово име. На първия мач през годината пристигна в училището в дяволски голям кадилак и ние трябваше да станем прави на трибуната и да му викаме „ура“. После на другата сутрин в църква ни държа реч цели десет часа. Започна с около петдесет брадати вица, само да ни покаже какъв веселяк е. Голяма птица. После започна да разправя, че никога не се срамувал да падне на колене и да се помоли на Бога, когато се намирал в затруднение или нещо такова. Каза ни, че винаги трябва да се молим на Бога — да разговаряме с него и прочие, където и да се намираме. Да сме си представяли Христос като наш приятел и прочие. Той самият си разговарял непрекъснато с Христос. Дори когато карал колата. Уби ме. Просто виждам как тоя лицемерен кучи син дава първа скорост и моли Христос да му изпрати повече мъртъвци. Единствената добра част от речта му беше в средата. Тъкмо ни разказваше каква важна птица е, какви удари прави и прочие, когато изведнъж момчето, което стоеше пред мене, Едгар Марсала, пръдна страшно силно. Беше ужасно неприлично, всред църква и прочие, но и доста забавно. Милият Марсала! Едва не хвърли покрива във въздуха. Почти никой не се изсмя на глас, а старият Осенбъргър се престори, че дори не е чул, но нашият Търмър, директорът, който седеше точно до него на трибуната, очевидно го чу. Братче, как се разсърди. Не каза нищо тогава, но на следващата вечер ни наложи задължителен занимателен час в училищното здание и дойде да ни държи реч. Каза, че момчето, нарушило спокойствието в църквата, не е достойно да бъде в Пенси. Опитахме се да накараме милия Марсала да го откърши още веднъж точно когато нашият Търмър говореше, но той не беше в настроение. Така или иначе, ето къде живеех в Пенси — в крилото на стария Осенбъргър, в новото общежитие.

Приятно беше да се завърна в стаята си след посещението у стария Спенсър, защото всички бяха на мача, а отоплението беше пуснато по изключение. Някак уютно ми стана. Свалих си якето и връзката, разкопчах яката на ризата и тогава си сложих каскета, дето го бях купил в Ню Йорк същата сутрин. Червен ловджийски каскет с много дълга козирка. Видях го на витрината на онзи спортен магазин, когато излязохме от метрото и точно бях забелязал, че съм загубил всичките идиотски шпаги. Струваше само един долар. Сложих си го с козирката назад — много просташко, признавам, но така ми харесваше. Приличаше ми така. Тогава взех онази книга, дето я четях, и седнах в креслото си. Имаше по две кресла във всяка стая. Едното беше за мене, а другото за моя съквартирант Уорд Страдлейтър. Ръчките на креслото бяха в плачевно състояние, защото всички вечно сядаха по тях, но самите кресла бяха доста удобни.

Книгата, която четях, беше онази книга, дето я бях взел от библиотеката по погрешка. Бяха ми дали друга книга и аз забелязах това едва когато си дойдох в стаята. Дадоха ми „От дебрите на Африка“ от Исак Динесен. Мислех си, че ще е противна, но не беше. Излезе много хубава книга. Аз съм съвсем некултурен, но чета много. Любимият ми писател е брат ми Д. Б., а вторият след него е Ринг Ларднър. Моят брат ми подари една книга от Ринг Ларднър за рождения ми ден точно преди да отида в Пенси. В нея бяха онези много смешни, шантави пиеси и после онзи разказ за регулировчика, който се влюбил в онова много хубаво момиче, дето все карало с голяма скорост. Само че той, регулировчикът, бил женен и нито можел да се ожени за нея, нито нищо. После това момиче се пребило, защото все карало с голяма скорост. Насмалко не ме уби с този разказ. Най обичам книга, която поне тук-таме е смешна. Чета много класически книги като „Завръщането в родината“ и други такива и ги харесвам, чета и сума книги за войни и мистерии и прочие, но не си падам много по тях. Падам си по книга, дето, след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Обаче това не се случва често. Не бих имал нищо против да ударя един телефон на Исак Динесен. И на Ринг Ларднър също, само че Д. Б. ми каза, че е умрял. Да вземем обаче онази книга — „Души в окови“ от Съмърсет Моъм. Четох я през лятото. Доста хубава е книгата и всичко, но не бих желал да се обадя по телефона на Съмърсет Моъм. Не зная. Той просто не е от тези, на които бих искал да се обадя, и толкоз. По-скоро бих се обадил на стария Томас Харди. Харесва ми тази Юстасия Вай[1].

И така, наложих новия каскет, седнах и зачетох „От дебрите на Африка“. Бях я вече прочел, но исках да препрочета някои места. Обаче едва бях прочел три страници и чух някой да влиза откъм банята. И без да погледна, веднага разбрах кой е. Роберт Акли, момчето, което живееше в съседната стая. В нашето крило имаше душ между всеки две стаи и около осемдесет и пет пъти на ден този Акли връхлиташе отгоре ми. Сигурно беше единственото момче освен мене, което не е на мача. Той почти никъде не ходеше. Много особено момче беше. Вече свършваше колежа и бе прекарал в Пенси цели четири години, но всички го наричаха само Акли. Дори и Хърб Гейл, другарят му по стая, никога не го наричаше Боб или понякога Ак. Ако някога се ожени, сигурно и собствената му съпруга ще го нарича Акли. Беше от онези много, много високи момчета — около шест фута и четири инча — със закръглени рамене и отвратителни зъби. През цялото време, докато живееше в съседната стая, не го видях поне веднъж да си измие зъбите. Те винаги изглеждаха плесенясали и ужасни и просто ти се повдигаше, ако го видиш в столовата, когато устата му е пълна с картофено пюре и грах или нещо друго. На това отгоре имаше и много пъпки. Не само по челото или брадата, както повечето младежи, но по цялото лице. И не само това, но имаше и ужасен характер. Някак мръсно човече беше. Право да си кажа, не си падах много по него.

Усещах, че е застанал на прага на банята, точно зад стола ми, и гледа дали Страдлейтър не е наоколо. Мразеше Страдлейтър и в червата и никога не влизаше в стаята, ако Страдлейтър е там. Мразеше, кажи-речи, всички.

Сега пристъпи прага на банята и влезе в стаята.

— Здравей! — каза. Винаги го казваше, като че ли е ужасно отегчен или ужасно уморен. Не искаше да си мислиш, че ти идва на гости или нещо такова. Искаше да мислиш, че е влязъл по погрешка, ей богу.

— Здравей! — казах аз, но не вдигнах поглед от книгата. При човек като Акли вдигнеш ли поглед от книгата си, загубен си. То и така и така си загубен, но поне няма да е толкова скоро, ако не го погледнеш веднага.

Той започна да крачи из стаята много бавно както винаги и да пипа личните ми принадлежности на бюрото и шкафа. Все ще ти вземе някоя вещ и ще я заразглежда. Братче, как ми действаше на нервите понякога.

— Как беше фехтовката? — попита той. Просто искаше да престана да чета и да ми развали удоволствието. Всъщност хич не му пукаше за проклетата фехтовка. — Печелим ли, а? — попита той.

— Никой не спечели — отвърнах аз. Без да вдигам поглед от книгата обаче.

— Какво? — каза той. Все ще те накара да му повтаряш.

— Никой не спечели — повторих аз и го погледнах крадешком, да видя какво тършува по шкафа ми. Гледаше снимката на онова момиче, с което ходех в Ню Йорк, Сали Хейз. Трябва да е гледал тази снимка поне пет хиляди пъти, откакто я получих. И все я слагаше не на мястото, като престанеше да я гледа. Нарочно го правеше. Положително.

— Никой ли не спечели? — учуди се той. — Как така?

— Забравих идиотските шпаги и неща в метрото — казах аз, все без да го погледна.

— В метрото ли? Хайде де! Искаш да кажеш, че си ги загубил?

— Сбъркахме метрото и трябваше постоянно да ставам да гледам идиотската карта на стената.

Той се приближи и ми препречи светлината.

— Хей — извиках аз, — препрочитам едно и също изречение вече двайсетина пъти, откакто си влязъл.

Всеки друг на мястото на Акли би разбрал един такъв намек. Но не и той.

— Мислиш ли, че ще те накарат да ги плащаш?

— Не зная и не ме е грижа. Ами ти няма ли да седнеш, рожбо? Точно срещу светлината ми си застанал.

Никак не обичаше да го наричат „рожбо“. Винаги казваше за мене, че съм ужасен хлапак, защото бях на шестнадесет години, а той беше на осемнадесет, но се вбесяваше, когато аз го наричах „рожбо“. Той продължи да стърчи на същото място. Такъв човек беше — няма да се помръдне от светлината ти, когато го помолиш да не ти пречи. Накрая ще го стори, но ще го стори много по-бавно, ако го помолиш.

— Какво четеш, дявол да те вземе? — попита той.

— Някаква идиотска книга.

Тогава бутна книгата към мен, за да види заглавието.

— Бива ли я? — попита той.

— Това изречение, дето го чета, е страшно.

Мога да бъда доста язвителен, когато съм в съответно настроение. Той не го схвана обаче. Пак взе да крачи из стаята и да пипа всичките ми вещи, а и Страдлейтъровите. Най-после поставих книгата на пода. Можеш ли да четеш, когато човек като Акли е наблизо? Изключено.

Задъних се в креслото и започнах да наблюдавам как нашият Акли хазяйничи и прочие и се запрозявах. После взех да се правя на ударен. Понякога обичам да се правя на ударен само за да не ми е скучно. Този път обърнах ловджийския си каскет с козирката напред и го нахлупих над очите си. Така не можех да видя и дявола.

— Май че ослепявам — казах аз с много дрезгав глас. — Майчице мила, колко тъмно става тук!

— Ти си побъркан, бога ми! — възкликна Акли.

— Майчице мила, подай ми ръка. Защо не ми подадеш ръчичка?

— За бога, не се прави на дете!

Започнах да опипвам пред себе си като слепец, но без да ставам. И все повтарях: „Майчице мила, защо не ми подадеш ръка?“. Само се правех на ударен, разбира се. Понякога това ми прави удоволствие. Пък и знаех, че то дяволски дразни Акли. Това момче винаги събуждаше стария садист у мене. Доста често бивах твърде садистичен към него. Най-после престанах все пак. Завъртях козирката пак назад и се отпуснах.

— Чие е това? — запита Акли. Беше вдигнал наколенника на другаря ми и ми го показваше. Този проклет Акли всичко пипаше. Ще ти пипне и жокейската каишка, и какво ли не. Казах му, че наколенникът е на Страдлейтър. Тогава той го метна на Страдлейтъровото легло. Взе го от шкафа на Страдлейтър, а пък го метна на леглото.

После дойде и седна на ръчката на Страдлейтъровото кресло. Никога не сядаше в креслото. Винаги само на ръчката.

— Къде, по дяволите, намери този каскет? — запита той.

— В Ню Йорк.

— За колко?

— Един долар.

— Ограбили са те.

И започна да си чисти идиотските нокти с върха на кибритена клечка. Вечно си чистеше ноктите. Някак смешно беше. Зъбите му вечно бяха плесенясали, ушите му — адски мръсни, но той все ноктите си чистеше. Сигурно си мислеше, че така става много чистичък. Докато си чистеше ноктите, пак погледна каскета ми.

— В нашия край носим такива каскети, когато отиваме на лов за елени, бога ми — каза той. — С такива каскети се ходи на лов за елени.

— Дявол взел го, така си е. — Свалих го и го погледнах. Премигнах с едното си око, като че ли се целя в него. — С такива каскети се ходи на лов за хора — казах аз. — Аз ходя на лов за хора с този каскет.

— Вашите знаят ли вече, че си изритан?

— Не.

— Къде, по дяволите, се е дянал Страдлейтър?

— На мача е. Има среща. — Пак се прозях. Прозявах се непрекъснато. То в стаята беше адска горещина. Караше ме на сън. В Пенси или ще замръзнеш от студ, или ще умреш от горещина.

— Великият Страдлейтър! — каза Акли. — Хей, ще ми дадеш ли ножиците си за минутка? Подръка ли ти са?

— Не, вече са прибрани, чак най-отгоре в шкафа са.

— Извади ги за минутка, а? — каза Акли. — Счупил съм си един нокът, искам да го отрежа.

Никак не го беше грижа дали си опаковал нещо, или не и дали то е чак най-отгоре в шкафа. Свалих му ги, но едва не се пребих, докато сторя това. Щом отворих вратата на шкафа, ракетата на Страдлейтър — в дървена стяга и прочие — падна право на главата ми. Направи ми голяма цицина и ме заболя адски. Акли щеше да си умре от смях. Като се закиска с този писклив глас. Не престана да се смее през цялото време, докато свалях куфара си да му извадя ножиците. Такива работи като например да види, че удрят някого по главата с камък или нещо подобно, караха Акли да си умира от смях.

— Дяволски хубаво чувство за хумор имаш, рожбо — казах му. — Известно ли ти е това? — Подадох му ножиците. — Хайде да ти стана импресарио. Ще ти уредя да излезеш пред радиото.

Пак седнах в креслото, а той започна да си реже копитестите нокти.

— Не можеш ли да използваш масата или нещо от тоя род? — казах аз. — Режи ги на масата, а? Не ми се ще довечера да настъпя на бос крак някой надробен нокът.

Той обаче продължи да ги реже на пода. Отвратителни маниери! Честна дума.

— С коя има среща Страдлейтър? — запита той. Винаги се интересуваше с кое момиче има среща Страдлейтър, макар че го мразеше и в червата.

— Не зная. Защо питаш?

— Просто така. Братче, не мога да го понасям това копеле! Истина, не мога да го понасям.

— А пък той е луд по тебе. Каза ми, че за него си цар — отвърнах аз. Много често наричам хората царе, когато се правя на ударен. Тогава по̀ не ми е скучно.

— Той се държи винаги така дяволски надменно — каза Акли. — Просто не мога да го понасям това копеле. Човек би помислил, че…

— Слушай, ще благоволиш ли да си режеш ноктите над масата? — казах аз. — Вече петдесет пъти те помолих.

— Той се държи винаги така надменно — продължи Акли. — Не мисля дори, че това копеле е интелигентно. Само си мисли, че е. Мисли си, че е най…

— Акли! За бога! Моля те, режи си ноктите над масата. Вече петдесет пъти те помолих. — Тогава, за разнообразие, той отиде да си реже ноктите над масата. Единственият начин да го накараш да свърши нещо, е да му креснеш.

Наблюдавах го известно време, после казах:

— Тебе те е яд на Страдлейтър, защото ти каза да си миеш зъбите от време на време. Той не искаше да те обиди, макар че ти извика високо. Не го каза както трябва, но не искаше да те обиди. Просто искаше да каже, че ще изглеждаш и ще се чувстваш по-добре, ако си поизмиваш зъбите чат-пат.

— Но аз си мия зъбите. Не ми ги дрънкай такива…

— Не, не ги миеш. Забелязал съм те, че не ги миеш — казах аз. Не го казах злобно обаче. Някак ми стана жал за него. Искам да кажа, че естествено не е много приятно някой да ти каже, че не си миеш зъбите. — Страдлейтър си е момче на място. Не е лош — добавих аз. — Ти не го познаваш, там е бедата.

— Аз пък твърдя, че е копеле. Самомнително копеле.

— Той е самомнителен, но е много широк в някои работи. Истина ти казвам — убеждавах го аз. — Ето например да предположим, че Страдлейтър си е сложил връзка, която ти харесваш. Да кажем, че тя дяволски ти харесва — давам ти просто един пример сега. Знаеш ли какво би направил той? Сигурно ще я свали и ще ти я даде. Истина ти казвам. Или знаеш ли какво би сторил? Би я оставил на леглото ти или нещо подобно. Но ще ти даде връзката. Повечето момчета биха…

— Дявол да го вземе! — каза Акли. — Ако имах неговите пари, и аз бих сторил същото.

— Не, не би го сторил — заклатих глава. — Не би го сторил, рожбо. Ако ти имаше неговите пари, щеше да си един от най-големите…

— Престани да ме наричаш „рожбо“, дявол те взел! Та аз съм достатъчно голям да ти бъда баща.

— Не, не си. — Братче, как ме дразнеше той понякога. Никога не пропускаше случай да ти напомни, че ти си на шестнайсет, а той на осемнайсет години. — Преди всичко не бих те допуснал в семейството си — рекох аз.

— Тогава просто престани да ме наричаш…

Изведнъж вратата се отвори и Страдлейтър се втурна вътре. Той вечно бързаше. Все имаше някаква важна работа. Дойде при мене и ме потупа шеговито по двете бузи — нещо крайно неприятно.

— Слушай — рече, — ще излизаш ли довечера?

— Не зная. Може да изляза. Какво става с това дяволско време — сняг ли вали?

Цялото му палто беше в сняг.

— Да. Слушай. Ако няма да отиваш на някое специално място, ще ми дадеш ли вълнената си жилетка?

— Кой спечели мача? — попитах аз.

— Сега е първото полувреме. Ние си тръгнахме — каза Страдлейтър. — Не се будалкай, кажи ми, ще обличаш ли вълнената си жилетка довечера, или не? Залях си сивата фланелена риза с някаква мръсотия.

— Да, но съвсем ще ми я разтегнеш, ти имаш такива дяволски плещи — казах аз. С него бяхме еднакви на ръст, но той тежеше два пъти повече от мене, а плещите му бяха много по-широки.

— Няма да я разтегна! — И се спусна към шкафа. — Как вървят работите, Акли? — запита той.

Много любезно момче е този Страдлейтър. Не че беше искрена любезността му, но поне винаги поздравяваше Акли.

А пък Акли само измърмори нещо, когато Страдлейтър го запита: „Как вървят работите?“. Не му се щеше да отговори, но все пак измърмори нещо — не му стискаше да премълчи. А на мене каза:

— Хайде, отивам си! Ще се видим после.

— Добре! — казах.

Никой нямаше да ревне да плаче, че най-после си отива.

Страдлейтър вече си сваляше палтото и връзката.

— Май ще трябва да се обръсна на бърза ръка! — каза той.

Страшно гъста брада имаше. Истинска брада.

— А къде е момичето ти?

— Чака ме в крилото — отговори той, взе пешкир и прибора си за бръснене и излезе от стаята. Хем без риза излезе. Вечно се разхождаше гол до пояс, понеже мислеше, че е много добре сложен. Пък и така си беше. Няма що.

Бележки

[1] Героиня на Томас Харди. — Б.пр.