Джим Томпсън
1280 жители (1)

1.

Ей богу, мога да си живея хубавичко, почти толкова хубавичко, колкото изобщо е възможно. Ето ме главен шериф на окръг Потс и получавам почти две хиляди долара годишно, без да се брои другото, което си докарвам странично. На всичко отгоре имам безплатна квартира на втория етаж в сградата на съда — такова добро местенце, каквото всеки би желал, и дори има баня, та не трябва да се къпя в корито, нито пък да ходя по нужда навън, както правят повечето хора в града. Може да се каже, че за мен Царството небесно наистина е настъпило. Аз си го постигнах и, изглежда, като главен шериф на окръга Потс ще мога да го запазя, докато си гледам работата и не арестувам никого, освен ако повече няма накъде и става дума за хора без никакво значение.

И все пак съм притеснен. Имам толкова много неприятности, че направо ме втриса от притеснение.

Случва се да седна на обяд пред половин дузина свински пържоли, няколко пържени яйца, тиган топли пържени филии и овесена каша и да не ги изям. Не мога. Започвам да се притеснявам за тези мои проблеми и да знаете, ставам от масата, макар че в чинията ми има още ядене.

Същото е и със съня. Може да се каже, че почти не спя. Лягам си с мисълта, че тая нощ трябва да спя, но не мога. Минават може би двайсет-трийсет минути, преди да се унеса. А после, само след осем-девет часа, се събуждам. Ококорвам очи. И не мога повече да заспя, защото съм капнал и съсипан.

Та си лежах буден една нощ, мятах се и се въртях в леглото и щях направо да полудея, додето накрая не издържах. Тогава си викам: „Ник — викам си, — Ник Кори, тия твои проблеми ще те подлудят, затова трябва бързо да измислиш нещо. Вземи някакво решение, Ник Кори, после да не съжаляваш.“

И така мислих, мислих и пак мислих. И накрая взех решение.

Реших, че не знам какво, по дяволите, да правя.