Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (27)

Саид ги виждаше. Той се зарадва, че Сухов се появява на бойното поле — благодарение на това получи възможност да си поеме дъх и презареди оръжието си. Докато го правеше, не гледаше ръцете си — цялото си внимание бе съсредоточил върху действията на другаря си. Веднага щом конниците се втурнаха към резервоара, над който стърчеше бялото кепе, Саид развълнувано заговори, сякаш внушаваше на Сухов:

— Отляво! Давай сега отляво!

И Сухов, сякаш чул, обърна картечницата наляво и покоси с картечен ред конниците на Абдула.

— Сега се обърни! — нареди Саид.

Сухов се обърна и повали няколко нукера, които с пълзене се опитваха да се промъкнат до резервоара откъм тила.

… Куршумите зачаткаха по краищата на резервоара, два пъти изсвистяха току до ухото му, сякаш втълпяваха на Сухов: толкова, момко, времето за маневрата ти свърши… и той с цяло тяло и лице се притисна в остро миришещото на ръжда желязо. И веднага иззад бархана, зад горящата цистерна, отново затрака картечницата на Саид.

Абдула гневно стискаше маузера. Неговата войска се топеше пред очите му. Колко хора погуби в тази, в края на краищата, ненужна му схватка. „Някакво проклятие виси над това място — намръщи се той раздразнено и отново си помисли: — Трябва да се махаме. Да се махаме! Баркасът е натоварен със стока и отдавна е готов да отплава.“

Абдула извърна глава към морето, за да се успокои, но онова, което видя, го накара временно да забрави и за Сухов, и за Саид. Към баркаса се приближи първата от двете лодки — онази, в която бяха Аристарх и Юсуп. Абдула видя как Аристарх се качва на палубата… Дори се полюбува на силата и лекотата, с която се движеше най-близкият му съратник. С каквото и да се захванеше Аристарх, всичко му се получаваше както трябва. Ето и сега той уверено, като стопанин, скочи от перилото на палубата, хвърли се напред… но по-нататък стана нещо странно: Аристарх внезапно спря, сякаш се натъкна на нещо, после тялото му се издигна високо нагоре и се метна назад. Прелитайки над борда, то се закачи за перилата, преобърна се във въздуха и рухна долу. Аристарх падна по гръб върху борда на лодката, сякаш се пречупи, и остана неподвижен. Абдула тръсна глава — не можеше да повярва на очите си.

Сега зад борда изникна фигурата на Верешчагин. На същия онзи митничар в оставка, когото Абдула само преди минута не приемаше насериозно. Този нов Верешчагин беше страшен. На Абдула му се стори, че е пораснал на ръст — огромен, стремителен, наклонил напред глава като бик, разгънал мощни плещи… Юсуп, който вече бе прехвърлил крак на палубата, Верешчагин събори с една ръка. И ударът беше такъв, че след като цопна във водата, Юсуп не се показа повече.

Абдула заскърца със зъби. Отзад Саид жилеше с редки, къси редове. Върху резервоара се бе притаил Сухов, унищожил с внезапния си удар почти половината от най-добрите му войни. А сега и този Верешчагин, сякаш отхвърлил от плещите си цели десет години… „Слава на Аллах, че от втората лодка, която сега се приближава към баркаса, нукерите видяха всичко и няма да повторят грешките на Юсуп и Аристарх“ — мислеше си Абдула, докато наблюдаваше как бързо, без излишни движения, хората му се прехвърлят през борда на лодката във водата и обкръжават баркаса, за да се качат на палубата не поред, а едновременно и шестимата от различни места.

 

 

Абдула не знаеше и не можеше да знае какво става сега с Верешчагин. Яростната, почти забравена сила плисна навън и той изпитваше блаженото чувство, че не е нужно да се сдържа…

Ето, сякаш забита в раменете от юмрука му, изчезва главата на нукера, появил се пръв на борда.

Верешчагин затропа нататък по палубата, като забиваше куршум след куршум с револвера в другия нукер, успял да се качи на борда. Третият нукер, ранен в ръката, сам цопна във водата.

Щом очисти единия борд, Верешчагин се метна към другия, но вече беше късно — времето беше стигнало на втората тройка да се покатери на палубата. И Верешчагин почти не почувства болката от ножа, ударил по ребрата му отзад. Спаси го мократа палуба — кракът на нападателя се подхлъзна и той не успя да нанесе точен удар, но все пак ножът „попътно“ се заби в плътта на ръката.

Разярен, могъщият митничар се извърна като ранено животно и без да обръща внимание на ножа, загреба с ръце четвъртия нукер, смачка го в смъртна прегръдка, а после за по-сигурно фрасна главата му в парапета…

Отзад се разнесе изстрел — куршумът, одраскал го по бузата, накара Верешчагин на мига да се хвърли с тежкото си тяло на палубата, да се претърколи зад бъчвите, да се стаи… В пролуката между бъчвите видя два чифта боси крака, които уверено шляпаха по палубата към него…

Петият и шестият нукер — и двамата яки, високи чернобради красавци с чалми и навити крачоли — вървяха към скрилия се зад бъчвите Верешчагин, за да се разправят най-сетне с него. Всеки държеше в ръцете си къса кавалерийска карабина. Стреляха по бъчвите — откъртваха трески с куршумите и по този начин не даваха на Верешчагин да се подаде навън. Оставаха им само две-три крачки до целта, когато внезапно една от бъчвите, най-голямата, сякаш побесняла, изхвърча във въздуха и им се нахвърли… Бъчвата ги събори на палубата и заедно с откъртена част от фалшборда ги насмете към морето.

— Измийте се, момчета — подхвърли подире им Верешчагин, изправи се и изпъна рамене.

Палубата беше празна. Баркасът все така му принадлежеше. Той пъхна ръка в джоба на широките си казашки шалвари и измъкна оттам шепа жълтеникави патрони. Докато зареждаше барабана на револвера, се приближи към борда. Сред вълните се люлееха две лодки, едната — празна, а от другата висеше главата на покойния Аристарх. Във водата по гръб се люлееха двама мъртъвци, останалите бяха потънали на дъното…

Верешчагин погледна към брега. Сред дима се виждаха тичащи насам-натам коне, притичващи и припълзяващи войници на Абдула, а на покрива на резервоара като че му се мярна бялото кепе на Сухов.

— Дръж се, Фьодор! — кресна звучно Верешчагин. — Дръж се! Идвам ей сега!

— Ве-е-шча-гин — слабо, смътно достигна до него. — Ма-а-ай се… ба-а-а-аса!

— Недей да крещиш, недей да крещиш, Фьодор — мърмореше Верешчагин. — И така всичко ми е ясно. Ей сега, да обърна черупката и идвам на помощ…

 

 

Настася се измъкна от заключената къща през прозореца. Скочи на земята и като ругаеше мъжа си през сълзи, се завтече към брега, като в движение смъкна забрадката си. Косите й се разпиляха от вятъра.

 

 

Около резервоара лежаха убитите. Догаряше нефтената цистерна, подпалена от Саид — димните кълба, които се вдигаха над нея, застилаха небосклона и белият диск на слънцето сякаш летеше през дима.

… Преградата от четирима джигити наемници не даваше на Сухов да скочи на земята. Още двама от другата страна на резервоара водеха престрелка със Саид.

Сухов видя, че останалите начело с Абдула тичаха към брега, за да успеят да завладеят баркаса — беше започнало да го тегли към открито море… Вече се люлееше на около двайсет и пет крачки от брега.

Щом забеляза тичащите към брега войници на Абдула, Верешчагин тутакси отново зае мястото си до борда, застана в засада зад топовете коприна и килими.

— Пусни ги! Ама пусни ги на баркаса де! — дереше гърло Сухов. — А ти се махай! Чуваш ли, махай се!

Но сред грохота на боя Верешчагин пак нищо не чу.

Сухов се опита дори да се надигне, за да даде сигнал на Верешчагин, но веднага над ухото му изсвистя куршум: лягай!

Това никак не устройваше Сухов и той се реши на много опасна, но почти винаги сигурна маневра — изпълзя с картечницата до ръба на резервоара, изчака пауза в престрелката и скочи на крака. Веднага гръмнаха изстрели. Сухов се сгърчи, сякаш уцелен от куршум, изпусна картечницата и сам рухна подир картечницата върху пясъка от пет метра височина. Младичките наемници за разлика от опитните нукери на Абдула се хвърлиха с ликуващи викове към „убития“ Сухов, който лежеше на пясъка по очи, тромаво разперил ръце и крака. Едва ли успяха да разберат нещо, когато подскочилата стремително картечница, над която проблеснаха живите очи на Сухов, загърмя и изстреля ред, превърнал се в последния в живота им.

 

 

Абдула се обърна в движение, вдигна маузера, стреля три пъти един след друг в Сухов, но онзи вече беше успял да се претърколи зад резервоара.

На брега Абдула постави още една преграда от леко ранени и неможещи да плуват. На едната половина от засадата нареди да стрелят по пълзящите под куршумите към брега Сухов и Саид, а на другата — да обстрелват катера и да не дават на Верешчагин да вдигне глава.

Той отново погледна към резервоарите и изведнъж забеляза конниците, които бягаха от бойното поле. Беше втората двойка наемници, на които беше заповядал да блокират Саид. Разбрали, че ги очаква неминуема гибел, те скочиха на конете и се втурнаха към пустинята.

С движение на очите Абдула ги посочи на Махмуд. Онзи се озъби и наклони глава. Това означаваше, че всеки от бегълците непременно ще бъде издирен и убит — наемник, получил по договор пари за живота си, се лишаваше от правото да се разпорежда с него самоволно, докато не изтече срокът.

Абдула презареди маузера, хвърли куртката си на пясъка и остана по снежнобяла офицерска риза от тънко платно. Той винаги носеше дузини такива ризи със себе си.

Затъкна маузера по-дълбоко в пояса на велурените си панталони, даде команда за атака и пръв се хвърли в морето…

 

 

Настася притича към лодката, с мъка я избута във водата и като гребеше отчаяно, заплава към баркаса. Без да разбира какво трябва да се прави, без да знае как да помогне на мъжа си, тя упорито гребеше ли, гребеше, и непрекъснато се обръщаше и повтаряше през сълзи: „Паша!… Паша!…“

 

 

Куршумите запляскаха във водата около главата на Абдула, когато покри около половината от разстоянието до баркаса. Огледа се към брега — там, далеко от водата, Саид и Сухов се бяха заровили в пясъка и като се целеха внимателно, стреляха с карабини, прибрани от убитите. Вече бяха изкарали от строя почти цялата брегова преграда и сега се заеха с плуващите към баркаса.

Абдула напълни гърдите си с въздух и дълго плува под водата, а когато излезе, един куршум, който сякаш го причакваше, пропя точно над ухото му. Както винаги се случваше с него в минути на крайна опасност, хладнокръвието на Абдула се връщаше.

Баркасът вече е съвсем близо, разполага с още хора, макар и плуващите наоколо глави да бяха намалели значително — онези двамата на брега не си губеха времето. Абдула погледна още веднъж назад, отново се гмурна и заразглежда топящата се под клепачите му картинка: стелещия се дим от горящата цистерна, телата на убитите на пясъка, тичащите по брега коне… Техните коне. И тогава, щом изплува за пореден път, Абдула закрещя силно — викаше любимеца си: „Шахди!… Шахди!…“

Конят на Абдула сякаш се препъна, спря се, помръдна с уши и източи врат към водата. После направи несигурна крачка.

— Шахди! — викна още веднъж Абдула и конят се хвърли във водата, заплува нататък, откъдето идваше гласът на господаря му.

Останалите коне на брега започнаха да се спират, да извръщат глави към плуващия кон и изведнъж, като по команда се събраха в табун и също навлязоха във водата…

Абдула се гмурна и остана под водата, докато пред очите му не заплуваха червени кръгове. Когато изскочи на повърхността, конските глави и задници бяха вече близо — добра защита и прикритие от куршумите.

 

 

— Брей, Абдула! Брей, че юнак! — подвикна Сухов на лежащия отляво на около десетина крачки Саид. — А аз си мислех, че се сбогува с коня!

Главите на плуващите се изгубиха сред конските глави.

— Жал ми е за конете — подвикна в отговор Саид, докато избираше поредната цел.

 

 

Само трима нукери и самият Абдула успяха да се покатерят на баркаса — едни изпозастреля Верешчагин, други Саид и Сухов потапяха с точни единични изстрели откъм брега.

И тримата заедно с Абдула залегнаха на носа зад сандък с оръжие и боеприпаси.

След като се премести на кърмата, Верешчагин отново бе залегнал зад един от търкалящите се по палубата денкове и стреляше оттам — не даваше на хората на Абдула да слязат през люка и да запалят двигателя. Тогава Абдула заповяда:

— Махмуд!… Платното!

Двама нукери начело с Махмуд се хвърлиха да изпълняват заповедта. Един от тях Верешчагин застреля незабавно. Вторият и Махмуд успяха да вдигнат платното, но и на тях това им струваше живота — Верешчагин си го биваше в стрелбата.

Сега на баркаса останаха живи само двама — Абдула и Верешчагин — и двамата бяха ранени. Верешчагин — в ръката и в рамото, Абдула — в хълбока. Куршумът на Сухов го беше уцелил в момента, когато се прехвърляше през борда.

Раната отначало не безпокоеше Абдула, но сега му причиняваше страдания — кръвта се лееше безспир и вече бе обагрила бялата му риза, разтекла се бе от кръста до рамото. Абдула дишаше тежко.

Щом забеляза подалия се иззад рубката Верешчагин, той стреля, но митничарят се дръпна назад с част от секундата по-рано.

Загубилият управление баркас започна да се върти на едно място и да се клатушка върху вълните. Платното му ту се надуваше, трепереше и плющеше на вятъра, ту отново спадаше.

Абдула притвори очи — болката в хълбока затрудняваше дишането му. Загубата на кръв се обаждаше — небето, морето, палубните надстройки, самият Верешчагин, появяващ се иззад тях ту тук, ту там, се размиха, загубиха очертания, сляха се в една цел, в която Абдула забиваше куршуми един след друг. Пред взора му изникна Сашенка — усмихната, нежна.

— Укроти се — помоли го тя. — Ти изпълни дълга си.

— А златото? — попита Абдула.

— Зарежи го. Защо ни е злато?

— Златото трябва на Алимхан.

— Забрави за него. С мен ще ти е хубаво.

— Знам… Това е единственото, което ми остана…

Жената се засмя, доволна от отговора на Абдула, и обви главата му с белите си ръце. Толкова ласкаво при това, че Абдула за миг загуби контрол над себе си, а след това и съзнание.

В миг на просветление видя Верешчагин право пред себе си. Опита се да стреля, но не можа — пръстите не го слушаха.

Тогава сви крака, оттласна се от палубата с колене и лакти и се хвърли през борда.

Верешчагин не стреля по Абдула. Абдула дълго не се появи на повърхността… Най-накрая изплува, жадно глътна въздух, веднага се потопи отново във водата и пак дълго не се появи.

 

Верешчагин огледа морето и видя своята Настася. Тя с последни сили гребеше към баркаса. Той й махна успокояващо с ръка и погледна към брега, към Сухов, който му крещеше нещо… И отново Верешчагин не успя да различи думите заради силното плющене на платното по вятъра.

— Ей сега ще се приближим, Фьодор Иванович! — викна Верешчагин и влезе в рубката. Запали двигателя, застана на щурвала и започна да обръща баркаса. Като въртеше леко колелото на щурвала с една ръка, той подкара отвоювания съд към брега, като си тананикаше под носа:

Ваше благородие, госпожа сполука…

Радостта на победителя, каквато не беше изпитвал отдавна, завладя цялото му същество. Но съдбата бе отредила той да загине в тази минута. Е, какво, не е чак толкова лошо — да умреш в мига на най-висша радост. Последният, когото Верешчагин видя, беше Абдула — той още не се беше удавил и отчаяно се мъчеше да доплува до брега. После видя конете. Не намерили стопаните си, те се обърнаха и заплуваха към брега.

— Скачай! — крещеше ли, крещеше Сухов. — Верешчагин! Скачай! Ще се взривиш!

Но сега от шума на двигателя Верешчагин съвсем нищо не чуваше.

Изтекоха четирийсет и две секунди, откакто двигателят бе заработил… Отекна гръм. Стълб от вода и огън изригна към небето и се слегна разпенен. Уплашените чайки отлетяха с писъци надалеч, като махаха бързо с крила.