Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (17)

Глава XVII

В хотела пристигнах твърде рано, затова седнах на един от онези кожени дивани точно до часовника в хола и взех да наблюдавам момичетата. Много училища бяха вече разпуснати и милион момичета седяха или стърчаха наоколо и чакаха гаджетата си. Момичета кръстосали крака, момичета некръстосали крака, момичета със страшно хубави крака, момичета, които изглеждаха чудесни момичета, момичета, които ти се струваше, че ще излязат уличници, ако ги опознаеш по-отблизо. Наистина гледката беше приятна, ако ме разбирате. Но донякъде беше и потискаща, защото все се питах какво ли има да им мине през главата, дявол да го вземе. Като завършат училище и колежа, искам да кажа. Представях си, че повечето от тях вероятно ще се оженят за някои нехранимайковци. Такива, които само знаят да разправят колко бензин хабят идиотските им коли на сто мили. Или такива, дето се сърдят като деца, ако ги биеш на голф или дори на някаква глупава игра като пинг-понг. Подли типове. Типове, които никога не четат книги. Скучни типове — но тук трябва да съм много внимателен. Искам да кажа, когато наричам някои хора скучни. Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам. Когато учех в Елктън Хилс, около два месеца живях в една стая с едно момче, Харис Маклин. Много беше интелигентен и прочие, но по-скучен човек от него не съм срещал. Имаше един такъв глас като пила, а почти никога не преставаше да говори. Не преставаше да говори, а най-ужасното беше, че никога не казваше нещичко, което ти се ще да чуеш. За едно го биваше обаче. Кучият му син свиреше с уста като никой друг. Ще вземе да си оправя леглото или да окачва нещо в гардероба — вечно окачваше нещо в гардероба и това ме вбесяваше — и през цялото време ще свири с уста, ако не говори с този скърцаш глас. Дори класическа музика можеше да свири, но най-вече свиреше джаз. Ще подхване нещо джазово като „Блус на тенекиения покрив“, ще го заподсвирква така хубаво и леко и в същото време ще си закачва нещата в гардероба — просто да си умреш. Разбира се, никога не му казах, че свири страхотно с уста. Искам да кажа, че можеш ей така просто да си отидеш при човека и да му кажеш: „Ти свириш страхотно“. Макар че ме отегчаваше до лудост, останах да живея в една стая с него само защото свиреше така страхотно с уста, по-добър не съм чувал. Затова и не мога да кажа кой е скучен и кой не е. Може би пък и да не е нужно да съжаляваш прекалено много, когато някое чудесно момиче се ожени за такъв тип. Повечето от тях не правят никому зло, а пък може би и тайно всички те страхотно хубаво свирят с уста или нещо подобно. Кой го дявол знае? Аз нищо не мога да кажа.

Най-после моята Сали се зададе по стълбите и аз тръгнах да я посрещна. Страхотна беше. Истина. С черно палто и някаква черна барета. Почти никога не носеше шапка, но тази барета беше хубава. Най-смешното е, че щом я видях, ми се прииска да се оженя за нея. Не съм с ума си. Та аз дори не я харесвам много и все пак изведнъж се почувствах, като че ли съм влюбен в нея, и ми се прииска да се оженя за нея. Бога ми, не съм с ума си. Признавам си.

— Холдън! — каза тя. — Какво щастие, че те виждам! Не сме се виждали цели векове. — Гласът й беше много висок и те караше да се чувстваш неловко, когато я срещнеш някъде. Човек й прощаваше, защото беше така красива, но чак коремът ме заболяваше от смущение.

— И аз се радвам, че те виждам! — казах аз. И от сърце го казах. — Как си?

— Просто чудесно! Закъснях ли?

Казах й, че не е закъсняла, но всъщност беше закъсняла десетина минути. Не ми пукаше от това обаче. Всички глупави карикатури в „Сатърди ивнинг поуст“ и други такива, които показват младежи, застанали по ъглите на улицата със страшно сърдити физиономии, защото момичетата им са закъснели, са чиста измислица. Ако момичето дойде на срещата, и при това е красиво, кой ти гледа дали е закъсняло? Никой.

— Да побързаме — казах аз. — Представлението започва в два и половина.

Слязохме по стълбите и се отправихме към пиацата.

— Какво ще гледаме? — каза тя.

— Не зная. Нещо със съпрузите Лънт. Само за това можах да намеря билети.

— Съпрузите Лънт ли? О, чудесно!

Казах ли ви, че ще полудее, като чуе за съпрузите Лънт?

Малко се поцелувахме в таксито по пътя до театъра. Отначало тя не искаше, защото устата й беше начервена, но аз съм такъв адски съблазнител, че не й оставаше нищо друго. На два пъти, когато това идиотско такси спираше внезапно, едва не паднах от седалката, дявол да го вземе. Тези кретени шофьори хич и не гледат къде карат. Кълна се. И после — вижте само колко съм побъркан — след като я пуснах от една дълга прегръдка, взех, че й казах, че я обичам и какво ли не. Разбира се, всичко беше лъжа, но работата е, че го вярвах, когато й го казах. Побъркан съм! Ей богу, побъркан съм.

— О, мили, и аз те обичам — каза тя. И после на един дъх продължи: — Обещай ми, че ще си пуснеш дълга коса. Късите коси не са вече на мода. А косата ти е толкова хубава.

„Хубава! Ей, че го каза!“

Пиесата не беше така лоша както други, които съм гледал. Все пак беше глуповатичка! Показаха петстотин хиляди години от живота на една стара двойка. Почва още когато са млади и прочие и родителите на момичето не й дават да се ожени за това момче, но тя все пак се оженва за него. После почват да стареят и стареят. Съпругът отива на война, а съпругата има един брат пияница. Не можа да ме заинтригува много. Искам да кажа, все ми беше едно дали някой от семейството умира или нещо подобно… Просто гледаш група актьори. Съпругът и съпругата бяха доста хубава двойка — много духовити и прочие — но не можаха да ме заинтригуват. Първо, пиеха чай през цялото представление. Щом се появяваха на сцената, някой лакей ще вземе да тика масичка с чай пред тях или пък съпругата ще налива чай на някого. И през цялото време все хора влизат и излизат, просто свят да ти се завие, като ги гледаш само да сядат и стават. Алфред Лънт и Лин Фонтан играеха старата двойка и бяха много добри, но на мене не ми харесаха много. Все пак се отличаваха от другите, трябва да им го призная. Не играеха нито като обикновени хора, нито като актьори. Трудно ми е да ви обясня. По-скоро играеха, като че ли съзнават, че са знаменитости и прочие. Мисълта ми е, че бяха добри, но прекалено добри. Щом единият свършваше своята реч, другият веднага казваше нещо много бързо. Искаха да представят хора, които уж си се разговарят и се прекъсват и прочие. Бедата беше, че прекалено много приличаха на хора, които се разговарят и се прекъсват. Те играеха на сцената така, както Ърни свиреше на пианото в Гринич. Ако правиш нещо прекалено добре и не се следиш, непременно ще започнеш да се фукаш. И тогава вече преставаш да си така добър. Както и да е, те бяха единствените в пиесата — думата ми е за двамата Лънт — които като че ли наистина имаха малко мозък в главите. Трябва да призная това.

На края на първото действие излязохме заедно с другите фукльовци да изпушим по една цигара. Ама че фукане падна! Никога не съм виждал толкова преструванковци накуп, всички пушат, та ушите им пукат, и разговарят за пиесата така високо, че всеки може да ги чуе и разбере колко са умни. Един загубен киноактьор стоеше до нас и пушеше. Не му зная името, но вечно играеше във военни филми ролята на тип, който се изплашва преди сражението. С него беше една блестяща блондинка и двамата се мъчеха да си дадат вид на много отегчени и прочие, а той като че ли дори не забелязваше, че хората го гледат. Скромен, та не се трае! Много ми беше забавно. Моята Сали не беше много разговорлива — само дето се превъзнасяше по двамата Лънт и току зяпаше наоколо и позираше. После изведнъж зърна някакъв фукльо на другия край на фоайето. Някакъв франт, облечен в един от онези много тъмносиви костюми и жилетка на квадрати. Строго аристократичен. Важна птица. Застанал беше до стената, убиваше се да пуши и имаше вид на адски отегчен. Моята Сали все повтаряше: „Познавам това момче отнякъде“. Вечно познаваше някого, където и да я заведеш, или пък си мислеше, че познава. Повтаря го, докато се отегчих страшно, и й казах:

— Защо не отидеш да го разцелуваш сърдечно, щом го познаваш? Ще му стане приятно.

Тя се разсърди, като казах така. Най-после обаче франтът я забеляза и дойде при нас да я поздрави. Да бяхте видели само как я поздрави! Като че ли не бяха се виждали от двайсет години. Сякаш са били къпани в едно корито или нещо такова, когато са били малки. Истински стари приятели. Приповръща ми се, като ги гледах. Но най-смешното е, че те сигурно се бяха срещали само веднъж на някоя идиотска забава. Най-после, като свършиха с лигавщините, моята Сали ме представи. Името му беше Джордж не зная кой си — не помня вече — и учеше в Алдовър. Много важно! Да го бяхте видели, когато Сали го запита как му харесва пиесата. Той беше от тези преструванковци, които имат нужда от простор, когато отговарят на въпроса ви. Отстъпи назад и стъпи право на крака на дамата зад него. Сигурно й е счупил всичките пръсти. Каза, че самата пиеса не е шедьовър, но двамата Лънт са истински ангели. Ангели! За бога, ангели били! Уби ме. Тогава почнаха със Сали да говорят за куп общи познати. По̀ позьорски разговор едва ли сте чували. Бързаха да споменат някое място и веднага ще се сетят за някого, който живее там, и ще му кажат името. Съвсем ми беше дошло до повръщане, когато стана време да си седнем на местата. Честна дума! Но като свърши другото действие, те продължиха идиотския си скучен разговор. Продължиха да измислят разни места и имена на хора, които живеят там. Най-лошото беше, че този перко имаше много преструвански глас, такъв един уморен, снобски глас. Също като момиче. Хич не се поколеба да ми обсеби момичето, копелето. За миг дори си помислих, че ще влезе и в таксито след представлението, защо вървя с нас близо две преки, но каза, че имал среща с някаква компания перковци на коктейл. Можех да си ги представя насядали около някой бар, с идиотските си жилетки на квадрати, как критикуват пиеси и книги и жени с тези уморени, снобски гласове. Убиват ме тези момчета.

Докато дойдем до таксито, вече бях намразил моята Сали, след като слушах това престорено алдовърско копеле близо десет часа. Готов бях да си я откарам дома, честна дума, но тя каза:

— Имам чудесна идея! — Идеите й бяха все чудесни. — Слушай — продължи тя, — в колко часа трябва да си бъдеш у вас за вечеря? Искам да кажа, бързаш ли? Трябва ли да си бъдеш у дома в определен час?

— Аз ли? Не. Никакъв определен час — казах аз. По-голяма истина никога не е изричана, братче. — Защо?

— Хайде да отидем да се пързаляме на кънки в „Рейдио сити“. — Ето какви й бяха вечно идеите.

— Да отидем да се пързаляме в „Рейдио сити“ ли? Искаш да кажеш още сега?

— Само за около един час, не повече. Не искаш ли? Ако не искаш, то…

— Не съм казал, че не искам — отговорих аз. — Разбира се, ще отидем, щом искаш.

— Ами наистина ли искаш? Недей само да го казваш, ако не е искрено. Искам да кажа, на мен ми е все едно ще отидем ли, или не.

Уж де!

— Можеш да ми вземеш под наем от тези чудни полички за кънки — каза Сали. — Така направи миналата седмица Джанет Кълц.

Ето защо се беше толкова запалила. Искаше да се види в една от тези полички, които едва стигат под задника.

И така, отидохме и след като ни дадоха кънките, дадоха на Сали и една такава синя поличка, която едва й прикриваше задника. Ама наистина страшно й отиваше. Трябва да призная. Но да не мислите, че тя не съзнаваше това? Все излизаше пред мене, за да мога да виждам колко хубаво задниче има. И наистина беше много хубаво. Трябва да призная.

Но най-смешното е, че ние бяхме най-загубените кънкьори на пързалката. Точно така, най-загубените. А при това имаше и други загубени. Глезените на моята Сали се огъваха така, че почти опираха в леда. И не само бяха адски глупави за гледане, но и сигурно адски я боляха. Моите поне ме боляха. Трябва да сме представлявали чудесна гледка. И най-лошото беше, че имаше най-малко двеста души кибици, които си нямаха друга работа, ами стърчаха наоколо да гледат как хората се претрепват.

— Искаш ли да седнем на една маса вътре и да пийнем нещо? — казах й най-после.

— Това е най-прекрасната ти идея днес — каза тя. Горката! Беше се изпопребила. Просто жестоко беше. Наистина я съжалявах.

Свалихме си идиотските кънки и влязохме в този там бар, дето можеш да си пийнеш нещо и да си гледаш кънкьорите събут само по чорапи. Щом седнахме, моята Сали си свали ръкавиците и аз й подадох цигара. Нямаше много доволен вид. Келнерът дойде и аз поръчах една кока-кола за нея — тя не пиеше — а за мене уиски със сода. Кучият му син отказа да ми донесе уиски, та трябваше да пия кока-кола. После започнах да паля кибритени клечки. Често правя това, когато съм в особено настроение. Оставям ги да горят, докато не мога да ги държа вече, тогава ги пускам в пепелника. Нервен навик.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, моята Сали изтърси:

— Слушай. Трябва да зная ще дойдеш ли да ми помогнеш да украсим коледната елха, или не? Трябва да зная. — Още беше кисела, защото я боляха глезените от кънките.

— Писах ти, че ще дойда. Вече най-много двайсет пъти ме питаш за това. Разбира се, ще дойда.

— Просто искам да зная — каза тя и взе да оглежда цялото заведение.

Изведнъж престанах да драскам кибрита и се наклоних към нея през масата. Доста теми за разговор ми тежаха на душата.

— Слушай, Сали — казах й.

— Какво? — попита тя. Беше вперила поглед в някакво момиче на другия край на заведението.

— Някога идвало ли ти е до гуша? — казах аз. — Искам да кажа, бояла ли си се някога, че всичко ще тръгне наопаки, ако не направиш нещо? Мисълта ми е, обичаш ли училището и всичките тези глупости?

— То е страшна скука.

— Но мразиш ли го? Зная, че е страшна скука, но мразиш ли го? Това искам да зная.

— Е, точно не го мразя, но вечно трябва да…

— Аз пък го мразя. Майко, как го мразя! — казах аз. — И не само това, ами всичко ми е противно. Противно ми е да живея в Ню Йорк, и всичко — и такситата, и автобусите до Медисън авеню, и шофьорите, които вечно ти крещят да слизаш от задната врата, и запознанствата с преструванковци, които наричат двамата Лънт ангели, и да се качвам и слизам с асансьори, когато просто ми се иска да изляза навън, и вечно да ми пробват панталоните в „Брукс“, и хората все…

— Не крещи, моля ти се — прекъсна ме Сали. Това беше смешно, защото аз съвсем не крещях.

— Да вземем например колите — продължих аз с най-тих глас. — Ето, повечето хора са луди по коли. Цяла трагедия за тях, ако колата се одраска някъде, и вечно разговарят колко бензин харчат на миля, а купят ли си съвсем нова кола, веднага започват да мислят как да я сменят с още по-нова. Аз и стари коли не обичам. Искам да кажа, просто не ме интересуват. Предпочитам да имам кон, дявол да го вземе. В коня поне има нещо човешко, ей богу. Конят може поне…

— Дори не разбирам за какво говориш — каза моята Сали. — Скачаш от един…

— Знаеш ли какво? — казах аз. — Може би само заради тебе съм в Ню Йорк точно сега. Ако не беше ти тук, сигурно щях да съм някъде по дяволите. В гората или дявол знае къде. Само заради тебе съм тук всъщност.

— Колко си мил! — каза тя. Явно беше обаче, че искаше да промени този разговор.

— Трябва да поучиш малко в мъжко училище. Опитай някога — казах аз. — Пълно е с преструванковци и учиш само за да научиш как да дяволуваш, че да можеш да си купиш кадилак някой ден, и все трябва да се преструваш, че много си разстроен, когато футболният ти отбор губи, и да говориш само за момичета, пиене и сексуални въпроси, и всеки се е свързал здраво с някоя от тези мръсни идиотски групички. Момчетата от баскетболния отбор — в една група, католиците — в друга, интелектуалците — в трета, бриджорите — в четвърта. Дори членовете на така наречения „клуб на най-хубавата книга за месеца“ си имат своя група. Ако се опиташ да поведеш смислен…

— Чакай, чакай! — каза Сали. — Момчетата имат и някаква полза от училището.

— Съгласен съм, съгласен съм, че има и такива! Но за мене само тази е ползата. Разбра ли? Ето къде ми е болката — казах аз. — Не извличам почти никаква полза от нищо. Хич ме няма. В окаяно състояние съм.

— Наистина си!

И изведнъж ми дойде тази идея.

— Слушай — казах аз. — Виж каква идея имам. Искаш ли да се махнем оттук? Ето какво съм намислил. Познавам едно момче от Гринич, което може да ни даде колата си за няколко седмици. Бяхме в едно училище и той още има да ми дава десет долара. Можем да отидем с колата му до Масачузетс или Вермонт и всички места наоколо, разбираш ли? Там е дяволски красиво!

Толкова се разпалих, като мислех за това, че дори се пресегнах и улових моята Сали за ръката. Какъв загубен глупак бях!

— Не се шегувам — продължих аз. — Имам около сто и осемдесет долара в банката. Мога да ги изтегля утре сутринта, когато отворят банката, и тогава може да отида да взема колата от това момче. Сериозно ти говоря. Ще нощуваме по тези туристически къмпинги и други такива, докато ни се свършат парите. После, като ни се свършат парите, може да си намеря някаква работа и да живеем някъде край поточе и прочие, а по-късно можем и да се оженим или нещо такова. През зимата сам ще цепя всичките ни дърва за горене. Бога ми, страшно хубаво ще си живеем. Какво ще кажеш, а? Хайде, кажи! Ще дойдеш ли с мене? Моля ти се!

— Но това е просто невъзможно! — каза моята Сали със страшно ядосан тон.

— Защо не? Кажи, защо пък не?

— Стига си ми крещял, моля ти се — каза тя.

Глупости, аз съвсем не й крещях.

— Защо да е невъзможно? Кажи защо?

— Ей така, защото не може да стане. Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли си какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите се свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…

— Не е фантазия. Ще си намеря работа. Ти за това не се тревожи. Няма нужда да се тревожиш за това. Но какво ти е? Не искаш ли да дойдеш с мене? Кажи си, ако не искаш.

— Не е там въпросът. Съвсем не е там — каза Сали. Започваше да ми става някак омразна. — Имаме премного време за тези работи. Искам да кажа, след като свършиш университета и прочие. Ще има да ходим на хиляди красиви места. Но сега ти си едва…

— Не, няма. Съвсем няма да ходим на хиляди места. Всичко ще бъде съвсем различно — казах аз и адска мъка ме налегна пак.

— Какво? — каза тя. — Не те чувам. Ту ми крещиш, ту пък…

— Казах, че няма да ходим на никакви прекрасни места, след като завърша университета и прочие. Отвори си ушите добре. Тогава всичко ще е съвсем различно. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори и куфари, и глупости. При заминаване ще трябва да телефонираме на всички за сбогом, а после да им изпращаме пощенски картички от хотели и прочие. И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или с автобусите на Медисън авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи, велики боже! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Съвсем няма да е същото. Ти не разбираш какво ти говоря.

— Може и да не разбирам. А може и сам ти да не разбираш — каза Сали.

Сега вече и двамата се мразехме в червата. Явно беше, че е безсмислено да се опитвам да водя разумен разговор с нея. Страшно съжалявах, че започнах този разговор.

— Ставай да си вървим оттук — казах аз. — И ако искаш да знаеш истината, доповръща ми се от тебе…

Братче, тя скочи до тавана, като й казах. Зная, че не биваше да го казвам и сигурно не бих го казал, ако тя не ми беше причинила толкова мъка. Обикновено не говоря такива грубости на момичетата. Братче, само как скочи! Заизвинявах се като луд, но тя не прие извиненията ми. Дори се разплака. Това ме поизплаши, защото ме беше малко страх, че ще си отиде у дома и ще разправи на баща си какво съм й казал. Баща й, един такъв едър темерут, и без това не беше много залудял за мене. Веднъж казал на Сали, че съм страшно шумен.

— Остави шегата, наистина съжалявам! — повтарях й аз.

— Съжаляваш, съжаляваш! Смешна работа! — каза тя. Още плачеше тихичко и изведнъж ми стана наистина мъчно, че й казах така.

— Ела, ще те заведе у вас. Сериозно ти казвам…

— И сама мога да си отида дома, благодаря ти. Ти си луд, ако мислиш, че ще ти позволя ти да ме изпратиш до нас. Никое момче не ми е казвало такова нещо досега.

Цялата случка беше някак смешна, ако поразмислите, и изведнъж направих нещо, което не биваше да направя. Разкикотих се. А пък смехът ми е страшно силен и глупав. Искам да кажа, ако някога седя зад мене самия в кино или някъде, сигурно ще се наведа и ще кажа сам на себе си да млъкна. Това съвсем разгневи моята Сали.

Известно време се повъртях около нея да се извинявам и да я моля да ми прости, но тя не искаше и да ме чуе. Все ми повтаряше да си вървя и да я оставя на мира. Най-после така и сторих. Отидох вътре да си взема обувките и нещата и си тръгнах без нея. Не трябваше да постъпвам така, но вече ми беше дошло до гуша.

А право да си кажа, и сам не зная защо й наговорих всички тези глупости. За ходене в Масачузетс и Вермонт и всичко това. Сигурно не бих я взел със себе си, дори да искаше да дойде. Та тя съвсем не е човек за такова пътуване. Ужасно е обаче, че аз я поканих най-искрено. Това е най-ужасното. Ей богу, не съм с всичкия си!