Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 204 гласа)

Информация

Превръщане от PDF в чист текст: Уфтак Музгашки
uftak (25.08.2006)
Сканиране и разпознаване
cantona
Корекция
e-bookBG (14.04.2006)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Източник: http://e-bookbg.com

Издание:

Джеръм Дейвид Селинджър. Спасителят в ръжта

Преводач: Надя Сотирова

Редактор: Иван Петров

Художник: Трифон Калфов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Екатерина Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна корекция от Еми

Глава XVIII

Като напуснах пързалката, усетих глад, та влязох в една дрогерия[1] и взех един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц, а после отидох до телефонната кабина. Помислих си да ударя един телефон на Джейн, да видя дали се е завърнала у дома си. Искам да кажа, цялата вечер ми беше свободна, та си помислих да й ударя един телефон и ако е вкъщи, да я заведа на танц някъде. Никога не бях танцувал с нея, откакто се познавахме. Веднъж обаче я видях да танцува. Стори ми се, че танцува много хубаво. Беше на танцовата забава по случай Четвърти юли[2] в клуба. Още не се познавахме много добре, затова не ми се видя удобно да я отнема от кавалера й. Тя беше с този ужасен тип, Ал Пайк, дето учеше в Чоути. Не го познавах много добре, но го знаех, че все висеше около плувния басейн. Банските му гащета бяха бели, от латекс, и все скачаше от високото. По цял ден скачаше по един и същ старомоден начин. Само този скок си знаеше, но се мислеше за страхотна сила. Целият мускули и никакъв мозък. Както и да е, той беше кавалерът на Джейн онази вечер. Не можех да разбера това. Кълна се, не можех. Когато започнахме да ходим, запитах я как може да излиза с такъв глупав фукльо като Ал Пайк. Джейн каза, че не бил фукльо. Напротив, страдал от чувство за малоценност. Тя като че ли изпитваше съжаление към него или нещо подобно, и това не беше преструвка. Искрено беше. Страшно нещо са момичетата. Щом споменеш пред тях някого, който е истинско копеле — много подъл или много самомнителен и прочие — щом заговориш за него пред момичето, то ще ти каже, че той страда от чувство за малоценност. Може и да страда, но това не му пречи да бъде копеле според мене. Ах, тези момичета! Никога не знаеш какво ще си измислят. Един път уредих среща на приятелката на Роберта Уолш с един мой приятел. Казваше се Боб Робинсън и наистина страдаше от чувство за малоценност. Явно беше, че много се срамуваше от родителите си, защото казваха „тилифон“, „адреза“ и други такива и защото не бяха много богати. Но той не беше нито копеле, нито нещо подобно. Много добро момче беше. Но тази приятелка на Роберта Уолш никак не го харесала. Казала на Роберта, че бил самомнителен — а решила, че е самомнителен, защото случайно споменал, че е председател на клуба по дебати. За такава дреболия го изкара самомнителен! Нещастието с момичетата е, че ако харесат някое момче, колкото и голямо копеле да е то, ще кажат, че страда от чувство за малоценност, но не го ли харесат, ако ще да е най-доброто момче и да страда от страшно силно чувство за малоценност, ще кажат, че е самомнително. Даже и умните момичета така правят.

Както и да е, пак позвъних на Джейн, но никой не отговори и аз затворих телефона. Тогава реших да си прегледам бележника, да видя кой би могъл да е свободен тази вечер. Бедата обаче е, че в моя бележник има вписани, кажи-речи, трима души. Джейн, онзи там мистър Антолини, дето ми беше учител в Елктън Хилс, и телефонният номер на бащината ми кантора. Все забравям да впиша имената и телефоните на хората. Тогава взех, че ударих един телефон на Карл Люс. Той завърши Хутънското училище, след като аз го напуснах. Беше с около три години по-голям от мене и не ми беше много симпатичен, но много интелектуално копеле — имаше най-висока оценка по интелигентност в Хутън — и си помислих, че може да се съгласи да вечеря с мен някъде и да си поговорим на леко интелектуални теми. Понякога човек можеше да се просвети много от него. Затова му ударих един телефон. Сега учеше в Колумбийския университет, но живееше на Шестдесет и пета улица и знаех, че си е у дома. Като го повиках по телефона, каза, че не може да дойде за вечеря, но да се срещнем да пийнем нещо в десет часа в „Уикър бар“ на Петдесет и четвърта улица. Мисля, че доста се изненада, като ме чу. Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко.

До десет часа ми оставаше да убия още малко време, та взех, че отидох на кино в „Рейдио сити“. По-лошо нещо не можех да сторя, но киното беше наблизо, а не можах да измисля нищо друго.

Влязох, когато идиотските концертни номера бяха започнали. Трупата „Рокет“ мятаха крака, та се късаха, както обикновено, наредени в редица, уловени през кръста. Публиката ръкопляскаше като луда, а някой зад мен все повтаряше на жена си: „Знаеш ли какво е това? Това е съгласуваност“. Уби ме.

След рокетите излезе един тип в смокинг с летни кънки на краката и започна да се пързаля под някакви малки масички, като същевременно пущаше шеги. Много добър кънкьор беше, но не ми достави голямо удоволствие, защото през цялото време си представях какво трениране е паднало, за да стане кънкьор за сцената. Така глупаво ми се струваше. Сигурно не бях в подходящо настроение. След него показаха онази там коледна програма, която дават в „Рейдио сити“ всяка година. Ангелите започват да излизат от ложите и отвсякъде, момчета разнасят разпятия и глупости по цялата сцена и цялата тази тумба — хиляди на брой — пее като луда: „Елате всички верующи“. Страшна работа! Минава за адски религиозно, зная това, и за много красиво и прочие, но, ей богу, не мога да видя нищо религиозно в тумба актьори, които разнасят разпятия по сцената. Като свършиха и започнаха да си излизат от ложите, пак беше явно, че просто нямат търпение да си изпушат по една цигара или нещо такова. Предната година бях гледал този номер със Сали Хейз и тя само повтаряше колко е красиво, какви костюми и прочие. Аз казах, че ако бедният Христос можеше да види целия този цирк с тия костюми, сигурно би повърнал. Сали каза, че съм хулител и безбожник. И сигурно съм. А на Христос всъщност би се харесало само едно: момчето, което бие тимпаните в оркестъра. Наблюдавал съм това момче от осемгодишната си възраст насам. Когато ни завеждаха родителите ни, ние с Али си премествахме столовете чак отпред, за да го гледаме. По-добър тимпанист от него не съм виждал. Едва ли му се удава случай да удари тимпаните повече от два пъти през цялото представление, но никога няма отегчен вид, когато не бие тимпаните. А когато ги удари, прави това така хубаво и мило и с такъв съсредоточен вид. Веднъж, като отидохме с баща ми във Вашингтон, Али му изпрати една пощенска картичка, но сигурен съм, че не я е получил. Не бяхме много сигурни как да я адресираме.

Като се свърши коледният номер, започна идиотският филм. Такъв блудкав беше, че не можех да си откъсна очите от него. За някакъв англичанин, Алек не зная кой си, който взема участие във войната и после загубва паметта си в болницата и прочие. Излиза от болницата с бастун и куца из цял Лондон, без да знае кой е. Всъщност е херцог, но сам не знае това. Тогава среща едно хубаво, приятно и искрено момиче, което се качва на автобуса. Вятърът духва шапката й и той я улавя, и тогава двамата се качват на горния етаж на автобуса и сядат, и започват да разговарят за Чарлз Дикенс. Той е любимият автор на двамата. Херцогът носи със себе си „Оливър Туист“, и тя също. Приповръща ми се. Както и да е, те се влюбват от пръв поглед, понеже и двамата са така побъркани по Чарлз Дикенс, и той й помага в нейната издателска дейност. То, момичето, има издателство. Работите й обаче не вървят много добре, защото брат й е пияница и харчи всичките пари. Брат й пък е много озлобен тип, защото бил доктор през време на войната, а сега не може вече да оперира, защото е зле с нервите, затова смуче непрекъснато, но е доста остроумен и прочие. Както и да е, нашият Алек написва книга, а това момиче я издава и спечелва доста пара̀ от нея. И тъкмо решават да се оженят, и някаква си Марша излиза на сцената. Марша била годеница на Алек, преди той да си загуби паметта, и тя го познава, когато той е в магазина и раздава книги с автограф. Тя казва на Алек, че е херцог и прочие, но той не й вярва и не иска да отиде с нея да посети майка си и прочие. Майка му е сляпа като прилеп. Но другото момиче, приятното, го накарва да отиде. Тя е много благодарна и прочие. И така той отива. Той пак не си възвръща паметта дори когато огромният му дог започва да скача върху него, а майка му започва да опипва с пръсти цялото му лице и донася мечето, с което се е лигавил като малък. После един ден някакви дечурлига играят крикет на моравата и го цапват по главата с една топка. Тогава паметта му се възвръща изведнъж и той отива при майка си и я целува по челото и прочие. И пак си става истински херцог и забравя приятното девойче с издателството. Бих ви разказал историята до края, но страх ме е, че ще повърна. Не защото може да разваля ефекта или нещо подобно. Няма какво да разваля, ей богу. Както и да е, накрая Алек и приятното девойче се оженват, а братът, пияницата, си оправя нервите и оперира майката на Алек, така че тя проглежда, и тогава пияницата брат и Марша се влюбват. Последната картина показва как всички вечерят на дълга маса и си скъсват задниците от смях, понеже датският дог влиза с куп паленца. Те сигурно са го мислили за мъжко куче или нещо подобно. Мога само да кажа: не гледайте този филм, ако не искате да си изповърнете и червата.

Най-голямо впечатление ми направи обаче дамата, която седеше до мене и плака през целия идиотски филм. Колкото по-блудкав ставаше филмът, толкова повече тя плачеше. Човек би рекъл, че е страшно жалостива и прочие, но аз седях до нея и зная, че не беше такава. С нея имаше едно детенце, което се отегчаваше до смърт и искаше да отиде в клозета, но тя не го заведе. Само му повтаряше да стои мирно и да се държи прилично. Жалостива беше колкото един вълк. Ето, вземеш някого, който ще си изплаче очите заради такива глупави измислици в киното, а деветдесет на сто от тези типове ще се окажат подли мръсници по душа. Шегата настрана, така си е.

Като свърши киното, тръгнах към „Уикър бар“, където трябваше да се срещна с Карл Люс, и докато вървях, се размислих за войната и прочие. Тези военни филми все така ми действат. Не зная дали ще издържа, ако трябва да отида на война. Наистина не бих могъл. Няма да е толкова лошо, ако просто те изведат и те застрелят, но човек трябва да престои във войската така дяволски дълго. Ето къде е цялото нещастие. Брат ми Д. Б. беше във войската цели четири години. И във войната взе участие — в десанта в Европа — но наистина си мисля, че войската му беше по-противна дори от войната. По това време бях почти дете, но си спомням, че като си дойдеше в отпуск, само лежеше в леглото и не правеше нищо друго. Просто не влизаше в гостната. По-късно, когато отиде отвъд океана и взе участие във войната и прочие, нито го раниха, нито нищо, нито пък станало нужда да убива някого. Само трябвало да разкарва по цял ден някакъв нахакан генерал с щабната кола. Веднъж каза пред Али и мене, че ако е трябвало да убие някого, нямало да знае в коя посока да стреля. Каза, че и в нашата армия имало толкова много мръсници, колкото и сред нацистите. Помня, че веднъж Али го запита не е ли добре, че е взел участие във войната, защото е писател и това му дава много материал за писане и прочие. Той накара Али да донесе бейзболната си ръкавица и тогава го запита кой е най-добрият военен поет — Рупърт Брук или Емили Дикинсън. Али каза, че Емили Дикинсън. Аз самият не разбирам много, защото не чета много стихове, но съм сигурен, че ще полудея, ако трябва да съм във войската и непрекъснато с такива типове като Акли и Страдлейтър и онзи Морис, да марширувам с тях и прочие. Някога бях скаут и не изтраях повече от седмица, защото не можех да понасям да гледам тила на момчето, което вървеше пред мен. Все ни повтаряха да гледаме тила на момчето пред нас. Кълна се, ако има още една война, по-добре да ме изведат и да ме разстрелят. Няма да протестирам. Само едно не разбирам у Д. Б. обаче: той мрази толкова войната, а взе, че ме накара да прочета през лятото онази книга „Сбогом на оръжията“. Каза, че била страшно хубава. Ето това не разбирам. В нея имаше един мъж, лейтенант Хенри, уж симпатично момче и прочие. Не разбирам как Д. Б. може да мрази войската и прочие, а пък да харесва такава кофти книга. Искам да кажа например, не мога да разбера как може да харесва такава нагласена книга, а същевременно да харесва книгите на Ринг Ларднър или пък да е луд по книги като „Великият Гетсби“. Д. Б. се ядоса, като му казах, и рече, че съм още твърде малък да оценя книгата, но аз не съм съгласен. Казах му, че Ринг Ларднър и „Великият Гетсби“ много ми харесват. Просто бях луд по „Великият Гетсби“. Световен е! Смазва ме. Както и да е, радвам се донякъде, че измислиха атомната бомба. Ако има още една война, ще седна точно отгоре на една бомба.

Доброволно ще седна, кълна ви се.

Бележки

[1] В дрогериите в САЩ се продават закуски, цигари и др. — Б.пр.

[2] Четвърти юли — националният празник на САЩ. — Б.пр.