Джим Томпсън
1280 жители (16)

16.

Майра ни чакаше на стълбите и когато ние с Роуз пристигнахме, те двете се вкопчиха една в друга. Майра я заоплаква: „Горката, миличката Роуз“, а Роуз възкликна: „О, какво щях да правя без теб, Майра!“, след това и двете надуха гайдите.

Естествено Майра вдигаше по-голям шум, макар това повече да подхождаше на Роуз и по пътя до града тя не беше си затворила устата. Ала никой не можеше да надвика Майра. Тя поведе Роуз към спалнята си, като зяпаше в нея, вместо да гледа къде върви, и се блъсна в Лени. Извъртя се и му зашлеви такава плесница, та чак мен ме заболя. После го плесна още веднъж, защото той извика.

— Я млъквай! — сряза го тя. — Млъквай и се дръж прилично! Бедната Роуз си има достатъчно неприятности, та да слуша и твоите крясъци!

Лени стисна зъби да не се разреве. Почти ми дожаля за него. Всъщност наистина ми стана жал, но точно тогава почувствувах и нещо друго. Защото, изглежда, просто съм си такъв. Започвам да жаля някои хора, като например Роуз или дори Майра, или пък Чичо Джон, или… е, разни хора, а накрая излиза, че би било много по-добре хич да не съм ги съжалявал. Искам да кажа, по-добре за самите тях. И мисля, че това е напълно естествено, нали разбирате? Защото ако съжаляваш някого, искаш да му помогнеш, и когато проумееш, че не можеш, че тия хора са така дяволски много, че накъдето и да се обърнеш, има по някой човек, милиони човеци, а ти си сам-самичък и на никой не му пука и… и…

Тая вечер щяхме да ядем готвено на фурна, което беше добре, тъй като Майра се задържа доста дълго в спалнята с Роуз. Най-после излязоха, аз потупах Роуз по рамото и й казах, че трябва да бъде смела. Тя отпусна за миг глава на гърдите ми, сякаш беше абсолютно безпомощна, и аз я потупах отново.

— Точно така, Ник — рече Майра. — Погрижи се за Роуз, а аз ще се заема с вечерята.

— Разбира се — отвърнах, — ние с Лени ще се погрижим за нея, нали, Лени?

Лени се намръщи, явно смяташе, че Роуз е виновна, задето Майра го бе ударила. Майра го погледна навъсено и му каза да внимава. После отиде в кухнята да донесе вечерята.

Беше адски хубава тая вечеря в компания. От време на време Роуз се сещаше да пусне по някоя сълза и да каже, че нищичко не може да хапне. Но ако продължаваше все така да нагъва, щеше да й се наложи да отпусне роклята си.

Майра напълни чашите с кафе и донесе десерта — два вида пай и шоколадов кейк. Роуз си похапна от всичко, като все проронваше по някоя сълзица, колкото да покаже, че яде насила.

Свършихме вечерята. Роуз стана да помогне на Майра, но жена ми, разбира се, не искаше и да чуе.

— Не, не! Ти ще седиш тук на канапето и ще си почиваш, клетото ми момиченце!

— Не е честно да те оставя да вършиш цялата работа, мила Майра — каза Роуз. — Мога поне да…

— Нищо, абсолютно нищо! — отсече Майра — Ще си седиш тук и толкоз. Ник, забавлявай Роуз, докато свърша.

— Ама разбира се! — отвърнах. — Няма нищо по-приятно за мен!

Роуз трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее. Отидохме и седнахме на канапето, а Майра събра чиниите и се запъти към кухнята.

Лени се бе изтегнал на един стол и лежеше със затворени очи. Но аз знаех, че не са напълно затворени. Това си беше негов номер — да се прави на заспал — и сигурно много му харесваше, защото десетки пъти се бе опитвал да ми го пробута.

Пошепнах на Роуз:

— Една малка целувчица, мила?

Тя хвърли бърз поглед към Лени и към вратата на кухнята и каза:

— Нека бъде голяма.

И се целунахме. В същия миг очите и устата на Лени се отвориха и той изкрещя:

— Майра-а! Майра, ела бързо, Майра!

Чу се адски шум, явно Майра изпусна нещо в кухнята. Изтрещя така, като че ли се бяха счупили купчина чинии. Тя дотича изплашена, изгубила ума и дума, сякаш очакваше да види къщата в пламъци.

— Какво? Какво? — повтаряше тя. — Какво става тук? Какво има, Лени?

— Те се прегръщаха и се целуваха, Майра! — Лени посочи към мен и Роуз. — Видях ги как се прегръщат и се целуват.

— Е, Лени! — рекох. — Как можа да кажеш такава лъжа!

— Истина е! Видях ви!

— Знаеш, че не е така! Знаеш дяволски добре какво се случи.

— Какво точно се случи? — попита Майра, като гледаше в недоумение ту Роуз, ту мен. — Аз… аз съм сигурна, че трябва да има някаква грешка, но…

Роуз заплака отново, като зарови лице в ръцете си. Стана и каза, че си отива вкъщи, защото не може да остане нито минута повече в един дом, където говорят за нея такива ужасни неща.

Майра протегна ръка да я спре и каза:

— Ник, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става?

— Те се прегръщаха и се целуваха, ето какво! — извика Лени. — Видях ги!

— Шът, шът, Лени! Ник?

— По дяволите! — викнах сърдито. — Можеш да вярваш на всяка дивотия, щом искаш. Ще ти кажа обаче, че за последен път се опитвам да утеша човек, който е разстроен!

— Ама… ех… — изпъшка Майра. — Искаш да кажеш, че…?

— Искам да кажа, че на Роуз пак й стана много тежко. Разплака се и аз й казах да се облегне на мен, докато й помине, и я потупах по рамото, както би направил всеки възпитан човек. И какво толкова, пусто да остане! Така направих и преди няколко минути и ти беше тук и ме похвали, че се грижа за нея. А гледай как се държиш сега!

— Моля те, Ник! — Майра беше съвсем объркана и цялата пламтеше. — Нито за миг не съм си помислила, че… ох…

— Грешката е моя — каза Роуз и се изправи с неописуемо достойнство. — Едва ли мога да те обвинявам, задето допускаш такива ужасни неща за мен, Майра. Но би трябвало да знаеш, че никога няма да направя нещо, което ще огорчи моята най-добра приятелка.

— Но аз го знам! Никога не са ми минавали такива мисли, скъпа Роуз! — Майра почти крещеше. — Нито за миг не съм се съмнявала в теб, мила.

— Будалкат те, Майра! — развика се Лени. — Видях ги да се прегръщат и целуват.

Майра го зашлеви. Посочи му вратата към неговата стая и го изгони с още няколко яки плесника.

— Влизай там! Влизай си и тая вечер повече да не си се мяркал пред очите ми!

— Но аз видях.

Майра го фрасна така, че той залитна. Влезе замаян в стаята си, като цивреше и плюеше, а тя затръшна вратата след него.

— Ужасно, ужасно съжалявам, миличка Роуз! — пак подхвана Майра. — Аз… Роуз! Махни веднага тая шапка, защото няма да мръднеш нито крачка оттук!

— Мисля, че е по-добре да си вървя — скимтеше Роуз, но думите й не звучаха много убедително. — Страшно ми е неудобно да остана след всичко това.

— Но защо ще ти е неудобно, мила! Няма от какво. Та нали…

— Да, ама й е неудобно! — прекъснах я аз. — Хич не я обвинявай! И на мен ми е неудобно. Дявол да го вземе, толкова ми е неудобно, направо се притеснявам дори да стоя в една и съща стая с Роуз!

— Тогава защо не излезеш от тая стая? — озъби се Майра. — За бога, излез и се поразходи или върви където щеш! Няма смисъл да ми се правиш на глупак само защото бедният Лени е сгрешил.

— Добре, ще изляза — отвърнах. — Тоя проклет Лени забърква кашите, а мен ме пъдят от собствения ми дом. Така че не се учудвай, ако не бързам да се върна.

— Ще бъда приятно изненадана. Сигурна съм, че няма да липсваш нито на Роуз, нито на мен, нали, Роуз?

— Ама… — прехапа устни Роуз. — Аз не обичам да се чувствувам виновна за…

— Хайде, не се притеснявай повече, миличка. Ела с мен в кухнята да пийнем по едно хубаво кафе.

Роуз тръгна с нея, като изглеждаше малко разочарована, и с право. Пред кухненската врата тя се обърна за миг и ме погледна, а аз свих рамене и разперих ръце, придавайки си печален вид. Все едно исках да й покажа, нали разбирате, че това е отвратително, но случват се и такива неща, какво да се прави? И тя кимна да ми покаже, че разбира.

Извадих изпод кревата въдица и корда, излязох от спалнята и помолих Майра да ми приготви нещо за ядене, защото отивам за риба. И предполагам, знаете какво ми отговори. Тъй че аз тръгнах.

В тоя късен час по улиците нямаше много хора — наближаваше девет, — но всеки срещнат ме питаше дали отивам за риба. Отговарях с „не, не отивам за риба“ и ги питах откъде-накъде мислят така.

— Защо тогава си понесъл въдица и корда? — попита ме някакъв човек. — Защо са ти, щом не отиваш за риба?

— О, ами да си чеша дирника! — отвърнах. — Например, ако съм на някое дърво и не мога да се стигна от земята.

— Ама… — той се поколеба и се намръщи. — Не разбирам защо.

— А защо не? Ами че всички правят така. Искаш да кажеш, че никога не си носил въдица да си почешеш задника, когато си на някое дърво и не можеш да се достигнеш от земята? Е-е, по дяволите, много си изостанал!

Той каза: ама, разбира се, винаги правел така. Всъщност дори той пръв го бил измислил.

— Исках да кажа само, че не са ти нужни кукичка и корда. Не разбирам те защо ти са.

— Как защо! За да си оправиш капаците на джобовете, след като си се почесал. Ама ти наистина си много изостанал, човече. Ако не внимаваш, животът ще се изниже покрай теб, преди да се усетиш.

Той потътри крака, засрамен от себе си. Продължих по улицата към реката.

На един казах, че не отивам за риба, а ще се закача на някоя кука, която виси направо от небето, и ще се прехвърля от другата страна на реката. На друг казах, че не отивам за риба, ами властите в окръга са обявили награда за ловене на летящи говна и ще се опитам да си хвана някое-друго с куката, ако се случи да почистват кинефите, когато минава влакът. На трети казах…

Но както и да е. Това няма голямо значение, защото нямаше никакъв смисъл.

Стигнах реката. Почаках малко и тръгнах по брега, докато се изравних с къщата на Ейми Мейсън. Тогава зацепих отново към града, като избягвах осветените къщи и се притулвах, когато беше възможно. Най-после стигнах там, закъдето бях тръгнал.

Ейми ме пусна през задната врата. Беше тъмно, тя ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Хвърли нощницата си, сграбчи ме и ме притисна за миг, а устните й зашариха по лицето ми. Започна да ми шепне бурни, безумни думи — сладки, бурни, безумни думи. А ръцете й ровеха из дрехите ми и си помислих, по дяволите, няма друга като Ейми! Наистина няма друга като нея! И…

И бях прав.

Тя доказа, че съм прав.

После лежахме един до друг, хванати за ръце. Дъхът ни се сливаше, а сърцата ни биеха в такт. Въздухът сякаш ухаеше, макар да знаех, че Ейми никога не употребява парфюм, и сякаш свиреха цигулки — нежни и сладки звуци на вълшебна мелодия. Като че ли никога не бе имало вчера, като че ли беше началото на света и се учудвах защо трябва да бъде иначе.

— Ейми! — повиках я и тя обърна глава да ме погледне. — Хайде да се махнем от този град, мила, да избягаме заедно.

Тя помълча — изглежда, обмисляше тази идея. После каза, че сигурно нямам особено добро мнение за нея, защото иначе нямало да направя такова предложение.

— Ти си женен човек. Страх ме е, че ще имаш много неприятности, ако поискаш да се разжениш. А мен каква ще ме изкарат — жената, която ще избяга с теб?

— Виж какво, мила. Никак не е приятно да се крием, както сега. Не можем да продължаваме все по тоя начин, нали?

— А имаме ли избор? — тя сви рамене. — Ако имаше пари, но ти нямаш, нали, мили? Така си и мислех. Та ако имаше пари, все някак би могъл да се споразумееш с жена си и да се махнем оттук. Но без пари…

— Добре, ъ-ъ… като говорим по тоя въпрос — аз се позакашлях, — … мисля, че има много мъже, които са прекалено горди, за да приемат пари от жена. Но за мен…

— Аз нямам пари, Ник, въпреки всеобщото мнение. Притежавам няколко имота и доходите от тях ми позволяват да живея доста сносно за представите на Потсвил. Но ако ги продам, ще получа много малко пари. В такъв случай няма да са достатъчно, за да се издържат двама души до края на живота си, да не говорим за това, че ще трябва да се облекчат наранените чувства на жена като твоята.

Не ми стигаше умът какво да й отговоря. Може би… е, може би и моите чувства бяха засегнати. Защото знаех почти толкова добре, колкото и самата тя, че материалното й положение бе много по-добро от това, което твърдеше.

Тя просто не искаше да разчистим тук всички сметки и да се махнем. Нито пък да избяга с мен, както би направила всяка жена, ако е истински влюбена в някого. Но парите си бяха нейни, така че какво, по дяволите, можех да направя.

Ейми взе ръката ми и я сложи върху гърдите си. Притисна я към себе си, но аз не реагирах, и накрая тя ме пусна.

— Добре, Ник — Ще ти кажа истинската причина, поради която не искам да тръгна с теб.

Отвърнах, че това няма значение и че не желая ни най-малко да я притеснявам, а тя ми се сопна да не си позволявам да се държа грубо с нея.

— Да не си посмял, Николас Кори! Аз те обичам — поне на мен ми се струва, че това е любов — и затуй съм готова да приема нещо, което никога не съм и помисляла, че мога да приема. Но не се дръж грубо с мен, иначе мога и да се променя. Мога да престана да обичам човека, за когото знам, че е убиец!