Джим Томпсън
1280 жители (13)

13.

Изкарах коня с кабриолета от градската конюшня и се върнах в сградата на съда. Още щом влязох, Майра се нахвърли върху мен, като искаше да знае защо съм се забавил толкова дълго. Отвърнах, че хич не ми е било много лесно да загладя работата с Ейми.

— Не виждам защо — каза Майра. — Изглеждаше напълно спокойна, когато си тръгна оттук.

— Да, ама има някои неща, които ти не разбираш. Например това, че не трябва да пускаш Лени да излиза нощем, та да си нямаме подобни разправии.

— Не се захващай пак с Лени!

— Ще ти кажа с какво смятам да се захвана. Искам да заведа веднага Роуз у дома й, та по някое време нощес всички да можем да поспим.

Роуз каза, че наистина трябвало да тръгва, благодари на Майра за вечерята, прегърна я и я целуна за лека нощ. Тръгнах надолу по стълбите преди нея, за да избягна някоя нова разправия, а след минута-две тя дотича и се качи в кабриолета.

— Пфу! — рече тя, като триеше устата си. — Като целувам тая дърта кучка, все ми се иска да си измия устата.

— Мери си ругатните, Роуз — казах. — Защото някога можеш да се изпуснеш съвсем не на място.

— Да, май че трябва, дявол да го вземе. За това е виновен Том, мръсният му кучи син, но ще направя всичко, за да престана.

— Умницата ми! Виждам, че няма да си имаш неприятности.

Вече бяхме извън града. Роуз се плъзна по седалката и се сгуши в мен. Целуна ме по врата, мушна ръка в джоба ми, после като че ли се поотдръпна и ме погледна учудено.

— Какво ти има, Ник?

— Защо? — рекох. — Какво да ми има, Роуз?

— Попитах какво става с теб?

— Защо, нищо ми няма. Сигурно съм поуморен и изтощен от всички вълнения тая вечер. Но наистина ми няма нищо.

Тя ме изгледа втренчено, без да каже и дума. Обърна се на седалката, загледа се напред и известно време продължихме в мълчание. Най-после тя проговори с толкова тих глас, че едва я чувах, и ме попита нещо. Изстинах целият.

— За бога! — извиках. — Как можа да кажеш такова нещо! Знаеш, че Ейми Мейсън не е такава жена, Роуз! Всички го знаят.

— Какво, по дяволите, значи това, че не била такава? — озъби се Роуз. — Да не искаш да кажеш, че е адски порядъчна, та да легне с теб, а аз не съм?

— Искам да кажа, че почти не познавам тая жена. Едва я поздравявам на улицата.

— Достатъчно дълго ви нямаше тая нощ, та да се опознаете!

— Не говори така, миличка. Просто на теб ти се е сторило много дълго, както и на мен. Нали разбираш, защото нямахме търпение да останем насаме тая нощ и това изчакване ни се е сторило адски мъчително. Миличка, та аз просто изгарям от страст по теб, още от момента, в който ти се появи.

— Добре… — тя се примъкна по седалката.

— За бога! — рекох. — За какво ми е Ейми Мейсън, когато имам теб? Та това са чисти глупости, нали? Между вас двете няма място за сравнение!

Роуз се плъзна по седалката и се долепи до мен. Облегна глава на рамото ми и каза, че ми се извинява, но аз съм реагирал някак си особено и че някои мъже дяволски я вбесяват с държането си.

— Тоя проклетник Том например! Просто не ме оставяше на мира, докато не постигнеше своето, а после излизаше и караше, с която му падне.

— Тц-тц! — казах. — Хич не мога да ги разбера такива.

Роуз ме прегърна и ме целуна по ухото. Гризна ме леко и зашепна. Разправяше какво щяла да направи, когато идем у тях.

— Майра иска да поостанеш малко, та да се увериш, че всичко е наред. Не е ли чудесно, а? Няма защо да бързаме, ще бъдем заедно с часове, само ти и аз. И, скъпи мой, няма да загубим нито минутка!

— Олеле! — извиках.

— Ще бъде както никога досега, миличък! — Тя потръпна, както се бе притиснала в мен. — О, скъпи мой, тая нощ ще бъде по-различна от всякога!

— Ох! — изпъшках. — Ама че хубаво.

Тя продължаваше да шепне и да потръпва, притискайки се в мен, като повтаряше, че тая нощ никога няма да я забравя. Бас държа, че няма, й казах. И си знаех, че ще е точно така. Защото както се чувствувах — кух като дървена свирка и сякаш гръбнакът ми бе пречупен на шест места, — сигурно нямаше да има особена веселба, когато стигнем у тях. Което значеше, че тя ще разбере колко е била права за Ейми. Означаваше също, че навярно ще вземе револвера, с който се сдоби днес, и ще ме простреля направо в срамните части. А с такъв спомен сигурно нямаше да забравя тая нощ.

Помъчих се да измисля някакъв начин да я укротя. Погледнах към небето, където отново се сгъстяваха дъждовни облаци, видях как тук-там проблясва светкавица и си помислих, о, да може гръм да ме тресне и да ме скове, та да имам оправдание пред Роуз. След това си пожелах дано конят подскочи и ме хвърли в някоя ограда от бодлива тел, та Роуз да ме пусне да си вървя. Или да вземе някоя водна змия да се качи в кабриолета и да ме ухапе. Или…

Но нищо подобно не се случи. Човек никога няма късмет да стане точно онова, от което има най-голяма нужда.

Стигнахме фермата. Влязох в конюшнята, като се чудех доколко ли ще му пречи на човек, ако има дупка там, където щеше да ме простреля Роуз. Струваше ми се, че ще му създава големи неприятности за някои неща, които не могат да не се правят, и с много тягостно чувство слязох от кабриолета.

Помогнах и на Роуз да слезе, като по навик я тупнах по задника. Сетне се наведох да разпрегна коня. Той пристъпваше от крак на крак и размахваше опашка, а аз му говорех: „Сто-ой, момчето ми, чакай.“ И тогава ме осени идея.

Ощипах коня по задника така, че той подскочи. Ударих калника с рамо и вдигнах такъв адски шум, сякаш конят го бе ритнал. После изскочих навън, като охках и се превивах.

Роуз дотърча и ме прихвана с една ръка, тъй както се олюлявах, превит одве.

— О-о, скъпи! Миличък! Тая проклета кранта ли те ритна?

— Право там! — изпъшках аз. — Никога през живота ми не ме е боляло така.

— Дявол да го вземе! Ще грабна една вила и ще изкормя петнистото му копеле!

— Не, недей. Той не го направи нарочно. Само ми помогни да го впрегна отново, та да си вървя.

— Да си вървиш ли? Никъде няма да ходиш в това състояние. Влизай вкъщи и да не се разправяме повече.

Казах: виж какво, няма защо да се създават такива затруднения.

— Ще си ида у дома, ще си легна със студен компрес и…

— Ти ще легнеш тук, а за компреса ще решим, след като видя какво ти има. Може би ще имаш нужда от нещо друго.

— Ама гледай сега, мила — казах. — Това си е нещо интимно. Едва ли една жена трябва да се разправя с такива неща.

— Откога така? — попита Роуз. — Хайде, тръгвай и стига си се дърпал. Само се опри на мен, ще вървим бавничко.

Направих каквото ми нареди. Просто нямаше друг начин.

Стигнахме до къщата. Тя ме заведе в спалнята, накара ме да легна в леглото и започна да ме съблича. Казах й, че няма нужда да сваля всичките ми дрехи, тъй като удареното място е само под панталона. Но според нея в това нямало нищо лошо, защото съм можел да се отпусна по-добре, ако съм гол, и че е крайно време да престана да се бъркам в нейната работа.

Наведе се над мястото, където бях ударен или където се предполагаше, че съм ударен, като въртеше лампата, за да може по-добре да го огледа.

— Хммм! — каза тя. — Не виждам никакви синини, миличък. Никакви рани по кожата.

Отвърнах, че това не знам, само дето много ме боли.

— Все пак не е необходимо да удариш човека много силно на това място, за да го заболи до припадък.

А тя рече:

— Я дай да видим! Ти ще ми казваш къде те боли. Тук боли ли те? А тук… или ето тук…

Тя ме докосваше толкова леко, че никъде не би ме заболяло, дори да бях ударен наистина. Казах й, че може би ще е по-добре да пипа по-силничко, за да разбере къде точно ме боли. Тъй че тя взе да натиска малко по-силно, като продължаваше да пита дали ме боли тук, или там и така нататък. От време на време изпусках по някое „о-ох!“ или „а-ах!“. Но това, което изпитвах, не беше болка.

Вече не мислех за Ейми, искам да кажа, за това, че тая нощ се бяхме любили с нея. Бях възбуден и на Роуз не й трябваше много време, за да го забележи.

— Хей! — каза тя. — Какво става, господине?

— Дявол да го вземе! И то точно след такъв тежък удар! Не мислиш ли че трябва да отпразнуваме тоя случай?

— А ти, по дяволите, как мислиш? — викна тя. — Чакай само да смъкна тия проклети дрехи!

 

 

След това подремнах малко. Едва ли съм спал повече от петнайсет минути, защото тоя ден си бях отпочинал и не бях толкова уморен.

Събудих се, защото Роуз бе вкопчила пръсти в ръката ми и шепнеше уплашено:

— Ник! Ник, събуди се! Навън има някой!

— Какво? — промърморих аз и понечих да се обърна на другата страна. — Да си стои отвън. Тук не ни трябва никой.

— Ник! Някой ходи пред къщата, Ник! Какво… кой мислиш, че…

— Нищо не чувам. Сигурно е от вятъра.

— Не, слушай! Ето пак!

Тогава чух: тихи, предпазливи стъпки, сякаш някой ходеше на пръсти. И заедно с това глух шум, като че ли нещо тежко се влачеше по земята.

— Н-Ник! Какво да правим, Ник?

Спуснах крака от леглото и казах, че ще взема револвера и ще ида да видя. Тя кимна, но после протегна ръка и ме спря.

— Не, мили. Няма да изглежда прилично, че си тук посред нощ. При това всички лампи са угасени, а конят ти е прибран.

— Ама аз само ще надникна. Изобщо няма да се показвам.

— Но може да ти се наложи. По-добре стой тук и кротувай, а аз ще отида да видя.

Тя се измъкна тихо от леглото и притича като сянка до съседната стая. Естествено аз бях ужасно притеснен, чудех се кой или какво беше това пред вратата и какво общо имаше то с мен и Роуз. Но след като тя така смело прие положението и излезе напред, а мен остави зад гърба си, аз се поуспокоих. Спомних си, че в представите на Майра Роуз беше една тиха и хрисима женица, която се страхуваше дори от собствената си сянка, и едва не се изсмях на глас. Тя можеше да скочи като дива котка, ако си наумеше. Може и да бе позволявала на Том да вземе най-доброто от нея, но сегашният двубой просто не беше на равна нога.

Чух превъртането на ключа във входната врата.

Седнах на ръба на кревата, готов да изляза, ако тя ме повика.

Чаках със затаен дъх. Чу се ново щракане, когато Роуз махна резето, а после вратата изскърца и се отвори. И тогава…

Както казах, къщата беше малка. Все пак оттук, където бях аз, до там, където се намираше тя, имаше доста разстояние — трийсетина крачки или повече. Но дори от толкова далече я чух: тя изпъшка и дъхът й секна от безумна уплаха.

После закрещя. Крещеше и ругаеше така неистово, че дано втори път не чувам такова нещо.

— Н-Ник! Ник! Кучият син се върна! Тоя проклетник Том се върна!