Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 204 гласа)

Информация

Превръщане от PDF в чист текст: Уфтак Музгашки
uftak (25.08.2006)
Сканиране и разпознаване
cantona
Корекция
e-bookBG (14.04.2006)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Източник: http://e-bookbg.com

Издание:

Джеръм Дейвид Селинджър. Спасителят в ръжта

Преводач: Надя Сотирова

Редактор: Иван Петров

Художник: Трифон Калфов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Екатерина Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна корекция от Еми

Глава XIX

В случай че не живеете в Ню Йорк, да знаете, че „Уикър бар“ е в онзи елегантния хотел „Сетън“. Доста често го посещавах преди, но вече не. Постепенно го зарязах. Минава за много изискан бар и всички фукльовци се трупат там. Около три пъти на вечер две млади французойки — Тина и Жанин — свиреха на пиано и пееха. Едната свиреше на пианото — страшно лошо — а другата пееше и повечето песни или бяха доста прости, или пък не бяха френски. Тази, дето пееше, Жанин, вечно шептеше в микрофона, преди да запее: „А сега искаме да ви изпеем песента «Вуле ву франсе». Тя е за едно малко момиченце, французойче, което идва в един голям град като Ню Йорк и се влюбва в едно момченце от Бруклин. Надявам се, че ще ви хареса“. И после, като престанеше да шепне и да се прави на дяволски мила, тя изпяваше някаква глупава песен, полуанглийска-полуфренска, и всички преструванковци полудяваха от радост. Ако поседите по-дълго и послушате тези фукльовци да ръкопляскат и прочие, ще намразите всички хора на света. Кълна се, ще ги намразите. И собственикът на бара е гадина. Голям сноб. Едва ще ти проговори, ако не си важна птица или знаменитост, или нещо такова. Пък ако си важна птица или знаменитост, или нещо такова, тогава става още по-гаден. Ще дойде при тебе и ще ти каже с широка очарователна усмивка, като че ли е най-прекрасният тип, когото познаваш: „Е, как е Кънектикът?“ или „Как е Флорида?“. Ужасно място! Сериозно ви казвам. Постепенно съвсем престанах да го посещавам.

Пристигнах доста рано. Седнах на бара — имаше доста хора — и изпих две чаши шотландско уиски със сода, докато Люс се появи. Станах прав, като си поръчах, за да видят колко съм висок и да не мислят, че съм малолетен. После взех да наблюдавам преструванковците. Този до мен страшно ухажваше момичето, което седеше до него. Все й повтаряше, че има аристократични ръце. Уби ме. На другия край на бара беше пълно с педерасти. Не приличаха много на такива — искам да кажа, косата им не беше много дълга или нещо такова — но пак личеше, че са педерасти. Най-после Люс се яви.

Този Люс! Какъв тип! Беше ми уж възпитател, когато учех в Хутън. Единствената му дейност обаче се заключаваше в лекции по сексуалните въпроси — късно вечер, когато стаята му се напълваше с младежи. Доста знаеше на тази тема — особено за извратените типове. Все ни разправяше за разни типове, които се сношават с овце или пък носят дамски гащички, зашити отвътре на шапките си. И за педерасти и лесбийки. Люс знаеше всички педерасти и лесбийки в целите щати. Ти само спомени някого — който и да е — и Люс ще ти каже дали е педераст, или не. Понякога беше просто мъчно да повярваш, че всички тези хора киноартисти и други такива — са педерасти. Някои, за които казваше, че са педерасти, бяха дори женени, ей богу. Ти само повтаряш: „Ама нима Джо Блоу е педераст? Джо Блоу! Онзи, нахаканият, дето играе все гангстер и каубой?“. А Люс ще каже: „Разбира се!“. Все казваше „Разбира се!“. Нямало значение дали човека е женен, или не. Половината женени мъже на света според него били педерасти, без дори сами да знаят това. Можело за една вечер да станеш педераст, стига да имаш склонност. Изкарваше ни ума от страх. Все чаках да стана педераст или нещо подобно. Най-страшното беше, че у самия Люс аз виждах нещо педерастко. Току ще каже: „Дай да се премерим кой е по-висок, като вървим по коридора заедно“, ще те накара да настръхнеш. А пък като отидеше в клозета, все ще си остави вратата отворена и ще разговаря с тебе, докато си миеш зъбите на умивалника или нещо подобно. Това ми се вижда педерастко. Истина. Познавах доста истински педерасти, в училище и другаде, които вечно правят нещо подобно, затова все се съмнявах в този Люс. Доста интелигентно момче беше обаче, истина ви казвам.

Като те види, никога няма да ти каже „здрасти“ или нещо подобно. Още не седнал и заяви, че може да остане само няколко минути. Имал среща. После си поръча сухо мартини. Каза на бармана да бъде много сухо и без маслина.

— Слушай, открих ти един педераст — казах му аз. — Ей там на другия край на бара. Не гледай сега. За теб го пазя.

— Ей, че остроумно! — каза той. — Все си същият Колфийлд. Кога ще пораснеш?

Много му бях отегчителен. Истина. Той обаче ми беше забавен. Такива типове много ме забавляват.

— Как си с половия живот? — запитах го. Страшно мразеше да му говориш такива работи.

— Спокойно — каза той. — Просто облегни се на стола си и седи спокойно, за бога.

— Но аз съм спокоен — казах аз. — Как е Колумбийският университет? Харесва ли ти?

— Разбира се, харесва ми. Ако не ми харесваше, нямаше да отида там — каза той. И той можеше да е много отегчителен понякога.

— А каква специалност си избра? — попитах го. — Извратеностите ли? — Просто ми се искаше да го позакачам.

— Да остроумничиш ли искаш?

— Не, само се шегувам — казах аз. — Слушай, Люс. Ти си падаш интелектуално момче. Имам нужда от съвета ти. Намирам се в страшно…

Той изпъшка силно.

— Слушай, Колфийлд. Ако искаш да поседим тука, да си пийнем тихо и спокойно и да си поговорим тихо и…

— Добре, добре — казах аз.

— Успокой се. — Явно, не му се искаше да обсъжда сериозни въпроси с мене. Там е бедата с тези интелектуални типове. Никога не искат да обсъждат сериозни въпроси, ако те самите не са в настроение. Тогава взех, че заговорих на общи теми.

— Шегата настрана, как си с половия живот? — го запитах. — Още ли ходиш с онова гадже от Хутън? Онази със страхотните…

— Боже пази, разбира се, не — каза той.

— Как така? Какво стана с нея?

— Нямам никаква представа. Кой знае, щом се интересуваш, може да е станала главна курва на Ню Хампшир.

— Това не е красиво. Щом е била такава добра да ти позволи да имаш сношения с нея, не бива да говориш така.

— О, господи! — каза Люс. — Типичен колфийлдовски разговор ли ще водим? Кажи ми още сега.

— Не — отвърнах аз, — но все пак не е красиво. Щом е била толкова добра да ти позволи…

— Необходимо ли е да продължаваме в тази насока?

Не казах нищо. Боях се, че може да се вдигне и да ме остави, ако не млъкна. Затова само си поръчах още една чаша. Искаше ми се да се напия като свиня.

— С кое момиче ходиш сега? — попитах го. — Би ли ми казал?

— Не я познаваш.

— Добре де, но коя е? Може да я познавам.

— Едно момиче, което живее в Гринич. Скулпторка. Щом непременно искаш да знаеш.

— Така ли? Не се ли шегуваш? На колко години е?

— Не съм я питал, ей богу.

— Е добре де, горе-долу на колко години е?

— Предполагам над тридесет и пет.

— Над тридесет и пет? Вярно ли? Такива харесват ли ти? — попитах го аз. — Толкова възрастни харесват ли ти? — попитах го, защото наистина знаеше много по половите въпроси. Беше едно от малкото осведомени момчета, които познавах. Загубил девствеността си още на четиринадесет години. В училището „Нантъкит“. Истина.

— Обичам зрели жени, ако това искаш да знаеш. Разбира се, че ги харесвам.

— Истина ли? Не се ли шегуваш? Тях по̀ ли ги бива за полов живот и прочие?

— Слушай. Нека сме наясно по една точка. Отказвам да отговарям на каквито и да е типични колдфийлдовски въпроси. Кога смяташ да пораснеш, дявол да те вземе?

Помълчах малко. Оставих тая тема за малко. Тогава Люс си поръча още едно мартини и каза на бармана да бъде още по-сухо.

— Слушай. Откога ходиш с нея — с тази, скулпторката де? — запитах го. Наистина се интересувах. — Познаваше ли я, когато учеше в „Хутън“?

— Едва ли. Та тя е в Америка само от няколко месеца.

— Така ли? Откъде е тогава?

— От Шанхай, представи си.

— Не се шегувай! Нима е китайка?

— Очевидно.

— Стига си се занасял! Това ли ти харесва? Дето е китайка?

— Разбира се.

— Ама защо? Много ме интересува — наистина много.

— Ей тъй, просто източната философия по̀ ме задоволява от западната. Щом питаш.

— Така ли? Какво подразбираш под „философия“? Там пол и такива неща ли? Искаш да кажеш, че в Китай това е по-добро ли? Това ли искаш да кажеш?

— Не непременно в Китай, за бога. Казах Изтока. Трябва ли още да продължаваме този смахнат разговор?

— Слушай, аз говоря сериозно — казах аз. — Остави шегите. Защо тези работи са по-добри на Изток?

— Много е сложно за обяснение, ей богу — каза Люс. — Те просто гледат на половия акт не само като на физическо, но и като на духовно преживяване. Ако мислиш, че аз…

— Ама и аз също. Аз също гледам на него като на — как го каза? — физическо и духовно преживяване и прочие. Истина ти казвам. Но зависи с кого го преживявам, дявол да го вземе. Ако го преживявам с някоя, която дори не…

— За бога, не говори така високо, Колфийлд. Ако не можеш да говориш тихо, тогава да прекъснем целия…

— Добре, добре, но слушай — казах аз. Бях доста развълнуван и наистина говорех май твърде височко. Понякога говоря малко високо — когато съм възбуден. — Ето какво исках да кажа — продължих аз. — Зная, че тази работа се счита и физическа, и духовна, и артистична, и прочие. Но искам да кажа, че не можеш да я вършиш с кого да е — с всяко момиче, с което се занасяш — и да го почувстваш така. Не можеш, нали?

— Да оставим този разговор — каза Люс, — съгласен ли си?

— Добре, но послушай малко. Да вземем тебе и тази китайка. Какво толкова хубаво има между вас двамата?

Престани, ти казвам!

Пак бях започнал да пренасям разговора на твърде лична почва. Разбирам това. Но тъкмо това ме дразнеше у Люс: когато бяхме в „Хутън“, той ще те накара да опишеш най-интимните си преживявания, но започнеш ли да го питаш за неговите работи, веднага се сърди. Тези интелектуални типове не обичат интелектуалните разговори, щом те самите не водят целия разговор. Вечно искат да млъкнеш, когато те млъкнат, и да си отидеш в стаята, когато те си отидат в тяхната. Като бях в Хутънското училище, нашият Люс не можеше да прикрие колко му е неприятно, ако, след като сам е свършил да ни говори върху половия въпрос в стаята си, не се разотидем веднага, ами продължим да предъвкваме въпроса още малко. Искам да кажа, другите момчета и аз. В стаята на някое друго момче. Люс просто се пукаше. Той искаше всички да си отидат по стаите и да млъкнат, щом той не е вече център на вниманието. Все се боеше да не каже някой нещо по-умно от него. Много ми беше забавен наистина.

— Може да отида в Китай. Не ми върви в половия живот — казах аз.

— Естествено. Ти още не си дозрял.

— Така си е наистина. Известно ми е — казах аз. — Знаеш ли къде е бедата у мене? Никога не мога да се почувствам възбуден — ама истински възбуден — с някое момиче, което не харесвам много. Искам да кажа, че трябва да я харесвам много. Не я ли харесвам, просто загубвам всяко желание за нея. Братче, това страшно пречи на половия ми живот. Просто ужасно.

— Така си е, разбира се. Казах ти при последната ни среща от какво се нуждаеш.

— Да отида при психоаналитик ли? — попитах аз. Ето какво ми беше казал да направя. Баща му беше психоаналитик и прочие.

— Това си е твоя работа, ей богу. Личният ти живот не ми влиза в работата.

Помълчах известно време. Размишлявах.

— Да речем, че отида при баща ти и се подложа на психоанализа и прочие — казах аз. — Какво ще ми направи той? А, какво ще ми направи?

— Нищо няма да ти направи, дявол те взел. Просто ще ти поговори и ти ще му поговориш. Преди всичко ще ти помогне да разбереш по какъв начин мислиш.

— Какво, какво?

— По какъв начин мислиш. Мислите ти текат по… Слушай, нямам намерение да ти чета елементарна лекция по психоанализа. Ако това те интересува, телефонирай му и той ще ти определи час. Ако не те интересува, недей. Прави каквото знаеш.

Сложих ръка на рамото му. Братче, колко ми беше забавен.

— Много любезно копеле си наистина — казах му аз. — Това известно ли ти е?

Той си гледаше часовника.

— Трябва да тичам — каза и стана. — Приятно ми беше да те видя.

Повика бармана и си плати сметката.

— Слушай — казах аз, преди да си отиде, — тебе правил ли ти е баща ти някога психоанализа?

— На мене ли? Защо питаш?

— Ей така. Правил ли ти е? Кажи.

— Не съвсем. Помогнал ми е да се приспособя до известна степен, но подробна психоанализа не е ставало нужда да ми прави. Защо питаш?

— Просто така. Интересуваше ме.

— Е, не се притеснявай! — каза той. Вече оставяше бакшиша за келнера и се готвеше да си върви.

— Изпий още една чашка — казах аз. — Моля ти се. Адски самотен се чувствам тази вечер. Не се шегувам.

Той обаче каза, че не може. Вече бил закъснял и си отиде.

Пустият му Люс. Повръщаше ми се от него, но имаше добър речник. Най-богатият речник от всички момчета в „Хутън“ по мое мнение. Държахме специален изпит по това.