Джим Томпсън
1280 жители (10)

10.

Изведох от градската конюшня коня с кабриолета и подкарах извън града. Но щеше да мине известно време, преди да ида при Роуз Хок. Трябваше първо да уредя една малка работа с Том, работа която щеше да бъде един вид удоволствие, ако разбирате какво искам да кажа, а до любимото му място за лов имаше около един час път.

Той беше там, може би на стотина крачки от пътя, и ловуваше по обичайния си начин. Седеше, опрял гръб на едно дърво, а пушката на друго и лочеше уиски толкова бързо, че едва смогваше да го глътне.

Когато се запътих към него, той се огледа и ме попита какво, по дяволите, правя там с пушката му. После очите му се разшириха и ме попита защо ми е притрябвала пушката му.

— Всичко по реда си — казах. — Едното нещо, което ще направя, е да посетя жена ти. Съвсем скоро ще легна в леглото с нея и тя ще ми даде онова, дето ти, долен подлец такъв, никога не си го заслужавал. Смятам, че ще ми го даде, защото отдавна го прави. Почти всеки път, когато ти си тук, пиян като свиня, и не си в състояние да проумееш какво добро парче ти се е паднало.

Той захвана да ругае още преди да съм изрекъл последните думи, помъчи се да се изправи по дървото и накрая се заклати на краката си. Пристъпи, залитайки, към мен, а аз опрях пушката на рамото си.

— Другото, което ще направя, отдавна трябваше да съм го свършил. Ще изпразня двете цеви на тая пушка право в глупавото ти вонящо шкембе.

И го направих.

Това не го уби веднага, макар че умираше бързо. Исках да поживее още няколко секунди, та да почувствува трите или четирите яки ритника, дето му теглих. Ще речете, че хич не е хубаво да се рита умиращ човек и може би не е. Но аз отдавна исках да го сритам, ама никога досега не ми се бе струвало безопасно.

След малко го оставих — той все повече губеше сили. Гърчеше се в локва от собствената си кръв и карантия. А после престана и да се гърчи.

Тогава подкарах към фермата.

Къщата много приличаше на повечето фермерски къщи, които ще видите в тая част на страната, само дето беше малко по-голяма. Имаше стръмен покрив, една голяма стая по дължината на фасадата и тристайна пристройка отзад. Естествено беше направена от чамов материал и не бе боядисана. Защото поради жаркото слънце и високата влажност тук едва ли може да се запази боята. Така поне казват хората и дори да не е вярно, беше адски добро извинение за техния мързел. Обработваемата земя в цялата ферма беше от най-добрата, която можете да видите.

Беше от оная плодородна черна наносна почва, която се среща в ниските места покрай реката; толкова хубава и богата, направо да я изядеш, и толкова дълбока, че не се изтощаваше като повечето плитки почви на юг. Може да се каже, че тая земя приличаше много на Роуз — щедра по природа, много щедра, — но Том беше направил всичко възможно да я съсипе, както и самата Роуз. Не бе успял, защото природата ги бе дарила богато. Но и двете — земята и тя — далеч не бяха онова, което представляваха, преди да попаднат в ръцете му.

Когато пристигнах, Роуз окопаваше картофите и дойде при мен тичешком, задъхана, като отмяташе от очите си сплъстената от потта коса. Беше страхотно хубава жена; Том не бе успял да промени това. А имаше и страхотно хубава фигура. Том не беше успял да съсипе и тялото й, макар явно да бе положил немалко усилия. Но бе успял да промени нейния начин на мислене — просташки и груб — и тя говореше точно така. Когато не се налагаше да внимава, ругаеше също като него.

— По дяволите, миличък — прегърна ме тя за миг и веднага се отдръпна. — Дявол да го вземе, сладур, днес не мога да спра. Тоя кучи син Том ми е оставил адски много работа.

— О, я зарежи! Все можеш да ми отделиш няколко минути. После ще ти помогна.

Тя каза, че нямало да има смисъл да й помогнат и шестима. Пак нямало да сколаса.

— Знаеш, че искам да съм с теб, миличък — рече тя. — Луда съм по теб и ти го знаеш. Ако не беше тая проклета работа…

— Ами-и, не знам — казах, за да я подразня малко. — Май не съм напълно сигурен дали искаш да си с мен. Ако беше така, все щеше да ми отделиш минута-две.

— Минута-две не стига! Много добре го знаеш, мили!

— Защо не? — попитах. — Няма да ни трябва повече време, за да те нацелувам, да те понатисна малко, да те попипам и…

— Н-недей! — Тя изпъшка, като потръпна цялата. — Не говори такива неща! Аз…

— А навярно дори ще имаме време да те подържа на коленете си — казах. — И ако роклята ти е вдигната, мога да усетя колко си топла и мека. Или пък мога да дръпна лекичко роклята ти, да я смъкна от раменете ти, та да видя ония хубави неща под нея…

— Стига, Ник! Аз… знаеш какво ми става… о-о — не издържам! Просто не издържам, миличък!

— Е, дори не искам да се съблечеш съвсем — рекох.

Тя ме прекъсна, изпръхтя като пришпорен кон:

— Дявол да го вземе! Пет пари не давам, та ако ще тоя кучи син да ме пребие!

После ме сграбчи за ръката и хукна към къщата, като ме повлече след себе си.

Влязохме вътре, тя тръшна вратата и я заключи. Спусна се към мен и се прилепи с цялото си тяло. После се хвърли на леглото.

— Ама ти защо си легнала? — попитах.

— Ник! Нямаме време за губене, миличък!

— Добре — казах. — Но имам новини за теб. Една малка тайна. Мисля, че май ще трябва да ти го кажа, преди…

— Да ти пикая на тайната! Не ща да знам никакви проклети тайни!

— Но то се отнася до нашия Том. Горкият! Взело, че му се случило нещо…

— Хич не ме интересува! Стига ми и това зло, че кучият му син е жив! Хайде…

Казах й, че точно това е тайната. Че всъщност Том беше мъртъв.

— Май червата му са излезли навън през гърба — рекох. — Изглежда, се е спънал в пушката си, когато е бил пиян и сам се е възнесъл.

Тя ме погледна, очите й се разшириха, а устата й се размърда, като че ли се опитваше да проговори. Накрая думите излязоха като нервен шепот:

— Сигурен ли си, Ник? Наистина ли го уби?

— Нека кажем, че е претърпял злополука. Нека кажем, че съдбата му е нанесла жесток удар.

— Но той наистина ли е мъртъв? Сигурен ли си?

Казах й, че съм сигурен, напълно сигурен.

— Ако не е, той ще е първият жив човек, когото съм виждал да издържи няколко ритника в слабините, без да мръдне.

Очите на Роуз светнаха, сякаш бях организирал коледно тържество в нейна чест. После се търкулна по възглавницата и се разтресе от смях.

— Боже мой, значи тоя смрадлив кучи син наистина е мъртъв! Най-после се отървах от това мръсно копеле!

— Тъй вярно, точно така изглежда — рекох.

— Дявол да го вземе! Да можех да съм там, та да го ритна и аз, кучия му син, мръсника му с мръсник! — викаше тя, като добави и още подбрани епитети. Знаеш ли какво ми се щеше да направя с това мръсно копеле, Ник? Щеше ми се да взема един нагрят до червено ръжен и да го забия в мръсния кучешки… ъ-ъ, какво става, миличък?

— Нищо — отвърнах. — Май трябва да покажем малко повече уважение към нашия Том, който в крайна сметка е мъртъв. Не е съвсем прилично да се нарича мъртвия с разни мръсни думи.

— Искаш да кажеш да не викам на кучия син кучи син ли?

— Е, какво, да не би да звучи добре — казах. — Хич не звучи добре, хич.

Роуз отвърна, че на нея й звучало чудесно, но ако съм се смущавал, щяла да се помъчи да си посдържа езика.

— Малко ли неприятности ни причини тоя кучи син, додето беше жив, та да ни трови и след това. Както и да е. Зарежи го, аз ще направя, каквото пожелаеш, сладур. Каквото поискаш, миличък.

— Ами тогава защо не го правиш? — попитах. — Защо си още с рокля?

Но тъкмо на най-интересното телефонът иззвъня. Роуз изруга и каза да го оставя да звъни, но аз отвърнах, че може да е Майра, и тя се отправи към кухнята да се обади. Оказа се точно така.

Говориха доста време. Или по-точно Роуз слушаше какво й говори Майра. Почти всичко, което изрече Роуз, беше „да, така е“, „не може да бъде“ и прочие. Накрая каза: „Да, разбира се, че ще му предам, скъпа Майра. Веднага щом се върне от полето. А на вас с Лени, миличките ми, желая всичко хубаво, докато се видим пак“.

Роуз тръшна слушалката и се върна при мен. Попитах я какво иска Майра, а тя ми отговори, че това, дявол да го вземе, можело и да почака. Точно сега трябвало да се вършат по-важни работи.

— Например какво? — попитах аз.

— Онова — отвърна тя. — Онова!

Така че за известно време престанахме да разговаряме.

Мълчахме, легнали един до друг, хванати за ръце и дишахме дълбоко. Най-сетне тя се обърна с лице към мен, опряла глава на ръката си, и заговори за обаждането на Майра.

— Изглежда, днес е ден за хубави новини, миличък. Първо, тоя кучи син Том се е утрепал, а сега, изглежда, че ти е в кърпа вързано — ще бъдеш преизбран.

— Ами? — казах. — Ти по какво разбра?

— Сам Гадис. Целият град говори за него. Знаеш ли какво е направил, Ник?

— Нямам никаква представа — казах. — Винаги съм мислел, че Сам е много свестен човек.

— Изнасилил едно детенце, двегодишно, негърче. Ето какво!

— Мммм? Момче или момиче? — попитах.

— Момиче, предполагам? Аз… ха-ха… Ник, какъв мръсник си! — Тя се разсмя и ме ощипа. — Но не е ли ужасно, мили? Само като си помисли човек как един дърт мъж изнасилва едно бедно, невинно детенце! И да беше само това!

— Кажи — примолих се. — Какво още?

Роуз каза, че Сам бил измамил и някаква вдовица, като ограбил всичките й спестявания, а после утрепал с тояга собствения си баща, за да не се разприказва.

— А туй още не е нищо, Ник. Всички разправят, че разровил гроба на баба си и избил всичките златни зъба от устата й. Чувал ли си някога по-ужасно нещо? Освен това убил жена си и с трупа й нахранил прасетата. И…

— Чакай малко — казах — Сам Гадис никога не е бил женен.

— Искаш да кажеш, че никога не си виждал жена му. Бил е женен, преди да дойде тук, и е нахранил прасетата с нея, още преди да се разбере, че е имал жена.

— О, давай нататък! — казах. — Кога точно се предполага, че Сам е извършил всички тия неща?

Роуз се поколеба и каза, че не знае точно кога. Но, за бога, знае, че ги е извършил.

— Хората няма току така да си измислят подобни истории я. Просто не могат!

— Не могат ли?

— Ама разбира се, че не могат, миличък! Във всеки случай според Майра повечето приказки са тръгнали направо от мисис Робърт Лий Джеферсън. Собственият й съпруг й ги бил разправил, а ти знаеш, че Робърт Лий Джеферсън не лъже.

— Вярно — казах. — Сигурно и сега не лъже, нали?

Трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея. Или може би да направя обратното. Защото вече наистина ставаше дяволски тъжно, нали? Цялата тая история беше много жалка.

Разбира се, всичко вървеше добре за мен. Бях подхвърлил въдицата на Робърт Лий Джеферсън и той я захапа. Бе реагирал точно така, както очаквах — бе тръгнал да разпитва хората какви са тия приказки за Сам. Което ги бе накарало да разпитвах други хора. И не след дълго се появиха куп отговори — оная смрадлива помия, която хората винаги могат сами да забъркат, когато няма нищо налице.

А това, знаете ли, ме натъжи, силно ме натъжи. Вътрешно ми се искаше Робърт Лий да не бе захапал въдицата, та да тръгне да задава въпроси. Което, от своя страна, бе започнало да трупа мръсотия върху такъв свестен човек като Сам Гадис.

Ама наистина, аз като че ли исках да не се стига дотам. Дори ако това щеше да доведе до провала на Сам и до моето преизбиране, което беше почти сигурно.

Освен ако не се случеше нещо непредвидено…