Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- POP. 1280, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стефан Семерджиев, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джим Томпсън. 1280 жители
Преведе от английски: Стефан Семерджиев
Редактор: Надка Гунева
Художник: Ангел Домусчиев
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Коректор: Виолета Славчева
I издание
ЕКП 07/9536622331/5637–169–86
Издателски № 2462
Формат 70×100/32
Печатни коли 14,00
Издателски коли 9,07
Условно-издателски коли 8,73
Дадена за набор на 3.I.1986 г.
Излязла от печат на 30.V.1986 г.
Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
7.
Ей, да пукна, ако не беше най-тъмната нощ на годината, когато пристигнах в Потсвил. Беше толкова тъмно, че дори светулка да кацнеше на носа ми, нямаше да я видя.
Разбира се, тъмнината никак не ме смущава. Тъй като познавах всяко кътче в Потсвил, можех и насън да ида, където си поискам. Следователно тъмнината беше истинско предимство за мен, а не обратното. Ако някой беше буден и се навърташе наоколо — което, разбира се, не беше много вероятно по това време на нощта, — не би могъл да види къде отивам, та да се чуди защо отивам там.
Тръгнах право надолу в тъмнината, по средата на главната улица. В долния й край завих на юг и се запътих към реката. Там се мержелееше светлинка, малка светла точка в мрака. Реших, че идва от бардака или по-скоро от малкия кей зад него. Знаех, че ония двамата сводници седят там в нощта и се наливат до вцепеняване.
Сигурно щяха добре да са се подредили, докато стигнех там. Заядливи и противни, готови на всякаква подлост спрямо човека, дето винаги е бил любезен с тях.
Драснах клечка кибрит, погледнах набързо часовника си и ускорих крачка. Параходът „Руби Кларк“ щеше да пристигне скоро и трябваше да бъда там, когато свие по реката.
Предишната седмица беше валял доста силен дъжд — покрай реката винаги вали много. Сега всичко беше вече изсъхнало, защото по тия места има и много слънце. Но тук-там по пътя се бяха образували коловози и както бързах, стъпих, където не трябва.
Препънах се и едва не забих глава в земята, преди да успея да се изправя. Спрях за малко да си поема дъх и рязко се обърнах. Напрегнах очи и уши, втрещен за миг от уплаха. Защото чух нещо. Същият звук от търкаляне на буца пръст, както когато се препънах, но не толкова силен.
Затаих дъх и си казах, че е невъзможно някой да ме следи. Знаех, че дори да има някой, аз съм добре защитен от тъмнината.
Постоях две-три минути като закован на място. После отново чух звука и като разбрах от къде идваше, само дето не се разсмях от облекчение.
Бяха ония проклети големи нощни бръмбари, които се въртят наоколо. Летят стремително, търсят се един друг и когато се срещнат във въздуха, шумно падат на земята.
В тиха нощ могат да вдигнат голям шум. И ако човек е малко неспокоен, както бях аз, могат да му изкарат акъла. След две-три минути стигнах до бардака. Минах тихичко по пътеката, която върви покрай сградата и води отзад.
Двамата сводници бяха там, където очаквах. Седяха на земята, опрени на стълбовете за привързване на лодки, с един мижав фенер и шише уиски между тях. Погледнаха ме с очи на кукумявки, когато изникнах в тъмното, и тогава единият, на име Кърли — едно конте със ситно къдрава коса — размаха пръст насреща ми.
— Слушай, Ник, знаеш, че не бива да идваш тук повече от един път седмично. Само веднъж, колкото да си вземеш рушвета и да се махаш.
— Точно така — рече другият, който се казваше Мус. — Вярно е, че сме много великодушни, дето те оставяме изобщо да идваш. Ние сме тук да пазим доброто име на заведението и за нас не е никак хубаво такъв като теб да се навърта наоколо.
— Хайде, хайде — казах, — не сте много любезни.
— О, нямаме нищо лично против теб — рече Кърли. — Това е просто една от неприятните истини на живота. Ти си мошеник, а не е добре насам да се навъртат мошеници.
Попитах го откъде-накъде ще ми вика мошеник, а той запита как другояче могат да ме нарекат.
— Нали вземаш рушвет? И не ни ли измъкваш на всеки пет долара по един?
— Налага се — отвърнах. — Искам да кажа, това е едва ли не мой граждански дълг. Ако не смъквам по малко от вас, ще станете прекалено силни. Най-вече ще вземете да управлявате окръга вместо мен.
Мус се изхили и се изправи, като едва се държеше на краката си.
— Слушай, жалък палячо! — каза той. — Ще изчезнеш ли, да те вземат дяволите? Ще се махнеш ли сам или ще трябва аз да ти помогна?
— Е, добре — казах. — Не ги разбирам аз тия работи, но мисля, че е много подло да се разговаря така с човек, който е бил винаги любезен с вас.
— Ще си обираш ли крушите или не?
Той направи крачка към мен.
— По-добре не мърдай, Ник — поклати глава Кърли и се изправи. — Знаеш ли, повдига ни се, като те гледаме. Може би не си ти виновен, но когато се появиш, наоколо винаги почва да вони.
Зад завоя забелязах светлините на „Руби Кларк“ и чух плясъка на водните колела, които форсираха, за да завие. Сега му беше времето, сега, само след миг. Извадих револвера си и се прицелих.
— К’во…! — Мус замръзна с отворена уста.
— Я стига, Ник! — рече Кърли, който се силеше да се усмихне. Но това беше най-измъчената усмивка, която някога съм виждал.
Мисля, че има едно нещо, което хората винаги разбират. Те предчувствуват кога ще умрат. Та Мус и Кърли разбраха това.
— Лека нощ, добри ми господа — казах. — На добър час и сбогом.
„Руби Кларк“ изсвири.
Когато ехото заглъхна, Мус и Кърли бяха вече в реката с по един куршум между очите.
Почаках за минута на малкия кей, докато „Руби Кларк“ отмина. Винаги съм казвал, че няма нищо по-красиво от параход през нощта. После се върнах по пътеката и се отправих към къщи.
Естествено, когато пристигнах там, сградата на съда беше тъмна. Свалих си ботушите и се промъкнах нагоре по стълбите. Мушнах се в леглото, без да разбудя никого.
Заспах веднага. Няколко часа по-късно се събудих, защото Майра ме разтърсваше.
— Ник! Ник! За бога, събуди се, моля те!
— А? Какво? — измърморих. — Какво има, Майра?
Тогава чух блъскането долу по вратата. Човек трябваше да е глух, за да не го чуе.
— Я ме остави! — викнах. — Кой ли е дошъл, да го вземат мътните?
— Иди и виж, по дяволите! Слез, преди да са събудили горкия Лени!
Замислих се за миг, без да помръдна, а Майра продължаваше да ми опява. Казах, че не съм сигурен дали трябва да сляза, защото за какво някой свестен човек може да блъска посред нощ по вратата?
— Може би са крадци, Майра — разсъждавах аз. — Хич няма да се учудя, ако е така. Чувал съм, че вършат кражбите си късно през нощта, когато почтените хора са в леглата си.
— Глупак такъв! Тъп, безгръбначен, страхлив лигльо! Ти шериф ли си на тоя окръг или не? — крещеше Майра.
— Е, мисля, че може и така да се каже — рекох.
— А работата на шерифа не е ли да се справя с престъпниците? Не е ли? Отговаряй, да… да те…!
— Абе и така също може да се каже — рекох. — Не съм се замислял много по тоя въпрос, но е близо до ума.
— Я в-веднага слизай долу! — запелтечи, Майра. — Дяволите да те вземат, слизай веднага долу, иначе ще… ще…
— Но не съм облечен — възразих аз, — само по едни гащи съм. Няма да е прилично да се покажа на вратата необлечен.
Гласът на Майра стана толкова тих, че едва го чувах, но очите й изпускаха искри.
— Ник! — рече тя. — За последен път ти казвам. Иди да отвориш вратата или ще се разкайваш! Горчиво ще се разкайваш!
Блъскането по вратата се усили, а някой крещеше името ми, някой, който ужасно напомняше на Кен Лейси. Затуй, докато Майра продължаваше да нарежда, реших, че може би е по-добре да ида да отворя.
Спуснах крака на пода и нахлузих ботушите си. Огледах ги, наплюнчих пръст и погладих едно протрито място. Прозинах се, протегнах се и се почесах под мишниците.
Майра изръмжа. Грабна панталоните ми и ги запрати по мен така, че крачолите им се омотаха около врата ми като шал.
— Да не би да си ядосана от нещо, скъпа? — я попитах, като размотавах панталоните си и започнах да ги обувам. — Надявам се, че не съм те подразнил с нищо.
И дума не каза. Само се наежи така, като че ли всеки момент щеше да избухне.
— Направиха ми комплимент за теб — й рекох. — Оня ден един приятел ми вика: „Ник, ти имаш най-хубавата майка в града.“ Аз естествено го попитах за кого става дума, тъй като майка ми е умряла преди много години. А той ми вика: „За оная дама, дето й викаш Майра. Нима искаш да кажеш, че не ти е майка?“ Точно така ми каза, скъпа. А сега ти ми кажи нещо хубаво, което си чула за мен.
Тя пак не продума. Само скочи и изръмжа като котка, готова да ми издере очите.
Но не успя, защото очаквах такова нещо. През цялото време, докато се разправях с нея, отстъпвах към вратата, така че вместо да се нахвърли отгоре ми, тя заби ноктите си в стената и я задра, преди да се усети.
А аз слязох долу и отворих вратата.
Кен Лейси се втурна вътре. Той се задъхваше и ме гледаше като обезумял. Сграбчи ме за раменете и започна силно да ме разтърсва.
— Направи ли го вече? — викаше той. — По дяволите, успя ли вече да го направиш?
— К-какво? — опитвах се да се откопча от него. — Какво да съм направил?
— Знаеш к’во, дявол да го вземе! Онова, дето ти казах да направиш! Отговаряй веднага, идиот такъв, или, ще те пребия!
Ей богу, стори ми се, че много се е разпалил от нещо. Можеше дотолкова да обезумее от ярост, та направо да превърти. Затова го избутах до моята канцелария, принудих го да седне на бюрото ми, запалих лампата и го накарах да изпие голяма глътка уиски. После, когато ми се стори, че се е поуспокоил, го попитах за какво става дума.
— Какво да съм направил, Кен? Така както говориш, изглежда, си мислиш, че съм убил някого.
— Значи не си! — каза той, като ме гледаше строго. — Не си убивал никого.
— Да съм убивал? — възкликнах. — Ама че нелеп въпрос! Защо да убивам някого?
— А не си ли? Не си ли убил ония двамата сводници, дето те обиждаха?
— Кен, колко пъти трябва да го повтарям? Защо ми трябва да убивам някого?
Той въздъхна тежко и за пръв път се отпусна. После, след още една голяма глътка, тропна с чашата по масата и започна да ругае своя помощник Бък.
— По дяволите, чакай само да го пипна аз него! Само почакай! Така ще го ритна по краставия задник, та свитки, ще му излязат от очите!
— Защо, какво е направил! — попитах. — Какво е направил нашият Бък?
— Той ме съсипа, това е! Така ме притесни, че направо си изгубих ума — каза Кен, като взе да сипе наляво и надясно ругатни по адрес на Бък. — Да, но признавам, че т’ва, дявол го взел, си е моя грешка. Имах в ръце доказателства, че е един долен маниак, но понеже съм добра душа, си затворих очите.
— Как тъй? — попитах аз. — Какво искаш да кажеш с това, че си имал доказателства, Кен?
— Искам да кажа, че го пипнах да чете книга, ето к’во! Да бе, пипнах го на местопрестъплението. О, той твърдеше, че само разглеждал картинките, но аз си знаех, че лъже.
— Гледай ти! — рекох. — Ама че работа! Но какво общо има Бък с това, че си тук?
И Кен ми разказа какво бе станало.
Изглежда, че след като сме се разделили, Бък се върнал в канцеларията и почнал ужасно да се вайка. Чудел се дали наистина съм толкова луд, та да убия ония сводници, което щяло да вкара Кен в беля. Както Бък схващал нещата — поне така разправял, — Кен ми бил казал да ги убия и ако взема да го направя, самият той щял да бъде не по-малко виновен от мен.
Бък продължавал да се вайка и все разправял, че аз мога да убия тия сводници, без да ми мигне окото, защото винаги съм се вслушвал в съветите на Кен, колкото и шантави да били. А после, като видял колко се разстроил Кен, казал, че законът сигурно няма да е прекалено строг към него. Във всеки случай не толкова строг, колкото към мен и може би щял да се отърве само с трийсет-четирийсет години.
В крайна сметка Кен излетял от канцеларията и хванал товарния влак за Потсвил. Не пътувал особено приятно, защото вагонът, в който се настанил, друсал ужасно. Каза, че него задникът май го боли повече, отколкото мен, когато ме сритаха, и че сега иска само да си легне.
— Преживях повече, отколкото една бедна човешка душа може да понесе за един ден. — Той се прозина. — Все ще можеш да ме сложиш някъде да спя, нали?
Казах му, че направо ме е срам, но не мога. Просто нямахме място, където може да преспи някой гост.
— По дяволите! — намръщи се той. — Добре, тогава ще ида в хотела.
Казах му, че това едва ли ще стане, тъй като в Потсвил няма хотел.
— Ако беше през деня, можеше да се настаниш в дома на вдовицата Шоуп. Там обикновено отсядат пътуващите търговци. Но тя сигурно няма да те приеме посред нощ.
— Ами тогава къде ще спя, дявол да го вземе? — попита той. — Няма да стърча тук цяла нощ я!
— Е, дай да видим сега — казах аз. — Да пукна, ама се сещам само за едно място Кен. Там ще можеш да легнеш. Но се боя, че няма да можеш много-много да спиш.
— Ти само ме заведи там! Спането е моя грижа!
— В бардака няма да можеш да мигнеш — казах. — Знаеш ли, напоследък момичетата нямат много работа и всичките са доста буйнички. Може би ще имат изисквания към теб през цялата нощ.
— Охо! — рече Кен. — Що пък не? Мисля, че един истински мъж ще се справи с всичко, щом се наложи. Нали са все хубави млади момичета?
— Не, не всичките — отвърнах. — Повечето са доста млади, може би на седемнайсет-осемнайсет. Но има и една по-стара, дето е на двайсет и една и нито ден по-малко. И тя няма да остави един мъж на мира. Право ти казвам, Кен, наистина няма да е честно да не те предупредя.
По брадата му на тънка струйка се стичаше слюнка. Той я обърса и се изправи с изцъклени очи.
— Най-добре да вървя — каза той. — Най-добре да вървя начаса.
— Ще ти покажа пътя — рекох. — Но има нещо, което трябва да знаеш преди всичко. За ония двамата сводници…
— Хич не се тревожи. Ще се погрижа за тях!
— Няма да стане нужда — рекох, — защото няма да са там. Запили са се някъде и няма да се събудят до обяд.
— Ами тогава какво? — Кен пристъпи нетърпеливо към вратата. — Щом момичетата мислят, че ги няма там.
— Да, ама не мислят така. Сводниците ги будалкат, че пазят бардака денонощно, та момичетата не смеят да се отпуснат и да се забавляват, както им се иска. Тъй че…
— А, да, ясно! — рече Кен. — Карай нататък!
— Ето какво ще направиш веднага щом идеш там. Ще кажеш на момичетата, че добре си се погрижил за сводниците и че те няма да слухтят наоколо. Така им кажи и всичко ще бъде наред.
Той обеща да им каже каквото му поръчах и както се оказа — предал им го точно така. После излезе през вратата и прекоси двора с такава скорост, че трудно смогвах да го догонвам. Стигнахме края на града и му показах пътя покрай реката. Той продължи сам, като ми кимна едва-едва. После навярно се сети за добрите обноски, защото се обърна и дойде при мен.
— Ник — каза той. — Задължен съм ти. Може би не съм бил много любезен с теб досега, но няма да забравя какво направи за мен тая нощ!
— Ни дума! — рекох. — Ако ще говорим за това, и аз не забравям, че ти също си направил немалко.
— Добре, но въпреки всичко аз съм ти задължен — каза той.
— О, за мен беше голямо удоволствие — отвърнах. — Голямо удоволствие наистина.